Аарон Флетчър
Дългото завръщане (8)

8.

Глиганът се появи без предупреждение, изскочи от гъсталака на няколко метра пред Джарбо и се устреми към него. Той бе застанал до езерото, край което щяха да лагеруват. Най-близкото дърво, което би го удържало, бе на около двайсет крачки, но първата мисъл на Джарбо, докато тичаше към него пред приближаващия глиган, бе за Джереми.

— Качи се на някое дърво, Джереми! — изкрещя той. — Качи се на дърво!

Джереми събираше дърва за огъня между дърветата и замръзна от изненада и страх. Глиганът бе грозно, ужасяващо създание и съвсем не приличаше на дебелата, мързелива домашна свиня. Макар да бе голям и мощен, звярът се движеше бързо и с лекота, дългите му, смъртоносни бивници стърчаха от косматата му зурла.

Но като видя, че Джарбо няма да успее да избяга от глигана, Джереми излезе от вцепенението си. Хвърли дървата и грабна прашката си. Мушна показалец в примките на кожената си прашка и взе два камъка — единият бе колкото гроздово зърно, а другият — по-голям от яйце. Приготви малкия камък за стрелба и завъртя прашката.

Глиганът бе точно зад Джарбо, с насочени към краката му лъскави дълги бивници. Бе на петдесетина крачки от него и Джереми знаеше, че трябва да се прицели много добре, за да улучи. Стомахът му се сви болезнено, като видя как глиганът забива бивник в крака на Джарбо.

Прашката вече се въртеше равномерно и гладко, Джереми движеше само китката и ръката си до лакътя и чуваше бръмченето й. Джарбо пълзеше по земята в отчаян опит да избяга от глигана, който с тържествуващо ръмжене разкъсваше краката му. Джереми се увери, че прашката се е завъртяла добре и измъкна показалец от примката.

Камъчето прелетя през въздуха и удари хълбока на глигана. Звярът изрева от болка и ярост и се извърна настрана, по бивниците и зурлата му се стичаше кръв от краката на Джарбо. Глиганът се насочи към Джереми със свирепо грухтене и ръмжене. Момчето нахлузи примката на показалеца си и започна да наглася по-големия камък, който се изплъзна от пръстите му, но той го грабна пак.

— Качи се на дърво, Джереми! — дрезгаво изрева Джарбо. — Аз мога да се погрижа за себе си. Прави каквото ти казвам! Качи се на дърво!

Без да обръща внимание на това нареждане, Джереми нагласи камъка в прашката. Беше тежък и той си спомни как такива камъни понякога са счупвали прашката му. Един миг се поколеба дали да не потърси по-малък камък. Но съзна, че може да не успее да хвърли дори този, който бе нагласил, защото звярът тичаше към него, и завъртя прашката.

Джарбо продължаваше да крещи бясно на Джереми да се качи на дърво. Гласът му се заглушаваше от рева на глигана, който препускаше към момчето. Малките очички на звяра блестяха диво и страшно, той клатеше глава и се готвеше да нанесе удар с бивниците си.

Джереми завъртя бързо прашката, чу равното й бръмчене и изхлузи примката от показалеца си.

Глиганът бе на по-малко от метър разстояние с наведена за нападение глава, когато камъкът го удари между очите и издрънча, сякаш брадва бе ударила в дърво. Кожата между очите му се разцепи и през носа му рукна кръв, глиганът спря насред крачката си и рухна на земята. От устата му излезе див рев, звярът се мяташе като сляп и се мъчеше да се изправи на крака.

Джереми се спусна напред и хвърли голям тежък камък по главата му. Камъкът изтрещя при удара и отскочи сред кървави пръски, глиганът зарева още по-силно. Като влачеше единия си крак, Джарбо, понесъл голям камък, закуцука към звяра. Издигна камъка високо и го стовари върху ранената глава. Потече кръв, чу се скърцане на счупена кост, ръмженето замря. Глиганът вдигна треперещи крака, после се отпусна безжизнен.

Джереми се затича към Джарбо, който се свлече на земята със скъсани, кървави крачоли. Но той бързо успя да седне и задърпа крачоли нагоре. Джереми му помогна да ги вдигне и едва не примря при вида на раните му. Кръв течеше на няколко места от мускулестите му крака, но най-сериозната рана бе на десния му прасец. Беше дълбока и дълга почти десет сантиметра, от нея излизаше пулсираща кръв.

— На това място ме ръгна най-напред — изхриптя от болка Джарбо и натисна раната с длан, за да намали кървенето. Огледа се наоколо и посочи с глава един трънен храст. — Накъсай тръни от тоя храст, Джереми, вземи от най-горните, защото долните ще са сухи и чупливи, потърси най-дългите.

Момчето хукна към храста, откърши от извитите му клони няколко дълги, остри тръни, като от бързане се одраска. Върна се и ги показа на Джарбо, който ги одобри.

— Добре. Сега оправи раната ми с тях, Джереми.

— Не мога — запротестира момчето. — Ще те боли!

— Ще ме боли още повече, ако не го направиш, приятелю, а пък аз не мога да стигна дотам.

Джереми се поколеба, после пое дълбоко дъх и си наложи да запази спокойствие.

— Добре, Джарбо. Какво трябва да направя?

— Забивай тръните от единия край на раната, после ги завъртай, докато излязат от другата страна. Ще стане лесно, Джереми.

Задачата съвсем не се стори лесна на момчето. Страхливо заби първия остър трън и не смееше да го вреже в кожата. Но като знаеше, че така ще причини по-голяма болка на Джарбо, събра кураж. С по-голяма сила забоде тръна в единия край на раната и го насочи към другия. Джарбо го насърчаваше и притискаше краищата на раната с палец и показалец. Джереми завъртя дългия жилав трън и го промуши от другата страна.

След първия трън му стана малко по-лесно. Ръцете му се изцапаха с кръв, но той продължаваше да зашива раната. Когато бе промушил и последния трън, Джарбо кимна доволен.

— Добра работа свърши, Джереми, заши раната преди да се е подула много. Сега иди си измий ръцете и донеси паяжина, но не я смачквай.

Момчето изтича до езерото да се измие и започна да търси паяжина. Вече се здрачаваше и трябваше да се взира в храстите, докато намери една голяма паяжина. Вдигна я и я занесе на Джарбо, който посочи раната на прасеца си. Джереми разстла паяжината и кръвта почна веднага да се съсирва.

Раната спря да кърви, след като Джереми я покри с още една паяжина, после донесе и други за по-малките рани. Вече бе почти тъмно, когато привърши и помогна на Джарбо да се дотътрузи до багажа им. Раненият се опря на едно дърво, а Джереми се зае да пали огън, да донесе вода от езерото и да готви.

От мястото, където бе останал мъртвият глиган, се чуваха звуци, нещо се движеше в тъмнината.

— Бързо го намериха кучетата динго — каза Джарбо. — Ако не беше ти, сега щяха да ръфат моето тяло, вместо на глигана. Ти ми спаси живота, Джереми.

— Ти се мъчеше да направиш същото за мене — отвърна момчето, като разбъркваше тенджерките. — Тревожеше се повече за мене, отколкото за себе си.

— Да, защото сме другари, нали? — усмихна се Джарбо.

Джереми се съгласи, че е така. Направи чай и напълни чиниите, поднесе храната и канчето на Джарбо. Той изпитваше силни болки и се насилваше да яде, затова въздъхна с облекчение, когато свърши. Загърна се с одеялото и напълни лулата си. Запали я и смукна от нея, а Джереми извади учебниците си.

Джарбо винаги проявяваше интерес към четивата по история, но най-много обичаше географията. Приятно му бе да слуша описанията на далечни места и Джереми му ги беше прочел по няколко пъти. Сега отвори учебника там, където бяха спрели последния път, и зачете.

Като изпуши лулата си, Джарбо го прекъсна.

— За тази вечер стига. По-добре е да си легнеш и да поспиш.

— Ти няма да заспиш, Джарбо, и нямам нищо против да ти чета още.

— Не, ще спя така, седнал, приятелю. А ти си лягай.

Джереми се поколеба, защото бе сигурен, че от силните болки спътникът му няма да може да заспи, но постъпи както той искаше. Прибра учебниците, постла си одеялото и легна край огъня. Известно време не го хващаше сън, чуваше как кучетата динго се хранят с трупа на глигана и пред очите му отново се явяваше звярът, който бе нападнал Джарбо. После заспа.

Джарбо помръдна, неволно изохка от болка призори и събуди Джереми. Той се надигна, потрепери от ранния утринен студ и разбута въглените в огнището.

— Как ти е кракът? — попита момчето.

— Чувствам, че е на мястото си — отвърна сухо Джарбо.

Джереми се усмихна и сложи дърва върху горещите въглени. Взе канчетата и тръгна към езерото. Глиганът бе неузнаваем, трупът му бе разръфан, вътрешностите му бяха разпръснати наоколо. Птици се спускаха над трупа в сумрака и вземаха своя дял от гощавката.

Закусиха с чай и останалото от вечерта ядене, после Джереми отиде да измие съдовете. Когато се върна при огъня, Джарбо стоеше изправен и се подпираше на дървото, до което бе спал. Посочи една разклонена издънка и поиска Джереми да я отреже, за да му направи патерица.

— Ти не можеш да вървиш, Джарбо — възпротиви се момчето.

— Да, мога и трябва. Ако раненият лежи, два пъти по-бавно ще оздравее. Направи ми патерица, приятел.

Джереми неохотно извади брадвичката си от торбата, отиде до издънката и я отсече. Окастри малките клончета и подравни долния й край, за да е удобна за Джарбо. Момчето събра багажа, като нарами и двете торби, но Джарбо настояваше да носи багажа си сам. Подпря се на патерицата и се отправиха към пътеката.

Вървяха толкова бавно, че като се обърна назад след един час, Джереми още виждаше къде са лагерували. Лицето на Джарбо бе сивкаво и изкривено от болка. Движеше десния си крак вдървено и с всяко придвижване, с всяка изстрадана стъпка изминаваше само няколко сантиметра. Пролетният септемврийски ден стана топъл за кожусите им, затова спряха, навиха ги и ги преметнаха с въжета на гърбовете си, преди да продължат по пътеката.

Денят бе различен от предишните не само поради бавния им ход, но и защото се движеха в мълчание, вместо да разговарят оживено. По обед, когато спряха, за да си почине Джарбо, той вдигна крачолите си и огледа раните. Нито една не кървеше. Десният му прасец бе силно подут, но тръните не бяха помръднали. След кратка почивка поеха отново.

В края на деня, когато спряха на лагер до един мочурлив извор, бяха изминали едва десетина километра. А на следния ден Джарбо бе по-слаб и изпитваше по-остра болка, дори с мъка се вдигна на крака. Но той понасяше страданието си, довлече се на патерица по пътеката и бавно тръгна по нея.

На третия ден болката му бе по-поносима. Сега главната му грижа бе да не стане инфекция, която можеше да е по-опасна от самите рани. След няколко дни обаче отокът на прасеца му спадна и нямаше признаци за инфекция. Тръните изсъхнаха и Джарбо обясни, че след време, когато раната заздравее достатъчно, те сами ще изпаднат.

Постепенно започнаха да се придвижват по-бързо, Джарбо натоварваше болния крак все повече и по-малко разчиташе на патерицата. С всеки нов ден изминаваха по-голямо разстояние и отново започнаха да разговарят по пътя. Веднъж разговорът ги наведе към въпроса за крайната точка на завръщането на Джарбо. Джереми винаги бе смятал, че отиват до някаква голяма област на запад, но сега разбра, че са се запътили към определено малко място.

— Толкова е малко, че можеш да стъпиш на него — каза Джарбо. — Наистина е малко.

— А защо това малко място има особено голямо значение за тебе?

— То се намира на една песенна пътека, това е мястото, където съм оживял. Първия път, когато съм помръднал в корема на майка си, тя е минавала по това място. Както ти разказах, старейшините познават всички песенни пътеки. Един от тях погледнал мястото и казал на майка ми, че във Времето на мечтания някой от първосъздателите точно на това място е извикал с песента си на живот червения ястреб. Значи духът на червения ястреб е вдъхнал живот на мене. Затова аз никога не мога да убия червен ястреб.

— А смущаваш ли се, когато някой друг убие червен ястреб?

— Не. Животът на някои хора е бил вдъхнат от животни, които ни служат за храна. Те самите не могат да ядат определено животно, но нямат нищо против други да го ядат.

— Значи старейшините могат да кажат за всеки човек от кой дух му е вдъхнат живот. Те сигурно знаят много неща.

Джарбо бе напълно съгласен с това и разговорът се прехвърли на други теми. Джереми избягваше обаче една тема, която много го вълнуваше, ала бе почувствал, че тя е болезнена за Джарбо. Безпокоеше се да не би да срещнат още някой глиган. Но в единствения случай, когато спомена това, разбра, че Джарбо е отвратен от себе си, задето е бил нападнат. Смяташе, че трябвало да забележи глигана преди звярът да има възможност да го нападне.

Отношението му към тази злополука бе същото, както преди това, когато не успя да направи пръчка за огън, и в няколко други случаи, когато не можа да демонстрира забравени от него стари умения. Едно от тези умения, което би им било полезно, ако се натъкнат пак на глиган, бе направата на аборигенски оръжия. Преди няколко седмици бяха намерили парченца кремък. Джарбо се бе опитал безуспешно да измайстори от тях връх на копие.

Но от единствения им разговор за глиганите Джереми бе научил, че не всички глигани нападат. По-често побягвали, ако не ги закачат. Все пак сега Джереми внимаваше не само за отровни змии и паяци, но и за глигани. А забелязваше, че и спътникът му прави същото.

Кракът на Джарбо продължаваше да зараства и вече не използваше постоянно патерицата. Един ден ги подминаха десет големи каруци; каруцарите им помахаха с ръце и ги поздравиха. Обикаляха овцевъдците ферми в района, за да приберат остриганата вълна и да занесат провизии. Тъй като собствените им запаси бяха доста намалели, Джарбо и Джереми взеха да говорят, че ще е добре да спрат в близките дни в някоя ферма и да получат дажби.

В деня, в който използваха за закуска последния си чай, стигнаха до пътека, която водеше към кошари. На табелата бе означено, че принадлежат на фермата Бърангонг. Надписът едва се разчиташе, изгнилият стълб, на който бе закачена табелата, се бе измъкнал от земята и сега стоеше небрежно подпрян на едно дърво. Първото впечатление от тази ферма бе неблагоприятно, но тъй като в следните няколко дни едва ли щяха да минат край друга, Джарбо и Джереми свиха по пътеката.

Видът на кошарите засили първото впечатление от фермата. Постройките бяха разнебитени, оградите — порутени, конете зад една ограда изглеждаха недохранени. Причината за състоянието на фермата бе очевидна. Тук не кипеше целенасочен труд, както в други ферми, повечето пастири, които се виждаха, се мотаеха без работа.

Когато Джарбо попита трима мъже, седнали до оградата, къде е главният пастир, те му посочиха човека до стригачницата.

— Онзи там, Уилбър Лъкин, управителя — отвърна един от тях. — Собствениците живеят в Мелбърн и за фермата се грижи наемен управител. Но Лъкин по-често ходи и по-рядко тича.

Тримата мъже се засмяха на саркастичната забележка, а Джарбо и Джереми тръгнаха към стригачницата. Лъкин бе набит човек, над четиридесетте, с изпъкнал корем и лице, което издаваше лош нрав. Видът му не се отличаваше от този на фермата, дрехите му бяха мръсни, а лицето — обрасло с чорлава брада.

В началото Джереми помисли, че ще откаже, когато Джарбо го попита според обичая на скитниците дали нямат свободни дажби. Лъкин се намръщи сърдито и заклати глава, но се вгледа в Джереми и Джарбо и спря. Като ги огледа добре, кимна.

— Идете в склада — изръмжа и посочи една постройка. — Ще намеря магазинера и ще го пратя да ви даде дажби.

След тези думи Лъкин им обърна гръб и тръгна към порутена къща, без да обърне внимание на благодарността, изразена от Джарбо. Двамата спътници тръгнаха към склада, озадачени от отношението и държанието на Лъкин.

— Помислих си, че ще ни отпрати — прошепна момчето. — Но във фермите винаги дават дажби на скитниците, нали?

— Един-двама може да искат да се прочуят като скъперници и да спестят някое пени — отвърна Джарбо разсеяно, като се оглеждаше замислен наоколо.

Стигнаха до склада и Джарбо пак се огледа преди да влезе вътре след Джереми. Складът бе задръстен от провизии, донесени неотдавна с каруците, и още неподредени. Варели с брашно, сандъци със сушен грах и ориз, осолени свински бутове и други провизии бяха натрупани безразборно. Джереми гледаше изобилието от дажби, докато оставяха багажа си и очакваха магазинера.

Мина една минута, после още една. Джарбо сбърчи чело замислено и отиде до прозореца, Джереми го последва. Вместо стъкло, на прозореца имаше капаци и Джарбо ги отвори. Видяха оградата, до която бяха седели тримата мъже, но сега тях ги нямаше.

Джарбо затвори капаците и се върнаха при багажа си.

— Това място не ми харесва, Джереми — каза той и взе да прибира багажа си. — Притесних се още като говорехме с Лъкин. Най-добре ще е веднага да се върнем на пътя.

— Мислиш ли, че някой ни е разпознал — тебе или мене? — запита момчето, като гледаше към храната със съжаление. — Свършихме чая, скоро ще свършим и други неща, а до следващата ферма сигурно ще трябва да вървим няколко дни.

— Така е, но не знам какво да мисля — отвърна Джарбо. — Можем да ядем дива храна. Най-добре…

Думите му заглъхнаха, защото отвън се чуха бързи стъпки и вратата се отвори. Втурна се Лъкин, последван от десетина мъже.

— Хванете ги! — извика Лъкин весело. — Това момче струва петстотин гвинеи! Не го оставяйте да избяга!

Джарбо реагира със зашеметяваща бързина, обърна един варел с брашно и го търкулна към мъжете. В склада настъпи суматоха — едни бягаха от варела, а други паднаха на камара с вирнати крака. Джарбо беше взел багажа си и Джереми посегна към своя — там бяха ножът, шишето за вода и други скъпи за него неща. Посегна, но отстъпи, когато няколко чифта ръце се пресегнаха към него.

Момчето се опита да се присъедини към Джарбо, който отстъпваше към прозореца, но му препречиха пътя. Няколко мъже се бореха с Джарбо и падаха един след друг под тежките му юмруци. Джереми усети, че някой зад гърба му го сграбчи за яката и се опита да се освободи. Джарбо събори и последния човек, който се мъчеше да го хване, и се обърна към прозореца.

Вместо да спре и да отвори капаците, Джарбо мина през тях, блъсна ги с широкото си рамо и ги счупи на трески, които се разхвърчаха на всички посоки. После се метна през прозореца и изчезна. Двама от мъжете, които Джарбо бе съборил, се изправиха, спуснаха се към прозореца и започнаха да се прекачват, за да го хванат.

— Оставете го! — извика им Лъкин и хвана по-здраво жакета на Джереми. — Аз държа този, който ще ни донесе пари! — Обърна момчето към себе си и го огледа намръщено. — Джереми Керик ли се казваш?

Вбесеният Джереми мълчаливо издържа погледа му. Обраслото лице на Лъкин се зачерви от гняв, той хвана момчето за раменете и злобно го раздруса.

— Кажи си името или ще го изкарам от устата ти с бой! — крясна му.

— Пусни го, Лъкин! — възпротиви се един от мъжете. — Момчето може да е същото, за което го мислиш, и в такъв случай трябва да се държим добре с него. Последното нещо, което ни е нужно, е да си имаме неприятности със семейство Керик.

Още няколко души заговориха едновременно в подкрепа на това мнение. Лъкин кимна и извади от джоба си сгънат, смачкан вестник.

— Да, искаме парите, а не неприятности с когото и да било — съгласи се той и разтвори вестника. Прочете обявата за възнаграждението на първа страница, погледна Джереми и подаде вестника на стоящия до него. — Спомних си за тази обява щом го видях и няма съмнение, че е той. Не са много момчетата с такива змийски очи и цялото описание му приляга като ръкавица.

И другите мъже прегледаха обявата за възнаграждението, а един я прочете на глас, за да я чуят и неграмотните. Всички бяха единодушни, че Джереми е момчето, описано в обявата, и заговориха с Лъкин какво да направят, за да получат парите. Изтъкваха, че някои от тях ще трябва да пропътуват дълго разстояние, за да се свържат със семейство Керик, тъй като най-близката ферма на север е Уаямба, а Тибубъра пък е на север от нея.

— Но за толкова много пари си заслужава да се бие дълъг път — заключи един от мъжете и добави: — Лъкин, искаш ли някои от нас да оседлаят конете и да тръгнат веднага?

— Не, късно е, до довечера няма да стигнете далеч — отвърна управителят на фермата. — За да се стигне дотам, са нужни няколко дни, а три-четири часа не са от значение. Двамина могат да тръгнат рано утре сутринта, като вземат и един товарен кон за провизии. Докато чакаме да дойдат за момчето, ще го държим в пристройката за инструменти. Тя е здрава, а ще му завържем и ръцете, за да не може да избяга.

— Ами ако оня абориген се върне за момчето? — попита някой. — А и защо пътува с него това момче?

Настана мълчание и всички погледнаха Джереми, който не продума. После друг предположи, че Джарбо е смятал да получи възнаграждението.

— Да, така трябва да е — съгласи се Лъкин и всички кимнаха. — Той е намерил момчето и сигурно го е водел право на север. Е, за в случай, че се върне, ще дежурите поред пред пристройката.

— Не по един човек — обади се някой и всички го подкрепиха. — Втори път няма да се опитвам да се бия с оня тип.

— Той не може да се бие с куршумите — злобно се ухили Лъкин. — Имам пистолет от най-добрите и ще го извадя. — Посочи оставения на пода багаж на Джереми.

— Сега двамина да дойдат с мене, вземете и кожуха му, да се завие с него. Торбата и другият му багаж да останат тук, защото може да има нещо, с което да се освободи. А пък останалите да поразтребят и да направят нови капаци на прозорците.

Мъжете се раздвижиха и почнаха да изправят съборените в мелето варели и сандъци. Лъкин пак хвана Джереми за яката и го поведе навън, последван от двама мъже; единият носеше кожуха. Отправиха се към малка пристройка до стригачницата и щом я видя, Джереми загуби всяка надежда, че ще може да избяга. Беше потъмняла от времето, но още здрава постройка от дебели, тежки греди.

Лъкин стискаше яката на Джереми, докато един от мъжете отиде за кожени ремъци, с които да завържат китките на момчето. Вторият отвори пристройката за инструменти и извади ножици за подстригване на овце, брадви и други сечива, с които Джереми би могъл да се освободи. Когато всичко бе изнесено, Лъкин набута момчето вътре и подхвърли кожуха, после затвориха вратата и дръпнаха резето от външната й страна.

Останал сам, Джереми се огледа наоколо, но намери само чепкала за вълна и други инструменти, които не можеше да използва, за да пререже кожените превръзки върху китките си. Седна отчаян и обзет от безпокойство за Джарбо. Напълно сигурен бе, че той ще се върне за него и от сърце се надяваше да му дойде наум, че пазачът отвън може да е въоръжен.

Светлината през пролуките показваше, че вече е залез-слънце, когато вратата се отвори. Влезе човек с чиния с храна, а друг стоеше на прага, за да попречи на Джереми, ако реши да хукне навън. Първият взе да отвързва ръцете на Джереми, за да може да се нахрани, но той отказа храната.

— Няма да получиш друго ядене до утре сутринта — предупреди го човекът.

— Казах, че не го искам! — извика момчето и го изгледа сърдито.

Човекът вдигна рамене и се отправи към вратата с чинията.

— Ама че див кон, личи си, че е от семейство Керик — промърмори той. — А с тези змийски очи може да те подпали.

Двамата мъже се засмяха, затвориха и заключиха вратата. След залез стана студено и Джереми дълго се мъчи, докато накрая успя да развие кожуха си и да го сложи около раменете си. Щом се стъмни, Джереми видя през пролуките, че пред вратата е запален фенер и чу гласа на Лъкин. Отиде до вратата и надникна през една пролука.

Лъкин даваше инструкции на първия вечерен пазач. Като го видя, Джереми си спомни какво бе казал Лъкин за пистолета си. И наистина около кръста на пазача бе препасан колан с кобур. В светлината на фенера момчето забеляза, че пистолетът е от най-модерните и смъртоносни. Не бе обикновен пистолет, а револвер, с който можеше да се стреля пет пъти, без да се презарежда. Джереми седна на пода, още по-силно разтревожен за Джарбо.

Джереми се надяваше, че пазачът ще заспи, след като всичко около кошарите утихна и хората си легнаха. Но той остана буден. От време на време обикаляше пристройката с фенера и светлината проникваше през пролуките. Джереми и не помисляше за сън, а и тревогата за Джарбо не му позволяваше да заспи.

Часовете се нижеха и около полунощ пазачът се смени. Вторият пазач също обикаляше пристройката сегиз-тогиз; Джереми се вслушваше в стъпките му и в нощните шумове отвън. Зловещият тъжен вой на кучета динго в далечината смущаваше овчарските кучета, които често лаеха. После Джереми дочу друг звук.

Една дъска в задната част на пристройката леко изскърца и гвоздеите бавно взеха да излизат. Джереми пропълзя до задната стена. През пролуките се процеждаше лунна светлина. Момчето видя, че една от дъските леко помръдва, повдигана от лоста на Джарбо.

Обзе го паника, когато фенерът се задвижи и пазачът започна нова обиколка. Светлината на фенера се приближаваше и Джереми едва не извика предупредително, но дъската спря да скърца. Пазачът обиколи пристройката, очевидно без да забележи нещо подозрително. След миг дъската отново се повдигна.

На Джереми се струваше, че минутите текат много бавно, докато най-после Джарбо отмести дъската настрана. Момчето се измъкна през отвора и докато Джарбо развързваше китките му, прошепна, че пазачът има пистолет. Джарбо отвърна тихо, че го е видял.

Един след друг тихо заобиколиха пристройката. До предния ъгъл Джарбо извади ножа си, който блесна на лунната светлина, и с дълги бързи крачки се озова до пазача. Сграбчи го, тъкмо когато се обръщаше, и опря ножа до гърлото му.

Джарбо дръпна пазача до стената и откопча колана му, който падна на земята заедно с пистолета.

— Как се казваш? — тихо попита Джарбо.

— Том Едуардс — прошепна с разтреперан глас пазачът.

— Слушай ме, Том — започна Джарбо тихо. — Не обичам да наранявам никого по какъвто и да е начин. Но ако вдигнеш тревога, никога вече няма да издадеш звук. — Обърна се към Джереми: — Вземи багажа ми, приятел. Оставих го ей там, до стригачницата.

Момчето се спусна през двора и се вгледа в дълбоките сенки край стригачницата. Намери багажа, взе го и се върна при Джарбо.

— Остави го на земята — нареди той и метна само торбата си през рамо. — Докато отскоча до склада, Джереми, ти обиколи пристройката с фенера. Така, ако случайно някой се събуди и надникне през прозореца, няма да се усъмни, че има нещо нередно. Ще се върна след няколко минути.

Накуцвайки, Джарбо се отправи към склада, като буташе Том пред себе си и държеше ножа си до врата му. Джереми се върна в пристройката за кожуха си, после взе фенера и започна една обиколка. Не беше сигурен, че ако някой от къщата или от бараките погледне навън, светлината на фенера ще го заблуди.

До ъгъла на пристройката едва не се спъна в колана и пистолета. В миг прецени, че пистолетът би го защитил, ако някой дойде към него. Би могъл да го защити и от глиган. Взе колана и прикачения към него кобур и продължи обиколката си.

Джереми знаеше, че Джарбо не обича огнестрелните оръжия, но много пъти му бе показвал, че очаква от момчето да има свое мнение за всичко. Отвори кожената торбичка, закачена от другата страна на кобура, и видя в нея запасни патрони. Затвори торбичката, закачи катарамата на колана и го метна през рамо. Така се чувстваше по-малко уязвим.

Джарбо се върна от склада заедно със заложника си. Том носеше багажа на Джереми и пълна с дажби брезентова торба. Торбата през рамото на Джарбо също бе издута. Той веднага попита Джереми какво прави с пистолета, но когато момчето му обясни, само кимна и взе от земята останалия си багаж. Джереми пое своя от Том и бързо прекосиха двора, за да излязат на отъпкания път. Том продължаваше да върви пред ножа на Джарбо.

Като тръгнаха по огрятия от луната път, Том преодоля страха на живота си. Но започна да изразява гласно страх от реакцията на Лъкин, когато научи, че е загубил и скъпия си пистолет, и възнаграждението за Джереми.

— Кажи му, че грешката е негова — успокои го Джарбо. — Истинска глупост бе да постави пазач с фенер пред пристройката. Пазачът трябва да стои на тъмно, а това, което пази, да е осветено. И дете можеше да направи онова, което извърших аз.

Том не бе склонен да изтъква на Лъкин неговите собствени грешки и продължи да върви мълчаливо. Когато наближиха главния път, Джарбо спря и накара Том да събуе ботушите си.

— Бос ще се върнеш по-бавно до кошарите — обясни му той. — Ако Лъкин реши да ни преследва, искам да имаме известна преднина. Ще оставя ботушите ти на главния път, където ще можеш лесно да си ги намериш.

Том се събу и пое обратно към кошарите по чорапи, като стъпваше бавно и внимателно. Джарбо взе ботушите му и заедно с Джереми излязоха на главния път. За да заблуди Лъкин, ако наистина реши да ги преследва, известно време повървяха на изток. Окачи ботушите на едно дърво, после двамата спътници бързо се върнаха назад и продължиха пътя си на запад.

Когато луната залезе и нощта стана съвсем тъмна, раненият крак на Джарбо вече го болеше много и аборигенът започна силно да куца. Изкачиха се по един склон над пътя и легнаха на одеялата си в гъсталака. На разсъмване Джереми усети страшен глад, но ако запалеха огън, от километри щеше да се вижда къде са спрели. Затова спътниците изядоха по шепа изсушен грах и излязоха на пътя, като следяха дали зад тях не идват ездачи.

Денят измина без никакъв знак, че ги преследват. Късно следобед решиха, че или Лъкин е бил заблуден от ботушите, или се е отказал да ги гони. Направиха си лагер край едно езерце и си приготвиха голяма вечеря от солено свинско месо, ориз и грах, питка опечена в жарта, и чай. Като се нахраниха, Джарбо напълни лулата си, а Джереми извади пистолета от кобура, за да го разгледа. Макар че самият той не искаше да се занимава с пистолета, Джарбо бе добре запознат с огнестрелните оръжия и охотно разказа на момчето всичко. Обясни му как действа механизмът, как да се прицелва и да стреля, как да предпазва пистолета и патроните от корозия. След обстоен разговор по въпроса, Джереми уви колана около пистолета и го прибра в брезентовата торба. После извади учебниците си и чете на глас от историята, докато стана време за сън.

На другия ден торбата на Джереми бе много натежала от пистолета и дажбите, но той почти не забелязваше допълнителната тежест. През последните месеци мускулите му бяха заякнали и с лекота носеше тежки товари, без да изостава от Джарбо още преди да ги нападне глиганът. А освен това Джереми бързо растеше, ботушите вече му бяха удобни само с един чифт чорапи.

След като подминаха отклонението за други кошари, главният път стана по-тесен, макар още да имаше коловози от каруците, които превозваха вълна и провизии. Но на следния ден забелязаха и друго нещо, което свидетелстваше, че са навлезли в много отдалечен район. Над пътя Джереми видя овце с много дълго руно, защото не бяха стригани. Бе срещал такива овце и преди — очевидно отлъчили се от стадото си, но никога не бе виждал толкова много наведнъж.

— Може да са двайсет и дори повече — прецени Джереми. — Носят толкова много вълна на гърбовете си, че собствениците на някоя близка ферма ще имат сметка, ако ги приберат.

— Да, ако собствениците на фермите или пастирите им могат да ги намерят — отвърна Джарбо. — Не всеки има твоето остро око. Освен това ти знаеш къде обичат да ходят животните. Много пастири се занимават цял живот с овце, а не се научават.

— А пък собствениците на ферми може да смятат, че е загуба на време да търсят такива овце — допусна момчето. — Сигурно кучетата динго убиват повечето от тях.

Джарбо потвърди, че е така, добави, че само овен или много голяма овца могат да се борят с динго, затова тези самотни стада не се размножават бързо. Заговориха за други домашни животни, които побягват и подивяват. Подивелите коне и говеда най-добре оцелявали в пущинака, разказваше Джарбо. Те лесно опазвали малките си от кучетата динго и можели да живеят в безплодни земи, където не е изгодно да се създават ферми.

Вечерта, като си направиха лагер до едно езерце, Джереми забеляза край водата следи от копита, които приличаха на кравешки. Не бе сигурен дали са от подивял добитък, защото бяха смесени със следите от воловете, които теглеха каруците. Но на другата сутрин, малко след като бяха тръгнали, видя пет-шест диви говеда, които пасяха високата трева спинифекс в една долина на около километър от пътя.

През следващите дни видяха и други потомци на избягали домашни животни, а и дивечът стана по-изобилен. Не минаваше и час без да видят подскачащо в гъсталака кенгуру, или препускаща птица ему, подплашена от приближаването им. Хълмовете се бяха отдръпнали в далечината и земята стана по-открита, а с настъпването на лятото — и по-гола. Езерца се срещаха по-рядко, затова сред растителността около тях се срещаха много дребни животни и птици, които идваха да пият вода и да гнездят по залез.

В един летен ден Джереми и Джарбо дойдоха до края на пътя. На запад се простираха само ливади и храсталак.

— Сега навлизаме в най-далечните земи, приятелю — засмя се Джарбо. — Няма да има вече ферми, от които да вземаме дажби, и ще трябва да се задоволяваме с храната на пустошта.

— Да, но чак след една-две седмици — уточни Джереми. — Благодарение на Уилбър Лъкин имаме още доста провизии, макар че сигурно му се иска да се задавим с неговите дажби.

Джарбо се съгласи усмихнат. Пътят остана зад гърбовете им и навлязоха в ливадата. Като тръгнаха през пущинака, където нямаше и следа от човешки крак, Джереми почувства, че са прекрачили една невидима преграда, зад която малцина се осмеляват да тръгнат. Другите хора следваха отъпканите пътеки — в буквален и в преносен смисъл — а Джереми сега наистина поемаше към неизвестното.

Джереми прие този факт с нетърпение да узнае какво го очаква занапред. Обичаше Пустошта и бе сигурен, че когато и той започне истинското си завръщане, ще намери сред огромните простори онова единствено място, на което принадлежеше.

 

 

Управителят на ферма Бърангонг още кипеше от гняв, когато Александра Керик дойде да говори с него. Гневът надделя над разума му и той си позволи да отговори със сарказъм на един от въпросите й, на което мигновено и строго реагира синът й:

— Говори прилично, Лъкин! — крясна Джонатан. — Ако произнесеш още една дума с такъв тон, ще сляза от коня и ще запуша устата ти с юмрук.

Смръщеното лице на управителя се удължи и зачервените му от гняв бузи побледняха от страх като разбра грешката си. Джонатан имаше мускулестата структура и красивото мъжествено лице на баща си, бе висок повече от един и осемдесет и тежеше над сто килограма. Присъствието му бе респектиращо, а неодобрението му въздействаше с почти физическа сила.

Елизабет и Шийла Гарити, които седяха на конете си до Александра, също всяваха страх. Носеха пастирски дрехи и широкополи шапки, пастирските камшици сякаш бяха сраснали за десните им ръце. Елизабет управляваше фермата Уаямба с желязна воля, видът й бе студен и заповеднически. Беше слаба и висока, но изглеждаше дребна до Шийла, чийто ръст бе почти като на Джонатан. Този ръст и англосаксонските черти на лицето си Шийла бе наследила от баща си, Патрик Гарити, а черната коса и гладката матова кожа — от майка си, която бе аборигенка. Тя и Елизабет гледаха Лъкин мълчаливо и заплашително.

Като собственици на фермите Уаямба и Тибубъра, посетителите бяха обкръжени с авторитетния ореол на имената Керик и Гарити, който Лъкин бе осквернил. Пастирите, застанали зад гърба му, се хилеха злорадо на огорчението му и Лъкин отново се намръщи. С един поглед през рамо ги накара да млъкнат и пак се обърна към Александра.

— Не исках да ви обидя, госпожо. Пистолетът ми бе от най-добрите, револвер. Струваше ми осемдесет гвинеи, а момчето ми го отмъкна.

— Да, вече няколко пъти повтаряш това — отвърна Александра. — Ако ни бе уведомил в Тибубъра навреме, щях да поема загубата ти. Но аз трябваше да чуя за станалото от един скитник, който го научил от други, така че нямам нищо общо с твоята загуба. С какъв човек бе момчето, което смяташ за моя внук?

Лъкин отклони погледа си, мускулите край челюстите му затрепериха в желанието му да овладее гнева и гласа си.

— Човекът бе абориген — изръмжа той. — Едър човек, около шейсетгодишен, но още подвижен. Каза, че името му е Чарли Джарвис, или нещо подобно.

— Джарбо Чарли?

— Да, така се казва — смотолеви Лъкин и пастирите зад него кимнаха в съгласие.

Александра погледна Джонатан. Несъмнено бе, че момчето е било Джереми. Тя се обърна пак към Лъкин.

— Имате ли някаква представа накъде са тръгнали от тук?

— Да, към Менайнди. Том Едуардс пазеше момчето и аборигенът го е отвел пред себе си до главния път. Накарал Едуардс да събуе ботушите си, за да се върне тук по-бавно, а ботушите намерихме по пътя на изток.

— Бих искала да говоря с този Том Едуардс.

— Няма го, защото го уволних. След това, което е позволил да стане, му казах да си свие багажа и да се разкара от тази ферма.

Александра продължи да разпитва Лъкин и да слуша киселите му отговори, като прикриваше дълбокото си разочарование. Логиката й бе подсказала, че от разпознаването на Джереми във фермата Бърангонг ще има малка полза, но въпреки това надеждата й се бе възродила.

Сега тази надежда угасваше. Бе изминало твърде дълго време и по всичко личеше, че Джереми отново е неуловим. Дребен номер бе заблудил Лъкин, че Джереми и Джарбо Чарли са поели на изток, но тя бе убедена, че са тръгнали на запад.

Като реши, че няма какво повече да научи от Лъкин, Александра приключи с разговора.

— Както ти казах, ако ме беше уведомил навреме, щях да заплатя стойността на пистолета ти. Но ти не го направи, затова само ще ти благодаря за информацията, но не и за държанието ти, и ще ти кажа сбогом.

Лъкин се намръщи и се готвеше да се оттегли, но Елизабет го спря.

— Докато яздехме през скапаната ви ферма, видях стадо, което ми се стори заразено от краста. Мятай се на коня си и иди да провериш. Ако крастата плъзне по стадата в южните ми кошари, ще подпаля тая ферма и ще я превърна в голяма купчина пепел. Разбра ли ме?

Лъкин почервеня от гняв, но в очите му блесна и страх. Пастирите зад него престанаха да се забавляват и погледнаха уплашени към Елизабет и Шийла.

— Да, ще проверя — измънка Лъкин с треперлив глас.

Елизабет и Шийла обърнаха конете си. Александра и синът й ги последваха, заедно с двата товарни коня, които Джонатан водеше. Не само разочарованието й, но и жалкото състояние на тези кошари потискаше Александра. Тя всъщност това и бе очаквала, защото фермите винаги западат, когато за тях се грижи платен управител, а не собственик. Но това, което виждаше, накърняваше чувството й за ред и уважението й към всяка ферма. Състоянието на тези кошари и постройки засилваше отчаянието и тъгата й за Джереми.

Когато Бърангонг остана зад тях, поеха по едва различима пътека на север през скалистите хълмове, напечени от изгарящата топлина на лятното слънце. Конете се движеха бързо, копитата им отекваха по завоите и по каменистата пътека. Александра бе добра ездачка още от дете, но сега трябваше да се съсредоточи, за да не изостава от Елизабет и Шийла. Двете жени яздеха, сякаш се бяха сраснали с конете си, бързата им езда отразяваше характера им.

Александра и двете й съседки бяха повече от приятелки, изпитваха една към друга сестринска обич. Връзката с Шийла бе многолетна, още от времето, когато Шийла бе момиче. С Елизабет се бяха сближили не тъй отдавна, едва когато тя се бе омъжила за брата на Шийла, Колин. Говорът и маниерите й свидетелстваха за доброто й образование и за факта, че е дъщеря на свещеник, но не и нравът й. Предупреждението към Лъкин, че ще запали фермата Бърангонг не бе заплаха, а сериозно намерение.

След няколко часа достигнаха до не тъй мрачни и скалисти хълмове. В края на пътеката Елизабет и Шийла поеха на север към южните граници на фермата Уаямба. Там местността бе вълнообразна и по-открита, сред гъстата трева и храсталак, които бяха отлична паша за овцете, се възвисяваха тук-там евкалиптови и други дървета.

На хоризонта в източна посока се издигаше хълмиста верига, доста по-висока от неравния терен, която очертаваше южната граница на фермата. В дълбоката падина между два хълма Александра забеляза пушек от огньове. Там бе Броукън Хил, районът на мините, отделен по нареждане на Елизабет с дълга и висока дървена ограда от останалата част на имението й.

Като продължаваха да яздят на север, в късния следобед стигнаха до фермата Уаямба, която бе тъй огромна, че се измерваше в квадратни мили, а не в акри. От едно възвишение Александра забеляза блеснало от лъчите на залеза езеро, заобиколено с дървета. След няколко минути навлязоха между дърветата, чиято влажна сянка бе освежаващо прохладна, а въздухът ухаеше от кората на ментовите евкалипти.

Жените запалиха огън и започнаха да приготвят вечеря, а Джонатан сложи букаи на конете и ги остави да пасат. Когато се стъмни, той седна край огъня при жените, които готвеха и разговаряха за Джереми и Джарбо Чарли. Александра обясняваше защо е уверена, че пастирските ботуши са били оставени на пътя за заблуда.

— От писмата, които сме получили, е ясно, че Джереми и аборигенът вървят неотклонно на запад. Един инженер на име Джон Хейстинг ги е срещал западно от река Лаклан. Някоя си Сара Бигс от Менайнди ни писа, че са пресекли река Дарлинг с лодката на мъжа й. Сигурна съм, че са продължили на запад от Бърангонг. Може би искат да минат през пущинака до Порт Огъста или до друг град на южния бряг.

Шийла недоверчиво поклати глава, като продължаваше да бърка яхнията от сушено говеждо и зеленчуци.

— Мисля, че са отишли на запад, но не към брега. От всичко, което съм чула за този Джарбо Чарли, разбирам, че е старец, който е прекарал по-голямата част от живота си сред бели хора. В такива случаи аборигените често решават, че е време да направят своето истинско завръщане. Ако е така, те са тръгнали към най-отдалечената средна част на континента, а не към крайбрежните градове.

Шийла говореше със съчувствие, но не можеше да успокои Александра, която бе възнамерявала да залее крайбрежните градове с обяви за възнаграждението. Но сега се отказа от тази идея.

— Какво е истинското завръщане, Шийла? — попита тя. — От години чувам да се говори за истинско завръщане, но не знам какво точно значи.

— И аз също — отговори високата Шийла. — Майка ми споменаваше такова нещо, но тъй като не бе свързано с овце и пасища, не му обръщах голямо внимание. Отнася се до намиране на мястото, към което принадлежиш. Нещо повече, свързано е с намирането на себе си. Във всеки случай, ако този Джарбо Чарли иде при племето си, той ще остане там. Бих могла да тръгна с десетина пастири и няколко аборигени следотърсачи, но шансовете да ги намерим са нищожни. Всъщност, Александра, мисля, че си изправена пред необходимостта да се примириш с нещо, което не можеш да промениш.

Александра кимна и смени темата. Джонатан и Елизабет се включиха в разговора, който се завъртя около опасността от големи полски пожари, състоянието на пасищата и други въпроси, които винаги представляваха интерес за овцевъдните ферми. Разговорите с Елизабет и Шийла от край време доставяха огромно удоволствие на Александра, а вечерята с тях край лагерен огън възвръщаше у нея скъпи спомени за първите месеци, прекарани с Дейвид. Но този път удоволствието й бе помрачено от тъга и тя се насилваше да яде, защото пътуването с жените от семейство Гарити изискваше голяма енергия.

Когато си легна край огъня, завита с одеяло, една тревожна мисъл дълго не позволи на Александра да заспи. Онова, което Джереми бе направил, бе повече от детски импулс, бе съзнателно усилие да избяга от семейството си. То говореше за враждебно отношение към нея и останалите членове на фамилията, което й причиняваше по-голяма болка, отколкото самото му отсъствие.

На другата сутрин станаха преди разсъмване. Джонатан се зае с конете, а жените направиха чай и притоплиха останалото от вечерята ядене. Поеха на път точно по изгрев, а дългият и изморителен ден напомни на Александра, че вече не е млада жена.

Елизабет и Шийла Гарити не бяха невнимателни, но у тях имаше нещо от суровата мъжественост на Пустошта. Не им идваше наум, че другите може да нямат ездаческата им издръжливост и устойчивостта на стегнатите им, мускулести тела. Конете препускаха на север през дългите горещи часове на деня. От притискане към седлото краката на Александра отмаляха. Тя знаеше, че другите две ездачки биха я извинили и охотно биха забавили ход, но гордостта не й позволяваше да ги помоли, затова почувства огромно облекчение, когато по залез кошарите на фермата Уаямба най-сетне се показаха.

Районът на кошарите бе напълно функционален и безупречно чист. Фермерската къща в дълбоката сянка на дърветата край един поток се различаваше от близките къщички на семейните пастири само от големината си. По-надолу край потока имаше зеленчукови градини и едно аборигенско село.

Огромното пространство, заето от стригачницата, оборите и другите постройки, бе отделено от къщата в грамаден, гол двор. Главният пастир, придружен от двама помощници, дойде до конюшнята, щом Александра и спътниците й пристигнаха. Главният пастир уведоми Елизабет, че съпругът й е отишъл към по-далечните кошари заедно с тримата им синове.

— В кошарите при Уиндора стана малък пожар — обясни главният пастир. — Не загинаха овце и щетите са малки, но господин Гарити реши, че ще е добре момчетата да помогнат с разчистването.

— Напълно съм съгласна с него — отговори Елизабет сухо. — Добре е да научат и нещо полезно, а не само да правят пакости. Ела, Александра, ще те настаним в обичайната ти стая. Джонатан, ще дойдеш вкъщи за вечеря, нали?

Той потвърди, че ще дойде и свали одеялото си от седлото. Във фермата Уаямба жените и децата отсядаха в къщата, а мъжете — в общите спални. Това бе стара традиция в овцевъдните ферми, а Елизабет се придържаше към традициите. Александра и двете домакини взеха багажа си и тръгнаха към къщата, а Джонатан се насочи през двора към общите спални да си намери легло.

Къщата имаше спартански вид и бе също тъй функционална, както и районът на кошарите. Мебелите бяха тежки, направени във фермата, нямаше пердета, килими или други украшения. Но в къщата имаше гостоприемна атмосфера, която я правеше по-приятна от много богато декорирани и луксозни къщи, които Александра бе посещавала. Тя остави багажа си в стаята, освежи се в банята зад къщата и се присъедини към Елизабет, Шийла и Джонатан в трапезарията.

Готвачката бе жена на един от пастирите. Менюто от свинско печено, гарнирано със зеленчуци, и пудинг със сливи, бе еднакво тук и в кухнята, където се хранеха пастирите. И приборите — алуминиеви чинии, канчета и старомодни двузъби вилици — също бяха еднакви. По време на вечерята Елизабет каза нещо, което се стори на Александра твърде странно. От няколко години речни кораби, които спираха на док във Вилкания, доставяха провизиите и отнасяха балите с вълна. Елизабет подхвърли тъжно, че би предпочела да се върнат към старата практика и всичко да се пренася с каруци.

— Какъв ще е смисълът? — зачуди се Александра. — И каруците, както преди, ще стигнат до Вилкания, но ще пътуват няколко седмици по-дълго отколкото корабите.

— Не, бих направила нов път, който да стига на юг до Вилкания и по на север от пътя за Менайнди — отвърна Елизабет. — Просто ще трябва да се съединят пътищата между фермите в тази област. Не ми е приятно нашествието в Броукън Хил, не ми харесват речните кораби и другите неща, които нахлуват при нас. Имам чувството, че като се събудя някоя сутрин, ще видя железопътна линия във фермата ни.

— Стига, Елизабет! — възкликна Александра. — Разбирам те и ти съчувствам за Броукън Хил, но всичко останало просто означава прогрес.

— Да — съгласи се Елизабет. — Но тези, които попаднат във водовъртежа на прогреса, губят контрол върху своя начин на живот. Тук това няма да се случи. Не съм поела управлението на фермата, за да позволя да отмре нашият начин на живот. — Александра кимна и изостави този въпрос с мисълта, че той е още едно доказателство за привързаността на Елизабет към традициите. Като се нахраниха, излязоха на верандата пред главния вход. Джонатан се отправи към общата спалня, пред която се бяха събрали пастирите. Александра и двете домакини седнаха на пейката на верандата.

Прохладен ветрец полюшваше листата на дърветата, край фенера кръжаха мушици. За Александра този приятен вечерен час се помрачаваше само от тъгата за Джереми, която не я напускаше. След малко от аборигенското село край потока долетяха протяжните звуци на бамбукови свирки. Към техните ту по-ниски, ту по-високи тонове се прибавиха ритмичните удари с палки и мелодията на странен напев.

— За какво е това празненство, Шийла? — заинтересува се Александра.

Високата мургава Шийла послуша напева, после се засмя.

— Много шум за нищо. Пеят за игрите, които си устройват понякога.

— Игри ли? — учуди се Александра.

— Да, от време на време се състезават кой може да хвърли копие или нещо друго най-далеч — обясни Шийла. — В песента им се казва, че колкото по-далече достигне бумерангът, толкова по-сигурно е, че ще се върне. В техните игри, за да се зачита, бумерангът трябва да се върне.

Александра се замисли дали песента нямаше по-дълбок смисъл от това буквално обяснение. В някои случаи тя бе оставала с впечатление, че аборигените узнават известни неща по тайнствен начин. Знаеха за отдалечени във времето и пространството събития, макар да нямаше логично обяснение откъде биха могли да научат за тях.

Дали този напев не бе някакво послание към нея, питаше се Александра. И ако бе така, колко ли дълго трябваше да чака за завръщането на любимия й внук?