Аарон Флетчър
Дългото завръщане (12)

12.

Мортън Керик бе смутен, когато пристигна за заседанието на директорите в Кредитната банка. Гордееше се с точността си, но днес закъсня. Нещо повече, чувстваше се объркан, защото синът му бе болен, което стана причина за закъснението му.

В изложеното на течение фоайе пред заседателната зала чиновникът пое шапката, бастуна и палтото на Мортън. А когато Мортън влезе, готов да започне да се извинява, занемя от изненада. Редом с другите директори и управителя Хенри Нюкоум на дългата маса седеше Олдъс Крийви.

— А, ето ви и вас, сър Мортън — извика весело Хенри. — Изчакахме няколко минути, защото бях сигурен, че скоро ще дойдете.

— Много съжалявам за неудобството, което ви причиних — извини се Мортън, затвори вратата и приближи до масата. — Забавих се вкъщи сутринта, синът ми Дейвид Александър е болен.

— Така ли? — разтревожи се Хенри. — Надявам се, че не е нищо сериозно?

— Жена ми смята, че не е — отговори Мортън и кимна на останалите около масата, докато сядаше. — Но тя не е лекарка.

— Е, при такова лошо време винаги се появяват някакви оплаквания, нали? — отбеляза Хенри. — Разбира се, забелязвате че имаме нов директор. Господин Крийви е закупил акции от по-дребни акционери на банката. Възлизат на десет процента от акциите и според сега действащия устав той автоматически става директор.

Това обяснение бе равнозначно на представяне, но Крийви не отвърна на хладното кимване с глава на Мортън. Този човек бе огромен, не толкова висок, колкото широк като шопар, обвит в мазнина. Яката му бе скрита от половин дузина брадички, а очите му бяха почти потънали зад тежките клепачи и гъстите вежди. Бе скръстил дебелите си като банани пръсти, а ръцете му лежаха върху изпъкналия корем.

Туловището на Крийви излизаше извън стола и на Мортън му се стори, че това е не просто огромно количество човешка плът, а в нея има нещо зловещо. Спомни си за една случка преди години, когато на пристанището от водата бе извлечен труп. Бе отвратително подпухнал от разложението. Дебелината на Крийви също като че ли бе причинена от нещо повече от изобилната храна.

Хенри Нюкоум порови из книжата си и започна с точките от дневния ред. Бе обикновено заседание, както в повечето случаи, но изказванията винаги отнемаха време. С изключение на Мортън и още един директор, а сега и на Крийви, директорите бяха избрани от събранията на дребните акционери. Като хора със сравнително скромни средства, включени в управлението на такъв голям и много доходен финансов институт, те бяха склонни да приказват много на заседанията.

Но Хенри караше събралите се да вървят по дневния ред и поглеждаше често часовника си, ако някой от директорите с изборни постове се разпростираше нашироко по даден въпрос. Мортън говореше малко и се съгласяваше с препоръките на Хенри по всяка точка от дневния ред. Двамата бяха добри приятели, а преди години Мортън дружеше и с бащата на Хенри — Джайлс Нюкоум, който също бе банков управител.

Заседанието излезе от рутинния коловоз, когато стигнаха до последната точка относно осем просрочени ипотеки. Хенри препоръча срокът на изплащане да бъде удължен, тъй като длъжниците са дългогодишни клиенти на банката и имат временни финансови затруднения.

— Не, всички ипотеки трябва да бъдат обявени за просрочени — заяви Крийви. Гласът му бе неестествено тънък и висок за огромното му тяло.

По въпроса започна обсъждане и това изуми Мортън, тъй като противоречеше на здравия търговски разум. После разбра, че Крийви е изплашил изборните директори, а това бе лесно — всички те изпитваха страхопочитание пред богатството. Но докато гледаше и слушаше, Мортън осъзна, че става дума и за нещо друго.

За повечето хора съществуваше известна граница на допустимото в отношението им с другите. Дори и у най-покварените имаше някаква искрица човечност, която ограничаваше злодеянията им. Поведението и очите на Крийви подсказваха, че у него тази искрица липсва. Очите му бяха широко отворени, бяха напълно безмилостни и показваха жестока, нечовешка злоба. Изборните директори бяха не само наплашени, но се и страхуваха от това, което големият грозен човек можеше да им стори.

Мортън започна да се ядосва и видя, че Хенри губи контрол над положението.

— Но това е абсурдно — рязко се изказа Мортън. — Защо обсъждаме въпроса дали сами да си навредим от желание да отмъстим на някого?

Хенри изглеждаше облекчен, когато се обърна към него:

— Бихте ли изяснили становището си по въпроса, сър Мортън?

— Не, бих искал незабавно да гласуваме по него, господин Нюкоум — отговори Мортън официално. — Смятам, че акции, възлизащи на двайсет и шест процента от капитала ще бъдат в подкрепа на вашето предложение за ипотеките.

Хенри огледа седящите около масата и вторият директор, който бе основен акционер, кимна мълчаливо. След това колебливо се присъединиха и двама от изборните директори, с което бяха надхвърлени петдесетте процента и гласуването бе приключено.

С това бе закрито и заседанието. Директорите започнаха да стават от масата и да се изнизват от залата. Крийви остана втренчено загледан в Мортън достатъчно дълго, за да изрази или предизвикателство, или предупреждение. Сега очите му приличаха на два диска от черно стъкло. Мортън отвърна на втренчения поглед, като знаеше, че сините му очи в повечето случаи са по-силни при такива изпитания на волята. След това огромният човек се изправи с мъка от стола и излезе с тежки стъпки.

След заседанията Мортън обикновено оставаше да си побъбри с Хенри, но сега бързаше да види сина си.

— Разбирам ви напълно — каза му Хенри, след като чу обяснението, — но искам да ви задържа само за момент, ако може, сър Мортън. Джон Уитни ми каза, че няма да може да изплати ипотеката за имота на Грейс стрийт. Сигурен съм, че би искал да го продаде, за да може да върне поне част от парите си.

— Грейс стрийт? — замисли се Мортън. — Това е в старата част от Улу, където се намират някои много ценни имоти.

— Да, къщата е доста стара и е необитавана от години. В съседство е с дома на господин Крийви. След като видях поведението му днес, мисля, че ако къщата бъде открито обявена за продан, той може да принуди Джон Уитни да я продаде на безценица.

— Наистина може — съгласи се Мортън. — Джон Уитни е добър човек, но е малко плах. Ще накарам Бенджамин Тавиш да я огледа и да прецени състоянието й. Ще помисля какво предложение мога да направя.

— Всяко разумно предложение ще свърши работа — каза Хенри. — Естествено, бих искал това, което ви казах по въпроса, да остане между нас. Не бих желал да се разчуе, че съм дал ценна информация само на един от банковите директори.

— Да, разбира се. Дайте ми ключовете и аз ще контактувам пряко със собственика. А той няма да разбере как така съм поискал ключовете. Спокойно може да съм научил за положението от Бенджамин, защото той следи отблизо всички недвижими имоти в града.

Хенри кимна доволен и събра книжата си. Във фоайето Мортън взе шапката, палтото и бастуна си. Последва Хенри по стълбите до кабинета му и взе връзката ключове, а Нюкоум провери в регистъра на банката сумата на ипотеката.

Когато излезе от банката, Мортън трябваше да придържа шапката си срещу бурния студен вятър, докато се пъхне в каретата. На път към кантората си на Кингс Крос Мортън тревожно мислеше за сина си и за още нещо. Сутринта Джулия бе настояла да отиде на работа, вместо да дочака лекаря вкъщи. Преди да излезе се бе държал грубо с нея и сега дълбоко съжаляваше.

Когато пристигна на Кингс Крос, Мортън забързано влезе в просторната централна канцелария на партера, за да види няма ли съобщение от жена му за детето. Албърт Ломан, високият аскетичен началник на кантората, се изправи иззад бюрото си и подаде на Мортън сгънат лист хартия.

— Лейди Джулия изпрати тази бележка по прислужницата, сър Мортън. Пристигна преди малко.

Мортън бързо разгърна листа и го прочете, след това изпадна в гняв:

— Лека треска и няма причина за тревога! — възкликна той. — Този лекар трябва да се грижи за свине и кози, а не за човешки същества. — Въздъхна и пъхна бележката в джоба на палтото си. — По-добре да ида да видя сам Дейвид Александър, а може да извикам и друг лекар. Има ли нещо важно и спешно?

— Ами… да, има някои въпроси, които изискват вашето внимание, сър Мортън — отвърна Албърт колебливо. — Някои са много важни.

— Ще се върна колкото може по-скоро — увери го Мортън и се обърна към Бенджамин Тавиш, който седеше на бюрото си и в другия край на стената. — Ела с мен, Бенджамин.

Бенджамин взе шапката и палтото си и последва Мортън навън. Мортън поръча на кочияша да го закара вкъщи през Грейс стрийт, след това двамата с Бенджамин се качиха в каретата. Докато пътуваха към района Улу, Мортън даде на Бенджамин връзката с ключовете и му предаде същността на разговора си с Хенри.

— Къщата може да е в окаяно състояние — продължи Мортън. — Вероятно ще ти бъдат нужни няколко дни, за да откриеш строителните дефекти и да изчислиш разходите за ремонт. Нужна ни е точна цифра, за да знаем колко да предложим.

Бенджамин кимна и отговори, че ще направи внимателна преценка. След няколко минути спряха в края на Грейс стрийт и Бенджамин слезе. Когато каретата потегли отново през жилищния квартал към дома на Мортън, той мислеше за сина си и за това с какви думи да се извини на Джулия за избухването си сутринта.

 

 

Ключалката на портата в каменната ограда на имота бе ръждясала, както и самата порта. Бенджамин въртеше търпеливо ключа и трепереше от вятъра, но най-сетне успя да отключи. Пантите остро изскърцаха, когато влезе.

Предната градина бе запустяла, обрасла с плевели и храсталаци, но Бенджамин я отмина като нещо маловажно и се зае да изучава къщата. Бе триетажна, в строгия класически стил от епохата на крал Джордж, с един основен корпус, без странични крила. В духа на своето време, къщата бе абсолютно симетрична. Построена бе от тухли, с корнизи от местен бял гранит.

Бенджамин заобиколи и огледа къщата от другата страна. Видя, че и задната градина е същият пущинак като предната. Дърветата отдавна не бяха подкастряни, розовите храсти се огъваха под тежестта на розите и клоните им пълзяха по земята, а цветните лехи бяха изцяло буренясали. Тук-там сред провисналите клони се подаваха мраморни статуи, а в дъното на градината се виждаше разнебитеният покрив на беседка.

Бенджамин се промъкна, пое клоните, увиснали над пътеката, и тръгна към беседката, за да огледа покрива на къщата откъм задната част. На половината път един процеп в листата и клоните му позволи да види ясно беседката. Замръзна на място, удивен от гледката. Решетката на беседката откъм неговата страна бе паднала, а вътре седеше млада жена.

Бе увита в тежко зимно палто, а на скута й имаше отворена книга. Но тя не четеше, а гледаше някъде надалеч, в профил към Бенджамин. Бе изумен, най-красивото създание, което бе виждал, с нежни, класически черти. Сред декора на запуснатата градина тя приличаше на неземно същество, на чаровна фея в своето тайно, уединено скривалище. Бе замислена, а така изглеждаше още по-уязвима и привлекателна.

Унесена в мечтанията си, при вятъра, който шумолеше в листата и заглушаваше стъпките му, тя го видя едва когато стигна до беседката. Скочи изненадана и изплашена, а книгата й падна на земята.

— Много ви моля да ме извините — започна Бенджамин смутено, влезе в беседката и вдигна книгата. — Искрено съжалявам, че ви изплаших.

— Не, аз съм виновна — каза тя задъхано и пое книгата с протегната ръка. — Тръгвам си.

Сините й очи бяха широко отворени, страните й бяха бледи; приличаше на нежен изящен гълъб, който трепери от ужас, пред пушката на жесток ловец. Бенджамин изпитваше угризения.

— Не, моля ви, не си отивайте — говореше той и отстъпваше назад. — Наистина съжалявам, че ви обезпокоих. Ако знаех, че ще ви прогоня, нямаше да идвам дотук.

— Не, аз не трябваше да идвам — отговори тя меко, като се насочи към изхода. — Сега си отивам.

— Моля ви недейте — продължаваше Бенджамин и започна да излиза заднишком от беседката. — Аз си тръгвам и няма повече да ви безпокоя. Само ако знаех… — Не се доизрече, защото кракът му се подхлъзна на прага и той се залюля, като махаше с ръце, опитвайки се да се задържи прав.

Изведнъж едно живо моминско чувство за хумор премахна плахия израз на лицето й и го замени с лъчезарна усмивка; големите й сини очи заискриха. После кимна в знак на извинение, докато той възвърна равновесието си.

— Не исках да ви се присмивам — каза жената.

Бенджамин се засмя и сви рамене, готов да направи всичко, за да върне усмивката на прекрасното й лице.

— В никакъв случай. Понякога се препъвам в собствените си големи крака. — После свали шапка. — Позволете да ви се представя. Казвам се Тавиш. Бенджамин Тавиш.

— Аз съм Бевърли — отвърна тя. — А сега трябва да си вървя. Много е мило, че ми казвате да остана, но съм влязла в чужда собственост.

— Немислимо е вие да сте в чужда собственост където и да е, Бевърли — увери я той. — Всеки, който би ви отказвал правото да отидете където си поискате, трябва да бъде обесен, разпънат и… — Замлъкна, като си помисли, че думите му са твърде зловещи, за да ги използва в нейно присъствие, и със закъснение ги смекчи: — Трябва да бъде жестоко наказан.

— Е, чак пък толкова — не се съгласи тя със силните му думи, но бе доволна от тях. Огледа се наоколо. — Идвам тук от няколко месеца, откакто открих това място. Безпорядъкът някак си ми харесва и ми е много приятно да седя тук.

Бенджамин се заслуша в изискания й английски акцент и начина на изразяване. Помисли, че може би работи като компаньонка за някоя богата, стара и зла жена от съседните огромни къщи.

— И това ви осигурява няколко спокойни мига в уединение далеч от господарката — осмели се да изрече той, като очакваше да получи повече информация за нея.

Младата жена се поколеба, сви устни и след това отговори:

— Пропуснах да ви кажа пълното си име, нали? Казвам се Бевърли Крийви.

Бенджамин онемя. Бе чувал, че Крийви има млада и красива съпруга, но му се стори, че е ужасна несправедливост тази прекрасна жена да е омъжена за такъв човек. Като забеляза реакцията му, тя придоби тъжен и смирен вид, а той направи усилие да преодолее объркването си:

— Да, чух, че вие и съпругът ви имате къща наблизо, госпожо Крийви.

— Наричайте ме Бевърли, Бенджамин — с това тя отмина въпроса за съпруга си. — Значи тази къща е ваша?

— Не, не е — засмя се той. — Някой ден ще притежавам такава собственост, но засега се занимавам с недвижими имоти за моя работодател. Той се интересува от къщата и затова дойдох да я огледам.

— А кой е работодателят ви? — попита Бевърли и се отпусна на пейката, ограждаща вътрешната страна на беседката.

Бенджамин й каза, влезе в беседката и също седна. Обясни й какво върши за Мортън и заговори за плановете си в края на краищата сам да стане инвеститор. Мина му през ума, че сигурно я отегчава, макар да изглеждаше, че го слуша доста внимателно.

— Но това сигурно не ви е интересно — завърши Бенджамин.

— Напротив, много е интересно — отвърна тя. — Каква недвижима собственост ще купите най-напред?

— Търговски обекти. Печалбата е по-малка, но се получава по-бързо. Това ще ми позволи да събера капитал и да развия дейност с недвижими имоти в жилищни райони, след това и със земя.

Бевърли кимна, а Бенджамин продължи да разказва за плановете си. Въпросите, които от време на време му задаваше, показваха, че ясно схваща за какво й говори и издаваха поне известен интерес по въпроса. Но имаше и още нещо — Бенджамин подозираше, че тя е отчайващо самотна, че жадува за компания и разговори, по каквито и да е въпроси.

Бе свенлива и дори плаха, но Бенджамин почувства, че тя има вътрешна сила, с която би се гордял всеки як кавгаджия носач от пристанището. Разговорът се прехвърли върху други неща. Бенджамин й разказа за себе си и семейството си. Бевърли говори за семейството си в Англия, но не каза почти нищо за живота си в Сидни.

Но от малкото, което спомена за живота във викторианския палат в съседство, той разбра, че младата жена води странно, самотно съществуване. Съпругът й забранявал да завързва приятелства или да ходи на гости, макар че сам той я водел на черква и понякога на театър, за да покаже красивата си жена. През останалата част от времето, всъщност през цялото време — била отчайващо самотна.

Защо се е омъжила за Крийви, бе огромна загадка за Бенджамин, но той внимателно избягваше въпроса. Имаше много други неща, за които да си говорят, и оживеният им разговор не затихна часове наред. Той почти не усещаше студа, на нея също изглежда й бе приятно. Разговорът им бе като вълшебен сън, от който Бенджамин не искаше да се събуди, искаше дълго да изучава прекрасното й лице, да слуша нежния, мелодичен глас.

Бевърли се държеше топло и отзивчиво, от време на време страните й се изчервяваха и тя се извръщаше. Няколко часа отлетяха и тя трябваше да си тръгва. Бенджамин я помоли да се срещнат пак на следващия ден.

— Не би трябвало да те виждам — каза тя нежно и поруменя.

— Моля те, Бевърли, бъди тук по същото време утре. Моля те, ела да се видим, за да поговорим пак.

— Ще си помисля — отговори тя и се отдалечи. — Довиждане, Бенджамин.

И той се сбогува, като му се искаше никога да не се налага да й казва прощални думи. Тя изчезна сред гъстия листак и забързано тръгна към оградата в задната част на градината. Бенджамин се върна към къщата с пламенната надежда да я срещне отново следващия ден.

Замисли се по някои практически въпроси, погледна часовника си и разбра, че огледът на къщата ще трябва да почака. Имаше да върши други неща, а обичаше и да посещава всеки ден Търговската борса. Това бе нещо като клуб на бизнесмени, където непрекъснато се изнасяха последните данни за премиите от застраховките, пристигането и отплаването на кораби и други сведения. Прибра часовника си, обиколи къщата и излезе на улицата.

Винаги бе смятал, че любовта към някоя жена ще съзрява бавно и дълго. А тя бе разцъфнала, силна и богата, в мига, когато я видя сред дърветата. Сега му се струваше, че светът се е променил, че по някакъв неуловим начин всичко е станало по-различно отпреди. Цветовете сякаш бяха по-ярки, хората — по-дружелюбни и дори студеният мрачен зимен ден — по-приветлив.

Но в клуба неприятно му напомниха и за другата страна на радостта, която бе влязла в живота му. Бенджамин дочу двама души да си говорят за някого, който продал малка част от акциите си от Кредитната банка на Крийви. Най-напред човекът отказвал да продава, но Крийви намерил начин да смаже окончателно волята му и да го принуди да му продаде акциите на много по-ниска цена от първоначалната.

Тази нощ Бенджамин лежа буден часове наред, докато изживяваше отново всеки миг от срещата си с Бевърли. А в ранните утринни часове бе събуден от бурята, връхлетяла града. Когато се зазори, той тревожно видя през прозореца как вятърът на пориви плиска дъжда по улицата и се зачуди дали съчетанието на лошото време и колебанието й няма да накарат Бевърли да си остане вкъщи.

Облече най-хубавия си костюм и над палтото си сложи мушама, след което се отправи по залетите от дъжда улици към Кингс Крос. Занима се с някои неотложни въпроси в офиса, отново излезе под проливния дъжд, и като прекоси града, стигна до Грейс стрийт. Бе пристигнал рано и зачака в беседката, където от покрива се стичаха поточета вода; на всеки няколко минути поглеждаше часовника си.

Точно в мига, когато бе пристигнал предишния ден, Бенджамин зърна през гъсталака яркожълта мушама. Бевърли бързаше откъм оградата в задната част на градинката, като се провираше под надвесените клони. Прекрасното й лице бе озарено от развълнувана ангелска усмивка. Щом влезе в беседката, Бенджамин взе ръцете й в своите и без да продума, загледа очарован в нея.

Бевърли вдигна очи към него и се усмихна, но извърна глава, когато по лицето й се разля ярка руменина.

— Времето е толкова ужасно, че се чудех дали ще дойдеш, Бенджамин — каза тя.

— Нищо на света не би могло да ме спре — увери я той. — Искаш ли да влезем в къщата? В тази беседка сме почти като под дъжда.

Бевърли се засмя, кимна в съгласие и двамата се отправиха по пътеката към задната част на къщата. Бенджамин намери съответния ключ от връзката и отвори вратата, която шумно изскърца. Попаднаха в централния коридор. От едната му страна бе пералнята, а от другата — просторна старомодна кухня. Закачиха мушамите си в пералнята и минаха по коридора до предната част на къщата.

Бе леденостудена и тиха като всички необитавани къщи, а вятърът отвън само подсилваше тишината. Стъпките и гласовете им отекваха, докато надничаха из стаите, в някои от които имаше мебели, увити в покривала. Огледаха стаите на първия етаж и се изкачиха по широките стълби горе.

Когато влязоха в стаята точно до стълбищната площадка, Бевърли възкликна доволна. Бе уютна, елегантна всекидневна, усамотено ъгълче за четене или за размишления. В единия край на стаята имаше мраморна камина, а двата големи прозореца гледаха към задната градина. Повечето от мебелите бяха все още тук — диван до едната стена, канапе пред камината и столове, разпръснати из стаята. Бенджамин остави Бевърли да вдигне покривалата за прах и слезе отново долу да потърси дърва за камината.

Големият сандък за дърва в пералнята бе пълен със стари, сухи, цепени отпреди години. Бенджамин занесе горе един наръч и запали огъня. Стаята скоро се стопли приятно и двамата свалиха палтата си. Седнаха на канапето до камината и гледаха как дъждът се стича по прозорците, докато разговаряха.

Бевърли му разказа за семейството си в Англия, което някога притежавало малка фабрика за пергаментова и други висококачествени видове хартия. Тя самата работела там и му обясни как се произвежда хартия. Гласът й прозвуча тъжно, когато разказа как брат й продал фабриката след смъртта на баща им. После прогони тъгата и продължиха да говорят за други неща. Бенджамин сияеше от щастие, че е близо до нея.

Бе си мислил, че нищо не може да е по-добро от предишния ден, но тази стая ги бе сближила физически, както и духовно. Бенджамин не бе сигурен как ще се развият отношенията им, но почти нямаше надежда това да стане както му се искаше. Най-накрая бе срещнал любовта, но тя вече бе омъжена.

Взаимното им привличане бе един нюанс в атмосферата помежду им, осезаемо като вятъра навън, но разговорът им продължи приятелски. Любовта на Бенджамин бе най-властната сила, която бе изпитвал, а Бевърли бе омайващо красива. Макар и да копнееше да я вземе в прегръдките си и да я люби, много по-важно за него бе да запази доверието, уважението и дружбата й.

Когато дойде време да тръгват и слязоха отново долу, Бенджамин й каза, че ще донесе бутилка вино на другия ден.

— И аз бих донесла — каза тя, — но икономката държи ключовете от избата. А по заповед на мъжа ми тя приема нареждания само от него, никога от мене. — Тонът и думите й показваха колко я боли, че в собствения й дом към нея се отнасят като към затворник, но тя пропъди мисълта и смени темата. — Твоят работодател сигурно ще започне да се чуди защо те няма толкова дълго време.

— Не, когато се занимавам с различни имоти, често не съм в службата. Там имам да върша определено количество работа, но което не успея да направя сутринта, винаги мога да довърша късно вечерта. Така че мога да бъда тук всеки ден, ако искаш.

Топлата усмивка бе нейният отговор и от нея Бевърли стана толкова красива, че Бенджамин усети любовта като остра болка.

Влязоха в пералнята, облякоха мушамите си и излязоха навън. До портичката на оградата в дъното на градината те се сбогуваха, а Бенджамин се върна по пътеката в къщата.

Преди да си тръгне, прекара един час да оглежда и оценява имота. Мислеше и по един проблем, който щеше да възникне. Можеше да забави известно време продажбата, ако Мортън реши да купи къщата, но рано или късно те с Бевърли щяха да изгубят мястото си за срещи. Ако някой друг я купеше, същото нещо щеше да стане незабавно. Мина му през ума начин, по който да отложи проблема с няколко месеца, но го отхвърли, защото би означавало да излъже Мортън.

На другия ден, докато седяха пред камината в малката стая на горния етаж, Бенджамин обясни положението на Бевърли. Макар да бе силно разстроена от възможността да загубят това място, тя напълно разбираше защо Бенджамин ще изпитва угризения, ако подведе Мортън. Обсъдиха положението, като се мъчеха да измислят някои други подходящи места, но такива нямаше.

А когато се готвеха да си тръгнат и Бенджамин държеше палтото й, вдъхна омайващия аромат на парфюма й. Не можа да устои и целуна един кичур коса, измъкнал се от блестящите червени къдрици, закрепени високо на главата й. Тя се обърна и вдигна устни към неговите. Имаха вкуса на виното, което бяха пили, но бяха по-сладки от най-скъпото вино и — по-опияняващи от най-силния ром.

Бевърли се измъкна от прегръдката му, докосна лицето му с връхчетата на пръстите си и се отдалечи. Докато слизаха по стълбите, Бенджамин реши какво да прави. Макар и да не искаше да мами Мортън, то щеше да бъде далеч по-приемливо, отколкото да сложи край на бурната радост, която бе влязла в живота му.

На следващата сутрин той се качи при Мортън и обясни, че в къщата ще е необходим ремонт.

— Това ще включва и подмяна на някои от плочите на покрива — продължи той, — и други работи, които не могат да се свършат, докато не се поправи времето. Ще бъде чудесно вложение, но ако се даде под наем, а не ако се препродаде.

— Защо само ако се даде под наем? — попита Мортън.

— Както казах, къщата е стара, в стил крал Джордж, а околните сгради са викториански. Хората, които имат пари да купят къща на такава цена, искат нещо ново, модерно, а които влизат под наем, не са толкова претенциозни.

— Вярно е — съгласи се Мортън. — Какви ще са разноските и печалбата?

— Мисля, че хиляда и двеста лири ще е добро предложение. С двеста ще се покрие ремонтът, особено ако бъде оставен за напролет, когато ще е по-евтин и по-лесен. Къщата може да се даде под наем за триста лири годишно, така че вложените пари бързо ще се върнат.

Мортън си взе бележки и с нищо не показа какво мисли за покупката на къщата, след това разговорът премина върху други имоти. Когато си тръгваше от кантората, Бенджамин нямаше представа дали Мортън ще предложи да купи къщата. По-рано, когато течаха пари от златната мина на река Мъри, решенията по такива въпроси обикновено се взимаха веднага. Сега те внимателно се обмисляха.

Същия следобед Бенджамин разказа на Бевърли за разговора и обясни, че въпросът още не е решен. Тя се измъчваше също колкото и той, но бе още по-нетърпелива. Когато и на следващия ден нищо не се бе променило, тя предложи на Бенджамин да попита Мортън какво става. Но Бенджамин знаеше, че това ще е груба грешка. Острият ум зад светлосините очи на Мортън веднага щеше да заподозре, че тук има нещо скрито.

На другия ден въпросът бе решен по начин, който отново отразяваше ограничените парични средства на Мортън. Вместо направо да купи къщата, както би направил преди, Мортън пое ипотеката и плати на собственика разликата в цената. Но финансовата договореност нямаше значение за Бенджамин и Бевърли. Когато следобед той й съобщи, тя се хвърли в обятията му, възторжена и щастлива.

След като засега проблемът бе решен, Бенджамин си изработи такова дневно разписание, че да работи преди и след срещите с Бевърли. Те се сближаваха и привързваха все повече, винаги се посрещаха и изпращаха с целувки. Но в разговорите им един въпрос си оставаше забранен — Бевърли избягваше да спомене каквото и да е за това, защо се е омъжила за Крийви.

В деня, когато тя най-сетне проговори по този въпрос, още щом я видя, Бенджамин разбра, че нещо не е наред. Чакаше я в беседката и когато тя се появи по пътеката, видя, че е плакала. Той се спусна към нея, тя се затича и се хвърли в ръцете му.

Почти разплакана отново, тя разказа на Бенджамин, че мъжът й изгорил писмото от брат й преди тя да го е прочела.

— Научих, че е държал писмото три дни, след като го прочел — продължи Бевърли. — Когато го помолих да ми предава навреме писмата, той ги хвърли в огъня.

— След като го е прочел? — повтори Бенджамин сърдито. — Защо изобщо трябва да чете писмата ти? Защо дори трябва да иска да ги чете?

— За да докаже, че може — отвърна тя. — Такъв си е той, Бенджамин. Голямата радост в живота му е да властва над хората. Огромната му жажда е да добие власт над всички. С такова нетърпение очаквам писмата от брат си, а вероятно ще минат месеци преди да пристигне друго.

Бенджамин стисна зъби от яд, толкова бе разгневен, че с радост би убил Крийви. След това целуна Бевърли и се отправи с нея към къщата.

— Хайде, нека влезем вътре, да се скрием от дъжда и да пийнем по чаша вино.

Тръгнаха по пътеката към къщата, оставиха мушамите си в пералнята и се качиха по стълбите до стаята. Бенджамин бе запалил вече камината, и след като свалиха палтата си, наля чашите с вино. Дъждът барабанеше по прозорците. Бевърли отпиваше на малки глътки от виното си и разказваше как е станало така, че се е омъжила за Крийви.

За първи път го срещнала на едно индустриално изложение, където семейството й показвало образци от производството си на различни видове хартия. След като я гледал втренчено известно време, той се приближил до нея и казал, че тя ще се омъжи за него. После заплашил, че незабавно ще унищожи семейството й и бизнеса им, ако повтори пред някого думите му, и че ще направи същото, но за по-продължително време, ако тя откаже да се омъжи за него.

Случката била толкова необичайна, че на нея й се искало да отхвърли Крийви като чудак. Но поведението му било твърде заплашително за чудак, пък и тя чула на изложението да се говори, че не е разумно никой да го превръща в свой враг. През следващите дни на няколко пъти се готвела да разкаже на баща си или на майка си, но по-късно била благодарна, че не го е сторила.

Тайнствени пожари и злополуки сполетели фабриката за хартия. Печалбите потънали, когато клиентите започнали да получават пратките си с хартия, повредена от вода или по друг начин. Работниците във фабриката били преследвани от вандали, нощем по прозорците им хвърляли камъни, а децата им били заплашвани от мръсни злодеи.

Когато бил обявен годежът, семейството й никак не одобрило Крийви, но неприятностите престанали.

— И най-лошото е — продължи тя, — че баща ми умря скоро след сватбата. Бях потопена в скръб, защото искрено го обичах. Освен това всичко, на което майка ми и баща ми бяха посветили живота си, изчезна, когато брат ми продаде фабриката. Не го обвинявам, защото никога не се е интересувал от фабриката. Но татко ме бе подготвил да поема работата и ако аз си бях там, можехме да запазим фабриката.

— Изумен съм, че си понесла всичко това сама. — Бенджамин не можеше да скрие почудата си. — Да не кажеш никому нито дума и да се подчиниш на волята на този човек, да се омъжиш за него е изпитание, което малцина биха издържали. Имаш много силен характер.

— Нямам, но ме крепеше голямата любов към семейството и необходимостта да ги предпазя — отговори Бевърли. — Пък и нямах избор, защото съпругът ми е много коварен. Използва наемници, с които не поддържа пряка връзка, за да вършат злини. Така не може да бъде съден за престъпленията си.

— Може тук да се сблъска със семейство Керик — отбелязва Бенджамин. — Ако това стане, рано или късно ще си получи заслуженото, защото тази фамилия винаги се старае доброто да победи. Но това между другото. А твоите мъки продължават, така ли? А и останалите живи от семейството ти са надалеч.

Лъчезарна усмивка освети лицето й като пропъди мрачното настроение.

— Но сега ти си ми опората, Бенджамин — отвърна тя нежно.

Той се усмихна, прегърна я и тя се премести по-близо до него на канапето. Големите й сини очи бяха тъй дълбоки, такива не бе виждал досега. Тя го гледаше и вдигна устни към неговите. Целувката и прегръдката също бяха различни. Устата й се отвори под неговата, устните и езикът й галеха неговите, а тя се притисна по-плътно до него.

Желанието в него се надигна, той я държеше здраво и я целуваше със страст. Целувките им ставаха все по-пламенни и той започна да търси копчетата на роклята й. Ръката й го направляваше, докато я разкопчаваше. Той поглади коприненомеките, излъчващи топлина гърди, след това я вдигна на ръце и я отнесе до дивана в другия край на стаята. След миг дрехите им лежаха разхвърляни по пода, а гъстата, благоуханна коса на Бевърли им стана възглавница. В меката светлина, процеждаща се през облените от дъжда прозорци, тя приличаше на красиво видение — зърната на гърдите й и тъмната сянка при бедрата контрастираха с млечния блясък на стройното й тяло. Бенджамин се вдигна над нея и овладя изгарящото си желание, за да бъде по-нежен с нея. Тя хвана лицето му в ръце и се взря в очите му, докато отваряше бедрата си, готова да го посрещне.

Те се съединиха, ала той усети силно съпротивление. Бевърли се напрегна, гладките й крака бяха сплетени над неговите, но го прие със силно потрепване. После от устните й се откъсна въздишка и тя се усмихна на изненадата, която прочете в очите му.

— Сладострастието на мъжа ми е от съвсем друго естество — прошепна тя. — Той е доволен, че ми е господар и може да ме излага на показ. Радостта ми е безгранична, защото за мене ти си първият, защото ти си първата ми любов.

Сега този миг придоби за Бенджамин още по-голямо значение, макар вече да бе станал за него най-светлото събитие в живота му. Докато той се движеше, а тя се извиваше, за да го посрещне, загледана в очите му, това бе повече от любене. Страстта, разпалена от чистата любов и обожанието, ги доведе до захлас, който ги потопи в техен собствен свят; всичко друго бе някъде много далеч.

В тази вселена, изпълнена с трепетно вълнение, съединяването на телата им придоби собствен живот; на ускорения му ритъм тя отговаряше с по-бързи движения на бедрата. Изкачването на платото премина в море от блаженство и те се устремиха към последния връх. Когато го достигнаха и преминаха в прилив на екстаз, той заглуши с устните си нейния вик на наслада.

Заобикалящият ги свят отново обгърна Бенджамин. В стаята се чуваше само плющенето на дъжда по прозореца, пращенето на дървата в камината и тихото дишане на любимата му, заспала в прегръдките му. Бенджамин си помисли какво ли би станало, ако мъжът й научи. В миг студената, груба действителност се изправи пред него.

Младият мъж знаеше, че е откраднал най-скъпоценното бижу от всички притежания на Крийви. Ако узнаеше, гневът на човека с огромна власт щеше да бъде безпощаден. Като се страхуваше само за любимата си, Бенджамин реши, че трябва много да внимава. Надяваше се, че това ще е достатъчно.