Аарон Флетчър
Дългото завръщане (16)

16.

— Разбирам положението ти, Александра — говореше Елизабет Гарити. — На мен времето не ми стига, а Тибубъра е също толкова голяма, колкото и Уаямба. Какво смяташ да правиш?

— Просто да видя известно време как ще вървят нещата — отговори Александра. — Само тъй може да се разбере какви проблеми ще възникнат.

— Така е — съгласи се Елизабет. — Имаш предостатъчно верни, опитни пастири, а това ще ти е от полза.

Александра кимна, но в себе си се усъмни дали тяхната помощ ще й е достатъчна. Двете с Елизабет разговаряха в подножието на хълма под къщата в последните минути преди гостенката да си тръгне. Другите гости за погребението си бяха заминали предишния ден, пастирите разглобяваха навеса, който бе използван за готварница. Наблизо Колин Гарити говореше с Руъл и Сайлас, докато чакаше Елизабет да приключи разговора си с Александра. И тримата сина на Гарити бяха с него.

Преди заминаването Елизабет се бе преоблякла в пастирски дрехи и сега разсеяно потупваше бедрото си с камшика.

— Но онзи, който ще вземе решенията, трябва да обикаля кошарите, Александра, няма друг начин. В най-добрия случай можеш да удържиш положението в ръцете си само временно. Може Дирдри или Юдора да си намерят добри съпрузи.

Александра въздъхна и поклати неуверено глава.

— По всичко изглежда, че Дирдри няма никакво намерение да се омъжва, но тя ще си реши. Не ми се струва вероятно и Юдора да намери мъж в Сидни, който би поел ръководството на фермата и би се съгласил да живее в далечната пустош. Както изглежда, ще трябва да наема управител за фермата.

— Надявам се да не се стига дотам — заяви Елизабет. — Всички ферми, ръководени от управители, които съм виждала, са стигали до разруха, а мисля, че и твоите впечатления са такива. — Поклати тъжно глава и после промени темата на разговора. — Е, трябва да тръгвам, Александра. Време е отново да почна да следя за полски пожари.

— Добре, Елизабет. Благодаря ти за обичта и подкрепата, които ми даде, когато най-много се нуждаех от тях. Бог да те пази и се надявам скоро да се видим пак.

Двете жени се прегърнаха и целунаха за сбогом, а Александра усети прилив на обич към Елизабет. Най-сетне, по време на погребението, сълзите на Александра се бяха отприщили. Елизабет прекара с нея нощта и целия следващ ден. Макар в Уаямба да я чакаше много работа, Елизабет остана при приятелката си, докато тя се нуждаеше от нея.

След последната целувка Елизабет тръгна към коня си. Както правеше обикновено, тя просто се метна на седлото и пое в лек тръс по пътя сама. Когато съпругът й забеляза, че тя е тръгнала, той и момчетата набързо яхнаха конете и я последваха, като помахаха с ръка на Александра. Тя им отговори, после се загледа в Елизабет. Тя все още изглеждаше необичайно без Шийла до нея. Елизабет изчезна зад хълма в южната част на фермата, Колин и момчетата се опитваха да я настигнат, а Александра се насочи към къщата.

От портичката видя, че Катерин е в гробището. Садеше цветя върху малко гробче, както и върху големия пресен гроб до него. Бурният изблик бе преминал и нямаше признаци, че ще се повтори. През годините у Катерин се бе развило нещо болезнено — да изпада в крайности, които ставаха особено явни, когато бе налегната от скръб. Александра въздъхна тежко и си влезе вкъщи.

Катерин се върна от гробището, качи се в стаята си и остана там. Александра вечеря сама на дългата маса в трапезарията, като насила хапваше от храната, сервирана от опечалената прислужница. След вечеря се опита малко да почете, след това се качи в спалнята си. Леглото още пазеше до болка познатия свеж, мъжки дъх на Дейвид. През нощта се събужда няколко пъти и все протягаше ръка към него.

На следващата сутрин, когато Сайлас Доук дойде, за да обсъдят графика за работата във фермата, Александра се почувства притеснена. Главният пастир очакваше да получи нареждания, каквито по-рано му даваха Дейвид или Джонатан, но Александра не притежаваше задълбочените познания, които мъжът и синът й бяха натрупали с годините. А Сайлас от своя страна не искаше да взема сам никакви решения, освен по най-обикновените въпроси.

Един от въпросите, които обсъдиха, бе къде е най-вероятно да избухнат полски пожари, за да следят тези места отблизо. За да се определят най-уязвимите райони, бе нужно пълно познаване на сегашното състояние на растителността из цялата ферма, а Александра от години не бе ходила до някои от загражденията за овце. Опита се да придума Сайлас сам да определи застрашените райони, но той бе готов единствено да обсъжда въпроса.

Най-накрая Александра му каза да следи районите, в които е имало пожари в предишните години. Тя знаеше, че положението се променя от година на година, но Сайлас бе доволен. На следващата сутрин бе повдигнат въпроса за преместване на някои от стадата. Сайлас отново се измъкна от вземането на решение, но с готовност прие нейното, макар то да се основаваше на недостатъчна информация. И това се повтаряше дни наред — главният пастир разчиташе на Александра за всички решения и идваше в къщата всяка сутрин, освен когато отиваше до по-далечните кошари за ден-два.

Душевното и емоционално състояние на Катерин бе още по-тежък проблем за Александра. Снахата прекарваше дните си на гробището, а вечерите — в стаята си, където се и хранеше. Стана немарлива по отношение на външния си вид и често ходеше с мръсна рокля и невчесана коса. От това Катерин изведнъж започна да изглежда много по-стара — лицето й бе набраздено от бръчки и изпито, сивите кичури коса станаха много по-широки.

Силно разтревожена, Александра се опита да говори с Катерин и да промени поведението й. Всичко бе напразно — Катерин кимаше в знак на съгласие с всичко, а после продължаваше да се държи както преди. Веднъж каза, че искала да отиде да живее в Сидни, което свари Александра неподготвена.

— Но нашето място е тук, Катерин — отвърна Александра. — Тибубъра е нашият дом.

— Юдора е в Сидни — каза Катерин с безразличие. — Цялото ми семейство или измря, или се премести, но Юдора е там.

— Е, може да посетим Сидни скоро и ще можеш да се видиш с Юдора. Но домът ни е тук в Тибубъра.

— Но не е както беше. Понякога ми се струва, че всичко наоколо чака нещо да се случи. Става много тихо, дори птиците престават да пеят, вятърът утихва. Всичко чака нещо да се случи, всичко изглежда ме наблюдава.

Александра й каза да не обръща внимание на такива неща, но Катерин не бе доволна от такъв отговор и разговорът свърши, без да стигнат до решение. Александра се безпокоеше още и заради това, че усещанията, които Катерин бе описала, бяха типични за хората, които не можеха да свикнат с живота в далечната Пустош. Някои от наетите пастири си бяха тръгнали, след като често бяха говорили за тишината, следенето, за очакването нещо да се случи.

За някои любовта и семейството бяха опора. Помагаше и многото работа и Александра допускаше, че всичко това е било от полза за Катерин в миналото. Но сега Джонатан го нямаше и на Катерин не й оставаше нищо друго, освен да скърби.

От години тя отговаряше за училището към фермата, където учеха децата на семейните пастири и децата от селото на аборигените. Едно от многобройните деца на Боднам — Амилия — бе поела вече училището, като Катерин й помагаше от време на време. Когато повторно разговаря със снаха си, Александра я подкани да започне отново да помага на Амилия, но Катерин не прояви никакъв интерес към училището.

Някои се приспособяваха към далечната пустош чрез силата на волята си и Александра се надяваше и с Катерин да стане така, след като преодолее скръбта си.

А една вечер, когато се прибра в спалнята си, Александра чу висок глас от стаята на Катерин и веднага излезе в коридора. Катерин говореше на Джонатан, остро го осъждаше, че я е оставил сама далеч в пустошта.

Бе съвсем различно от начина, по който Елизабет бе говорила над ковчега на Шийла, защото в гласа на Катерин се долавяше писклива нотка на емоционална нестабилност. Като реши да се заеме по-твърдо с нея, Александра почука на вратата и я отвори. Катерин седеше на леглото по нощница и спря насред дума.

— Катерин, бих искала отново да започнеш да слизаш долу за вечеря — заяви Александра. — Моля те да бъдеш там утре вечер.

— Не, предпочитам да вечерям тук — отвърна снаха й. — Когато съм в стаята си, нищо не ме следи и аз не…

— Слез в трапезарията за вечеря утре — пресече я Александра остро. — Очаквам да те видя там.

По-младата жена се поколеба, след това намусено кимна. Александра излезе, затвори вратата след себе си и се прибра в спалнята си. Зад гърба й Катерин отново започна да говори на висок глас. Александра си легна, но часове не можа да заспи, разтревожена за снаха си.

На другия ден Катерин остана на гробището до късния следобед, след това се появи в трапезарията за вечеря. Бе изморена и раздърпана, но поведението й се бе променило рязко. В предишните дни бе мрачна и мълчалива, но сега бе прекомерно оживена.

— На прозореца ми имаше един бял папагал какаду тази сутрин — съобщи тя весело с някаква неестествена светлина в очите. — Бял папагал! Не е ли забележително!

— Е, може би е любопитно — отвърна Александра притеснена, като внимателно изучаваше снаха си. — Наоколо има безброй папагали.

— Но не и бели! — изкрещя Катерин, изпаднала внезапно в ярост. — Колко пъти си имала бяло какаду на прозореца си? Никога, обзалагам се! Завиждаш ми, защото дойде на моя прозорец. Това е не само любопитно, това е забележително! Наистина забележително!

Александра се обърна към прислужницата, която се бе вторачила в Катерин с почуда и страх.

— Излез от стаята.

Когато прислужницата набързо напусна, Александра насочи пръст към Катерин.

— Или се вземи в ръце и престани с тези глупости — каза й тя тихо, но с леден глас, — или ще те пребия от бой. Разбираш ли ме?

Катерин се отпусна на стола си, закри лице в дланите си и избухна в сълзи.

— Моля ви, не ми се сърдете, госпожо Керик — стенеше тя. — Понякога имам усещането, че съм на голямо разстояние от самата себе си, и само следя какво правя. Моля ви, не ме мразете.

Александра заобиколи масата и седна на стола до Катерин.

— Никога не бих могла да те мразя, скъпа моя — започна да я утешава тя и сложи ръка на рамото й. — Обичам те и винаги ще те обичам. Но ти трябва да се опиташ да се контролираш — в това, което говориш и вършиш. Ще направиш ли това за мен?

Катерин кимна, облегна се на Александра и захълца:

— Да, ще се опитам — говореше тя през сълзи. — Ще направя каквото мога, госпожо Керик.

Александра продължи да я държи в ръцете си и да й говори. Катерин спря да плаче и се успокои, Александра повика отново прислужницата и се върна на мястото си. През останалата част от вечерята Катерин не каза и не направи нищо необичайно, но отново бе потисната. Мълчеше и хапваше по малко от храната си.

И Александра седеше мълчаливо и почти не ядеше, докато размишляваше върху две неща. Най-напред си спомни, че по едно време бяха имали двама нови пастири, които трябваше да си отидат, а бяха останали твърде дълго време. Дейвид ги бе довел от далечните кошари и накрая ги бе изпроводил на изток, придружени от други пастири. Единият от тях не можеше да говори, а другият бе много буен.

Другото бе отговорността й за Катерин, от която не можеше да се измъкне. Освен че обичаше снаха си, което вече я задължаваше, Джонатан би я помолил с последния си дъх да се грижи за Катерин. Александра знаеше, че не е редно да изпрати една психически нестабилна жена при Мортън и Джулия.

Докато лежеше будна в леглото си тази нощ, Александра мислеше и за още нещо, което от дни се бе опитвала да избягва, защото не искаше да напуска фермата. Ако Сайлас Доук нямаше с кого от семейството да се консултира при вземането на решения, той щеше да е принуден да ги взема сам. Някои от решенията му можеше и да не са от най-добрите, но той бе интелигентен, опитен главен пастир и Александра знаеше, че не би могла да намери по-способен управител за фермата.

След безсънната нощ Александра го изчака в хола. Когато поговори със Сайлас, той не прояви ентусиазъм, но не можеше да откаже на молбата й.

— Добре, ще поема управлението, щом искате, госпожо Керик — каза той. — И ще се старая колкото мога.

— Това е всичко, което искам, Сайлас, а никой друг няма да е тъй добър като тебе, ако се стараеш — увери го Александра. — Преди да замина, искам да посетя Елизабет Гарити, а с Катерин ще вземем домашната прислуга. Къщата ще бъде затворена, а мебелите — покрити.

Сайлас кимна и попита какво трябва да се уреди за пътуването до Сидни. Поговориха за броя на фургоните, които ще са нужни, колко кочияши и други работници ще вземат. Когато уточниха подробностите, Сайлас си тръгна, а Александра седна на бюрото си и написа писмо до Мортън. Тя искаше, ако е възможно, да живее в къщата, която някога бе собственост на баща й.

Щом започна да пише, очите й се изпълниха със сълзи. Огледа стаята, потисната от мисълта, че трябва да изостави дома си в далечната пустош. После изтри сълзите и продължи писмото.

 

 

Когато получи писмото, Мортън отначало се поколеба дали да го прочете. Последното писмо от майка му — а той го бе отворил с нетърпение и предчувствие, че може да съдържа новини за баща му — го уведомяваше, че баща му и брат му са мъртви. Той още не бе се примирил с трагедията и изпадаше в дълбока печал всеки път, когато в спокойни мигове си спомняше за нея.

Мортън отвори писмото, зачете го и лошите предчувствия се разсеяха. Знаеше, че майка му би предпочела да остане във фермата, но бе сигурен, че двамата с Джулия можеха да я направят щастлива в Сидни. Ала когато стигна до пасажа с предпочитанието й към къщата, в която да живее, той изпусна писмото и се втурна долу в главната канцелария.

Чиновникът, който сега отговаряше за недвижимите имоти, бе дългогодишен служител на име Харолд Фрейли — слаб човек, с ъгловато сериозно лице. Мортън забързано се приближи до него.

— Къщата на улица „Уентуърт“ в квартал Уитлам още ли е празна? — попита той.

— Да, сър Мортън — отговори Харолд. — Господинът, който я оглежда, не може да избере между нея и една друга къща на…

— Аз ще избера вместо него — прекъсна го Мортън. — Тази къща при никакви обстоятелства няма да се дава под наем. Майка ми се мести в Сидни и иска да живее там, така че къщата ще се пази за нея.

Харолд потопи писалката в мастилницата и си отбеляза нещо върху лист хартия.

— Много добре, сър Мортън. Къщата ще се пази.

Мортън се върна в офиса си, като се опитваше да не обръща внимание на лекото недоволство, което изпитваше към Харолд в новото му положение. Макар и да знаеше, че не е справедливо, Мортън все сравняваше работата на Харолд с начина, по който Бенджамин Тавиш я бе вършил преди.

Точно в този миг обаче Мортън призна пред себе си, че така е станало по-добре — ако Бенджамин се бе занимавал с недвижимите имоти, то къщата сигурно отдавна щеше да е дадена под наем. А имаше и още една причина за задоволство в сегашното положение — Бенджамин бе в пълна безопасност и очевидно много щастлив. В писмо от Хенри Нюкоум отпреди няколко седмици се казваше, че „господин и госпожа Хоторн“ са се настанили удобно в малка къща в покрайнините на Окланд.

Хенри съобщаваше също, че не е било необходимо да помага на Бенджамин да си търси работа. Младото семейство използвало едната стая от къщата си за производство на фина ленена хартия, която намерила добър прием сред купувачите на висококачествени канцеларски стоки. А междувременно Мортън не бе чул никакви слухове по повод изчезването на съпругата на Крийви. Бевърли рядко бе виждана сред хора и отсъствието й не предизвика никакво любопитство. Крийви очевидно не знаеше изобщо какво й се е случило.

Мортън дочете писмото от майка си и го сложи в джоба си, за да го занесе на Джулия. Насочи вниманието си към книжата по бюрото си, които отразяваха постепенна промяна в делата му. Бе пуснал обяви за боядисваното ленено въже във вестниците в Мелбърн, където също имаше многобройни яхтклубове. Предварителното проучване бе последвано от водопад от поръчки, като продажбите и в Сидни вървяха много добре, така че въжарската работилница сега носеше добра печалба. Другото му начинание, което по едно време се бе превърнало във фиаско — сухият док — започна също да носи умерен доход.

Но доходите от някои инвестиции бяха спаднали поради депресията и голямата безработица във Великобритания. Цялостната търговска дейност в Сидни бе засегната от това, особено западна пазарът на недвижими имоти и други търговски дейности, някои от които бяха драстично ограничени. Рязко спадна износът на стоки до британските пристанища. Застрахователните полици, издавани от Морската застрахователна компания, в която Мортън бе съдружник, бяха малко на брой. Мнозина страдаха от икономическата криза, но при това положение в бизнеса Крийви процъфтяваше. Финансовите му ресурси бяха огромни и банката му все още бе в състояние да понася загубите в непресекващите му усилия да постави банковото дело в града под свой контрол. Купуваше дялове в компании, отслабени от спада, обикновено като мълчалив, второстепенен съдружник. Като купи „Кроникъл“, вестник, основан в първите години от съществуването на колонията, покупката стана обществено достояние, само защото работещите във вестника бяха открили това и бяха напуснали.

В края на деня Мортън имаше повече причини да се безпокои, отколкото да бъде доволен от бизнеса си, но когато се прибра у дома, положението беше точно обратното. Семейството му рядко бе изглеждало толкова пленително — Джулия седеше на сянка върху тревата в задната градина, до нея на одеялото бе бебето, а бавачката — на пейка близо до тях. Мортън целуна Джулия, извади писмото и й го подаде.

— От мама е, но този път съдържа добри новини.

— Слава богу, мили Мортън — каза Джулия, като протегна ръка и нежно хвана неговата. — Последното писмо ни донесе толкова тъга, че ни стига за цял живот.

Мортън вдигна ръката й към устните си и я целуна, благодарен за непрестанното състрадание и утеха, след като бе получил първото писмо. После се заигра с детето, докато Джулия четеше писмото. Тя възкликна весело, след това загрижено попита дали къщата в Уитлам е свободна. Мортън отговори утвърдително и добави, че ако Бенджамин Тавиш се занимаваше с недвижимите имоти, тя сигурно отдавна щеше да е дадена под наем.

Дори тази невинна забележка за Бенджамин накара Джулия да свъси вежди предупредително и леко да кимне към бавачката. Двамата избягваха да говорят за Бенджамин, когато наблизо имаше някой от прислугата, за да не изтърват случайно думи, които можеха да бъдат повторени пред другиго, а Джулия бе по-настоятелна в това отношение от Мортън. Той вярваше, че става все по-малко вероятно Крийви да научи какво се е случило с жена му, но за Джулия опасността си оставаше все така голяма.

Когато бавачката сгъна одеялото и внесе детето в къщата, Мортън и Джулия ги последваха. По време на вечерята и след това в хола те поговориха как ще приготвят къщата за идването на Александра. Мортън знаеше, че тя обича да се занимава с градинарство и че би предпочела да се заеме с цветните лехи сама, но имаше други неща, които трябваше да се свършат. С Джулия направиха предварителен план за всичко, което трябваше да се направи, и решиха да отидат да огледат къщата на другия ден.

На следващата седмица Мортън отиде в кантората и прегледа само най-неотложните въпроси, които го очакваха, след това отиде в къщата на Уитлам. Джулия бе вече там заедно с няколко прислужници, които бяха започнали да чистят. Мортън и жена му огледаха стаите и направиха списък за новата мебелировка, която бе необходима.

Нужно бе да се направят и някои ремонти, които за други наематели не биха били наложителни, затова щом се върна в кантората, Мортън даде на Харолд Фрейли списък, който той да предаде на предприемача. На другия ден, когато чистенето свърши, Мортън излезе с Джулия по магазините, за да купят необходимото. Пердетата и част от мебелите трябваше да се поръчат и бяха доставени през следващите няколко дни. Следобедът, когато и последните пратки пристигнаха и всичко бе поставено на място, Мортън отново обходи къщата заедно с Джулия и двамата прецениха, че майка му ще остане доволна.

Малко след като Мортън се бе върнал в кантората, за да довърши дневната си работа, един млад служител се появи на вратата на офиса му да съобщи, че е дошъл посетител. Но младежът спря насред думата си и нададе вик, когато една ръка сграбчи яката му изотзад и го хвърли настрани. Олдъс Крийви застана на прага и изпълни цялата рамка на вратата. Дебелите дъски на пода проскърцаха под тежестта му, когато влезе, а младежът надничаше със страх иззад вратата. Мортън му направи знак да си върви.

Крийви застана пред бюрото, а малките му очички блестяха от гняв.

— Къде е Бенджамин Тавиш? — попита той настоятелно с пискливия си глас.

Мортън успя да скрие изненадата и тревогата, предизвикани от този въпрос, сви рамене и седна на стола си.

— Търси си късмета на друго място — отвърна той нехайно. — Защо питате?

— Когато е заминал от тук, той е взел със себе си и моя собственост.

— Собственост? — повтори Мортън озадачен. — Каква собственост?

— Дрехи. По-специално женски дрехи. В къщата ми имаше една жена, която ми бе съпруга, и аз съм вложил пари в облеклото й. Бенджамин Тавиш е взел облеклото със себе си, когато е заминал.

Мортън се възмути от думите, които употребяваше дебелият мъж. От тях ставаше ясно, че Бевърли за него до такава степен нямаше стойност, че дори не си заслужаваше да я спомене.

— Просто не мога да ви разбера — каза той язвително. — Да не искате да ми кажете, че Бенджамин Тавиш е избягал с жена ви, или пък само с нейния гардероб? Но както и да е, на какво основание го обвинявате?

— Въз основа на проучвания, които направих през последните няколко седмици — заяви Крийви с тънкия си глас. — Той се е грижил за вашите недвижими имоти, включително и за къщата в съседство с моята. — Бръкна в джоба на палтото си и подхвърли на бюрото с дебелите си подпухнали пръсти една дамска носна кърпичка. — Това е част от собствеността ми, както и парфюма на нея, и е била намерена в къщата до моята. Той е заминал от Сидни по същото време, когато моята собственост изчезна, уж на път за Бомбай с кораб до Тринкомали. Но той не е подал митническа декларация и не се намира в Бомбай. Е, къде е той?

Мортън бе озадачен от това, колко много е научил Крийви, но бе успокоен от факта, че всичките му издирвания не са довели доникъде.

— Това няма никакво отношение към мен — заяви Мортън хладно. — Ако имате доказателства за престъпление, трябва да ги представите на прокурора.

Мортън за първи път видя как широкото, безизразно като маска лице показва някакво вълнение. То се изкриви и почервеня от гняв, а малките очички светнаха.

— Да не смятате, че съм такъв глупак, та да стана за посмешище на целия град? — изсъска Крийви. — Това би ви доставило удоволствие, защото ще потвърди измислиците, които разпространявате, нали?

— Не възнамерявам да разпространявам никакви измислици — отвърна остро Мортън. — Имам за какво да използвам времето си.

Крийви грабна кърпичката и я натика в джоба си, след това насочи дебелия си пръст към Мортън.

— Вие знаете къде е Бенджамин Тавиш — изръмжа той. — А аз ще ви унищожа. По всички възможни начини. Ще ви разоря и ще ви стрия на прах.

Огромният мъж се обърна и с тежка, тромава стъпка излезе от офиса, а дъските на пода отново изскърцаха зад него. Мортън се замисли, като претегляше значението на разговора. След това го пропъди от ума си, като реши да изчака, докато го обсъди с Джулия и се възползва от нейната проницателност. Зае се отново с документите на бюрото и приключи работата си за деня.

Прибра се вкъщи, изчака, докато с Джулия останаха сами в хола и тогава й разказа за случилото се. Обсъдиха това, което Крийви знае, и решиха, че може да го е научил по най-обикновен начин. Може да е писал на своя познат в Бомбай, за да разбере къде е Бенджамин, а в адмиралтейството се пазеха копия на митническите декларации от пътниците на заминаващите кораби.

— Общоизвестно бе, че Бенджамин се занимаваше с моите недвижими имоти — добави Мортън. — Но за да може Крийви толкова отблизо да се запознае с действията на Бенджамин, това му е струвало време и неприятности. Не мога да допусна, че е проучвал всички, които са заминали оттук по времето, когато Бевърли изчезна. Поради някаква причина той е подозирал именно Бенджамин. Точно това не очаквах, и точно поради това смятах, че той няма да открие какво е станало.

— А какво го е накарало поначало да се усъмни в Бенджамин? — замислено каза Джулия. — Мортън, това показва, че той знае какво става в кантората ти. Единственото заключение, до което стигам е, че някой в кантората ти е склонен много да приказва, или пък предава информация на Крийви. Отдавна е време да огледаш отблизо служителите си.

Мортън неохотно се съгласи, като не искаше да вярва, че някой от служителите му го предава, но фактите говореха, че това е вероятно. После поговориха за заплахата на Крийви и обсъдиха какво би могъл да стори. Възможностите бяха безбройни, защото Крийви бе безскрупулен. Стигнаха до извода, че всичко, което Мортън можеше да направи засега, бе да вземе разумни мерки за опазване на имуществото си, като същевременно следи за признаци на замислян от Крийви заговор.

От всичките си служители Мортън познаваше най-отдавна началника на кантората и бе абсолютно сигурен, че може да му вярва. Следния ден, когато отиде на работа, извика Албърт Ломан в офиса си и затвори вратата, за да могат да поговорят насаме. Без да споменава Бенджамин, Мортън каза само, че според него Крийви получава информация от кантората.

— Може би някой говори пред непознати, когато си е пийнал — продължи Мортън, — или пък е нещо по-лошо. Не искам да вярвам, че някой от служителите ще доставя информация за пари, но е възможно. Работата тук е доста добре разпределена между отделните чиновници, затова трябва да следиш дали някой не проявява повече интерес към това, което другите вършат, или към папките с кореспонденцията.

— А може да видим и какво вършат служителите извън кантората — предложи Албърт. — Както и вие, не искам да вярвам, че имаме предател сред нас, сър Мортън. Но ще проуча всички вероятности. С ваше разрешение ще взема Харолд Фрейли да ми помага. Познаваме се от деца и напълно му вярвам. Много е дискретен, а двама виждат по-добре от един.

— Много добре, но преди всичко трябва да действате внимателно, за да не изплашите този, който би се занимавал със злосторничество. Може да са нужни месец, два, шест, колкото трябва. И се моли на бога да греша, моля се никой от нашите служители да не е предател.

Ломан се съгласи мрачно и напусна офиса. Мортън се зае с книжата по бюрото си, като мислеше какво друго може да предприеме. Предишната вечер с Джулия бяха обсъдили възможността за саботаж в сухия док и във въжарската работилница, тъй като това би било типично за Крийви. Като прегледа документите, Мортън отиде до вратата и викна да изкарат каретата му пред входа.

Докато говореше с надзирателя на сухия док, Мортън просто изрази загриженост, че има опасност от вандалски действия и кражба на инструменти, а Върджил Хандли отговори, че незабавно ще намери надежден нощен пазач. Работниците от въжарската работилница, по-обединени и с по-голямо чувство за принадлежност към работилницата, не искаха външни хора да се мотаят там нощем. Айзак Тълк предложи да разпредели хората за допълнителни смени като нощни пазачи, а Мортън се съгласи да им плаща допълнителни надници.

Доходът, който Мортън получаваше от къщите под наем, бе по-голям от приходите от дока или въжарската работилница, а вложените там средства бяха много повече. Но къщите бяха разпръснати из целия град и нямаше начин да бъдат защитени. Мортън мрачно прие риска и се замисли за други начини, по които Крийви би могъл да си отмъсти.

Документите, които минаваха през бюрото на Мортън, и цялата дейност на кантората вървяха както обикновено, без признаци за нещо нередно. През седмицата Мортън бе на заседания в Търговската банка и в Морската застрахователна компания и отблизо се запознаваше с докладите за дейността им. Печалбите и в двете не бяха високи, но Мортън не откри каквито и да е улики, че срещу тях има таен заговор.

Мина седмица без нищо да покаже, че Крийви е започнал да изпълнява заплахите си, после още една седмица мина тихо. Но Мортън остана нащрек, като знаеше, че най-голямата опасност идва от фалшивото чувство за сигурност. Методично и старателно, както вършеше всичко, началникът на кантората се зае и със следенето на действията на останалите служители. Не откриваше нищо подозрително и Мортън не знаеше дали да се чувства облекчен или още по-разтревожен от това, как Крийви получава информацията си.

В потискащо горещия влажен февруарски следобед, когато пристигна майката на Мортън, Джулия изпрати конярчето да го уведоми. Бе съобщила също на Дирдри и на Юдора и те пристигнаха в къщата по същото време с него. Свариха истински ад — пастири, ратаи и прислугата от Тибубъра разтоварваха фургоните, които бяха задръстили алеята за карети до къщата и излизаха на Уентуърт стрийт.

Прислугата от къщата на Мортън също бе тук и помагаше да се сервират закуските и разхладителните напитки, които Джулия бе приготвила за случая. Голяма маса на кръстосани дървени крака до къщата бе отрупана с храна и кани с ром и пунш за работниците. За семейството в хола бе устроен бюфет с подбрани деликатеси и бутилки вино в кофички с лед.

По време на щастливата среща на семейството, Мортън се тревожеше главно за здравето на майка си след дългото пътуване в горещината и това как издържа тя емоционалното напрежение след смъртта на баща му и брат му. Той видя, че с издръжливостта и жизнеността — неделима част от характера й, тя бе понесла всичко, както малцина биха могли. Изпитанията се бяха отразили много по-зле върху снаха му. Катерин бе неудържимо щастлива, че са пристигнали, но изглеждаше много по-стара от годините си.

През следващите два дни Джулия прекарваше по-голямата част от времето си с Александра и Катерин, за да им помогне да се настанят. На втория ден прислугата бе вече напълно организирана, а пастирите и ратаите си тръгнаха обратно с фургоните. На другия ден, неделя, Мортън и Джулия поканиха фамилията у тях. Един час след като всички се събраха, Мортън остави Джулия да забавлява Дирдри, Катерин и Юдора и изведе майка си навън да й покаже градината и да поговори с нея.

През изминалите три дни Мортън бе забелязал, че Катерин е нервна и развълнувана и стигна до извода, че това е една от причините майка му да се премести в Сидни. Той й каза това и продължи:

— Както много добре знаеш, ние с Джулия сме очаровани, че си тук, но имаме предвид и желанията ти. Бихме могли да намерим друга къща за Катерин.

— Не, поне засега тя има нужда от някого, който я познава добре. След като вече е в града, тя положително ще се поправи бързо. Във всеки случай състоянието й не се дължи само на характера й, защото тя понесе много.

— Така е. Мамо, никога не съм те чувал да се оплакваш или дори да говориш за проблемите си, но знам, че предпочиташ да си бъдеш във фермата. Обстоятелствата обаче те изпратиха тук и се надявам да бъдеш щастлива.

— Ти и другите ми обични хора сте тук и имам толкова много причини да съм щастлива. Сайлас Доук ще трябва да поеме делата във фермата сега и ще се справя много по-добре, отколкото когато се чувстваше длъжен да идва при мен за невинаги подходящи указания. — Тя сви рамене и се засмя. — А аз ще имам достатъчно работа. Забелязах, че цветните лехи са в такова състояние, че ще ми трябва време, докато ги оправя.

Мортън се засмя и кимна, като знаеше, че тя с нетърпение очаква да се заеме с градинарството. Александра го попита как върви бизнесът му, а той й разказа за Бенджамин, Бевърли и възможността Крийви да създаде неприятности. След това побърза да разсее тревогите й, като изброи всички мерки, които е взел, за да се предпази от този човек.

След няколко минути се върнаха вкъщи. Мортън отбеляза, че майка му сигурно е била права да смята, че Катерин ще преодолее бързо проблемите си. Докато говореше с дъщеря си и с другите жени, снаха му бе по-весела и отворена, отколкото в деня на пристигането в Сидни.

Александра създаваше впечатление, че е в добро настроение, но Мортън знаеше, че в най-добрия случай чувствата й са смесени. Съзнаваше, че тя е решена, макар и неохотно, да живее в Сидни, но същевременно се тревожи за бъдещето на фермата. Когато всички гости си тръгнаха след вечеря, Мортън обсъди състоянието на майка си с Джулия и двамата решиха да направят всичко възможно, за да й помогнат да се приспособи към новия си живот и да бъде щастлива.

На другия ден започна новата седмица, а Сидни се печеше в адската жега на късното лято. Бизнесът бе замрял, тъй като започваше да се чувства пълният ефект от икономическата криза в Британия. Търговията между пристанищата в Австралия и тези от Индия до Сандвичевите острови бе спаднала и повечето от корабите, които пристигаха или тръгваха, бяха крайбрежни търговски кораби, които не отиваха по-далеч от Нова Зеландия.

Горещините продължиха през цялата седмица без никакъв полъх от морето, който да охлади ужасно напечените улици и канцеларии. Във вторник приключи работата по ремонта на един кораб в сухия док на Мортън, а нови съдове за поправка не се предвиждаха. Другите докове и корабостроителници в пристанището бяха без работа и повечето от работниците бяха съкратени. Макар да нямаше основание да вярва, че положението ще се подобри в близко бъдеще, Мортън продължаваше да плаща надници на работниците си, като искаше от тях да свършат каквото могат с ремонта на стените на дока.

В сряда следобед Мортън седеше в задушния си офис по риза и с разхлабена вратовръзка, когато тежки стъпки го накараха да вдигне поглед от документите на бюрото си. На прага стоеше Олдъс Крийви, облян в пот. Широкото му дебело лице блестеше от вадичките, които се стичаха по него, а на места сакото му бе потъмняло от потта на подпухналото тяло. Щом той влезе, в неподвижния горещ въздух на офиса се разнесе възкисела миризма.

— Когато бях на Търговската борса и на други места, посещавани от бизнесмени — започна Крийви с тънкия си глас — не чух да се споменава за какво сме говорили последния път.

— Казах ви тогава, че има с какво да запълвам времето си и че не разпространявам клюки — отсече Мортън. — Какво търсите тук?

— Искам да ви уведомя, че ще бъда също толкова дискретен по отношение на личните ви дела — отвърна Крийви. — Знаете, че купих „Кроникъл“, нали? Докато преглеждах стари броеве, открих неща, които ще ви притеснят до немай-къде. Но не съм говорил за тях и не възнамерявам да говоря в бъдеще.

Мортън не можеше да си спомни да е било писано във вестниците за връзката му с Клара Тавиш, но бе сигурен, че Крийви е открил точно това.

— Не бих искал да омаловажавам великодушния ви жест — отбеляза той язвително, — колкото и да ви се струва странно. А по причини, които никога не можете да разберете, аз искрено се страхувах от поведението си спрямо Клара Тавиш. Но, както и да е, фактите бяха широко известни далеч преди вие да дойдете тук, включително и на любимата ми съпруга и няма… — Мортън млъкна, когато Крийви поклати глава. — Не е ли това? А за какво става дума тогава?

Малките очички на Крийви светнаха в сардонично удоволствие, когато седна на стола до бюрото. Заедно с киселата миризма огромното му тяло излъчваше влажна горещина, а солидните крака на стола изстенаха, когато столът изчезна под туловището. Крийви извади два стари, пожълтели вестника от джоба на сакото си, взе единия и го разгъна. Сложи го на бюрото и го побутна към Мортън, като посочи обявление в средата на първа страница.

Първото, което привлече вниманието на Мортън, бе старовремският печат, странно изписаната буква „ес“. Погледна горния край на вестника и видя, че датата е отпреди почти четиридесет и пет години, през септември 1821. Размисли, че в този вестник едва ли се говори за връзката му с Клара Тавиш, защото е бил отпечатан една година преди Мортън да се роди през юни 1822. След това прочете обявлението.

В него се предлагаше награда от петстотин златни английски лири за всеки, който може да даде сведения къде се намира Александра Хамънд. Бе описана като висока, привлекателна жена на деветнайсет години. Казваше се, че за последен път е била видяна в Кампдън парк и има опасения, че е била отвлечена от избягали каторжници, за които се знае, че са в околността. Имената им са Инос Хинтън, Даниел Кроули и Франк Снивли. Обявата завършваше с молба всеки, който знае нещо, да се свърже с баща й Невил Хамънд в адвокатската му кантора в Сидни.

— Забелязахте датата, нали? — каза подигравателно Крийви, от когото заедно с вонята му се излъчваше злорадство. — Майка ви е била отвлечена от избягали каторжници точно девет месеца преди да се родите.

— Какво искате да кажете? — попита Мортън, силно разгневен. — Не знаех нищо за това, но и глупакът може да разбере защо майка ми не е искала да говори по този въпрос. Но ако е имало нещо общо с мен лично, тя отдавна щеше да ми е казала. Така че нямам намерение да слушам никакви инсинуации за…

Мортън млъкна, защото подигравателният израз на подпухналото лице на Крийви подсказваше, че първият вестник е бил само подготовка за втория. Крийви го обърна на последната страница, постави го на бюрото и го побутна към Мортън. Онемял от страх, какъвто никога не бе изпитвал, Мортън погледна вестника.

Носеше дата почти една година преди първия и в долния край на страницата имаше материал за двама от избягалите каторжници — Хинтън и Кроули. Съобщаваше се, че двамата са избягали от лагера в Парамата и се предполагало, че са откраднали два коня и храна от съседното селище. След това имаше предупреждение, че укриването им или оказването на помощ, по какъвто и да е начин, е криминално престъпление и се даваха описания на двамата. Крийви протегна ръка и дебелият му пръст посочи описанието на Инос Хинтън.

На височина бил колкото Мортън. Според описанието най-отличителният знак на Хинтън било рожденото петно на лицето му, яркочервено като петното на рамото на Мортън. Друга, лесно забележима черта, според описанието, били необикновено бледите сини очи.

— Баща ви е бил разбойник, затова няма нищо чудно, че защищавате разбойници като Бенджамин Тавиш — язвително отбеляза Крийви, надигна се от стола и тръгна тежко към вратата. — Както казах, няма да споменавам за това пред никого. Предпочитам да работя тихомълком, но това е само началото. Казах ви, че ще ви унищожа и смятам да го направя.

В състояние на шок, Мортън почти не чу думите, нито пък забеляза как Крийви излезе. От детството му и през всичките години, когато бе до голяма степен безразличен към хората, един човек бе означавал за него всичко. Преданата любов между него и майка му бе неотменният стабилен и сигурен фактор в живота му.

Бе смятал, че любовта им има здравата основа на доверието и откритостта един към друг, но от нейна страна се оказва, че е имало измама. Това, от което Мортън най-много се страхуваше в живота, бе предателството. И сега то идваше от тази, в която бе вярвал най-много, от тази, която винаги бе обичал.

Вцепенен, той сгъна вестника, отиде до вратата и извика отгоре да му приготвят каретата. Сложи вестниците в джоба на сакото си и слезе долу. Началникът на кантората му каза нещо, но за Мортън то бе просто някакъв звук. Излезе и се качи в каретата. На път за квартал Уитлам от горещината по лицето му започнаха да се стичат капки пот, които се смесиха със сълзите му.

Когато каретата бе на половината път по алеята пред къщата, Мортън почука с бастуна си, за да спре. Излезе, обиколи къщата и отиде в градината отзад, сигурен, че майка му ще бъде там. Тя бе коленичила пред една леха и копаеше с малка лопатка.

Щом се изправи, тя видя лицето му. Усмивката, с която го посрещна, бе заменена от тревожен поглед. Искаше да го попита какво е станало, но думите й спряха на устните, а лицето й пребледня от страх, когато Мортън извади вестниците и ги разтвори пред нея.

Никой не проговори. Александра мълчаливо гледаше вестниците, смаяна и изплашена, а Мортън не можеше да отрони и дума поради бушуващите в него чувства. След това дар словото му се възвърна.

— Защо не си ми казвала за това, мамо? — попита я дрезгаво и объркано. — Защо ме предаде? Как можа да ми направиш това?

Александра се чудеше как да започне, после избухна в плач.

— Случи се толкова отдавна, Мортън — ридаеше тя. — И когато ти беше вече доста голям, за да го разбереш, си мислех, че всичко е напълно забравено. Тогава си мислех, че то ще остане в миналото и че правя това, което е най-добро.

— Това не е отговор! — извика той и захвърли вестниците на земята. — Това са пълни глупости! Как си могла да си помислиш, че е най-добре да ме измамиш и да скриеш такова нещо от мен? Това е абсурдно!

— Но аз мислех, че никой никога няма да научи, Мортън — запротестира Александра през сълзи. — Аз съм просто едно божие създание, смъртно човешко същество, не мога да виждам в бъдещето. Мислех, че е забравено и… — Гласът й секна, тя закри лицето си с ръце и заплака. — И толкова се срамувах, Мортън! Толкова ужасно, се срамувах! Наказанието ми за моментната лоша преценка е да страдам цял живот от този срам. Исках да те предпазя дори от прашинка от онова, което аз трябваше да понеса.

Мортън поклати глава, като стенеше от мъка.

— Да ме предпазиш? — повтори той огорчено. — Това ли смяташ, че е начинът да ме предпазиш? Не би могла да измислиш по-добро средство, за да ме направиш уязвим. Трябваше да науча това от Крийви. От тази свиня Крийви! От детството си винаги съм ти вярвал, защото мислех, че двамата сме толкова близки в чувствата си един към друг.

— Така е, Мортън, така е! — извика Александра. — Бог ми е свидетел, че отворих сърцето си за теб с мисъл и чувство, както и с любовта си. Никога нищо не съм крила от теб, Мортън, освен това.

— Но това е било най-важното от всичко. Това е било… — Ридание прекъсна думите му, след това пое дълбоко дъх и продължи: — Вярвах ти безкрайно, мамо, но ти ме измами.

— Съжалявам, Мортън, съжалявам — простена тя и протегна ръка към него. — Бог ми е свидетел, исках само да те предпазя и те моля да ми простиш.

— Не! — извика той, облян в сълзи, и се отдръпна от нея. — Ти измами вярата ми в теб, а това не мога да простя. Мамо, бих дал години от живота си това никога да не бе се случвало, защото те обичам с цялото си сърце. Но никога не мога да простя такова… — Гласът му секна, той заплака горчиво и тръгна към каретата.

Кочияшът я бе обърнал, готова за тръгване. Мортън нахлупи шапката си ниско над очите и сведе глава, за да не може кочияшът да види лицето му, докато се приближава и се качва в каретата. Когато излязоха на улицата, той зарови лицето си в ръце, разтърсван от ридания.

Почти заслепена от сълзите, Александра вдигна вестниците. Инстинктивно, след като толкова години бе крила срамната тайна, сгъна и прибра вестниците в джоба си, за да ги унищожи по-късно. След това, тъй като цял живот бе свикнала да запълва времето си с работа, коленичи отново до лехата и се зае да разравя почвата.

През дълбоката пропаст между живите и мъртвите в ушите й отекна отмъстителен, пагубен смях. В миговете преди Дейвид да го простреля, Инос Хинтън й бе казал, че никога няма да се отърве от него. И той бе казал истината най-буквално. Злобното му, порочно присъствие все още бе част от нейния живот и от живота на любимите й хора, колкото и да се стараеше да се изчисти от него. След години на въображаеми победи тя си мислеше, че най-накрая е прогонила Хинтън от живота си завинаги.

А сега той се бе върнал, бяха минали десетилетия, а злият покварен дух на Инос Хинтън бе тук. Някога тя намираше средства да се бори с неговото зло. Но този път нападението му бе успешно, той я бе смазал напълно. Инос Хинтън бе спечелил окончателната победа, защото тя не знаеше какво може да направи. Нямаше средство, с което да му отвърне, а й липсваше и вътрешната мощ.

В младостта и разцвета на силите си борбата срещу призрака на Инос Хинтън и срещу всички трудности, които я връхлитаха бе водена енергично, дори весело. В ония години силите й бяха неизтощими, крачките — широки, а стъпките — твърди. Но съдбата бе запазила най-тежките удари за есента на живота й, когато силата на тялото и духа бе на изчерпване.

Нямаше ги вече съпругът и малкият й син. Големият й син се бе обърнал срещу нея. Бъдещето на фермата Тибубъра, голямото постижение на живота й, бе съмнително. Копаеше лехата с малката лопатка и поливаше земята със сълзите си. За първи път в живота си почувства пълно отчаяние.