Аарон Флетчър
Дългото завръщане (3)

3.

Джереми усети, че се събужда, но се мъчеше да заспи отново, защото само в забравата на съня можеше да избяга от изгарящата мъка, която го обземаше, щом отвори очи. Но сънят отлиташе, пронизващият студ го разбуди и съзнанието му се възвърна. Сълзи изпълниха очите му и го обхвана смазващо отчаяние. Заплака и затрепери от студ.

Лежеше върху влажната земя в бодливо пасище, а есенното утро настъпваше с леден хлад. Чу мъже да говорят и да се движат край шосето на стотина метра от него, където бяха лагерували през нощта. След малко замириса на пушек от огньовете, които бяха запалили, за да си приготвят закуска.

Слънцето се показа и топлите му лъчи сгряха въздуха. Джереми постепенно спря да трепери. Разбра, че мъжете тръгват по шосето, като пееха и си подсвиркваха весело. Момчето изтри сълзите си и седна.

Парамата, голям град на двайсетина километра западно от Сидни, не беше далеч. По здрач предната вечер Джереми го бе прекосил. Мъжете, пренощували край шосето, бяха изчезнали, но други се задаваха по пътя откъм града. Почти всички вървяха пеш, бяха златотърсачи, тръгнали към златните находища.

Властното желание да избяга не напускаше Джереми. Пълната самота го измъчваше, но единствената друга възможност бе да остане при родителите на баща си. Те бяха добри към него, но в голямата къща бе изпитвал огромно притеснение. Освен това те бяха свързани с необяснимото отношение на майка му към него — голямата мъка, от която Джереми се мъчеше да избяга.

Стана и се отправи към потока, който минаваше през пасището, а в ума му отново се надигнаха въпроси — къде всъщност иска да стигне, как ще се снабдява с храна, как ще се справя с всичко. Бързо отпъди тези въпроси. Мислите за бъдещето будеха мъчителни спомени за миналото и той се съсредоточи върху непосредствените си грижи.

Една от тях бе някой да не разбере, че е беглец, защото тогава щяха да го върнат при родителите на баща му. Напи се с вода от потока, изми лице и се приведе в по-добър вид. Нахлупи каскет, за да прикрие колкото е възможно лицето си и излезе на шосето.

Отначало имаше чувството, че се отличава от останалите хора по пътя, но после се убеди, че никой не го заглежда с особено внимание и най-малко — златотърсачите. Заветната им цел бе да стигнат час по-скоро до находищата, вървяха бързо и го подминаваха. Чифликчиите в каруци и другите пътници бяха малко на брой, но и те почти не поглеждаха Джереми.

Един човек се различаваше от всички други. Беше с шапка и в окъсани пастирски дрехи, носеше принадлежностите си в брезентова торба, а не във вързоп; навито на руло одеяло бе метнато през рамото му. Като го оглеждаше, Джереми си спомни какво бе чувал за скитниците — необвързани с нищо пешеходци по пътеките на австралийската пустош, които носеха със себе си цялото свое имущество. По традиция във всяка ферма им даваха храна — дажба, която да им стигне до следващата ферма по пътя им. Този човек очевидно бе скитник, който е бил принуден по някаква причина да дойде на изток, защото вървеше бързо, озърташе се с недоволен вид и, както се виждаше, бързаше да се върне към самотата на пустошта.

Миризма на дим и на храна се носеше откъм пепелищата, останали след лагеруването на златотърсачите край шосето. Тя напомни на Джереми, че не е хапвал нищо от предната сутрин, но физическото чувство за глад го измъчваше по-малко от острата душевна болка, която не преставаше да го терзае. Той се стараеше да не мисли и за двете си неволи, оглеждаше се и проучваше околността.

Най-отдалеченото от Сидни място, до което бе ходил някога, беше Парамата, а този пейзаж бе различен и нов за него. Районът бе изцяло земеделски, от двете страни на шосето имаше големи ферми, хора прибираха реколтата от нивите, из пасищата преживяше добитък. Откритите простори бяха приятни, дружелюбни и се харесаха на Джереми.

Това му впечатление се засили многократно, когато стигна до върха на дългия наклон на шосето. Бе чувал за земите на запад от Проспект Хил — възвишението, по което току-що се бе изкачил, но нямаше никаква представа как изглеждат тези земи. Сега пред него се разкри широка панорама, хълмистият терен се спускаше към голямата богата долина на река Нипиан. От другата страна на реката скупчени един над друг хълмове водеха към Сините планини, а в дъното върховете им се извисяваха към небето.

Гледката развълнува Джереми дълбоко. Макар да виждаше тези простори за първи път, те бяха по-близки до сърцето му от улиците на Сидни. Техният безкрай сякаш засищаше някакъв негов скрит вътрешен копнеж, който досега не бе осъзнавал. Чувството, което изпитваше, бе странно, но успокояващо. То обещаваше, че тези огромни простори ще му позволят да избяга от болезнения удар, който бе разбил живота му.

Слънцето се издигна високо и денят стана топъл. Джереми свали сакото си и го взе на ръка; гладът му се усилваше, ожадня. По обед стигна до поток, който пресичаше шосето; всички спираха там да пият вода и да напълнят манерките си. Джереми утоли жаждата си и отново тръгна, като се стараеше да не гледа онези, които дъвчеха сирене и сухари.

Следобедните часове се изнизваха и Джереми пак се почувства слаб от глад и жажда. Огледа местността около река Нипиан, към която се приближаваше. Село Пенрит се намираше в края на път, който водеше към реката откъм северната страна на шосето. От южната страна край реката се простираше гъста гора, останала девствена сред околните пасища и ниви.

Възможността да намери храна в селото бе съблазнителна, но в мислите на Джереми натежа повече опасността някой да открие, че е беглец, а и жаждата му бе по-силна от глада. Той свърна от шосето към дърветата и през тях стигна до реката. Промяната бе рязка — в един миг се бе намирал на оживеното шосе, а в следния беше съвсем сам в дълбока и гъста гора.

Слънчевата светлина се процеждаше през гъстия листак над главата му и между огромните дървета цареше зелен здрач. Парчета от кора се люлееха по някои стволове, сякаш са били нападнати от свиреп звяр, скрит в гората, а белите стебла на евкалиптите приличаха на призраци в меката светлина. Като заобиколи голямо дърво, препречило пътя му, Джереми усети миризмата на дим и изведнъж се намери срещу един абориген, който се бе установил да лагерува зад дървото.

Човекът, облечен в пастирски дрехи, с широкопола шапка и ботуши, беше доста възрастен, косата му и мустаците му бяха бели, а брадата — рунтава. Бе едър и набит, на ръст бе повече от метър и осемдесет. По тъмното му лице имаше дълбоки белези от едра шарка, които му придаваха още по-заплашителен вид. Седеше край огъня сред принадлежностите си и гледаше момчето втренчено и подозрително с черните си тесни очи.

Джереми започна да се извинява, че го е смутил, но човекът сякаш бе онемял от изненада и страх.

— Добър ден — промълви момчето, докосвайки шапката си.

— Добър ден — изръмжа човекът с плътен глас, но държанието му напълно противоречеше на смисъла на поздрава.

Джереми подмина лагера му и щом листакът го скри, хукна да бяга. От тази среща почувства още по-болезнено, че е съвсем сам на света и че светът може да бъде много враждебен. Тръгна по-бавно, когато попадна сред редките дървета край брега на реката.

Джереми пи жадно вода, която му се стори много сладка, но още повече усили глада му. А беше и изморен, защото предната нощ бе спал неспокойно върху влажната земя на пасището. На речния бряг слънцето бе топло, високата трева изглеждаше мека и подканяща. Той легна и след миг заспа дълбоко.

Когато се събуди и отвори очи, повърхността на реката блестеше в богатите цветове на залеза. После изведнъж усети, че наблизо има някой и обърна глава. Аборигенът стоеше на няколко крачки от него и го гледаше с неразгадаем поглед. Джереми веднага седна и огледа човека изпитателно, готов да скочи на крака и да побегне.

— Гладен ли си? — попита го човекът рязко.

Джереми се подвоуми за миг, после енергично кимна:

— Да, господине.

Човекът мълчаливо му направи знак да го последва и тръгна назад. Джереми се изправи и пое след него през гората. Апетитен аромат на печено долиташе заедно с дима през дърветата.

В лагера на шиш върху огъня се печеше пиле, а в жарта се печаха картофи. Пламъците лумваха, когато от пилето капеше и цвъртеше в огъня мазнина, а миризмата замайваше Джереми, устата му се пълнеше със слюнка. Той седна до човека край огъня.

Аборигенът завъртя пилето сред порой от мазни капки, които разпалиха огъня, после преобърна картофите с разцепена в края пръчка.

— Името ми е Джарбо Чарли — каза той. — А твоето?

— Джереми — отвърна момчето, озадачено от странното име на човека. — Защо са те нарекли Джарбо Чарли твоите родители?

Човекът помълча преди да отговори неохотно:

— Не са ме нарекли така. Истинското ми име е Джибурдарли, но белите хора трудно запомнят такова име.

Момчето кимна и започна да изучава човека, като се стараеше да не го гледа втренчено. Нещо в държанието му напомняше за полицай — явната готовност и умение да се справя с хората, които създават неприятности. Подчертаната самоувереност наред с едрия ръст му придаваха заплашителен вид.

Джарбо беше неразговорчив, много по-склонен да мълчи, отколкото да бъбри. Джереми бе срещал стари моряци около доковете в Сидни, които също бяха такива и ненавиждаха празните приказки. Бе открил, че ако стоиш край тях мълчаливо и не показваш намерение да ги измъчваш с безцелен брътвеж, те след известно време започваха да говорят. Затова, макар че думите напираха на устните му, той се въздържаше да ги изрече.

След малко Джарбо проговори:

— И други са лагерували тук — забеляза той, счупи няколко пръчки и ги хвърли в огъня.

— Откъде знаеш? — попита Джереми.

— Тези камъни бяха тук, когато дойдох — отвърна Джарбо и посочи наредените в кръг около огъня камъни. — По вида им личи, че са тук от много години. — Погледна към кората, паднала до огъня от голям евкалипт, взе връзка и я побутна. — И някой е оставил тук нещо.

— Какво е то? — проточи врат Джереми.

Джарбо изрови изпод кората едно шише, взе го и го огледа.

— Бутилката от вино. Преди няколко години бутилираха виното от Кампдън парк в такива шишета. Белите винаги изхвърлят полезни неща. От това ще стане добър съд за вода.

— Металическите са по-добри — подхвърли Джереми и посочи манерката сред принадлежностите на Джарбо. — Стъклените се чупят лесно.

— Но не и ако са обвити в кожа — възрази Джарбо. — Обвито в кожа и с каишка за през рамо, от това ще стане добро шише за вода. Такива са носели хората преди да има металически. — Остави шишето настрана и пак завъртя пилето, като видя гладния поглед на момчето. — Защо си тръгнал сам, Джереми?

— Аз съм скитник — изтърси момчето, като не му идваше наум друг отговор.

Джарбо примигна от изненада, стисна устни, за да не се засмее и хвърли още дърва в огъня. Залезът бе преминал в здрач, пламъците хвърляха трептяща светлина по стволовете на дърветата.

— То може да не е било ценно за човека, който го е използвал пръв — поднови разговора за шишето Джарбо. — Но, ако е било ценно за него, нещо от духа на човека ще е останало в шишето.

— Какво искаш да кажеш?

— Вещите, които цениш, вземат нещо от твоя дух и го запазват. Старейшините на аборигените си разменят такива вещи и това им позволява да бъдат във връзка помежду си дори и на големи разстояния.

— Единият знае какво прави другият, така ли?

— Може да е така, не знам. Старейшините говорят за своите тайни само помежду си, но си спомням някои странни неща.

Джарбо започна да разказва една случка от времето, когато бил младеж и живеел с племето си. Старейшината, който отговарял за една част от племето, имал белязан камък, даден му от друг старейшина. Един ден камъкът се счупил и всички се отправили към групата, която водел другият старейшина. Като пристигнали, научили, че той е умрял в деня, когато се счупил камъкът.

Вече бе паднал мрак, когато Джарбо свърши историята си. Пламъците осветяваха тъмното му, брадато лице, със строги черти и дълбоки белези от шарката. Евкалиптите край огъня приличаха на сиви фигури, които сякаш се движеха, когато пламъците се издигаха и снишаваха. При този декор, за Джереми не бе трудно да приеме историята като истинска.

— Така че, ако шишето е било ценно за първия му притежател — добави Джарбо, — или ако докато е пиел от него вино, се е случило нещо важно, в шишето сигурно е останало малко от духа на този човек.

Джереми кимна, като вниманието му отново се насочи изцяло върху пилето. Кожицата му бе златисто кафява с по-тъмни ивици, където имаше засъхнала мазнина. Джарбо отвори брезентовата си торба и заразбутва почернелите от огъня съдове, които носеше в нея. Един от тях бе високо и тясно алуминиево канче, което служеше за запарване на чай и за пиене. Джарбо го върна в торбата, като забеляза тъжно, че няма нито чай, нито брашно.

— И ми е останала съвсем малко сол — продължи смръщен. — Скоро ще трябва да си намеря някаква работа и да спечеля няколко шилинга, та да си купя достатъчно запаси.

На Джереми приготвената храна изглеждаше повече от достатъчна и нетърпението му нарасна, когато Джарбо свали пилето от огъня. Той го издърпа от шиша в малка тенджерка, после извади картофите от горещата жарава. Върху алуминиева чиния и парче чиста дървесна кора за Джереми Джарбо отряза две парчета от пилето и раздели картофите, като ги поръси пестеливо със сол.

Храната бе още гореща, но Джереми не обръщаше внимание, че пари устата му, и започна да поглъща лакомо своята порция. Под препечената корица пилето бе сочно и ароматно, а картофите бяха чудесно омекнали. Джереми си мислеше, че никога не е ял нещо по-вкусно и бързо лапаше. Джарбо ядеше по-бавно и говореше за храната, като спомена, че тя му е дял от един фермер.

— Фермерът ли ти я даде? — попита Джереми с пълна уста.

— Да, само че той не знае това — отвърна Джарбо. — Както и не знае кой е поправил покривите на бараките му снощи. Поправих му ги в замяна на един честен дял храна.

Момчето запита дали това все пак не е кражба, но не настоя на въпроса си.

— Във всеки случай е много вкусна — добави той и лапна още една хапка.

Черните очи на Джарбо примигнаха закачливо, когато кимна.

— Да, вкусна е. Сигурен съм, че знаеш какво значи честен дял. В Голямата пустош всеки, който спира в някоя овцевъдна ферма, получава безплатна дажба, която да му стигне до следващата ферма. Тъй като си скитник, ти ги разбираш тези работи.

— Вярно е — побърза да се съгласи Джереми. — Така става.

Джарбо се засмя и хвърли една пилешка кост в огъня. Той се бе нахранил и покри с капак тенджерката с остатъка от пилето, после я прибра в торбата си. Затърси нещо в джобовете на палтото си.

— Винаги обичам да си дръпна след ядене — каза той.

Имаше предвид глинената си лула, която извади заедно с малко тютюн от джобовете си. Тютюнът му имаше формата на смокиня, изсушеният тютюнев лист бе пресован така, че по форма големина и цвят да прилича на суха смокиня. С ножчето си Джарбо отряза тънки парченца от смокинята и ги натъпка в лулата си, после я запали с клечка от огъня.

Докато той посмукваше замислено от лулата си, Джереми огризваше последните парченца месо от костите, после ги хвърляше в пламъците. След като се нахрани, от топлината на огъня, от голямата вечеря и умората неудържимо му се приспа. Клепачите му така натежаха, че не можеше да ги държи отворени и си легна вече полузаспал.

Беше късно през нощта и огънят бе догорял, когато се събуди. Джарбо разтърсваше рамото му.

— За мене е време да тръгвам — каза той, събирайки принадлежностите си. — Искаш ли да ти дам остатъка от пилето?

— Не, благодаря ти — отвърна Джереми и седна. — Още съм сит. Искаш ли аз да нося част от багажа ти?

Джарбо се намръщи, тъмното му, белязано лице изглеждаше страшно при слабата светлина от жаравата и Джереми разбра, че той има намерение да го остави самичък. Сдържаността му от първите минути се бе възвърнала и Джарбо поклати глава, сякаш отлагаше въпроса за по-нататък.

— Не, хвърли пръст върху огъня — нареди той кратко.

Джереми посипа жарта с пръст, а Джарбо прибра шишето от вино и останалите неща в торбата си. Преметна вървите на торбата и одеялото върху рамото си заедно с каишката на манерката за вода. Джереми тръгна след него между дърветата, през които проникваше бледата светлина на луната. Близо до шосето Джарбо хвана една пътека между тлеещите огньове на лагеруващи златотърсачи и скоро излязоха на шосето.

Тръгнаха на запад, прекосиха реката по дървен мост и продължиха по шосето. Цял час или повече вървяха в мълчание. Джарбо изглежда съжаляваше, че е проявил нерешителност и не е тръгнал сам, мълчанието му свидетелстваше за раздразнение. Джереми искаше да остане с този човек, но гордостта му бе засегната, че той го смята за натрапник и това го натъжаваше.

Джарбо заговори пръв и каза, че се нуждаят от един дял зеленчуци.

— Значи затова искаше да тръгнеш още през нощта — забеляза Джереми. — Това е най-доброто време да се получи един дял зеленчуци, нали?

— Да, освен това не обичам да ходя по многолюдни шосета и пътеки — призна Джарбо. — Колкото по-малко хора срещам, толкова по-добре за мен.

Джереми се чудеше защо ли Джарбо тъй много държи да избягва хората. По природа той наистина бе самотник, но имаше външност и държание, които лесно биха му осигурили възможността да бъде сам. Ала момчето не се задълбочи в тези мисли. След като мълчанието им бе нарушено, Джарбо продължи да разговаря с Джереми, докато вървяха по шосето под лунната светлина.

Когато свиха по тесен отъпкан път, който минаваше край ферми, се появи нова тема, а тя събуди у Джереми нови въпроси без отговор, свързани с Джарбо. Есенната нощ бе застудяла, Джереми потрепери.

— Да, хладничко е — съгласи се Джарбо, — но в Хобарт^[1] сега е много по-студено.

— Ти да не идваш от Земята Ван Даймън^[2]? — попита Джереми.

— Няма значение — с груб тон го сряза Джарбо, като съжаляваше, че е споменал за Хобарт. Но вече по-дружелюбно продължи: — Като вземем своя дял зеленчуци, ще си намерим място за лагер и ще накладем огън. Тогава ще ти се стоплят кокалите, нали?

Джереми кимна и се съгласи, озадачен защо Джарбо тъй бързо бе отклонил въпроса му. Струваше му се, че аборигенът има някаква тайна и иска да я скрие от всички, дори от онези, които не биха могли да представляват каквато и да е заплаха за него. След малко Джарбо забави ход, заоглежда една ферма и тихо започна да обяснява какво я прави удобна за техните намерения. Градините й бяха отчасти разкопани и брането на зеленчука бе в началото си. Още по-важно бе, че фермерската къща бе доста отдалечена от пътя и от пътеката, която водеше към зеленчуковите градини.

Като тръгнаха по пътеката, Джарбо извади от брезентовата си торба друга, платнена, и я натъпка в джоба на палтото си. Остави брезентовата си торба, одеялото и манерката до оградата в края на градините.

— Наблюдавай къщата, Джереми — прошепна той. — Свирни ми, ако видиш, че са запалили лампа, или ако чуеш някой да се движи наоколо.

Шепнешком Джереми се съгласи. Джарбо се преметна през оградата с лекота, която не отговаряше на белите му коси и брада, и изчезна в сенките сред бледната лунна светлина. Момчето наблюдаваше къщата. Само тихото бръмчене на насекоми и далечните крясъци на нощни птици огласяваха нощта.

Докато чакаше, Джереми се чудеше дали ще може да остане с Джарбо. Той бе странен и неприветлив човек, но бе единствената стабилна фигура в пълния хаос, настъпил в живота на Джереми. Ясно бе, че Джарбо предпочита да е сам и по всяка вероятност щеше да потегли без момчето на другия ден. Тази възможност го плашеше и Джереми изпитваше ужас пред неприятностите, които го очакваха, ако отново остане без никаква опора.

Чакането му се стори безкрайно, но най-сетне Джарбо изплува от сенките и сръчно се прехвърли през оградата с платнената си торба, напълнена със зеленчуци.

— Взех си честен дял, нито повече, ни по-малко — каза той тихо и мушна платнената торба в брезентовата. — По-малко нямаше да е справедливо, а повече щеше да е кражба. — Метна брезентовата торба през рамо и вдигна останалите си принадлежности от земята. — Да тръгваме, Джереми.

— Защо се забави толкова? — попита Джереми, когато се отправиха отново към шосето.

— Защото трябваше да положа честен труд в замяна на честния дял храна — отговори Джарбо. — Крави бяха съборили оградата до копата сено, затова поправих оградата и прибрах сеното върху копата. Ще излезем на главния път и ще повървим малко по него, после ще си намерим място за лагер.

Джереми изрази задоволство и очакваше да седне скоро край огъня, но това, което Джарбо бе нарекъл „малко“ се оказа твърде голямо разстояние. След като излязоха на главното шосе, пак свиха на запад. Пресякоха равнината Иму, минаха през предпланините и продължиха да се движат по отъпкания път, който се виеше през планината.

Ходенето по този път се превърна в мъчение за Джереми. Краката го боляха от изкачването на стръмни склонове, а на по-голяма височина вятърът бе леденостуден. Измъчваше го и страхът, че ако не може да върви с темпото на Джарбо, той сигурно ще го изостави на следния ден. Този страх действаше като камшик и принуждаваше Джереми да намери сили и да не изостава от спътника си километър след километър.

Няколко часа преди да се зазори, стигнаха до поток и влязоха в гората край брега му. Джарбо запали огън с кремъка си и стоманено щракало, а Джереми веднага се отпусна на земята, разтреперан от студ и почти изтощен. Джарбо продължи да се върти наоколо, да събира по-дълги пръчки и парчета от дървесна кора. Набоде пръчките в земята в права линия на няколко стъпки от огъня, като ги наклони към него и закрепи върху тях кори. Този импровизиран навес задържаше топлината, а разстоянието между него и огъня стана уютно като стая със запалена камина.

Джарбо развърза въжето, прикрепено към краищата на одеялото, и го разстла. Одеялото, за да не се мокри, бе завито в мушамено палто, а в него бяха нагънати и други дрехи. Джарбо подаде палтото на Джереми.

— Ето, загърни се с него и ще се постоплиш.

Джереми благодари, уви се с дългата мушама и легна. Непромокаемата дреха го предпазваше от влагата на студената земя, но и от нещо още по-съществено. Увит в нея, той се чувстваше по-добре защитен от всичко, което бе превърнало живота му в мъчително изпитание. След миг заспа.

Събуди се бавно, с чувството, че му е топло и удобно. Като отвори очи, видя, че Джарбо е метнал върху мушамата и одеялото си. Самият той седеше до огъня и разбъркваше едно котле. От него се разнасяше апетитен аромат и се смесваше с миризмата на пушек.

Джарбо се обърна към него, като видя, че момчето е седнало и се протяга.

— Добре си поспа, нали? — забеляза той дружелюбно. — Яденето е почти готово.

Джереми отметна одеялото и мушамата, изправи се и отиде до потока. Над птичия хор се чуваше пеенето на златотърсачи, които вървяха по шосето на стотина метра разстояние. Като се наведе над потока, за да се измие, момчето забеляза прав, тесен отвор в гъсталака. Вгледа се по-внимателно и видя, че там има обрасла с трева пътека.

Водата в планинския поток бе леденостудена и Джереми се върна разтреперан при огъня. Джарбо тъкмо бе завързал отново одеялото и мушамата си на руло. Остави го, извади алуминиевата чиния от брезентовата торба и я напълни с яхния от котлето. Гозбата бе гъста и с мръвки, приготвена от останалото пилешко месо с картофи, лук и моркови.

Джереми се безпокоеше дали Джарбо възнамерява да го остави, но не се осмели да го попита. А беше и страшно гладен, устата му се наливаше, докато наблюдаваше как Джарбо разделя гозбата между чинията и котлето. Той подаде на Джереми чинията и лъжица, извади друга лъжица от торбата и започна да яде от котлето.

Докато се хранеха, Джереми спомена за пътеката, която бе забелязал, а Джарбо кимна одобрително.

— Имаш добро око, Джереми. Това е стара пътека, по която минаваха аборигените, за да търгуват в града. Повечето от белите хора не биха я забелязали. За първи път отидох в Сидни с една група аборигени търговци.

— Преди колко време беше това? — попита момчето.

Джарбо дъвчеше замислено и се взираше в пространството.

— Беше преди повече от четиридесет години. Аз съм от племето Аранда, близо до средата на континента. Отне ни около една година да стигнем дотук, пък и трябваше да ловуваме, за да се храним по пътя. Трима от групата останахме в Сидни. Не знам какво стана с другите двама.

— Ти с какво се занимаваше в Сидни?

— С туй-онуй — отвърна Джарбо, а тонът му показваше, че не иска повече въпроси на тази тема.

Като усети предупреждението в гласа на спътника си, Джереми бързо зададе по-неутрален въпрос.

— Много такива пътеки ли използваха аборигените, за да търгуват.

Джарбо кимна утвърдително и отговори, че били многобройни. Той продължи, че Сините планини са част от дълга верига, наречена Големия вододел, която се простирала почти по цялото протежение на континента. По традиция се смятало, че част от веригата не може да бъде пресечена, но всъщност имало множество проправени от аборигените пътеки навсякъде, освен през най-недостъпните места на вододела.

Като се нахраниха, Джарбо извади лулата и тютюна си. Джереми събра съдовете и отиде да ги измие на потока — искаше да покаже готовността си да поеме своята част от работата. Върна ги измити и ги прибра в брезентовата торба, а Джарбо посмукваше замислено лулата си. След известно време разговорът им се възобнови, но сърцето на Джереми замря, като чу, че Джарбо трябвало да продължи пътя си на запад сам.

— Не че го искам — добави Джарбо, — напротив. Ти си добър спътник и добър другар за лагеруване, а малцина такива съм срещал. Но скоро смятам да направя моето завръщане, да се прибера там, където съм роден. Няма да остана по тези места.

— Аз мога да дойда с тебе — с вълнение предложи Джереми.

— Не, не! — Джарбо решително заклати глава. — Както ти казах, моето племе живее много далече, в средата на континента. А има и други причини да не можем да останем заедно. Необичайно е абориген и бяло момче да са спътници. Това може да привлече вниманието, а пък аз не искам такова нещо. Предпочитам изобщо да не ме забелязват.

— Защо?

— Това няма значение — рязко отхвърли въпроса Джарбо. — Просто не искам и не е нужно да говорим повече. А ти си момче, което привлича вниманието. Не си виновен за това, нито те прави грозен, но имаш очи на бъниъп. Твоите очи могат да пробият дупка и в каучуково дърво.

— Какво е това бъниъп?

— Казват, че имало такъв дух, който се крие в потоци и дерета и се нахвърля върху хората, които отиват да пият вода. Скитниците разказват много истории за срещи с някой бъниъп. Не знам дали историите им са истински, но знам, че който види твоите очи, дълго ще си спомня за тях.

— Мога да нахлупвам шапката си над очите.

— Да, но има и други неща. Мисля си, че някои хора вече много се тревожат за тебе. Личи си, че си добре отгледан и възпитан. Майка ти знае ли какво правиш сега?

Джереми извърна глава и в гърдите му се надигна мъка само при мисълта, че трябва да говори за изгарящата го болка.

— Тя не се интересува — отвърна той, като се стараеше да запази спокойствие. — Даде ме на други хора и замина за Шотландия. Можеше да вземе и мене, но ме изостави.

Това обяснение смрази кръвта на Джарбо, решимостта, изписана на лицето му, се замени от състрадание. Той едва не прегърна съчувствено Джереми, но вместо това подръпна шапката си надолу.

— Съжалявам, Джереми — измърмори той. — Струва ми се, че е могла да те вземе. Какво каза баща ти, когато те дадоха на други хора?

— И той не се интересува, защото не ме обича. Аз съм копеле.

Джарбо се покашля смутено и почеса брадата си.

— Е, какво пък, има и много по-лоши работи — успокои го той. — Мога да кажа, че и моите родители не са се венчавали, както правят белите хора. Значи и аз съм нещо като тебе.

— Искаш да кажеш, че и ти си копеле, така ли, Джарбо?

Старецът никак не харесваше тази дума и тъмното му лице се смръщи сурово.

— Всички, които са ме наричали така, са си получили заслуженото — изръмжа той. — И никой не е посмял да ми го повтори. Но ако мерим с аршина на белите, може и да е вярно. — Той вдигна рамене и смени темата. — На кого те даде майка ти? Сигурно на други роднини.

— На родителите на баща ми. Аз почти не ги познавам и не искам да живея с тях.

Джарбо въздъхна недоволно и разтвори ръце.

— Някои неща трябва да се вършат, все едно дали ни харесват или не. Това, което ми казваш, и на мене не ми харесва, но нищо не може да се направи. Не мога да те взема със себе си, но съм сигурен, че баба ти и дядо ти ще се грижат за тебе добре. Можеш да се върнеш по шосето до Пенрит, а там всеки с радост би ти помогнал да се върнеш при своите.

С това за Джарбо дискусията бе приключена, а Джереми изпадна в ужас. Искаше му се да обясни какво чувства, да се моли на Джарбо, но гордостта не му позволяваше.

— Не, но все някак ще се справя — каза тихо той.

— Изборът е твой — нетърпеливо отвърна Джарбо, — и можеш да постъпиш както искаш. Аз ти дадох съвета си, а дали ще ме послушаш, си е твоя работа. — Прибра лулата си в джоба, изправи се и взе одеялото, торбата и манерката си. — Не е като да нямаш дом — промърмори сърдито. — И доколкото разбирам, домът ти не е лош. Ако не си инат като магаре, ще идеш там.

— Не, аз съм скитник.

— Ако ти си скитник, аз съм мериносова овца — сопна му се Джарбо. Пое дълбок дъх, изпусна го и гневът му се смекчи. — Наистина бих искал да те взема със себе си, Джереми, но не мога. Добре би било да сме другари, но няма как.

— Разбирам. Сбогом, Джарбо.

Старецът въздъхна пак, промърмори нещо за сбогом и бързо се отправи към пътеката при потока. Разочарованието тегнеше на Джереми като камък, докато наблюдаваше как Джарбо се отдалечава. Мина му през ум, че той може да се смили и да се върне.

Но минутите се нижеха и заедно с тях гаснеше и надеждата, че Джарбо може да промени решението си. Джереми опря лакти на коленете си и зарови лицето си в длани, а сърцето му се свиваше от болка. Докато беше с Джарбо, мъката от постъпката на майка му бе притихнала и вниманието му бе насочено другаде. Сега тя се върна с нова сила.

Бодрата песен на златотърсачите по шосето се носеше над дърветата. Джереми си помисли, че те се движат с леко сърце, защото са възрастни и могат да разчитат на себе си. Случилото се през този ден бе доказало колко безнадеждно е положението, когато е сам, и какво щастие бе да срещне Джарбо. Но щастието го бе напуснало и Джереми едва се сдържаше да не заплаче.

След малко чу тежки стъпки и веднага подскочи — по пътеката се връщаше Джарбо. Беше задъхан, като че ли е тичал и смръщеното му, брадато, белязано лице изглеждаше свирепо.

— Знаех си, че ще те намеря! — кресна му той. — Какво правиш още тук? Не ти ли казах да идеш при родителите на баща си?

Радостта на Джереми мигом се превърна в съжаление и решимост да не се поддава на заплахи.

— Ти ми каза и друго — да постъпя както искам — извика и Джереми.

Аборигенът изгледа момчето, но сякаш се ядосваше най-вече на себе си.

— Да, май че го казах — призна си той и преди да тръгне повика с пръст Джереми. — Хайде тогава. Можеш да дойдеш с мене.

— Искаш ли ме да дойда с тебе? — попита Джереми.

Джарбо се обърна, тесните му очи блеснаха. После ядът му премина и той кимна примирено.

— Да, не бива, но го искам. Затова тръгвай и си нахлупи шапката, та да се покрият очите ти на бъниъп.

Момчето нахлузи шапката си, изправи се и пристъпи напред. Тръгнаха по пътеката мълчаливо. По лицето на Джарбо бе изписано мрачно примирение с положението. Но след няколко минути погледна към Джереми, който му се усмихна. Усмихна се и Джарбо.

— Къде отиваме? — попита момчето.

— Към Батхърст. Не обичам градовете, но ако ще бъдеш скитник, имаш нужда от скитническа торба. Трябват ти други дрехи, ботуши и друга шапка, защото твоя костюм и тия обуща не ги бива за ходене по пътеките.

— Как ще ги доставим?

— Батхърст е голям град, там живеят и богати хора. Когато перат, простират навън одеяла и дрехи, а като си лъснат ботушите, ги оставят на задните стълби. Наоколо се намират канчета, алуминиеви чинии и такива неща. Няма да е трудно да намерим един дял за тебе.

— Но честен дял — добави Джереми. — Ако вземем повече, ще е кражба, нали?

— Да, така е — съгласи се Джарбо. — Не искаме да крадем нищо от никого.