Аарон Флетчър
Дългото завръщане (17)

17.

— Спри гадното си хленчене! — изрева Ситън Дънли и злобно замахна с юмрук. — Няма да търпя повече глупавите ти приказки!

Фиона Дънли бързо се отдръпна и бащиният й юмрук не улучи лицето й. Тя мигом се озова от другата страна на тежката, грубо скована кухненска маса. Опита се да овладее гнева си и да говори разумно.

— Трябват ми един-два шилинга за лекаря — повтори Фиона. — Доктор Уилис ще дойде тази сутрин, а лекарството на мама почти се свърши. От седмици не съм давала на лекаря нито пени. Какво да му кажа?

— По дяволите! Ще му кажеш да дойде да говори с мен — кресна Дънли и посочи с пръст гърдите си. — Ако има някакви оплаквания, лесно ще ги приключа.

Това бе отговорът му на всички въпроси, защото повечето хора се страхуваха от него. Ситън бе едър, мускулест мъж, с властен и агресивен темперамент, който обичаше да създава неприятности и да тероризира другите. Това създаваше постоянни сблъсъци между него и Фиона, защото не успяваше да й се налага. Тя се пазеше от него, но не се плашеше и той го знаеше. На осемнайсетгодишна възраст Фиона бе напълно развита жена, висока и тънка, заякнала от тежък труд още от детството. Буйната й дълга коса бе огненочервена и блестяща, Фиона бе потвърждение на вярването, че който има червена коса, има и огнен темперамент, защото бе наследила бащиния си характер.

— Ще си получиш заслуженото, Ситън Дънли — отвърна тя, а големите й зелени очи гневно проблясваха. — Рано или късно ще трябва да отговаряш за отношението към семейството си.

Назоваването на цялото му име, а тя винаги се обръщаше към него и говореше за баща си така, бе едновременно отричане от родството им и заявяване, че е равноправна, както и съзнателно оскърбление. Ситън изскърца със зъби и се приготви да се нахвърли върху нея, но и двамата знаеха, че няма да може да я хване. Той повдигна сърдито рамене и излезе с тежки стъпки през задната врата. Фиона надникна навън, за да види дали брат й не е наоколо, защото знаеше, че ще стане прицел за яда на баща й. Кристофър очевидно се криеше в хамбара или под някой навес, докато излезе Ситън.

Но Фиона видя, че Дънли взема още едно от прасетата, които тя угояваше, за да имат храна през зимата. Възнамеряваше, както бе правил и друг път, да го продаде на пазара и да прахоса парите за пиене. Фиона побесня и стисна рамката на вратата, за да се възпре и да не му изкряска, че трябва да си намери работа, вместо да продава нейните прасета.

Дънли не обърна внимание на застаналата до вратата Фиона и с пръчка насочи прасето през стопанския двор, покрай къщата към шосето за Брисбейн. Когато изчезна от погледа й, гневът на девойката се превърна в постоянното негодуване, което изпитваше към баща си. Фиона се зае с работа, извади от кладенеца кофа вода и я отнесе в стаята на майка си.

Откакто Фиона я помнеше, Мейвис Дънли винаги бе изглеждала уморена, съсипана от грижи и много по-стара от годините си. Тежкият труд и жестокостите на мъжа й бяха сломили духа й, а животът й бе поднесъл и други нещастия. Четири от осемте й деца бяха умрели от детски болести и лежаха в брисбейнското гробище, а двамата й най-големи синове бяха избягали от тиранията на баща си още четиринайсет-петнайсет годишни.

Бе заболяла от рак и сега лежеше изпита и бледа. През последните седмици Мейвис бързо се стопяваше.

— Удари ли те? — попита тя с дрезгав шепот.

Фиона се засмя и поклати глава, като се опитваше да скрие тревогата си от състоянието на майка си с весело държание.

— Не, не се безпокой, мамо.

— Говори ли с Кристофър за заминаването му?

— Да, още вчера, и днес пак ще говорим — отвърна Фиона и посочи паницата на масичката до леглото.

— Много е вкусна, миличка, но нямам апетит. Може по-късно да ми се прияде и да хапна повече на обед и довечера.

Фиона се усмихна, за да прикрие загрижеността си. Знаеше, че майка й едва ще изяде повече от няколко лъжици през целия ден. Изми болната и пооправи завивките й, после взе лъжица и шишето с лауданум от полицата над леглото. Очите на майка й светнаха в очакване, че лекарството ще облекчи силните й болки.

Фиона напълни лъжицата и шишето почти се изпразни, после поднесе лекарството до устните на майка си. След няколко минути силната, съдържаща опиум, течност подейства и майка й се отпусна в полусъзнание. Фиона отнесе паницата каша и кофата в кухнята. Изсипа кашата при помията за прасетата, изми съдовете от закуска и сложи кухнята в ред. Взе помията и кофата за мляко и мина през стопанския двор.

Брат й бе излязъл от скривалището си и без охота чистеше плевелите между зеленчуковите лехи в градината зад хамбара и бараките. Кристофър бе висок и слаб петнайсетгодишен юноша, с луничаво лице, а косата му имаше по-скоро бакърен цвят, за разлика от лъскавите червени къдрици на Фиона. Като изсипа помията в коритото на кочината, тя извика брат си.

Той тръгна към нея, но след всичката работа, която я очакваше през деня, Фиона нямаше време да стои и да го чака. Влезе в хамбара и сложи наръч сено в хранилката на кравата. Докато тя ядеше, Фиона започна да я дои. След малко Кристофър се появи и седна до вратата на хамбара. Дъвчеше една сламка и извърна лице, за да не срещне погледа на сестра си.

— Е? — подкани го тя, като стискаше вимето с две ръце.

— Един малък кораб тръгва за Мелбърн утре сутрин — отвърна той колебливо. — Капитанът е собственик на кораба и каза, че може да ме вземе да помагам на екипажа. Но по-добре да не заминавам, Фиона.

— Защо?

— Ти не можеш да се справиш тук сама. Мама успя да ти помогне с пролетното засаждане и аз ти помагах, когато бях освободен. Не можеш…

— Стига си търсил извинения! — прекъсна го сърдито Фиона. — Вземи най-после решение дали ще заминеш, или ще останеш тук, но престани да си търсиш извинения.

Кристофър се обърна настрани, а кравата се размърда раздразнена. В яда си Фиона бе започнала да дърпа прекалено силно вимето с дългите си, тънки пръсти. Девойката пое дълбок дъх, овладя се и продължи доенето. Завиждаше на Кристофър, че като мъж има повече свобода, но в същото време го обичаше.

— Мама иска да заминеш, братко — почна тя нежно. — А също и аз. Знам, че всяко момче се страхува да се раздели с всичко, което му е познато, но Калвин и Джулиан бяха горе-долу на твоята възраст, когато заминаха. Знам, че сега и двамата са щастливи, и ти ще бъдеш добре. Но сам трябва да вземеш решението си.

— Ако беше на мое място, ти как щеше да постъпиш?

— Щях да тръгна на запад, да пресека Големия вододел, като се катеря с крака и ръце, ако е нужно. После ще продължа да вървя през долината на река Дарлинг, докато стигна до пустошта. Там ще намеря някакъв начин да се изхранвам и да живея, далече от мизерията и неприятностите тук. Но това, което ти казвам, е глупав отговор на безсмислен въпрос, защото ти и аз не сме еднакви.

Кристофър не проговори, докато Фиона свърши с доенето, после стана и й направи път, за да излезе с пълната кофа.

— Тогава ще тръгна с кораба — промърмори той. — Но трябва да стане така, че татко да не ме види.

— Ситън Дънли ще кърка в кръчмата до довечера. Иди и кажи на капитана, че ще се качиш на кораба още днес подир пладне. След обеда ще дам на мама само няколко капки лауданум, за да не заспи, та да може да поговори с тебе и да се сбогувате. След това можеш да си вземеш дрехите и да тръгнеш.

Кристофър кимна, но изведнъж се разплака. Фиона го прегърна, задържа го до себе си един миг и го целуна. Кристофър бършеше очите си, като излизаше от хамбара, а и в очите на Фиона пареха сълзи. Мъчно й беше, че брат й заминава, но й се плачеше и заради това, че тя самата не може да напусне дома си.

През последните две години мнозина от младежите в града се бяха навъртали около нея, но баща й винаги ги прогонваше. За щастие тя ненавиждаше безделието и обичаше полезната усилена работа, която отвличаше мислите й от тежкото положение. Бягаше от неприятните мисли и като четеше — единственото й удоволствие.

Понякога съседките й прочитаха заетите от градската библиотека книги, преди да е изтекъл срокът им и ги даваха на Фиона за по няколко дни. Девойката с удоволствие се лишаваше от съня си, за да ги прочете и да ги върне навреме. Прочиташе от край до край и старите вестници и списания, които съседите й даваха. Но четенето и работата бяха само временно бягство от проблемите и тя оставаше прикована към тежката си участ.

Като изведе кравата на паша, Фиона отнесе млякото в зимника. Вчерашното мляко вече бе готово да се избие на масло; тя свърши и тази работа, изгреба маслото от чукалото, а суроватката занесе на прасетата. Докато хранеше кокошките и прибираше яйцата от полозите, видя, че се задава по шосето двуколката на лекаря и се върна вкъщи, за да посрещне доктор Уилис. Той бе дружелюбен, кротък човек, над петдесетте, а лицето му винаги изглеждаше уморено от недоспиване. Лекарят влезе в спалнята да прегледа Мейвис, а Фиона кипна вода в чайника, за да направи чай. Когато лекарят дойде в кухнята и седна до масата, бе по-замислен от друг път и сърцето на Фиона се сви.

Сипа му чай и попита за майка си, а лекарят отговори, че й остава още малко време.

— Но само преди две седмици казахте, че ще живее още няколко месеца — възрази Фиона.

Честен и скромен човек, лекарят кимна и призна, че е сбъркал.

— Съдех по друга пациентка, която беше болна от същия вид рак — добави той. — Това бе преди години, когато работех в Сидни, името й бе Клара Тавиш.

— Тя по-дълго ли живя? Защо?

— Може би защото имаше причина да живее — отвърна лекарят. Отпи от чая си и остави металическото канче на масата. — Волята за живот е по-силно лекарство от всичко, което може да предпише лекарят, Фиона. Госпожа Тавиш имаше няколко деца, доколкото си спомням, но само едно от тях бе още малко. Искаше да уреди нещо за отглеждането на детето, после смяташе да замине за Шотландия, за да спести мъката на децата си, като я гледат как гасне. Докато имаше стимул да живее, тя не изгуби силите си. Но майка ти изглежда няма такава воля за живот.

— Това е самата истина — с горчивина прошепна Фиона.

Лекарят въздъхна, пресегна се и погали ръката й.

— Не е тайна, че баща ти е жесток човек. Знам, че и твоят живот съвсем не е лек. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Като се грижите за майка ми, вие правите онова, което най-много искам, доктор Уилис. А има хора и с по-лош от моя живот. Аз поне имам работа и мога от време на време да прочета някоя книга — и работата, и четенето ми правят удоволствие.

— Всеки би сметнал, че работата тук прави живота ти твърде тежък — усмихна се тъжно лекарят. — Баща ти не съзнава какъв късмет има. — Допи чая си, извади от черната си чанта шише с лауданум и стана. — Забелязах, че лауданумът ви почти се е свършил.

Фиона взе шишето, смутена, че няма пари.

— Ще се постарая да ви го платя следващия път, доктор Уилис — извини се тя.

— Не се безпокой. Ще взема малко повече пари от следващия богат търговец, когото ще лекувам от подагра заради преяждането му. Не забравяй, че трябва да даваш на майка си само по три лъжици дневно. Повече ще бъде опасно.

Фиона кимна с разбиране, благодари на лекаря и го изпрати. Беше почти пладне и щом се върна в кухнята, се зае да приготви обеда. Работеше с настървение, за да потисне тревогата от бързо влошаващото се състояние на майка й. Безпокоеше я и друго, за което досега рядко си мислеше. Този чифлик майка й бе получила като наследство и според завещанието не можеше да бъде продаден преди смъртта й.

Много пъти Фиона бе чувала баща си да ругае, че чифликът е много далеч от доковете, където той работи. В момента бе безработен, защото, като известен скандалджия, бе сред първите уволнени, когато в пристанището почнаха да спират по-малко кораби. Фиона обаче се страхуваше, че след смъртта на майка й той ще продаде чифлика и ще купи някоя колиба около Петри Байт, където живееха мнозина от докерите.

Когато приготви обеда, Фиона занесе една чиния с храна на майка си. Въздействието на лауданума бе преминало и лицето на Мейвис отново бе изкривено от болка, но тя се усмихна, когато Фиона й каза за решението на Кристофър.

— Много съм доволна — прошепна Мейвис. — Кога ще тръгне?

— Утре сутрин, но ще се качи на кораба още днес следобед. Сега ще ти дам само малко лауданум, за да можеш да поговориш с него.

— Добре. Много се тревожа за тебе, Фиона. Ти какво ще правиш?

— Ще се оправя, мамо. Не се безпокой за мене.

Мейвис я погледна неуверено, но се опита да се усмихне. Фиона седна на ръба на леглото и нахрани майка си. Мейвис хапна малко и след половин лъжица лауданум се унесе. Фиона отнесе подноса в кухнята и се нахрани набързо, защото и тя нямаше апетит.

В ранния следобед един бакалски чирак дойде с каручката си за яйцата и маслото. Фиона нямаше представа колко плаща за тях бакалинът, тъй като Дънли прибираше парите. Тя помогна на чирака да отнесе продуктите до каручката си, после отиде в зеленчуковата градина.

Време бе да се подберат хубави зеленчуци, за да се използват техните семена за засаждане следната година и Фиона отбеляза с колчета онези, които бе избрала. Докато оглеждаше зеленчуците и забиваше колчета в пръстта, не я напускаше страха, че някой друг ще сади тук идващата пролет. После видя че Кристофър се задава и забърза към къщата.

Опасенията й, че може да е променил решението си, се стопиха, като видя отчаяното изражение на лицето му. Сложи му да се нахрани в кухнята, докато майка му излезе от унеса си след лауданума, но и Кристофър не искаше да яде. Прибра дрехите си във вързоп в своята стая и отиде да поговори с майка си.

Беше разплакан, когато излезе от нейната спалня. И Фиона заплака, прегърна го и го целуна, после го поведе към изхода. Застанала на вратата, тя проследи с поглед как брат й бавно се отдалечава по шосето. Когато изчезна в далечината, тя се върна при майка си. Със сълзи на очи Мейвис нетърпеливо отвори уста за още половин лъжица лауданум. Фиона почака лекарството да й подейства и пак отиде в зеленчуковата градина.

По залез-слънце тя издои отново кравата и се зае с другите си вечерни задължения.

Докато яденето вреше на огъня, закърпи някои дрехи, после занесе подноса на майка си. Мейвис яде повечко от обикновено и поговори няколко минути с Фиона, преди да изпие лауданума си. Сега, когато Кристофър бе тръгнал, изглеждаше по-спокойна. Фиона вечеря в кухнята и преди да си легне, остави една чиния на полицата за баща си.

Събуди се, когато той се върна късно през нощта и затрополи пиян, после пак заспа. На разсъмване Фиона влезе в кухнята, за да приготви закуската, а чинията с ядене, която бе оставила за баща си, бе недокосната на полицата. Изсипа я в кофата с помия за прасетата, като разсъждаваше, че така храната ще е по-полезна. Започна да приготвя каша.

Дънли стана по-рано от друг път. Фиона го чу да се движи из стаята си и да мърмори. След малко той дойде в кухнята със зачервени очи. Излъчваше силна миризма на ром.

— Къде, по дяволите, е Кристофър? — попита той. — Снощи срещнах един зидар, чийто помощник паднал и си счупил ръката. Ако това куче си помръдне задника и иде да поговори със зидаря, може да го вземе на работа. Къде, по дяволите, е той?

— Замина — отвърна Фиона. — Напусна чифлика.

— Заминал? — изръмжа Дънли. — Напуснал е чифлика? Точно когато можеше да помогне с някоя и друга надница! Къде отиде проклетникът? И защо, дявол да го вземе, не ме предупреди, за да го спра?

Фиона се въздържа да каже на баща си, че той самият би могъл да се хване на работа при зидаря, защото не искаше да безпокои майка си с нова кавга.

— Замина като помощник с един кораб — отговори тя. — Научих го едва вчера, когато заминаваше, а не знаех ти къде си.

Дънли се отпусна тежко на пейката до масата, хвана главата си с две ръце и започна да ругае. После се надигна и грабна лъжицата, когато Фиона сложи пред него паницата с каша и канче чай. Тя напълни още една паница и тръгна да я занесе на майка си.

Още щом застана пред вратата на спалнята й, Фиона разбра, че там няма жив човек. Първото, което забеляза като влезе, бе шишето с лауданум на масичката до леглото. През нощта майка й бе събрала сили да свали шишето от полицата и сега то бе полупразно. Фиона се приближи до леглото и остави кашата на масичката.

Мазолестите ръце на майка й бяха изстинали, когато Фиона ги скръсти върху гърдите й. Затвори очите на Мейвис, целуна я и избърса сълзите, покапали от собствените й очи върху изпитото сбръчкано лице. После взе паницата и се върна в кухнята.

Дънли вдигна глава, когато Фиона остави кашата на умивалника и се загледа през прозореца.

— Какво ти става? — изръмжа той.

— Мама е умряла — прошепна Фиона.

Дънли се надигна и се затътрузи с тежки стъпки към спалнята. Фиона гледаше настъпващия навън ден, който бе започнал като всички други само преди няколко минути. Но този ден сега й се струваше съвсем различен от останалите в живота й, дори слънчевите лъчи блестяха по друг начин. Една скъпа връзка, която я бе радвала от най-ранно детство, се бе прекъснала и нищо вече нямаше да бъде каквото е било преди.

Дънли се върна, седна и продължи да яде.

— Ще ида до някое погребално бюро — изсумтя той. — Ще ни излезе доста скъпо.

Фиона излезе, мина през стопанския двор, взе мотиката от бараката за инструменти и отиде в зеленчуковата градина. Започна да плеви лехите, като вдигаше мотиката високо, забиваше я в земята с всичка сила, а по лицето й се стичаха сълзи.

Погребението щеше да е скромно, но съседите не позволиха да изглежда бедняшко. Дойдоха много хора от съседните чифлици, както и от работническите жилища край шосето и покриха евтиния ковчег с цветя, а един каменоделец бе приготвил надгробен камък за ковчега на Мейвис в най-отдалечения ъгъл на гробището. Фиона разбираше защо никой не бе предлагал помощ на майка й — бояха се от неприятности с Дънли — но сега тя бе искрено благодарна на съседите, които направиха погребението по-достойно.

След погребението, Фиона се утешаваше с мисълта, че майка й вече е в покой, че се е отървала от един нещастен живот. Няколко дни Фиона почти не виждаше Дънли, освен на закуска. Понякога той носеше някакви книжа и дъщеря му предполагаше, че се занимава с юридическото оформяне на собствеността върху чифлика.

Един ден, докато чистеше хамбара, видя, че баща й води два коня от пасището и го попита какво прави.

— Ще ги заведа на пазара, за да ги продам — обясни той. — Задлъжнях около погребението, а имам и други дългове за уреждане.

— Как ще обработвам нивите без коне, за да ги засея на пролет? — попита Фиона. — Не мога да тегля ралото и браната с ръце.

— Това ще е чак напролет, а аз имам нужда от пари сега — отговори той и поведе конете. — Ще се тревожим за другата пролет, когато дойде.

Фиона разбра, че той се готви да продаде чифлика. Макар и да го бе очаквала, разочарованието й бе голямо. Мъчеше се да измисли къде би могла да отиде и какво би могла да направи, за да не е принудена да живее в някоя колиба в Брисбейн, но не виждаше никаква друга възможност. Хваната бе в клопка и можеше само да се примири с онова, което Дънли бе решил да стори.

Но засега имаше работата си в чифлика. Върху нея съсредоточаваше и мислите, и енергията си. Поради това изминаха няколко дни преди да забележи какво върши Дънли и да стигне до някои заключения. Най-неочаквано бе започнал да обръща внимание на външността си. С част от парите от продажбата на конете си бе купил дрехи, поддържаше брадата си добре подстригана и от време на време искаше изгладена риза. Когато по време на една закуска Фиона усети, че от него се носи слаб дъх на парфюм, тя свърза това с другите факти и реши, че той ухажва някоя жена.

Срещата й с жената бе кратка и категорична, макар че я изненада. Фиона бе нахранила прасетата и като влезе в кухнята, завари Дънли с някаква жена на кухненската маса. Баща й я представи, а погледът му предупреждаваше Фиона, че трябва да се държи любезно. Вайолет Слатъри бе неугледна жена, надхвърлила петдесетте, имаше вид на сводница и зло, хитро лице, облеклото й бе натруфено.

— Кофа за помия ли носиш? — попита тя с изкуствена усмивка. — Ситън да не те кара да се грижиш за кочина?

— Няма защо да ме кара. Това е честна работа, която върша с радост.

— Можеш да се занимаваш с нещо много по-добро, драга. Ако натрупаш малко месце по костите си, лицето и косата ти ще привличат мъжете като мухи на мед. Ако работиш в някоя кръчма, тя ще е препълнена всяка вечер.

— Аз не се занимавам с паплач.

Студеният израз в очите на жената се плъзна по цялото й лице и тя с поглед замрази Дънли, който бе готов да избухне гневно.

— Паплач? — обърна се пак към Фиона жената. — Ти, малка кавгаджийке, трябва да знаеш, че аз съм собственица на кръчма!

— Ами никога не е късно да се поправиш, както казва господин Рийд в книгата си със същото заглавие. Винаги можеш да я продадеш и да си купиш някоя галантерия или друг почтен магазин.

— Стига с тия гадни глупости! — изкрещя Дънли и скочи от масата. — По дяволите, ще затисна дългия ти език с юмрука си!

Вайолет се хвана за масата и едва се задържа, когато Дънли се прекатури през пейката и падна под краката й. Жената се обърна и махна с ръка, отвратена от Фиона.

— Остави я, Ситън! Хайде да тръгваме.

— Не, за бога! — изръмжа той. — Това е моята къща и аз…

— Казах ти да я оставиш! — кресна в лицето му Вайолет. — В моя бизнес не искам да имам нищо общо с добродетелните жени в града и ги подушвам отдалеч. Тая кучка може да е твоя, но не прилича на теб. Аз си отивам и ако искаш да дойдеш с мен, тръгвай и ти!

Излязоха си, а Дънли продължаваше да клати юмрук и да се заканва какво ще направи по-късно. Фиона вдигна съборената пейка и продължи работата си, но остана нащрек да не би баща й да се върне.

Дънли се прибра по залез, като никога — напълно трезвен, и това, което се случи, бе по-малко от очакванията на Фиона. Той просто крещеше, беснееше и заплашваше, а с това инцидентът с Вайолет Слатъри сякаш бе приключен. На другата сутрин не бе по-груб от обикновено, когато е в лошо настроение и му предстои да реши някакъв проблем.

По-късно, като премисляше станалото, Фиона осъзна, че в отношенията им бе настъпила рязка промяна. Досега той бе товар в живота й, а от този момент положението бе станало тъкмо обратното. Вайолет Слатъри не искаше да има нищо общо с Фиона и поради това дъщерята бе станала тежест за баща си и препятствие в любовната му връзка.

Няколко дни не се случи нищо. Дънли очевидно търсеше разрешение за своя проблем, но след това настъпи още една промяна от съвсем друг характер. Веднъж, като стана от леглото си сутринта, Фиона почувства, че есента вече настъпва. Животът й бе тясно свързан с циклите на полската работа и с природните явления, а сетивата й усещаха всяка промяна. Листата изглеждаха още същите и денят не бе по-студен от предишния, но Фиона безпогрешно разбираше, че е настъпил сезонът за прибиране на реколтата.

През нощта ослепителни светкавици прорязаха небето и над земята се разрази буря, която отминаваше към планините на запад. Това даваше възможност на Фиона да се изкъпе, а тя предпочиташе такава баня пред измиването с вода от кладенеца, защото дъждът й се струваше много по-чист и свеж. Когато по покрива зачукаха първите капки, тя скочи от леглото си, грабна сапуна и хавлиената си кесийка и изтича до големия камък край хамбара.

Валеше топъл и силен дъжд, от който в сезона на растеж семената в плодородните лехи на градините се наливаха с живителни сокове. Като се изкъпа, Фиона застана с разкрачени крака и разперени ръце под чистия порой на дъжда, който я обливаше. Струваше й се, че се слива с мощните неудържими сили на природата след блясъка на светкавиците и тътена на гръмотевиците.

Банята под дъжда обикновено повдигаше духа на Фиона за няколко дни, но този път само след два дена пред Фиона изникна крайно неприятно положение. Дънли бе намерил решение за своя проблем, очевидно под силното давление на Вайолет Слатъри. Той бе стигнал до заключението, че логичното решение на въпроса е да намери съпруг на Фиона.

При случай той и по-рано бе водил свои приятели вкъщи и всички много си приличаха. Груби, шумни мъже, те винаги се стараеха да докажат, че могат да бъдат не по-лоши скандалджии от баща й. И още когато бе дванайсет-тринайсетгодишна, поглеждаха похотливо към нея.

Върнън Слоукъм не бе по-различен от другите. Як, трийсетгодишен мъж, той имаше ъгловато, грозно лице, с белези от побоища и чупен няколко пъти нос. Щом видя Слоукъм, Фиона разбра защо го е довел Дънли. Гостът се бе постарал да е по-представителен и според вкуса си бе облякъл костюм на ярки квадрати. Освен това изглеждаше, че е дошъл с нежелание и че доста се съмнява какво ще намери в този дом. Но при появата на Фиона, Слоукъм прояви голям интерес.

Веднага обаче взе покровителствено отношение, характерно за държанието на този тип мъже към жените. Отнасяше се с Фиона като с дете, което я вбеси. Тя го поздрави сдържано, когато Дънли ги запозна и отиде да направи чай. Тази учтивост бе задължителна към гостите, но сега й бе неприятна. Когато чаят бе готов, тя им го поднесе и се обърна да излезе от стаята.

— Донеси канче и за себе си и седни при нас — нареди Дънли. — Аз трябва да излизам след няколко минути, а Върн иска да поприказва с тебе.

— Аз пък не искам да говоря с него — отвърна Фиона и изгледа Слоукъм. — Той е твой приятел, затова ти поприказвай с него.

Лицето на Дънли почервеня от яд, както можеше да се очаква. Слоукъм обаче като че ли се обиди от незаинтересоваността на девойката, което й се стори забавно. Тя излезе и се зае с вечерните си задължения. Когато се върна в къщата, Слоукъм си бе отишъл. Дънли бе във всекидневната и последва Фиона в кухнята, когато тя събра и отнесе канчетата.

— Аз не съм стар, ни най-малко — изръмжа той. — Пред мене има още много добри години. Но нищо не мога да направя, докато не се отърва от тебе. Ти висиш на врата ми като гаден воденичен камък.

Фиона повдигна рамене и остави канчетата на умивалника.

— Това може да се оправи лесно — отвърна му тя. — Ти не се интересуваш от чифликчийската работа, затова остави я на мене. Никога няма да те безпокоя, дори няма да ти говоря, ако те срещна на пътя.

— Много ти се иска, нали? — изсмя се той кисело. — Но няма да стане. С къщата, хамбара и бараките, този чифлик ще ми донесе добри пари. Достатъчно, за да стана съдружник в бизнеса на Вайолет. Върн прекара последните две години в златните мини и се върна с хубави парици в джобовете. Той е добра партия и вече доста жени са му хвърлили око.

— Ами да го вземе която ще — бе отговорът на Фиона.

— За каква, по дяволите, се смяташ ти, че си толкова придирчива? — избухна Дънли. — Храниш смрадливите прасета и изравяш картофи от калната земя, а се смяташ за толкова ценна, че вириш нос пред приятелите ми! Опичай си акъла!

— Да отглеждаш реколта, за да храниш себе си и другите, е честна и почтена работа, Ситън Дънли! — сряза го Фиона. — И много по-почтена, отколкото да киснеш в кръчмите с всякаква паплач! А как се е сдобил Върнън Слоукъм с пари в златните мини? Сигурно с джебчийство, а не със собствен труд!

— Да, ти си важна и надута господарка, нали? — саркастично се засмя Дънли. — И майка ти беше същата, когато се ожених за нея, но скоро си налегна парцалите. — Наведе се към Фиона и я бутна с показалец, за да е по-убедителен. — И ти ще клекнеш, бога ми! Другия път като доведа Върн, прави му сметка, ако не си по-любезна! Ако ми се репчиш по тоя въпрос, ще те наложа, както се полага с юмруци! А после ще направя живота ти толкова тежък, че ще предпочетеш да си мъртва!

Последните думи Дънли изкрещя през рамото си, извърна се и излезе. Фиона остана неподвижна до умивалника, вкопчила ръка в него тъй силно, че пръстите й побеляха. Споменаването на майка й възвърна спомена за нейното мълчаливо примирение с грубостта му. Изпълни я буен, безмълвен гняв. В този миг би могла да убие баща си.

Фиона продължи да върши всекидневната си работа, приготви вечеря и си наложи да хапне. Като си легна, дълго не можа да заспи, разтревожена от надвисналите над нея опасности от всички страни. Нямаше никакво намерение да повтори грешката на майка си и да се обвърже с брак без любов към безскрупулен простак. Знаеше обаче, че Дънли можеше и се готвеше да изпълни заканата си да направи живота й тъй непоносим, та да предпочете да е мъртва.