Смъртта на крал Артур (14) (Роман от XIII в.)

XIII
Осъждането на смърт и спасяването на кралицата

92. Кралят е твърдо решен кралицата да бъде осъдена на смърт

В мига, в който Ланселот се разделил с кралицата и оставил зад гърба си хората, които се опитвали да го заловят, последните пристъпили прага на нейните покои, влезли вътре и я задържали, като не пропуснали да я обсипят с недопустими обиди и унижения. Заявили й, че е хваната на местопрестъплението и нищо не може да я спаси от смъртта. Опозорена и посрамена от оскърбленията, които била заставена да изслуша, тя заридала толкова горко, че дори тези изменници*^[1] на рицарското достойнство би трябвало да се трогнат и смилят над нея.

Към деветия час на деня кралят се завърнал от лова. Още щом слязъл от коня, той научил, че кралицата е била изненадана с Ланселот. Той много се натъжил и попитал дали са успели да заловят и него.

— Не, господарю — отвърнали му неговите хора, — защото той се защити така яростно, че никой не можа да му излезе насреща.

— Щом не е тук, ще го намерим там, където е отседнал — рекъл кралят. — Съберете достатъчно голяма дружина и я въоръжете, след което вървете да го хванете и да ми го доведете. Така ще мога едновременно да раздам правосъдие и над него, и над кралицата.

Тогава почти четиридесет рицари, макар и не съвсем доброволно, но виждайки се принудени да изпълнят заповедта на краля, произнесена от собствената му уста, побързали да надянат доспехите и да грабнат оръжията си, ала когато пристигнали в дома на Ланселот, те така и не го открили вътре. Нямало нито един сред тях, който да не изпита облекчение и голяма радост, защото не се съмнявали, че ако трябвало да го заловят със сила, нямало как да избегнат жестока и кървава схватка. Върнали се тогава при краля и му казали, че са изпуснали Ланселот, който е заминал с всички свои рицари и прислужници.

Като чул тази вест, кралят казал, че е крайно разочарован и понеже Ланселот го няма и не може да му отмъсти, ще отмъсти на кралицата, и то по такъв начин, че за това ще се говори дълго през идните поколения.

— Драги сеньор — попитал тогава крал Йон, — как мислиш да постъпиш?

— Настоявам да се въздаде правосъдие за нечуваното престъпление, което тя извърши. Затова нареждам на теб в качеството ти на крал, а също и на бароните, намиращи се в моя двор, в името на клетвата, която сте положили пред мен, да решите помежду си от каква смърт да умре. Редно е да сте наясно: от смъртта тя няма да избяга! Дори да застанете на нейна страна и да обявите, че не трябва да бъде осъдена на смърт, тя пак ще умре.

— Сеньор — рекъл крал Йон, — в тази страна нито е прието, нито е обичайно да се произнася смъртна присъда било срещу мъж, било срещу жена след деветия час. Утре сутринта, ако бъдем принудени да произнесем подобна присъда, ще изпълним волята ти.

93. Кралицата бива поведена към кладата

Тогава крал Артур млъкнал и потънал в такава скръб, че през цялата нощ не се сетил да сложи залък в устата си или да отпие дори една глътка. Не пожелал и да доведат кралицата пред очите му.

На сутринта, още при настъпването на първия час, бароните се събрали в двореца, а кралят се изправил и им поставил следния въпрос:

— Сеньори, как трябва да постъпим с кралицата по законите на правосъдието?

Бароните се оттеглили на съвещание, по време на което потърсили мнението на Агравен и двамата му братя. Те им отговорили, че според тях кралицата трябва да умре с позорна смърт, защото е накърнила честта на владетеля, допускайки рицар да си легне в ложето на крал, отличавал се при това с безукорна добродетелност през целия си живот.

— Ето защо смятаме, че само заради тази своя постъпка тя напълно е заслужила смъртна присъда.

Волю-неволю бароните се обединили около това заключение, защото освен всичко друго виждали, че такова е и желанието на краля.

Що се отнася до месир Говен, когато си дал сметка, че решението за смъртта на кралицата е вече взето, той заявил, че няма сили да понесе болката да види как умира дамата, отредила му най-големите почести, с които е бил удостоен през живота си, а след това се обърнал към краля:

— Сеньор, връщам ти всичко, което притежавам от теб, и ти заявявам, че никога повече няма да ти служа, ако допуснеш това безчестие.

Кралят обаче не му отвърнал и дума, защото се бил замислил за нещо друго. Така месир Говен напуснал двора му и отишъл право в своя дом, обзет от такава мъка, сякаш виждал как целият свят умира пред очите му.

Кралят от своя страна заповядал на слугите си да издигнат огромна клада и да качат на нея съпругата му. Така трябвало да умре една невярна кралица, опетнила и опозорила короната*^[2].

Тогава целият град се изпълнил с гълчава, разнесли се викове: хората изпаднали в такава дълбока скръб, сякаш кралицата била тяхна майка. Слугите пък, на които било наредено да построят кладата, я издигнали толкова висока, че целият град можел да я вижда.

По някое време кралят наредил да му доведат виновницата. Тя се явила, обляна в сълзи, облечена в червена копринена рокля и наметало. Била толкова красива и изящна, че ако някой би тръгнал да търси из целия свят друга толкова прелестна дама, то той би положил напразни усилия. Като я видял, кралят изпитал такава жал, че отвърнал поглед и само наредил да я отведат и да изпълнят онова, което съдът бил решил.

Тогава стражата напуснала двореца заедно с кралицата и я повела надолу по улиците на града. Като излязла от двора и гражданите я забелязали, от всички страни се разнесли викове на съжаление:

— Ах, господарке, най-добросърдечна сред хората и най-благовъзпитана сред дамите, у кого ще намерят бедните люде съчувствие оттук насетне? Ах, ти, кралю Артуре, който със своето вероломство си решил да пратиш на смърт кралицата, дано да те споходи един ден разкаянието! И дано предателите, които извършиха това пъклено дело, да умрат с позорна смърт!

Такива думи се изтръгвали от устата на гражданите, които следвали шествието и крещели, сякаш били напълно обезумели**^[3].

Кралят заповядал на Агравен да вземе четиридесет рицари и да отиде с тях да охранява полето, където кладата вече пламтяла, така че, ако отнякъде се появи Ланселот, да не може да се справи с тях.

— Господарю — отвърнал му Агравен, — доколкото разбирам, волята ти е и аз да отида с тях?

— Да — потвърдил кралят.

— Заповядай тогава и на брат ми Гахериет да дойде с нас.

Кралят наредил на Гахериет, ала последният му отговорил, че няма да постъпи така. Тогава кралят го обсипал с такива заплахи, че Гахериет в края на краищата обещал да изпълни нареждането му. Сетне отишъл да се въоръжи, което побързали да сторят и всички останали.

Вече въоръжени, те излезли от града и като се преброили, установили, че са осемдесет души.

— Хей, Агравен — обърнал се към брат си Гахериет — нима смяташ, че съм дошъл да се бия с Ланселот, ако той се появи, за да спаси кралицата? Добре е да знаеш, че няма да се бия срещу него и бих предпочел да я задържи при себе си до края на живота й, отколкото да я видя как умира тук.

94. Ланселот пристига, за да спаси кралицата

Увлечени в подобни разговори, Агравен и Гахериет се приближили до кладата. От своя страна Ланселот, който бил устроил засада в окрайнините на гората заедно със своите хора, видял, че пратеникът му се връща от града, и с нетърпение го попитал какви новини носи от двора на крал Артур.

— Лоши новини, сеньор — отвърнал му той. — Госпожа кралицата е осъдена на смърт, а ти можеш да видиш с очите си кладата, която подготвят, за да я изгорят на нея.

— Сеньори — провикнал се тогава Ланселот, — на конете! Онзи, който възнамерява да й отнеме живота, ще се раздели пръв с него! Дано Господ, ако се е вслушвал някога в молба на грешник, ми даде да срещна най-напред Агравен, защото именно той ми устрои цялата тази крамола!

Огледали се тогава Ланселот и хората му, за да преценят колцина са, и като се преброили, открили, че са тридесет и двама*^[4]. Всички се качили на конете, взели щитовете и копията си и вече готови, препуснали по посока на кладата. Когато суетящите се край нея хора на краля ги видели да идват, всички в един глас се провикнали:

— Ланселот, Ланселот! Бягайте! Спасявайте се!

Ланселот, който препускал начело на цялата чета, се насочил към мястото, където се намирал Агравен, и му извикал:

— Страхливец! Предател! Свършено е с теб!

След което го ударил с такава мощ, че никаква броня не би могла да възпрепятства копието да прониже тялото му от край до край, блъснал го като воин, превъзхождащ противника си по сила и храброст, и го хвърлил от седлото на земята. При падането копието му се счупило.

От своя страна Боорт, носейки се с най-голямата бързина, на която конят му способен, извикал на Герехет да се отбранява, защото го предизвиква да се бият на живот и смърт. Сетне насочил коня срещу него и го ударил така тежко, че никаква броня не би могла да възпре желязното копие да прониже гръдта му. Свалил го от коня на земята в такова състояние, че вече нямал нужда от никакъв лекар. Що се отнася до останалите, всички изтеглили мечовете си и се хвърлили в схватката.

Когато Гахериет видял, че двамата му братя са повалени, не питайте дали не се вбесил, след като по всичко изглеждало, че няма начин да не са мъртви. Насочил се тогава към Мелиад Черния, който полагал всички усилия, за да помогне на Ланселот и да отмъсти за позора на кралицата. Ударил го с такава сила, че го хвърлил насред огъня. Сетне изтеглил меча си и с голяма храброст и мощ нападнал друг рицар, когото повалил в нозете на самия Ланселот.

Хектор, който внимавал какво става, видял подвизите на Гахериет и си казал:

„Ако този продължава да е жив още малко, като нищо ще ни нанесе големи поражения, защото се отличава с голяма храброст. Ето защо е най-добре да го убия, за да не ни причини още по-тежки щети, отколкото вече ни е причинил.“

Пришпорил тогава коня си и се понесъл срещу Гахериет с изваден меч. Ударил го толкова силно, че шлемът на Гахериет отхвръкнал на земята. Като усетил, че главата му е незащитена, последният потръпнал от ужас. В същия миг Ланселот, който обхождал редиците на сражаващите се, не го разпознал и го ударил с голяма сила по главата, така че мечът му стигнал чак до зъбите.

95. Кралицата е спасена

При този удар хората на крал Артур се огънали, защото видели, че Гахериет пада мъртъв на земята. Ала преследвачите им продължили сечта с такова ожесточение, че от всички осемдесет рицари живи останали само трима: Мордред и още двама рицари на Кръглата маса. Скоро Ланселот видял, че насреща си няма нито един противник от свитата на краля. Тогава се приближил до кралицата и й казал:

— Кралице, кажи какво да направим за теб?

Тя, зарадвана от щастливия изход на премеждието, който Бог й бил изпратил, му отвърнала:

— Сеньор, бил искала да ме изведеш на сигурно място, където крал Артур не упражнява своята власт.

— Сеньора — наредил тогава Ланселот, — качи се на този кон и ела с нас в гората. Там ще решим как да действаме по-нататък.

Кралицата му дала своето съгласие.

96. Кралицата поверява съдбата си на Ланселот

Тогава хората на Ланселот помогнали на кралицата да се качи на един жребец и всички заедно потънали в дебрите на гората. Озовали се веднъж под нейната закрила, те се огледали, за да видят дали всички са здрави и читави. Преброили се и установили, че са изгубили трима от своите. Тогава започнали да се питат един друг какво се е случило на тези техни съратници.

— Бог ми е свидетел — рекъл Хектор, — аз видях как умряха и тримата. Уби ги със собствената си ръка Гахериет.

— Какво? — извикал изненадан Ланселот. — Нима Гахериет е участвал в тази битка?

— Сеньор — обадил се Боорт, — как може да задаваш такъв въпрос? Та ти лично го уби!

— Кълна се в Господ Бог — потвърдил Хектор, — ти наистина го уби.

— В такъв случай можем да бъдем сигурни, че никога няма да се помирим нито с крал Артур, нито с монсеньор Говен заради голямата им обич към Гахериет. На прага сме на война, чийто край никога няма да видим.

Ланселот се почувствал много нещастен заради смъртта на Гахериет, защото той бил един от всички рицари на света, когото обичал най-много. По някое време Боорт му казал:

— Сеньор, добре е да вземем мерки, за да осигурим безопасността на кралицата.

— Ако успеем да я отведем в един замък, който покорих неотдавна, мисля, че там тя не ще има причина да се опасява от краля. Този замък е удивително солиден и е разположен на такова място, че няма как да бъде обсаден. Ако отидем там и го укрепим допълнително, ще повикам отблизо и далеч рицари, на които неведнъж съм правил услуги, да дойдат при мен. Разпръснати из целия свят, те са голямо множество и са ми изцяло предани, така че всички веднага ще се отзоват, за да ми помогнат.

— Къде се намира замъкът, за който говориш, и как се нарича? — попитал Боорт.

— Казва се замъкът „Стражата на Радостта“*^[5]. Когато обаче го завоювах — а това беше по времето, когато все още бях новопосветен рицар, — хората го наричаха замъка „Стражата на Мъките“.

— Господи! — възкликнала кралицата. — Кога най-после ще се озовем в този замък?

97. Кралицата се установява в замъка „Стражата на Радостта“

Предложението на Ланселот било възприето и всички потеглили на дълъг път през гората, като си дали дума, че който и придворен на краля понечи да ги възпрепятства, ще намери начаса смъртта си. Яздили така до един замък, разположен в сърцето на гората, който се наричал Калек. Господарят му бил граф, храбър и могъщ рицар, който обичал Ланселот повече от всеки друг. Като узнал, че е пристигнал в замъка, той много се зарадвал и го приел с големи почести, оказвайки му всички знаци на уважение, на които бил способен, а най-вече му обещал, че ще му помага срещу всички негови противници, включително срещу крал Артур.

— Сеньор — обърнал се той към Ланселот, — ако ти хареса, бих могъл да ти предложа и моя замък — на теб и на госпожа кралицата. Струва ми се, че би трябвало да приемете моето предложение, защото е здраво укрепен и в него няма защо да се боите от каквото и да било, та дори и от могъществото на краля.

Ланселот му благодарил сърдечно, но му казал, че няма намерение да се застоява на това място. На другия ден напуснали замъка и препускали с възможно най-голямата бързина, додето не се озовали на четири левги от замъка „Стражата на Радостта“.

Ланселот изпратил вестители да съобщят, че пристига в замъка. Когато хората в него узнали за това, всички наизлезли да го посрещнат, преизпълнени с такава радост, сякаш към тях се придвижвал самият Господ Бог, и му устроили далеч по-големи почести, отколкото ако трябвало да посрещнат крал Артур. А като разбрали защо е дошъл, и научили, че иска да остане задълго при тях, те му се заклели във всичките си светини, че ще му помагат до смърт. Ланселот призвал рицарите от областта да се явят при него и веднага голямо множество от тях надошло в замъка.

Ала тук разказът престава да говори за тези събития и се връща към крал Артур.