Смъртта на крал Артур (7) (Роман от XIII в.)

VI
Намирането на Ланселот

38. Болезнено признание

И тъй, в нашата история се разказва, че след като пристигнал у лелята на рицаря, Ланселот легнал, едва жив от получената в схватката с братовчед му Боорт рана, и останал прикован към леглото в продължение на цял месец, така че неговият спътник, младият рицар, очаквал той всеки миг да предаде Богу дух. Разхождал се младежът в много потиснато настроение, защото изпитвал огромно възхищение пред храбростта на Ланселот и виждал в негово лице най-добрия рицар, когото бил срещнал през живота си. Ала все още изобщо не подозирал, че това е месир Ланселот.

След като прекарал там повече от месец, станало така, че в имението пристигнала девойката, която му била дала своя ръкав. Научавайки, че той все още не е оздравял, тя много се натъжила и попитала брат си как се чувства рицарят, а той й отвърнал:

— Поправя се, слава Богу, след това, което преживя, но преди около две седмици имаше мигове, когато си мислех, че няма да избегне смъртта, защото раната му беше много трудна за лекуване и нямаше да е чудно, ако се бе оказала смъртоносна.

— Смъртоносна! — възкликнала девойката. — Бог да го пази от подобно нещо! Та това щеше да е непоправима загуба, защото тогава на света нямаше да остане друг толкова доблестен рицар като него.

— А знаеш ли, сестро, кой е този рицар?

— Да, сеньор, много добре знам. Това е месир Ланселот от Езерото, най-добрият рицар на света! Научих го лично от монсеньор Говен, племенника на крал Артур.

— Разбира се, кълна се в главата си — рекъл брат й. — Вярвам напълно, че това би могло да е той, защото никога досега не съм виждал някой да се сражава така, както той се прояви на турнира в Уинчестър, и никога знак на дама или госпожица не е бил увенчаван с такава слава и почит, с каквато бе посрещнат твоят ръкав.

Госпожицата останала в дома заедно с брат си, докато Ланселот се поправи дотолкова, че да е в състояние да напусне имението. Когато вече бил на път да се възстанови и дори си възвърнал предишната красота, девойката, която стояла край леглото му денем и нощем, се влюбила в рицаря както заради всеобщото възхищение към него, така и заради хубостта, на която тя лично се любувала, с такава пламенност, че не можела да си представи как ще продължи да живее, ако не изкопчи от него онова, за което си мечтаела.

Понеже не била в състояние да скрива повече чувствата си, тя се представила един ден пред него, след като се пременила по възможно най-добрия начин и облякла най-разкошната си рокля. Несъмнено от нея се излъчвала необикновена красота. Отишла тогава при Ланселот и му казала:

— Сеньор, рицарят, който би ме пренебрегнал, ако му се призная в любов, не би ли проявил небивала низост?

— Госпожице — отвърнал й Ланселот, — ако има власт над сърцето си и може да постъпва, както намери за добре, той несъмнено би проявил голяма низост, ако ти откаже. Но ако нещата стоят така, че той нито разполага със себе си, нито със своето сърце, и ти откаже любовта си, никой не бива да го обвинява за това. Казвам ти го отнапред, защото това важи и за мен самия: ако ти би била така добра да ме дариш с любовта си и аз — като повечето останали рицари — бях свободен да постъпвам според собствената си воля и желания, несъмнено щях да бъда на върха на щастието, че съм удостоен с любовта ти. Защото, Господ ми е свидетел, много отдавна не съм виждал дама или девойка, заслужаваща да бъде обичана повече от теб.

— Как, сеньор — възкликнала девойката, — нима до такава степен не разполагаш със своето сърце, че не можеш да се влюбиш по собствена воля?

— Госпожице — бил отговорът на Ланселот, — следвам изцяло собствената си воля, защото сърцето ми е отдадено именно на онази дама, на която мечтая то да принадлежи, и в никакъв случай не бих желал да бъде другояче. То не би могло да намери друг по-желан пристан освен този, на който вече съм го закотвил. Дано Бог не го принуди да отстъпи от това си въжделение, защото инак не ще имам през останалия си живот дори и ден, изпълнен с щастието, в което пребивавам сега.

— Разбирам — промълвила девойката. — Ти ми каза достатъчно, за да разбера част от твоите чувства. Много ми е мъчно, че нещата стоят така, защото това, което ти с една-единствена дума ми даде да разбера, ще ме доведе в най-скоро време до смъртта. Ако обаче ми го беше казал с малко по-голяма прикритост, щеше да подариш на сърцето ми дни на нега, изпълнена с куп добри надежди. Потънала в тези надежди, щях да живея в онази радост и сладост, в която едно влюбено сърце би могло да пребивава.

39. Изгубени илюзии

Тогава девойката отишла при своя брат и му открила цялата си душа. Казала му, че е влюбена в Ланселот с такава неизразима любов, че е на прага на смъртта, ако не стане така, че той да изпълни всичките й желания. Младежът много се натъжил и й казал:

— Мила сестро, трябва да насочиш своите копнежи в друга посока, защото при него те са непостижими. Сърцето му, доколкото знам, лети толкова високо, че в никакъв случай не би си позволило да слезе, за да обича едно бедно момиче, каквото си ти, независимо че си една от най-прелестните девойки на света. Най-добре би било, ако искаш да се влюбиш, да насочиш чувствата си към по-ниска цел, защото от толкова високо дърво няма как да откъснеш плод.

— Драги братко — отвърнала му девойката — това ми причинява голяма мъка и много бих искала, стига такава да е волята на Господ Бог, да ми бъде безразличен, какъвто ми е всеки друг рицар или какъвто ми бе, преди да го видя. Но това вече не може да се случи: съдбата е предопределила да умра за него и аз ще умра, както ще видиш със собствените си очи.

С тези думи девойката предугадила своята смърт и събитията се развили точно както ги била предсказала, защото несъмнено предала Богу дух от любов към Ланселот, както ще стане дума по-нататък в нашия разказ.

40. Отчаянието на Ланселот

По волята на случая още същия ден един млад оръженосец от Нортумберландия пристигнал и се настанил в имението, където пребивавал Ланселот. Рицарят го попитал накъде се е запътил.

— Сеньор — отвърнал му младежът — отивам в Танебург, където само след три дни ще се състои рицарски турнир.

— Знаеш ли кои рицари ще присъстват там? — поинтересувал се Ланселот.

— Знам, че ще присъстват рицарите от Кръглата маса, а също и онези, които бяха на турнира в Уинчестър. Казват, че и крал Артур щял да доведе кралица Гениевра, за да се наслади на турнира.

Като узнал, че кралицата ще присъства на турнира, Ланселот силно се разтревожил и дори му минало през ума, че може и да умре от мъка. Обзет от непреодолимо вълнение, той казал на висок глас, така че всички присъстващи да го чуят:

— Ах, кралице, не ще видиш ти своя рицар! И как да го видиш, след като единственото, което той прави тук, е да се излежава? И ти, рицарю, дето ми нанесе тази рана! Дано Господ ми даде да те срещна и да те позная! Със сигурност няма да получа никакво удовлетворение, докато не паднеш мъртъв с презряна смърт от собствената ми ръка!

Сетне се протегнал от болка, и то така, че раната му се отворила и от нея бликнала струя кръв като от врата на току-що заклано добиче. Ланселот тутакси изгубил свяст. Като видял това, лекарят казал на младежа:

— Момче, погуби го ти с твоите думи!

После веднага наредил да го съблекат и да го положат върху леглото, а щом това било сторено, дълго се трудил, докато спрял кръвотечението. Инак рицарят неминуемо щял да умре.

41. Ланселот и неговият лекар

През целия този ден Ланселот нито отворил очи, нито продумал дума, а лежал, сякаш бил полумъртъв. На следващия ден обаче възвърнал силите си и давал вид, че не чувства нито слабост, нито болка, а е напълно излекуван. По някое време рекъл на своя лекар:

— Лечителю, благодарение на Господ Бог и опирайки се на своите знания, ти положи толкова усилия и такива големи грижи за мен, че сега се чувствам напълно здрав и читав, нещо повече, годен съм да яздя, без да се притеснявам за каквото и да било. Затова бих искал да се видя с дамата, чието е това имение, както и с моя съратник — рицаря, който ми оказа неоценима помощ, докато лежах тежко ранен, — за да се сбогувам с тях, преди да отпътувам за турнира, на който ще присъства цветът на рицарството от цял свят.

— Ха! Сеньор! — извикал лечителят. — Какво говориш? Качиш ли се ако ще върху най-добрия кон на света, няма да изминеш и една английска миля, без да паднеш мъртъв, и не ще се намери на света човек, който да може да ти помогне. Ти все още си толкова слаб и болен, че не виждам кой освен Господ Бог може да те излекува и възстанови напълно.

— Ха! Драги докторе! — възкликнал на свой ред Ланселот. — Заклевам те в името на Божията любов, няма ли да ми кажеш нещо друго?

— Не, в никакъв случай! — отвърнал му лекарят. — Единственото, което ще ти кажа, е, че ще бъдеш мъртъв, ако мръднеш оттук в това състояние.

— Бога ми — възроптал Ланселот, — ако не отида на турнира в Танебург, никога няма да оздравея, а ще умра от мъка. А щом ще се мре, по-добре е да умра на конското седло, отколкото на това тук ложе.

— Постъпи, както сърцето ти подсказва — рекъл лечителят, — но според мен няма да стигнеш доникъде. И понеже не искаш да се довериш на моя съвет, оставям ви и теб, и твоята компания, защото ако умреш по пътя, не бих искал това да се приписва на мен, а ако се оправиш — и дано с помощта на Господ Бог това наистина да стане, — не искам нито да ме хвалят, нито да ме порицават.

— Ха! Драги докторе — отново не се съгласил Ланселот, — нима ще ме изоставиш просто ей така, след като досега положи такива грижи и толкова ми помогна в тежката болест? Ще ти даде ли сърце да постъпиш така?

— Бога ми! — възкликнал лечителят. — Не само ще ми даде сърце, аз съм длъжен да те оставя, защото не искам толкова славен рицар да умре и аз да съм отговорен за това.

— Любезни докторе — рекъл Ланселот, — нима ми казваш с цялата си отговорност, че няма начин да не умра, ако тръгна в това състояние оттук за предстоящия турнир в Танебург?

— Казвам ти с цялата си отговорност — настоял лекарят, — че ако ще целият свят да ти се притече на помощ — с изключение, разбира се, на Господ Бог, — не ще изминеш и две левги, и вече ще си паднал мъртъв на пътя. Ако обаче останеш тук с мен още петнадесетина дни, смея да твърдя, че с помощта на Господ Бог ще ти възвърна здравето и силата до такава степен, че ще можеш да препускаш на воля, накъдето си пожелаеш.

— Докторе — рекъл тогава Ланселот, — щом нещата стоят така, ще остана, но съм толкова огорчен и ядосан, колкото никой друг на света.

Сетне се обърнал към стоящия край него оръженосец от Нортумберландия, който му бил донесъл вестта за турнира и когото той с най-искреното намерение да отиде в Танебург, бил задържал още на сутринта, за да има кой да му прави компания по пътя:

— Драги приятелю, тръгвай сам, защото, както стана ясно, аз ще трябва да остана тук. Като пристигнеш в Танебург и видиш монсеньор Говен и кралица Гениевра, поздрави ги от името на рицаря, спечелил турнира в Уинчестър. А ако те попитат как съм, в никакъв случай не бива да им казваш нито в какво състояние съм, нито къде се намирам.

Младежът обещал да изпълни заръката му. Сетне се качил на жребеца си и препуснал далеч от имението, докато не се озовал в Танебург. А тъй като бил приближен на краля на Северен Уелс, се настанил при него да прекара нощта преди началото на турнира, обявено за следващия ден. Като се свечерило, месир Говен също дошъл в дома на краля с желанието най-вече да се види с Боорт и неговата компания, както и да си поговори с тях. Те от своя страна го приели с голяма радост и му устроили богата гощавка.

Въпросният младеж се оказал виночерпецът на пиршеството. По някое време, тъкмо бил коленичил, за да налее вино на монсеньор Говен, той започнал да се усмихва, понеже през ума му внезапно преминал споменът за лудостта на рицаря, който искал да дойде ранен на турнира. Като видял това, месир Говен много се зачудил и решил, че тази работа не ще да е случайна. Затова отпил от поднесеното му вино и рекъл:

— Младежо, моля те да ми отговориш на един въпрос.

Прислужникът му казал, че на драго сърце ще му отговори, стига да може. Затова нека да си зададе въпроса.

— Искам да те попитам — казал тогава месир Говен — защо се усмихваше така странно преди малко.

— Бога ми — отвърнал младежът, — спомних си за най-смахнатия рицар, когото някога съм виждал, та дори изобщо съм чувал да се говори. Той беше, така да се каже, смъртно ранен, и в това си състояние пак искаше да дойде на турнира, без изобщо да обръща внимание дали лекарят му позволява, или не. А беше толкова зле, че едва можеше да говори. Не ти ли се струва, че този човек не беше много добре с главата си?

— Ха! Любезни приятелю — възкликнал месир Говен, — кога видя този рицар, за когото разказваш? Доколкото мога да си представя от казаното, твърдя, че той е изключително достоен мъж и ако това е било по силите му, едва ли някой щеше да го удържи да не се яви на турнира. Дано Господ го наспори със здраве, че е много жалко, когато болест възпира един доблестен мъж да прояви своята храброст.

— Господ ми е свидетел — отвърнал младежът, — че не знам кой е той, но според това, което разправяха за него, мога смело да кажа, че мнозина го смятат за най-добрия рицар на света. Впрочем когато на сутринта тръгвах насам, той ме помоли да поздравя и теб, и кралицата от името на рицаря, спечелил наградата на турнира в Уинчестър.

Като чул тези думи, месир Говен тутакси се досетил, че този човек може да е само Ланселот. Затова се обърнал към младия прислужник:

— Ха! Драги приятелю, кажи ми къде остави рицаря, за когото ми говориш?

— Сеньор — отвърнал младежът, — не мога да ти кажа, защото ще изменя на думата си.

— И все пак от твоите думи следва, че той е ранен, нали така?

— Сеньор, ако съм разкрил това, много съжалявам за бъбривостта си. Разприказвал съм се за неща, които би трябвало да премълча. При все това те моля, ако видиш преди мен госпожа кралицата, да я поздравиш от името на рицаря, за когото стана дума.

Месир Говен обещал, че ще стори това на драго сърце.

42. Боорт, Лионел и Хектор притискат младежа

Разказът на младежа силно развълнувал тримата братовчеди, които присъствали на разговора му с монсеньор Говен. Те веднага схванали, че рицарят, за когото станало дума, е Ланселот, защото нямало кой друг да праща поздрави на кралицата и монсеньор Говен. Затова силно притиснали младежа да им каже къде го е оставил. Той обаче им отвърнал, че колкото и да са настоятелни молбите им, няма да им съобщи нищо повече.

— Но какво ти пречи да ни кажеш къде си го видял? — упорствали те.

За да се отърве, младежът им посочил друго, а не истинското място, където се намирал Ланселот. Тримата заявили, че веднага след края на турнира ще тръгнат да го търсят и няма да спрат, докато не го намерят.

43. Турнирът в Танебург

На другата сутрин в равнината под Танебург се събрали рицарите от четири кралства*^[1] срещу тези от Кръглата маса. Провели се забележителни двубои с копия и множество битки с мечове. Равнината била изпълнена с чуждестранни рицари, надошли да се сражават срещу тези от кралство Логрия и от Кръглата маса, които се славели с уменията и храбростта си. Най-ярко от всички присъстващи обаче блестели рицарите от фамилията на крал Бан. Не им отстъпвали Боорт и месир Говен.

Като разбрал, че Ланселот не присъства на турнира, кралят много се огорчил, защото голяма част от хората били дошли най-вече за да видят Ланселот и да си поговорят с него. Затова още там той обявил, че само след месец ще устрои нов турнир в полето пред Камелот. Новината била посрещната с всеобщо одобрение, след което всички тръгнали да се разотиват и край Танебург не се случило нищо повече.

44. Озлоблението на Гениевра. Боорт и Говен търсят Ланселот

Същия ден кралят казал на Боорт да дойде заедно с компанията си в двора му, ала той заявил, че няма да стори това, преди да получи достоверни новини за Ланселот. От своя страна месир Говен препредал на кралицата разказа на младежа за Ланселот, описал й как той искал да дойде на турнира, но лекарят му не го пуснал, защото бил много тежко ранен.

Кралицата обаче не искала да повярва, че Ланселот се е залежал тъй дълго, а смятала, че госпожицата, която месир Говен толкова й бил похвалил, била истинската причина за отсъствието му. Според нея било очевидно, че той е останал при новата си възлюбена и че нямало друго обяснение за неявяването му в кралския двор. В този миг го мразела толкова силно, че не се срамувала от желанието си да го види как страда.

Що се отнася до Боорт и неговата дружина, които напуснали двора заради отсъствието на Ланселот, към тях тя изпитвала не само най-добри чувства, но и такова огорчение, задето ги изгубила, че направо не знаела какво да прави. Много й се искало, ако можело някак да стане, да се завърнат в двора, защото се чувствала прекрасно в тяхно присъствие и нямала приближени, които да цени по-високо от тях.

В миговете, когато се озовавала сама, тя понякога си казвала, че не познава друг рицар, толкова способен да упражнява властта над едно могъщо кралство, колкото Боорт от Гон. Поради голямата си привързаност към него тя много съжалявала за отсъствието на цялата му компания.

Кралят останал три дни в Танебург, за да си отпочине добре. По някое време поканил Боорт и неговите приятели, които се намирали при краля на Северен Уелс, да му дойдат на посещение. Те отговорили, че няма да мръднат наникъде, преди да получат известия за Ланселот. Затова на другия ден Артур напуснал Танебург и, придружен от своите придворни, поел по пътя към Камелот. Боорт пък още същия ден се простил с краля на Северен Уелс и неговата свита. Към дружината на Боорт се присъединил и месир Говен с думите, че няма да се отдели тях, докато не намерят заедно Ланселот. Затова побързали да препуснат към онова място, където младият слуга им бил казал, че е оставил непознатия за него рицар. Ала като пристигнали там, не намерили човек, който да знае нещо за него. Тогава месир Говен рекъл на Боорт:

— Сеньор, аз съм на мнение, че трябва да отидем в Ескалот. В тази крепост има един дом, където според мен можем да получим сведения за това, което търсим.

— Сеньор — отвърнал му Боорт, — и аз бих искал да отидем там, защото много ми се иска да намеря колкото се може по-скоро моя братовчед.

Всички побързали да отпътуват и препускали през целия ден чак докато се свечерило, а нощта прекарали в една горичка. На другия ден, още на развиделяване, те скочили на конете си и препуснали по хладината. Продължавали да яздят на дълги преходи, докато не пристигнали в Ескалот.

 

 

Месир Говен влязъл в дома, в който се бил настанил преди време, като не пропуснал да отведе Боорт в стаята, където се намирал щитът на Ланселот. За негово щастие го намерил все още да виси в нея, и се обърнал към своя спътник:

— Сеньор, виждал ли си някога този щит?

Боорт отвърнал, че е оставил същия този щит в Камелот, преди да се отправи за турнира в Уинчестър. Тогава месир Говен пратил да повикат стопанина на къщата, за да му зададе някои въпроси. Още с идването му той казал:

— Драги сеньор, искам от теб една голяма услуга: моля те в името на човека, когото обичаш най-много на света, да ме осведомиш къде се намира рицарят, на когото принадлежи този щит. Защото знам със сигурност, че ти е известно къде е той в този момент, и стига да искаш, можеш да ни насочиш към него. Ако обаче не желаеш да отговориш на моята молба, бъди сигурен, че ще ти причиним големи неприятности и ще влезем в истинска война с теб.

— Ако съм убеден, че ме питаш за негово добро, ще те осведомя — отвърнал му стопанинът. — Ала инак няма да го сторя за нищо на света.

— Уверявам те в името на всичко, което дължа на Господ Бог — отвърнал му месир Говен, — че едва ли има други, които да го обичат повече от нас и да са готови да направят за него какво ли не. Именно защото не сме го виждали от доста време и не знаем дали е болен, или не, вече осем дни обикаляме да го търсим.

— Останете тогава тази вечер у нас — рекъл стопанинът на дома, — а утре, поискате ли да тръгнете, ще ви обясня къде да го намерите. Дори мога да ви дам един от моите прислужници, който да ви покаже правилния път.

45. Срещата с Ланселот

Тази нощ Боорт и компанията му останали в Ескалот, преизпълнени с радост и много по-щастливи, отколкото се чувствали напоследък, заради благоприятните новини, които били научили току-що. На сутринта всички се надигнали още на развиделяване, а когато слезли в голямата зала, намерили в нея своя гостоприемец. Неговият син, който бил болен, когато на път за Уинчестър Ланселот посетил техния дом, вече бил напълно оздравял и затова им предложил да ги изпроводи до имението, в което се намирал търсеният от тях рицар.

Всички на драго сърце приели предложението му, след което се простили със своя домакин, скочили на конете и препуснали с такава бързина, че още същата вечер се озовали в имението на дамата, приютила при себе си ранения Ланселот. Той пък вече бил дотолкова укрепнал, че можел да излиза на разходка из околността.

Още с пристигането си Боорт и спътниците му слезли пред портите на имението. В този момент Ланселот бил излязъл на двора и се разхождал в компанията на мъжа, който го бил излекувал. С тях бил и рицарят, който го придружил на турнира, а след това, по време на възстановяването му, бил от сутрин до вечер неотлъчно до него.

Още с влизането им в двора Ланселот тутакси ги забелязал и недейте да питате дали радостта му била голяма. Втурнал се той към Боорт и го приветствал с „добре дошъл“. Същото сторил и с Хектор, Лионел и монсеньор Говен, като възторгът му бил особено голям от срещата с последния. Сетне се обърнал към всички с думите:

— Драги сеньори, добре сте дошли!

— Сеньор, Господ да ти даде цялата Си благодат! Огромното ни желание да те видим и преголемият ни страх, че те нямаше на турнира в Танебург, ни накара да се заемем с твоето търсене. И ето че с Божията помощ успяхме да го доведем до добър край. Намерихме те дори по-бързо, отколкото се надявахме. Ала, за Бога, кажи ни как си и какво точно ти се случи, защото онзи ден до нас достигнаха слухове, че си бил много тежко болен.

— Слава Богу, вече се чувствам много добре — отвърнал Ланселот. — Трябва ми още съвсем малко, за да се оправя напълно. Истина е обаче, че бях много зле и много се натърпях, защото бях в смъртна опасност. Така поне ми каза моят лечител.

— Сеньор — попитал Боорт, — откъде според теб те сполетя тази болест?

— Знам много добре откъде ме сполетя — отвърнал Ланселот. — На турнира в Уинчестър получих тежка рана, която един рицар ми нанесе по време на сражението. Тя се оказа далеч по-опасна, отколкото си мислех и ми изглежда до ден-днешен, защото все още не съм възстановен дотолкова, че да скоча на коня и да препусна с предишната лекота.

— Сеньор — обадил се месир Говен, — след като вече си тръгнал на оздравяване, не ме е особено грижа за претърпените страдания, защото и ти никога не си им обръщал голямо внимание. Кажи ми по-добре кога смяташ, че ще си в състояние да се завърнеш в двора.

— Стига да е угодно Богу — отвърнал Ланселот, — няма да се наложи да ме чакате дълго.

Тогава в разговора се намесил лечителят на рицаря, който казал на монсеньор Говен:

— Сеньор, можеш да бъдеш уверен, че той ще бъде напълно здрав точно след осем дни, когато ще може да язди и да носи оръжие със същата мощ, с каквато го е правил на турнира в Уинчестър.

Всички в един глас възкликнали, че това е една прекрасна новина.

46. Смущението на Боорт

На другия ден, когато се настанили да вечерят, месир Говен през смях попитал Ланселот:

— Сеньор, разбра ли поне кой е онзи рицар, който ти нанесе тази рана?

— Не, нямам никаква представа — отговорил Ланселот. — Ала ако успея да разбера кой е, и ако по случайност го намеря на някой турнир, мисля, че ще бъде щедро възнаграден за всички добрини, които е сторил. Защото в мига, в който се изпречи насреща ми, ще усети дали мечът ми може да посича стомана, или не може. Колкото кръв източи той от хълбока ми, толкова, ако не и повече, ще източа аз от главата му.

Тогава монсеньор Говен започнал да пляска с ръце и да подскача от радост, след което рекъл на Боорт:

— Хайде сега да те видим какво ще направиш, защото човекът, който те заплашва, не е измежду най-големите страхливци на света. Лично аз, ако ми се бе заканил такъв славен рицар, едва ли бих имал и миг покой, докато не се помиря напълно с него.

При тези думи Ланселот останал много озадачен и затова се обърнал към Боорт:

— Боорте, нима си бил ти рицарят, който ми нанесе тази рана?

Боорт се почувствал толкова гузен, че изобщо не знаел какво да каже, защото нито имал смелостта да си признае, нито наглостта да отрече. В края на краищата събрал сили и рекъл:

— Сеньор, ако аз съм този, който ти е нанесъл раната, наистина много съжалявам, но никой не би трябвало да ме упреква за това. Защото ако си бил ти, както ме обвинява месир Говен, то ти така се бе пременил, че нямаше как да те разпозная в доспехите на новопосветен рицар, след като знам, че носиш оръжие не по-малко от двадесет и пет години. Не виждам как при това положение бих могъл да се досетя, че си ти. Ето защо съм на мнение, че не би трябвало да ми имаш зъб.

Ланселот му отвърнал, че не таи никакво озлобление срещу него, защото наистина е така, както казва.

— За Бога, драги братко! — възкликнал тогава Хектор. — От онзи ден ми е останал славният спомен, че ме накара да почувствам колко е твърда земята, в момент, когато нямах никаква нужда от това.

На което Ланселот отвърнал през смях:

— Скъпи братко, надявам се, че няма да се оплакваш от мен, както аз не се оплаквам от теб, защото двамата с Боорт бяхте рицарите, които ми попречихте най-много да постигна намеренията си на този турнир. През цялото време ми се пречкахте насреща с единствената цел да ме затруднявате и в края на краищата да ме посрамите. Мисля, че щях да отнеса наградата за този ден, но вие ми я отнехте. Затова ви казвам, че никога никъде не съм срещал двама рицари, които да ми създадат толкова неприятности и да ме поставят в толкова тежко положение, както го сторихте вие. Няма да ме чуете да говоря втори път за това, още повече, че ви прощавам за всичко.

— Сеньор — рекъл месир Говен, — сега вече и ти си наясно колко добре умеят двамата да си служат с копието и меча.

— Несъмнено — отвърнал Ланселот. — Изпитах го вече на собствен гръб, да не говорим, че все още нося твърде видими белези от техните умения.

47. Боорт проявява дискретност

Разговорът продължил още дълго да се върти около събитията от онзи турнир. Месир Говен нарочно го подклаждал, защото виждал, че Боорт се чувства толкова огорчен и посрамен, сякаш бил извършил най-голямото престъпление на света.

Така прекарали в имението цяла седмица, много радостни и щастливи да виждат как Ланселот си възвръща здравето и силите. През цялото време обаче Боорт не посмял да му разкаже за разговора си с кралицата от страх, че Ланселот може да се развълнува много силно, ако чуе жестоките й думи по негов адрес.

Ала на това място разказът спира да говори за тях и се връща към крал Артур.