Аарон Флетчър
Дългото завръщане (6)

6.

— Този човек е стара кримка, сто на сто — прошепна Джарбо.

Джереми надникна през гъсталака към пастира, който седеше на склона и наблюдаваше овцете си. Наблизо пасеше конят му. Определението, което Джарбо бе употребил с такова раздразнение, означаваше освободен каторжник. Възнамерявал бе да поиска от пастира парче овче месо, но вероятността той да е бивш каторжник, очевидно представляваше препятствие за Джарбо, а това озадачи момчето.

От стотина метра разстояние Джереми не можеше да види добре лицето на пастира.

— Може да е такъв — съгласи се момчето. — Но какво значение има това, Джарбо?

— Просто не обичам да се занимавам със стари кримки — бе отговорът. — Да се върнем на пътя, може да видим и друго стадо днес. Ако не, за вечеря ще си отрежем от осоления свински бут.

Джереми последва спътника си през гъсталака, като продължаваше да се чуди какво всъщност се крие зад неясния му отговор. Но като излязоха на пътя, се примири с факта, че в миналото на Джарбо има неща, за които просто не искаше да говори.

Пътят се бе проточил като лента между заоблени хълмове, обрасли с дълголистната трева спинифекс и кичури храсти. Сред ниската растителност се издигаха евкалиптови дървета; тук-там имаше странни дървета, от чиято тревиста основа стърчаха голи, криви клони и остри като пики завършеци.

От върховете на хълмовете, по които минаваше пътят, чак до хоризонта се разкриваше неизменно все същата гледка, Сините планини бяха останали далеч назад. На големи интервали и разни посоки се отклоняваха пътеки, които водеха до кошарите на овцевъдните ферми. Само те и рядко срещаните стада овце свидетелстваха, че районът е населен и Джереми не очакваше да видят нищо друго още седмици наред. Единственият град по пътя, на около четиристотин мили на запад, бе Менайнди, където пътят свършваше до река Дарлинг.

Докато вървяха, оглеждаха близките хълмове с надежда да видят друго стадо овце. Останало им бе малко осолено свинско месо и през последните дни Джереми предлагаше неведнъж вместо да търсят овче месо, да се задоволят с някоя птица или малко животно.

— Аз мога да ги ударя с прашката си — добавяше той.

— Това не ни е нужно — отговаряше Джарбо. — Имаме си храна, а да вземеш свой дял от земята, е все едно да си вземеш дял от някоя ферма. Не трябва да вземаш нищо, от което нямаш нужда. Винаги помни това, приятелю.

— Ще го помня. Във всеки случай сега не виждам и никакви животни.

— Тогава значи не гледаш добре. Не търси животни, защото те няма да ти се покажат на открито място. Търси някое око или ухо. Гледай да забележиш някакво раздвижване или храст с неподходяща за него форма. Ако гледаш както трябва и сега можеш да видиш едно кенгуру.

След като се озърна наоколо, Джереми забеляза на около двеста метра ушите и върха на главата на едно кенгуру, което ги наблюдаваше иззад високите стръкове на тревата спинифекс, и го показа на спътника си.

— Да, но ти трябваше много време, за да го откриеш. Защото гледаше навсякъде, а не където трябва.

— Какво искаш да кажеш?

— Кенгуруто е между дърветата само когато спи, то не яде евкалиптови издънки, ако може да си намери спинифекс. Когато търсиш животни, трябва да разсъждаваш като тях и тогава ще знаеш къде да ги търсиш.

— Разбирам. Това за всички животни ли се отнася?

— Да, дори за овцете и за добитъка. Виждал съм пастири, които търсят загубени овце по места, където никога няма да стъпи овца. Хората се мъчат да налагат своята воля на животните, вместо да ги изучават. Ако изучаваш животните и навиците им, ще се справяш с тях много по-лесно.

Джереми кимна и разговорът продължи с обяснения на Джарбо за навиците на различни животни. Последните седмици бяха цяла школа за момчето. Джарбо му показваше и обясняваше какви ли не особености на терена, растителността и дивите животни. На пръв поглед той го учеше главно как човек може да се изхранва от земята, но общият смисъл на думите му бе философски. Джарбо наставляваше Джереми да гледа на себе си като на част от животинския и растителния свят, да живее в хармония с околната среда, а не да се мъчи да властва над нея.

В студения зимен ден небето бе покрито с плътни облаци и светлината почна да гасне рано следобед. От едно възвишение Джереми видя гъста дъбрава от каучукови дървета, които обикновено растат край вода. Посочи ги на Джарбо, който кимна и каза, че ще спрат там, за да пренощуват.

Когато наближиха до каучуковите дървета, Джереми забеляза, че растат около подковообразно езеро, останало от поток, който тече само в дъждовно време. Двамата спътници свиха към езерото, избраха си място за лагер и всеки се зае със своята работа.

Джарбо събра сухи клони за огъня, а Джереми отиде със съдовете и канчетата при езерото. През първите дни на пътешествието им на запад ги бяха измъчвали много насекоми, особено около потоците. Сега, когато бе застудяло, те бяха почти изчезнали и само няколко жужаха край момчето, докато пълнеше съдовете с вода.

Огънят вече пращеше, когато Джереми излезе от дъбравата. Той остави канчетата и заедно с Джарбо сложиха ориз и грах да се варят на огъня. Джарбо отряза в една тенджерка две парчета от свинския бут, а Джереми приготви тесто от брашно, сол и вода за овчарска пита, която щеше да се опече в жарта.

Докато приготвяха яденето, падна мрак и донесе пронизващия вечерен студ. Джарбо заби дълги пръчки в земята, а момчето ги покри с дървесна кора, за да се получи заслон, после се настаниха между него и огъня. Разговаряха за пътешествието си. Джереми забеляза, че отдавна не са срещали други пътници.

— Може да срещнем няколко скитници по пътя — отвърна Джарбо, като разбъркваше тенджерките. — Този път е по-оживен през пролетта, когато от Батхърст тръгват каруци с провизии за фермите и вземат оттам бали остригана овча вълна. Продължават до половината път, където ги пресрещат каруци от Менайнди; те вземат вълната, отнасят я там и я изпращат с параходи по реката.

— Ще спрем ли в Менайнди, Джарбо?

Старецът стисна устни, преобърна питката и вдигна рамене.

— Добре ще е да поработим няколко дни, да припечелим нещо и да си купим каквото трябва за пътешествието ни на запад — отговори му неопределено. — Като стигнем там, ще решим какво да правим.

Отношението на Джарбо бе резервирано, ала и Джереми изпитваше раздвоение, защото бе сигурен, че в Менайнди се получават вестници от Сидни. Но скоро вниманието му се насочи към храната, защото апетитът му, както винаги, бе добър. Джарбо свали канчетата от жарта, сложи в тях по малко чай, после напълни двете чинии с ядене.

След вечеря Джарбо запали лулата си и продължиха да пият чай. После Джереми полегна на одеялото си, а когато Джарбо допи чая си, го попита къде точно започва пустошта. Джарбо обясни, че няма определена граница, нито общоприето място.

— Повечето хора казват, че тя е на запад от Батхърст — продължи той. — Но някои смятат, че започва другаде. Въпрос на мнение, Джереми.

— Аз мисля, че вече сме в пустошта — заяви Джереми. — Тук много ми харесва, затова мисля, че вече съм в пустошта.

— Тогава значи е така — съгласи се Джарбо усмихнат. — Един човек ми каза някога нещо странно, но ми изглежда по-разумно, отколкото да се спори над географска карта. Каза, че да стигнеш до пустошта, е като да срещнеш жената, с която искаш да прекараш остатъка от живота си. То е нещо, което усещаш без да мислиш. Щом чувстваш, че си в пустошта, значи си стигнал до нея.

Джереми се прозя сънливо и се замисли над един въпрос, свързан косвено с последните думи.

— Ти имал ли си някога жена? — попита той.

Джарбо стана сериозен, помълча и бавно кимна.

— Да, имах, но за кратко време. Тя умря от едра шарка, от същата болест, която остави белезите по моето лице.

— А не можеше ли да си намериш друга?

— Да, можех — замисли се Джарбо. — Но не можех да намеря в себе си същото чувство, което изпитвах към първата, затова не си направих труд да търся. Истината е, че тя още не ми излиза от ума.

Гласът му бе станал тих, сякаш възрастният мъж си говореше сам. Продължи да говори все така за онази млада жена, която бе умряла преди повече от четиридесет години, а Джереми го слушаше сънливо. Не усети кога е заспал, но се събуди изведнъж, видя, че вече се е разсъмнало, а Джарбо подклажда огъня.

Това се случваше често по време на вечерните им разговори и Джарбо бе свикнал. Сега се усмихна, когато момчето седна на одеялото си и се протегна. Джереми бързо отиде с канчетата до езерото, изми лицето и ръцете си. Закусиха с чай и останалата от предишната вечер храна и отново поеха по пътя си.

Облачната, скучна зимна утрин засилваше сивотата на храстите и на евкалиптовите листа, но за Джереми започваше нов радостен ден, който обещаваше интересни нови случки. Двамата спътници разговаряха и не преставаха да търсят с поглед овце край пътя, а Джарбо продължаваше да му сочи треви и животинки и да учи Джереми по книгата на пустошта.

Към обед момчето първо забеляза стадо овце в долина на юг от пътя и Джарбо кимна одобрително. Свиха по една пътека, където щяха да останат прикрити от храсталак и дървета, докато се спускат към долината. Когато зърнаха пастира, седнал на склона над овцете до коня и кучетата си, Джарбо спря. Джереми го изчака да огледа човека от разстояние, и когато най-после спътникът му остана доволен от огледа отново поеха напред.

Пастирът бе едър брадат мъж, около четиридесетгодишен. Любезен, но мълчалив, той очевидно бе свикнал повече със самотата, отколкото с компанията на хора. Джарбо представи себе си и Джереми, като обясни присъствието на момчето със същата причина, която бе изтъкнал и пред Фред Харисън в Юрика.

Пастирът не обърна внимание на обяснението, защото не го интересуваше.

— Аз съм Том Хъмфрис — представи се кратко. — Дълъг път сте изминали.

— Да, достатъчен, за да се поотпуснат ботушите ни — засмя се Джарбо. — Почти привършихме осоленото си месо, а предпочитам да не искаме дажба от някоя кошара, като нямаме нужда от друго. Ти дали не можеш да ни дадеш малко овче?

Том посочи стадото си от няколко хиляди овце.

— Не ми липсва овче — каза сухо. — В лагера ми от другата страна на хълма има одрана овца. Отрежете си четвъртината или колкото искате от нея. Времето е хладно и месото няма да се развали.

— Така е — съгласи се Джарбо. — Ще си отрежа една четвъртина тогава и ти благодаря. Остани си със здраве.

Том кимна и се сбогува. Двамата спътници прехвърлиха баира и намериха колиба от дървесна кора, пред която догаряше огън. Малко встрани с колове и въжета бе направено заграждение за овце. Край огъня имаше готварски съдове, а на дърво до колибата бе закачена цяла одрана овца, покрита с парче брезент, за да не я кацат мухите.

Джарбо свали брезента и извади ножа си. Като се усмихваше щастливо, отряза един от големите, тлъсти задни бутове и го прибра в платнената си торба. Покри отново закачената овца, метна торбата през рамо и поеха към пътя.

Вечерта дебело, сочно парче овче месо, опечено на огъня, бе главното им ядене. Докато се хранеха, Джереми забеляза, че там, където отиват, няма да има нито овче, нито осолено свинско месо.

— Да, храната тук е по-изобилна — призна Джарбо. — Но и храната в Пустошта е хубава и достатъчна, ако знаеш къде да я намериш. А пък е по-добра за здравето от храната на някои пастири.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами някои пастири живеят само с месо, сушен грах, ориз и питки. След време хващат скорбут, ако не ядат пресни зеленчуци или туршии. Затова ние с тебе си хапваме диви плодове, когато намерим, те предпазват от скорбут.

Джереми кимна. Бяха говорили по този въпрос и по-рано, а той обичаше дивите плодове.

— Твоите хора как си палят огън, Джарбо?

— Носят огъня със себе си в пръчка за огън. Използват изсушено стебло на едно растение. — Посочи в тъмнината към блатистия край на езерото, до което лагеруваха. — Растението като онези тръстики. Ще откъсна няколко стебла и ще ти покажа.

След вечеря Джарбо се отдалечи в тъмнината и се върна с наръч сухи тръстики. Обясни, че въгленът не изгасва с часове, ако се сложи в кухото тръстиково стебло и се размахва от време на време.

— В моето племе и в още няколко — добави той, — хората живеят на групи от по двайсетина души и се събират понякога за срещи на племето. А като пътуват от едно място на друго, обикновено по една млада жена от всяка група носи пръчката с огъня.

Докато говореше, Джарбо мушна края на едно тръстиково стебло в огъня, за да прогори сърцевината, но цялата тръстика пламна. Хвърли я в огъня, като допусна, че трябва да е прекалено суха, и взе друга. Тя пък се оказа още зелена или мокра и съвсем не пламна.

След още няколко опита успя да прогори сърцевината на едно стебло, но въгленът угасна бързо, макар че Джарбо размахваше тръстиката.

— Сигурно тези са друг вид тръстики — изръмжа той и хвърли стеблата в пламъците. — Във всеки случай, както ти казах, обикновено някоя жена се грижи за пръчката с огъня.

Разговорът се прехвърли на други теми, Джарбо пълнеше и палеше лулата си, но бе по-тих от друг път. Не само бе ядосан, изглеждаше разтревожен, че не е успял да направи пръчка за огън от тръстика. През последните седмици бе реагирал по същия начин, когато не успяваше да си спомни нещо за някое растение или животно, за което бе станало дума. Очевидно му се искаше да вярва, че начинът му на живот през изминалите четиридесет години не го е променил и че лесно ще може да се върне към онова, което е напуснал много отдавна; затова всичко, което подсказваше обратното, го тревожеше.

Подобна бе реакцията му на следния ден, когато няколко аборигени побягнаха от него и Джереми. Бяха петима възрастни и четири деца, две, от които още имаха руси коси, които щяха да потъмнеят като пораснат. Джарбо им извика и помаха с ръка, когато ги видяха да се изкачват по един хълм от другата страна на пътя. Те обаче не му обърнаха внимание и се скриха отвъд хълма.

— Недружелюбни бяха — промърмори Джарбо разочарован. — Но и за мене щеше да е трудно да разговарям с тях, ако не знаят английски. А едва ли знаят, защото не личеше да живеят при кошарите на някоя ферма, където могат да понаучат английски.

— Техният език различен ли е от езика на твоето племе? — попита Джереми.

— Различен е. Племената са много, Джереми, и всяко има свой език. Съседни племена обикновено могат да си разменят по някоя дума, но само толкова.

Джарбо разказа на момчето, че племената се различават по много неща, освен по езика си. Отделните племена имали различни обичаи, оръжия, облекло и домакински сечива. Но доколкото знаел, вярванията им за произхода на всички живи същества били еднакви или много сходни.

И тъй като подхванаха този разговор, Джарбо започна да обяснява аборигенските вярвания за сътворението. Светът бил създаден в период, който се наричал Времето на мечтания и който нямал нищо общо с истинското време, измервано със сезони и години. През Времето на мечтанията първосъздателите изплували от недрата на земята и тръгнали по нейната повърхност като пеели, а с песните си създали всички видове растения и животни. После се прибрали пак в земните недра, а местата, на които се появили и изчезнали, се превърнали в реки, езера, долини и планини.

Аборигенската представа за сътворението била сложна и дълга за обясняване. В течение на няколко дни между другите им разговори Джарбо казваше на Джереми по нещичко за нея. Обясни му, че в известен смисъл първосъздателите не били изчезнали. Те останали като сила, която се намесва винаги, когато създанията й се нуждаят от това, и като закон, който направлява поведението им. Пътеките, по които са вървели първосъздателите, известни като песенни пътеки, прекосявали цяла Австралия. Племенните старейшини понякога извървявали част от някоя песенна пътека и пеели песните на първосъздателите, повтаряли и обредите на сътворението, наречени мечтания.

Докато Джарбо описваше аборигенската представа за сътворението, времето застудя и често преваляваше. Свърши разказа си в една дъждовна вечер в колибата от дървесна кора, която си бяха стъкмили пред буен огън. Джереми зададе няколко въпроса на Джарбо за неща, които не му бяха ясни. Попита го и с каква цел изминават старейшините част от някоя песенна пътека и повтарят мечтанията.

— Не знам — призна Джарбо. — Както ти казах, старейшините пазят тайните си за себе си. Струва ми се, че е, както правят белите хора, когато ходят на черква.

— Там се слави Бог. Старейшините славят ли първосъздателите?

Джарбо отмести празната си чиния и замислен извади лулата и тютюна си.

— Може и да ги славят, по свой начин. Но това, което вършат, навярно прилича повече на сценките на раждането на Христос, които белите хора изпълняват в черквата по Коледа. Тези сценки повтарят нещо, което се е случило, за да го напомнят отново, нали?

Джереми кимна в съгласие, отговорът го бе задоволил. Той също отмести чинията си и се пресегна за своето канче. Като отпи от чая, му хрумна и друг въпрос.

— Какво става, ако някой чифликчия разоре част от една песенна пътека и я засади? Или ако някой златотърсач я разкопае за златна руда?

Джарбо тъжно заклати глава, отряза си тютюн от смокинята и го натъпка в лулата.

— Ами стават неприятности — отвърна той тъжно. — Повечето от неприятностите между аборигените и белите хора възникват, защото едните не разбират привичките на другите.

Джереми изведнъж се почувства много неудобно, защото досега не беше осъзнал, че той и Джарбо се различават по нещо съществено, освен, че единият е дете, а другият — възрастен. Сега, колкото и да се мъчеше да отблъсне тази мисъл, усети ясно, че те принадлежат към две различни раси. По-голямо неудобство момчето никога не бе изпитвало. Обичаше Джарбо и не искаше помежду им да има никакви прегради.

— Много съжалявам, че са ставали неприятности, Джарбо — промърмори с голямо притеснение.

— И аз също, приятелю — отвърна спътникът му и смукна от лулата си. После изведнъж се усмихна. — Но това, по дяволите, няма нищо общо с тебе и мене, нали?

От топлата му усмивка притеснението на момчето се стопи и то се усмихна.

— Няма нищо общо. И не може да има, защото ние сме другари.

Джарбо се съгласи и промени темата; засмя се и започна да разказва какво е чул за един от прочутите местни изследователи, Чарлс Стърт. Той вярвал, че в центъра на Австралия има вътрешно море и преди десетина години тръгнал да го търси, като носел една голяма лодка и водел със себе си моряци. Изоставили лодката в пустинята по средата на континента, а като се върнали от безплодните, пусти земи, моряците се заклели вече никога да не се откъсват от океана.

Новата тема и смехът на Джарбо напълно прогониха неудобството на Джереми, той дори се радваше, че са зачекнали въпроса, който го бе смутил. Макар че го бяха разисквали в пълно съгласие помежду им, сега приятелството им бе споено още по-здраво. Доволен, Джереми се зави с одеялото и легна, но двамата спътници продължиха да разговарят, докато най-после дъждът, който барабанеше по колибата им ги приспа.

Продължи да вали през цялата нощ и на другия ден; непрестанният дъжд обвиваше околните хълмове и дървета в мъглива пелена. Джереми и Джарбо се влачеха по разкаляния път. От широкополите им шапки се стичаха капки върху мушамите им. Джарбо изказа опасение, че река Лаклан, която навярно бе на два-три дни път, ще е придошла от дъждовете.

Заговориха за други неща, но Джарбо замлъкна насред дума. Един човек се бе появил през дъжда и приближаваше към тях по пътеката. След като го огледа добре, Джарбо се успокои.

Пътникът бе скитник, дребен, кривокрак мъж с посивяла брада. Бе се загърнал в кожух от овчи кожи с вълната навътре. Изглеждаше добродушен и весел. Поздрави, още докато се приближаваше, и каза, че името му е Гидиън Харис. Джарбо представи себе си и момчето, после попита какво е състоянието на река Лаклан.

— Може да се преплава — успокои ги Гидиън. — Повървях нагоре по течението и си направих малък сал. Сложих багажа си на него, поплувах и го избутах до отсрещния бряг. Излязох малко над пътя. Ако водата не е отнесла сала, можете да го ползвате и да си спестите малко труд.

— Така е — съгласи се Джарбо. — Ще го потърсим като стигнем до реката. Колко далече е тя оттук?

— На ден и половина или два дни път — отвърна Гидиън. Почеса малко смутено брадата си. — Неудобно ми е да попитам, но нямаш ли малко тютюнец за мене? В нито една от овцевъдните ферми не можаха да ми дадат, а не съм палил лулата си вече от седмици.

Джарбо бе изхарчил за тютюн голяма част от припечеленото в конюшнята на Юрика и веднага отвори торбата си. Подаде на Гидиън една смокиня, която той предложи да разделят на две, но Джарбо настоя да вземе цялата. Гидиън благодари сърдечно и се сбогува с Джарбо и Джереми.

Откакто бе заваляло, температурата се бе понижила и момчето завиждаше на скитника за топлия му непромокаем кожух. Тънката мушама на Джереми не го предпазваше напълно от дъжда, който се просмукваше тук-там през нея, а от студа изобщо не можеше да го предпази. Но той отдавна бе решил да не се оплаква от трудности и неудобства и дори не спомена за кожуха на скитника.

По здрач спряха до една дъбрава и си направиха лагер. Когато поеха на другата сутрин, дъждът бе намалял и видимостта бе по-добра. Сега Джереми виждаше пейзажа по-ясно и забеляза, че всички потоци текат на запад по лекия наклон. Сподели наблюдението си с Джарбо, който отвърна, че са стигнали до широкия басейн на река Лаклан.

Вечерта, когато се настаниха да лагеруват и птиците замлъкнаха с падането на нощта, Джереми дочу далечно боботене — шума на придошлата река. На сутринта се изкачиха по още едно възвишение и от билото му видяха реката. В сухо време Лаклан бе сравнително малка река, но от силните дъждове в басейна и по горното й течение сега бе излязла извън бреговете си и се бе превърнала в разпенен кален порой, който заливаше долината на ширина от около четиристотин метра.

Дълбокият тътен на огромната маса вода, която се носеше надолу, приличаше на незаглъхващ ек от далечни гръмотевици. Пътят бе изчезнал под водата, която заливаше храсти и треви. По-нататък, на по-високите места над повърхността й тук-там се подаваше някаква растителност. Върху потъналите в пороя брегове стърчаха, разлюляни от водовъртежите, върховете на високите дървета.

Гледан от пътя, по който се спускаха, широкият разлив изглеждаше на Джереми заплашителен. След малко Джарбо му показа сала на скитника. Направен бе от плаващи в пороя трупи и се поклащаше на около петдесет метра от края на водата. Джереми забеляза, че салът трябва да е доплувал далече от мястото, където го бе оставил скитникът. Джарбо поклати глава и потвърди, че водата се е покачила много след като скитникът я е преминал.

— И продължава да се покачва — добави той. — По горното й течение може още да има силни дъждове. Добре ще е да я пресечем, докато все още е възможно, приятелю.

На Джереми това изглеждаше твърде опасно, но той кимна, доверявайки се на преценката на Джарбо.

— Значи ще трябва да си направим сал — осмели се да каже момчето.

Джарбо погледа реката, свали мушамата си.

— Не, това ще ни отнеме много време. Ще преджапаме до оня сал. — Простря мушамата си на земята и сложи в нея багажа си, после застана на един крак и взе да събува ботушите си. — Не сваляй гащите, ризата и чорапите си, но сложи всичко останало в моята мушама, Джереми. Ще я завържа на вързоп и ще го нося, а ти ще вървиш след мене. Можем да стигнем до сала без да потапяме главите си във водата.

— Но водата ще е студена — потрепери Джереми и изпълни нареждането. — А ризата, гащите и чорапите няма да ни предпазят от студа.

— Да, но все пак ще са полезни. Да се влиза в много студена вода е опасно, защото тя ти изсмуква силата, сякаш си ударен с камшик по главата. А дори и мокрите дрехи запазват малко от топлината на тялото и те предпазват донякъде. Като излезем на другия бряг, ще си облечем втория чифт дрехи, а тези ще изсушим.

Да стигнат до отсрещния бряг изглеждаше все по-съмнително на Джереми. Не споделяше и надеждата на Джарбо, че ще могат да преджапат до сала, като запазят главите си над водата. Струваше му се, че е много дълбока, но не каза нищо, само трепереше по риза с къси ръкави, а чорапите му вече бяха прогизнали от мократа кал. Джарбо загърна принадлежностите им с мушамата и я превърза с въже. Метна големия вързоп на рамо и нагази във водата, следван от момчето.

Водата бе тъй студена, че дори причиняваше болка и Джереми едва си поемаше дъх. Леден хлад проникваше до косите му, но трябваше да стиска зъби и да върви след Джарбо, а това го принуждаваше да мълчи. Спътникът му пореше бързо водата и се движеше на зигзаг към сала. Водата стигна до широкия му гръб и до гърдите на момчето, но когато промениха посоката, спадна до кръста на Джереми и до бедрата на Джарбо.

— Кажи ми по какво познавам къде водата е по-плитка — подвикна Джарбо през рамо. — После ще ти обясня защо.

Момчето знаеше каква е истинската причина за въпроса на Джарбо — той често му бе казвал, че несгодите се понасят по-лесно, ако мислиш за нещо друго. Джереми се помъчи да се съсредоточи върху пътя на Джарбо през водата. След като той промени посоката още два пъти, момчето забеляза, че следва определен вид дървета.

Разтреперан от студ, Джереми заговори със слаб, треперлив глас:

— Движиш се от едно белокоро дърво към друго.

— Браво! Така е. Реката прави наводнения от време на време и изкоренява много дървета. Тези белокори дървета имат плитки корени, затова там, където още стоят на мястото си, земята трябва да е по-висока. Вече сме близко до сала, след минута ще сме при него.

Но за Джереми всяка секунда изглеждаше непоносимо дълга. Зъбите му тракаха и тялото му се тресеше, дори и Джарбо трепереше. Най-сетне стигнаха до сала. Джарбо стовари вързопа си върху него и се опита да качи и Джереми, но той упорито отказваше и искаше да му помага. Джарбо одобри желанието му и започна да избутва сала по-далеч от дърветата.

Салът се носеше по течението, а Джарбо плуваше зад него и го направляваше към центъра на реката. Джереми се държеше за сала и риташе във водата, за да помогне, доколкото може. След известно време салът се понесе по-бързо, макар че почти се допираше до върховете на дърветата. Скоро излезе в открита вода.

Бушуващата кална река се струваше на Джереми безкрайно широка. Храсти, дървета и клони се въртяха около сала, докато се движеше по бързото течение, килнат на една страна. Краката на момчето бяха почти безчувствени, но страхът от неудържимата поройна вода му вдъхваше сила да ги движи и да насочва сала към отсрещния бряг. Джарбо погледна разтревожен нагоре по течението и зарита водата бясно. И Джереми погледна нагоре.

Огромно дърво, което сигурно тежеше няколко тона, се приближаваше към тях и се носеше по течението с по-голяма скорост от сала. Гигантското му коренище пореше реката като корабен нос, дълги дебели клони се бяха разперили от ствола му и загребваха други отпадъци от водата. Джарбо изви сала към отсрещния бряг и продължаваше да рита с все сила, с надеждата да избегнат сблъсъка с дървото.

Джереми също движеше краката си, за да помага. През бученето на реката той чу приближаващото се дърво, плясъка на клоните му и гъргоренето на водата около коренището и ствола му. Шумът стана заплашителен, когато дървото мина зад гърба му. По Джереми се изсипаха мокри листа, клони го драскаха и трупаха листа върху сала. После дървото отплува по течението.

При завоя на реката поройните води достигаха до ниски хълмове, а едно обратно течение отнесе сала до вир между две височини. Вирът бе пълен с отпадъци, десетина удавени овце, едно кенгуру и разни дребни животни плаваха по повърхността на водата между изкоренени дръвчета и храсти. Джарбо достигна дъното с крака и насочи сала към гъсталака на един от хълмовете. Джереми също се опита да стъпи, но краката му се подгънаха.

Джарбо вдигна момчето на ръце и го отнесе на хълма в ниша, защитена от големи речни камъни, после пак се спусна надолу. Зъбите на Джереми тракаха, тялото му се гърчеше в спазми от студ; той едва събра сили да свие коленете пред гърдите си и да ги обгърне с ръце, като се надяваше да се постопли. След малко Джарбо се върна с вързопа.

Извади одеялото на Джереми и го уви около тялото му. После се отправи до близкото евкалиптово дърво и започна да рови корите, които се бяха отлющили от него. Събра наръч сухи кори и ги отнесе до камъните. Ръцете му се тресяха от студ и му трябваха няколко минути, за да запали праханта с кремъка и желязното си щракало. Когато най-после се появи пламък, натрупа сухи кори и огънят лумна.

Премръзнал, Джарбо побърза да се преоблече. Топлината на огъня проникваше през одеялото и мокрите дрехи на Джереми, но щом безчувствеността му изчезна, кожата започна да го боли. Поизправи се и видя, че дъждът е спрял.

— Да, сега ще имаме няколко сухи дни — прецени Джарбо, като оглеждаше небето. — Но според мене ще бъдат студени и ветровити. Ти не се тревожи, приятелю, скоро ще имаме с какво да се топлим. От кожите на удавените във вира овце и двамата ще можем да си направим по един кожух.

— А с какво ще обработим кожите? — попита момчето.

— С вътрешната кора на ментови дървета — обясни Джарбо. — Тя ще изсуши кожите бързо и ще им даде приятна миризма. Ще ги натрия с овча лой, за да станат непромокаеми, а жилите от краката на онова кенгуру ще използваме за конци, когато почнем да шием кожусите. — Той извади ножа от брезентовата си торба. — Ще останем тук един-два дни, докато остържем кожите и ги наложим с кора. Ти стой до огъня и се топли, а пък аз ще ида да одера овцете.

Щом Джарбо се спусна по хълма, Джереми се изправи на още неустойчивите си крака и се преоблече в сухи дрехи. Никога не се бе чувствал тъй слаб, но гордостта не му позволяваше да седи край огъня, докато Джарбо работи. Простря своите и неговите мокри дрехи по камъните да съхнат, после отиде до дърветата пръснати по хълма, да събере суха кора и клони за огъня.

Студеният вятър, който Джарбо бе предрекъл, вече започваше да духа и да прониква през дочените дрехи и брезентовия жакет на момчето. Нишата между камъните бе уютна, задържаше топлината на огъня и колкото пъти се върнеше с наръч дърва, Джереми спираше да се посгрее. Като натрупа голям куп дърва, отиде от другата страна на хълма за вода от потока.

Водата в канчетата тъкмо завираше, когато Джарбо се върна с голям вързоп овчи кожи. Докато той ги простираше по камъните да се сушат, момчето свали канчетата от горещите въглени и пусна в тях по малко чай.

Джарбо се настани до огъня и пое канчето си с голямо удоволствие.

— Тъкмо горещ чай ни трябва сега — забеляза той и хвърли поглед към купчината дърва. — Виждам, че си се трудил, приятелю.

— И ти също — отвърна Джереми.

Джарбо се засмя, извади лулата и тютюна си.

— Е, студът трябва да мине през доста тлъстини, докато стигне до хрущяла и костите ми. Въпреки това измръзнах, но мога да кажа, че ти беше в добра форма, когато минавахме през реката. Не съм срещал човек, който може да се справи по-добре от тебе.

— Още много реки ли ще трябва да минаваме? — попита Джереми.

— Не, само река Дарлинг при Менайнди — отвърна Джарбо и взе да пълни лулата си. — Но ще я пресечем с ферибот или с някаква лодка, защото много хора пътуват напред и назад през реката там.

— Хора от овцевъдните ферми на запад от реката ли?

— Някои са от овцевъдните ферми, но повечето отиват или се връщат от мината в местността Броукън Хил. Работници и провизии пристигат по реката от Аделаида в Менайнди, после заминават за Броукън Хил с каруци. Движението там е постоянно.

— По същия път ли е, по който ще вървим и ние?

Джарбо поклати глава и запали лулата си.

— Не, ние ще вървим право на запад през овцевъдните ферми. Броукън Хил е на северозапад. — Той отпи чай, смукна от лулата си и продължи да описва района. — Броукън Хил е на южната граница на една овцевъдна ферма, която се нарича Уаямба. Толкова е голяма, че дори и на кон ще ти трябват няколко дни, за да я обиколиш. На север от нея има друга, също толкова голяма, която се казва фермата Тибубъра. Тези две ферми отглеждат по-голямата част от овцете в целия Нов Южен Уейлс. Половината от историите, които си разказват скитниците, са за собствениците на тези две ферми, семейство Гарити и семейство Керик.

Джарбо отпи от чая си и продължи да разказва за овцевъдните ферми, но Джереми го слушаше разсеяно. Разговорът бе насочил мислите му към семейство Керик, и особено към баба му. Джереми имаше добри спомени за нея, защото винаги се бе държала мило и сърдечно. Тя обаче е знаела за намерението на майка му и го е скрила от него, а връзката й със събитията, които бяха разбили живота на Джереми, го изпълваше със смесени чувства към нея.

 

 

В този миг и Александра Керик мислеше за Джереми. От деня на изчезването му в Сидни той почти не й излизаше от ума.

Дъждът бе спрял за пръв път от две седмици. Александра яздеше през широката открита долина, където бяха големите кошари на фермата Тибубъра. Конят й се движеше в лек галоп по пътя, който водеше от долината към южните кошари. След дъжда студеният вятър носеше дъх на влажна земя. Огромните простори на фермата бяха напоени добре и щеше да има свежа трева за десетките им хиляди овце.

Александра обичаше този сезон, но сега мислите й постоянно се връщаха към Джереми. Питаше се къде е и какво ли прави, безпокоеше се, че може да му е студено, да е гладен, самотен и да го грози опасност. Писмата, пристигнали в отговор на обявлението за възнаграждение във вестниците, бяха донесли разочарование. Някои съдържаха явни лъжи, продиктувани от желанието да се получи наградата; други бяха написани от добронамерени хора, но очевидно момчето, което бяха видели, не бе Джереми. Само едно-две бяха от хора, които може би действително са го срещнали, но и те носеха само мъчителни празни надежди.

Александра се изкачи на възвишението в южната част на долината, дръпна юздата на коня си и погледна към кошарите. Никога не й омръзваше да се любува на тази гледка. Потокът Тибубъра със залесените си брегове пресичаше долината и завиваше около хълм, кацнал сред равнината. От едната страна на хълма бе стригачницата за овце и кошарите към нея, редом със складовете, спалните за неженени работници, кухнята и други сгради от комплекса на фермата. От другата страна на хълма бяха зеленчуковите и овощните градини, пръснатите край потока къщички на пастирите със семейства и още по-нататък — едно аборигенско село.

На равна площадка по средата на хълма се издигаше масивна триетажна къща, заобиколена с градини. Тя бе сърцето на огромната ферма, а за Александра — символ на постигнатото с много труд през целия й живот. Преди няколко десетилетия тя и съпругът й бяха живели в дървена колиба на мястото на днешния им дом и с големи усилия бяха създали тази овцевъдна ферма в далечната пустош.

Но радостта, с която гледаше къщата, бе помрачена, защото един млад Керик бе изчезнал и не живееше в нея. Александра винаги бе обичала Джереми, мечтала бе той да живее при нея. При всичките си пътешествия до Сидни бе посещавала дома на Клара Тавиш с копнеж да отведе момчето със себе си. Уважението й към майчинството и съзнанието, че Клара обожава сина си, я бяха възпирали да поиска това, но сега се питаше дали тъкмо тук не е била грешката й. За няколко години тя би спечелила доверието и обичта му, а сега той щеше да бъде в имението, на своето истинско място.

Александра пришпори коня си и вече тръгваше назад, когато чу конски копита откъм кошарите Динго.

Спря и след миг видя приближаващия се ездач. Беше Юли Боднам, син на аборигенка и на един англичанин от добро семейство, но чудак. Юли бе около четиридесет и пет годишен и работеше във фермата от момче. Преди няколко дни го бяха изпратили да провери дали южните кошари не са наводнени от дъждовете.

Юли спря до Александра, повдигна шапка с ведра усмивка и я поздрави.

— Добър ден, Юли — поздрави го и тя. — Как са кошарите?

— Най-зле са кошарите Бор и Гиджи, където потоците са излезли от бреговете си, но овцете не са пострадали. — Юли извади изпод кожуха си мушамена торба и я подаде. — Като бях нататък, отидох и до Вилкания и взех пощата от станцията.

— Благодаря ти, Юли — зарадва се Александра. — Значи реката не е придошла много и може да се пресича.

Юли кимна и двамата поеха редом по пътеката.

— Не, госпожо. Положението не е много лошо във Вилкания, но чух, че наводнението е по-голямо при Менайнди. Малко параходи пристигали от Аделаида, и ако реката продължава да се покачва, ще спрат съвсем.

Александра разговаряше с пастира, но мислеше за торбата с пощата. Искрено се надяваше, че ще получат някаква информация, която да им помогне да намерят Джереми, или поне да разберат къде се намира. Но като имаше предвид досегашните сведения за момчето, не смееше да храни големи надежди.

Пастирът придружи Александра по хълма, после отведе коня й. От алеята към стълбите Александра чу смеха на трите си внучки, които играеха в градината зад къщата. Джъстин, най-голямата, бе почти десетгодишна и скоро щеше да замине за Сидни, за да учи в Академията Сиднам. Анастейжа бе на седем години, а Юдора — на шест. Александра ги обичаше много, но в същото време бе малко разочарована. Макар да бяха още малки, от сега бе ясно, че никоя от тях няма да има какъвто и да е интерес към фермата и навярно щяха да предпочетат да живеят в Сидни.

Като стигна до вратата, Александра забеляза, че снаха й Катерин е в гробището на фермата, което бе зад градината. Александра се върна назад и тръгна по градинската пътека. В гробището зад бялата дъсчена ограда имаше десетина гроба, над които се издигаха надгробни плочи от гранит. Крайтън и Марта Хамънд бяха погребани там, редом с Даниъл Корбет, Кънманара, Адолариъс Боднам, други работници, както и двама скитници, които бяха умрели във фермата.

Катерин плевеше малкото гробче на Инфънт Керик, нейния мъртвороден син. Бе трийсет и пет годишна, привлекателна жена с черна коса и зелени очи. Отношенията й с Александра бяха сърдечни и сега, като я видя, усмивка замени тъжното изражение на лицето й.

— Почти привърших тук — каза тя, когато Александра й посочи пощата. — Време е момичетата да се приберат вкъщи. Ще дойдем с тях при тебе след няколко минути.

— Добре. Ще помоля някоя от прислужниците да ни направи чай.

Катерин кимна усмихната и пак се наведе над гробчето. Александра си тръгна, като не преставаше да мисли за постоянните грижи на Катерин за този малък гроб. Плевеше го и тъгуваше над него по няколко пъти седмично. Александра можеше да разбере какъв шок и мъка е да родиш мъртво дете, след като си го носила девет месеца. Но това се бе случило преди повече от две години и според нея тъгата на Катерин бе прекалена и вече болезнена.

Прислужницата за долния етаж, Ема Боднам, посрещна Александра и пое шапката и жакета й. Александра я помоли да приготви чая, после влезе в салона и седна на писалището си, за да отвори торбата с пощата. Попрехвърли писмата и отдели няколко, които бяха адресирани до работници. След като отдели и търговските писма за фермата, остана още едно.

Изпращаше го жена на име Маргарет Харисън от Юрика, чийто съпруг притежавал конюшня в града. Тя съобщаваше, че Джереми е бил там с един абориген, който се казвал Джарбо Чарли, и че двамата работили в конюшнята няколко дни. По-нататък описваше обстоятелствата, при които аборигенът е попаднал в затвора и как той и момчето са изчезнали в нощта на експлозията, разрушила затвора.

Имаше и други подробности, които убедиха Александра, че момчето действително е било Джереми. Спомни си, че бе прочела статия в един вестник от Сидни за разрушаването на затвора, приписвано от властите на златотърсачи, които са искали да освободят свои приятели. Статията се бе сторила забавна на Дейвид; според него златотърсачите очевидно са държали много да освободят приятелите си, но са били невнимателни и не са мислили достатъчно как да го направят.

Децата се втурнаха през главния вход, бърборейки весело, й се качиха горе. След малко в салона влезе Катерин, следвана от прислужницата с подноса за чай. Ема остави подноса на масичката пред канапето, а Александра й предаде писмата за работниците, като й поръча някой от ратаите да ги разнесе. После седна на канапето до Катерин и й подаде писмото от Юрика.

— Най-после! — извика Катерин, като прочете усмихната писмото. — Момчето положително е било Джереми, госпожо Керик.

— Да, това е безспорно — съгласи се Александра и напълни чашите с чай. — Сега поне знаем, че е бил добре и в безопасност по време на престоя му в Юрика. Знаем също, че е бил с възрастен, на когото може да се разчита. Ако съдим по писмото, Джереми е имал късмет, че се е срещнал с този Джарбо Чарли.

Катерин стисна устни и прочете писмото пак, защото имаше известни резерви.

— Да, госпожа Харисън подчертава, че Джереми и този човек са се държали прилично и са работили съвестно. Но възрастният мъж укрива момче беглец, което не говори добре за него.

— Не знаем какво му е казал Джереми за себе си — изтъкна Александра, после се засмя. — Децата понякога са много изобретателни. Като момиче, Дирдри можеше да разказва напълно убедително най-невероятни истории. Сигурно си спомняш как веднъж се представи за лейди Дирдри Огъста Джулиана Хановер, внучка на крал Джордж III. И казваше, че е заточена в Австралия, за да не й позволят да оспорва правото на кралица Виктория на трона.

Катерин се засмя, върна писмото и взе чашата си с чай.

— Наистина никога няма да забравя това, госпожо Керик… Идва ми наум, че Джонатан скоро ще заведе Джъстин в Академия Сиднам. Би могъл да иде и до Юрика, за да научи нещо повече. Ако Джереми и онзи човек се движат между градовете край златните мини, Джонатан може да успее да ги открие.

Александра кимна радостна и отпи от чая си. Сега, когато бе получила сведения за Джереми, тя гледаше по-оптимистично на възможността да го намерят. Един вътрешен глас все още я предупреждаваше да бъде предпазлива в очакванията си, но й бе трудно да потиска надеждата си.