Смъртта на крал Артур (15) (Роман от XIII в.)

XIV
Траур в двора на крал Артур

98. Напразно търсене на бегълците

И тъй, разказът продължава с това, че когато крал Артур видял Мордред да се връща като беглец от бойното поле, носейки се по улиците на град Камелот в компанията на едва двамина рицаря, той изпаднал в почуда каква би могла да е причината за това. Ето защо попитал първите пристигнали какво се е случило, та са се впуснали в бягство.

— Сеньор — отговорил му един слуга, — нося и на теб, и на всички в двореца само лоши новини. Сеньор, знай, че от всички рицари, които отведоха кралицата към кладата, от смъртта се спасиха само трима. Единият от тях е Мордред, а другите само Господ Бог знае кои са. Боя се, че всички останали загинаха.

— Ха! — възкликнал смаян кралят. — Кой, Ланселот ли ви нападна?

— Да, господарю, и дори отведе със себе си кралицата, след като я отърва от кладата. Потъна заедно с нея в най-гъстата част на гората.

Кралят се почувствал така покрусен от тази новина, че не знаел какво да направи. В този миг се появил Мордред, който казал:

— Господарю, всичко се разви много зле за нас. Ланселот ни нападна, разгроми ни и сега си отива, отвеждайки със себе си кралицата.

— О, няма да си отидат толкова лесно! — извикал кралят. — Поне доколкото имам сили да им попреча.

Сетне веднага наредил на рицари, прислужници и всички присъстващи да се въоръжат и бъдат в готовност. Всички по най-бързия начин се качили на конете и напуснали града, покрити с желязо от глава до пети. Щом навлезли в гората, те започнали да я претърсват ту в една, ту в друга посока, опитвайки се да открият бегълците, ала така и не намерили никого. Кралят ги посъветвал да се разделят и да поемат по различни пътеки, за да им бъде по-лесно да ги открият.

— За Бога — обърнал се тогава към него крал Карадос, — Артуре, не споделям това твое предложение: имай предвид, че го съпровождат голям брой силни и храбри рицари, така че ако твоите хора се разделят на малки дружини и Ланселот срещне една от тях, с нея ще бъде свършено. Всички ще бъдат избити.

— Как предлагаш тогава да постъпим? — попитал го крал Артур.

— Проводи свои пратеници до всички моряци в пристанищата на страната, които да обявят, че никой не бива да проявява дързостта и неподчинението да превозва Ланселот до отвъдния бряг. Така той ще се види принуден да остане на острова независимо дали му се иска, или не. Щом остане тук, не ще бъде трудно да научим къде се намира, и да потеглим срещу него с толкова многобройна войска, че да го заловим без особени затруднения. Тогава ще можеш наистина да си отмъстиш за стореното. Ето такъв е моят съвет.

Крал Артур тутакси свикал своите вестители и ги проводил до всички пристанища на кралството със забраната никой да не проявява дързостта и неподчинението да превозва Ланселот до отвъдния бряг. Щом свършил тази работа, той потеглил обратно към града. Като се озовал на бойното поле край кладата, където лежали мъртвите рицари, той се огледал и забелязал убития от Ланселот Агравен. Рицарят бил пронизан с копие по средата на гърдите и желязното острие стърчало откъм гърба му. Кралят тутакси го разпознал. Тогава изпитал такава жестока болка, че не успял да се удържи на седлото и паднал в несвяст на земята върху трупа на племенника си. Когато след известно време дошъл на себе си и си възвърнал дар слово, той рекъл:

— Ха! Скъпи племеннико, наистина много те мразеше онзи, който те е пронизал така. Ала нека да се знае, че той ми причини много голяма болка в сърцето, като лиши моя род от такъв рицар, какъвто бе ти.

Сетне снел шлема от главата на покойния си племенник и се взрял в лицето му. Целунал го по очите и устата, която вече била съвсем студена, и наредил да го отнесат в града.

99. Крал Артур в траур

Кралят се отдал на своята мъка и, облян в сълзи, тръгнал да броди из бойното поле. Най-сетне намерил убития от Боорт Герехет. Тогава бихте могли да видите как болезнено блъска една о друга покритите си с железни ръкавици длани, защото — ако не се брои шлемът — той все още бил облечен в доспехите си. Голяма била скръбта на краля. Не преставал той да мълви, че прекалено дълго е живял, щом е станал свидетел на смъртта на онези, които с такава нежност е отгледал.

Ридаейки и въздишайки, той наредил да положат Герехет върху щита му*^[1], за да го пренесат в града, и продължил да оглежда бойното поле. По някое време погледнал надясно и забелязал убития от Ланселот Гахериет. С изключение може би на Говен той бил любимият му племенник. Като съгледал трупа на младежа, когото толкова обичал, кралят изпитал най-силната болка, която човек изобщо може да изпита от загубата на свой близък. Затичал се с всички сили към него, прегърнал го здраво в обятията си, след което изгубил свяст. Нямало наоколо барон, който да не се изплаши, че кралят може да предаде Богу дух пред собствените им очи. Артур останал безжизнен поразително дълго: за същото време човек би могъл да измине не по-малко от половин левга. Като дошъл на себе си, казал достатъчно високо, за да го чуят всички:

— Ха! Господи, наистина твърде дълго съм живял! Ах, смърт, ако закъснееш още малко, ще те упрекна, че си ужасно мудна! Ах, Гахериет, ако ми е съдено да умра от мъка, ще умра най-вече заради теб. Мили племеннико, какво нещастие е, че е бил изкован някога този меч, с който си бил посечен, и дано същата злочестина да споходи онзи, който те е посякъл. Съсипа той и мен, и целия ми род!

Сетне го целунал по очите и устата, както бил целият окървавен, и потънал в такава скръб, че всички, които го виждали, не можели да сдържат удивлението си. Впрочем нямало наоколо човек, който да не е опечален, тъй като всички изпитвали към Гахериет голяма любов.

100. Ужасът на Говен

Привлечен от виковете в града, месир Говен излязъл от своя дом, мислейки, че по всяка вероятност кралицата вече е мъртва и тази всеобща скръб е за нея. Като се озовал насред улицата и хората го забелязали, първите, които го видели, му казали:

— Месир Говен, ако искаш да видиш пределите на своето нещастие и крушението на своя род, качи се веднага в двореца и там ще откриеш най-голямата злочестина, която някога те е сполетявала.

Месир Говен много се притеснил от тези думи, но не казал нищо, а тръгнал да слиза по улиците с наведена глава, без да му мине през ума, че скръбта на хората е за неговите братя, защото все още не знаел какво се е случило, а мислел, че става дума за кралицата. Вървейки по улиците, той се озъртал наляво и надясно, и единственото, което виждал, били разплаканите хора — и млади, и стари. Всички те, щом го разпознавали, казвали едно и също:

— Ах, месир Говен, иди да видиш своята голяма злочестина!

Като си дал сметка, че всички му казват едно и също, тревогата му се увеличила, но не посмял да я изрази явно. Когато пристигнал в двореца, видял, че присъстващите са до един опечалени, сякаш всички принцове на света са мъртви. Ето че се появил и кралят, който, виждайки монсеньор Говен да идва, казал:

— Говен, Говен, ела да видиш общата ни злочестина — и твоята, и моята. Тук лежи мъртъв твоят брат Гахериет — най-храбрият воин от нашия род.

И показал окървавеното тяло на Гахериет, което той притискал в прегръдките си. Като чул тези думи, месир Говен не намерил сили да отговори и дума, нито да се удържи прав, ала сърцето му не издържало и той паднал в несвяст. От своя страна бароните били много натъжени от случилото се и дори си казвали един на друг, че никога повече няма да изпитат радост в живота си. Като видели обаче монсеньор Говен да се строполява на пода, те се впуснали да го вдигнат и заплакали с горчиви сълзи над неподвижното му тяло.

— Господи — жалвали се те, — какви поражения навсякъде около нас!

Като дошъл на себе си, месир Говен се изправил и се завтекъл към трупа на мъртвия Гахериет. Грабнал го той от ръцете на краля и го притиснал към гърдите си, обсипвайки го с целувки. В този миг сърцето му отново не издържало и той паднал на пода, оставайки в несвяст по-дълго и от преди. След повторното си свестяване Говен седнал, държейки тялото на брат си, след което започнал да го оглежда. Като видял колко жестоко е посечен, той възкликнал:

— Ха! Драги братко, прокълната да бъде ръката, която е дръзнала да те посече! Мили обични братко, как силно те е мразел онзи, който ти е нанесъл такъв страшен удар! Ох, братко, що за сърце е имал той да те лиши от живота? Мили обични братко, как е могла да допусне Съдбата тази така грозна, така злодейска смърт, след като те бе надарила с всички върховни достойнства? Та тя бе толкова ласкава, така благосклонна към теб! Качила те бе най-отгоре на своето колело! Драги братко, виждам, това тя е сторила, за да убие мен и за да умра аз от мъка по теб. Да, аз имам пълното право да умра, нещо повече, ще се стремя към смъртта, след като видях, че твоята смърт вече е дошла. У мен вече няма желание да живея, освен докато не отмъстя на онзи вероломен подлец, който ти причини всичко това.

101. Монсеньор Говен в траур

Такива думи редял месир Говен. Щял да продължи да окайва съдбата на брат си, ала сърцето му се свило толкова силно, че не могъл повече нищо да каже. След като задълго запазил мълчание в неописуемата си мъка, той обърнал поглед надясно и забелязал Герехет и Агравен да лежат върху щитовете, на които били донесени от бойното поле. Като ги видял, той тутакси ги разпознал и извикал на висок глас, така че всички да го чуят:

— Ха! Господи, наистина твърде дълго съм живял, щом се налага да търпя болката да виждам най-близките си роднини покойници!

Сетне на няколко пъти се хвърлял да ги прегръща. Скръбта му била толкова голяма, че бароните, които стоели отстрани, се изплашили да не умре в ръцете им. По някое време кралят ги попитал какво може да се направи за Говен:

— Защото — казал той — ако остане задълго тук, струва ми се, че ще умре от мъка.

— Господарю — отвърнали те, — на мнение сме, че трябва да отведем оттук месир Говен и да го сложим да си легне в някоя стая. Там трябва да бъде пазен, докато погребем братята му.

— Така да бъде — съгласил се кралят.

Тогава те подхванали монсеньор Говен, който и в този миг се намирал в несвяст, и го отнесли в една стая от кралските покои. Там той останал да лежи и никой не успял да изтръгне дори дума от устата му.

102. Погребението на Гахериет и неговите братя

През нощта целият Камелот бил налегнат от неописуема покруса и нямало човек, който да не се облее в сълзи. Свалили доспехите от телата на убитите рицари, за да ги погребат съобразно принадлежността им към един или друг род. За всеки били приготвени ковчег и гроб. За Герехет и Агравен изработили два разкошни ковчега, както подобавало на кралски синове, и разположили телата им едно до друго в църквата „Сент Етиен“, която по онова време била главната църква на града. Между двата им гроба кралят наредил да бъде изградена гробница, предназначена за Гахериет, която била по-красива и пищна и се възвишавала над тях.

Когато полагали ковчезите, нямало човек, който да не избухне в плач. Присъствали всички епископи и архиепископи от страната, както и всички велможи и височайши особи в кралството. Те отдали последни почести на тленните останки на загиналите рицари, особено на тези на Гахериет, защото бил изключително добродетелен мъж и храбър рицар. Върху гробницата била поставена плоча с надпис, който гласял:

Тук лежи Гахериет, племенник на крал Артур, когото уби Ланселот от Езерото.

103. Кралят свиква съвет

Когато свещениците отслужили погребалната литургия, кралят се върнал в двореца и заел място сред своите барони, толкова нажален и унил, колкото нямало да бъде, ако бил изгубил половината си кралство. Бароните му скърбели не по-малко от него. Залата се изпълнила с велможите от двора му, които пазели такава тишина, сякаш в нея нямало жива душа. Кралят огледал смълчаното присъствие, след което казал на висок глас, така че всички да го чуят:

— Господи, Ти, Който дълго време ми бе отреждал само почести, ето че само за миг едно голямо нещастие бе достатъчно, за да ме срине напълно, защото никой не е претърпявал загуба като тази, която понесох през последните дни. Когато се случва човек да изгуби свои владения заради война или предателство, то това са блага, които могат да бъдат възстановени, ала когато губи приятел, и то от своята кръв, такава загуба е невъзстановима, такава щета е непоправима. Ала тази щета ми бе наложена не от Божието правосъдие, а от горделивостта на Ланселот. Ако бе последствие от Божието отмъщение, то единственото, което можех да направя, е да се смиря и да му се подчиня, ала тя ми бе сторена от човек, когото аз отгледах и възпитах тук, на своя земя, сякаш бе моя кръв. Сега именно той ми причини тази злочестина и този позор. Що се отнася до вас, то след като сте мои хора, положили клетва за вярност към мен и владеещи дадени ви от мен земи, аз изисквам от вас в името на тази клетва да ме посъветвате като ваш суверен как да отмъстя за нанесения ми позор*^[2].

104. Оживено разискване на кралския съвет

Щом изрекъл това, кралят млъкнал в очакване бароните да му дадат отговор. Те се спогледали, подканвайки се един друг да вземат думата. След продължително мълчание пръв се изправил крал Йон, който се обърнал към крал Артур:

— Сеньор, аз ти принадлежа, следователно съм длъжен да ти дам съвет, който да пази и твоята чест, и моята. Няма съмнение, че твоята чест изисква да потърсиш отмъщение за нанесеното ти оскърбление. Но ако трябва да преценя какъв е интересът на кралството, не мисля, че трябва да предприемаш война срещу наследниците на крал Бан. Всички ние сме наясно, че Господ Бог е издигнал това потомство над всички останали кралски родове и че ако изключим теб, не съществува в целия свят такъв храбрец и воин, който, отвори ли война срещу наследниците на крал Бан, да не претърпи пълно поражение. Ето защо, сеньор, те моля в името на Господ Бог да не отваряш война срещу тези хора, ако не си твърдо убеден, че ще я спечелиш, защото аз от своя страна съм сигурен, че ще бъде много трудно да ги победиш.

При тези думи в залата се надигнала голяма гълчава. Мнозина охулили и навикали крал Йон за това, което бил казал, обвинявайки го открито, че прави такова предложение от малодушие.

— Добре е да знаете — взел отново думата крал Йон, — че в никакъв случай не съм изрекъл тези думи, защото страхът е подгонил по-силно мен, отколкото вас, а защото съм наясно, че започне ли тази война и успеят ли да преминат невредими в своята страна, те ще се боят от вашите удари далеч по-малко, отколкото си представяте.

— Месир Йон — обадил се Мордред, — никога досега не съм чувал един толкова храбър мъж да дава толкова калпави съвети! Ала ако кралят ми има доверие, ще отиде на война и ще те вземе със себе си независимо дали искаш, или не.

— Мордреде — отговорил му крал Йон, — готов съм да воювам, и то с по-голяма храброст от теб. Нека кралят потегли, когато пожелае.

— Чудя се на спора ви — разнесъл се гласът на Мадор дьо ла Порт. — Ако искате да започнете война, няма нужда да я търсите в някакви далечни земи. Доколкото знам, Ланселот се намира отсам морето в замъка „Стражата на Радостта“ — един замък, който той превзе в началото на рицарските си подвизи. Аз познавам добре този замък, защото навремето прекарах известно време в него като пленник и дори се боях, че ще намеря там смъртта си, ако не беше Ланселот, който освободи мен и моите съратници*^[3].

— Бога ми — възкликнал кралят, — и аз познавам много добре този замък. Дали е отвел там кралицата?

— Господарю — рекъл Мадор, — можеш да бъдеш сигурен, че кралицата се намира именно там. Ала аз не бих те посъветвал да го нападаш, защото този замък е тъй силно укрепен, че не се бои от никаква обсада, а и хората, които са в него, са толкова храбри и опитни воини, че изобщо няма да се притеснят от твоите набези. Нещо повече, настъпи ли сгоден момент да ти изиграят някаква лоша шега, няма да пропуснат да ти я поднесат.

Като чул това, кралят рекъл:

— Мадоре, истина е това, което казваш за непристъпността на замъка и храбростта на хората в него. Ала и ти, и всички присъстващи тук, знаете много добре, че откакто нося корона, никога не съм започвал война, от която не съм излизал с чест за мен самия и за моето кралство. Ето защо ви заявявам, че за нищо на света няма да се откажа да тръгна на война срещу онези, които причиниха смъртта на моите любими роднини. Обръщам се към вас, които сте тук, свиквам и онези, които, независимо дали са наблизо или надалеч, владеят дадени им от мен земи, и когато всички се съберат, петнадесет дни по-късно ще тръгнем на поход от град Камелот. И понеже не желая никой да се откаже от участие в това начинание, изисквам от вас да се закълнете до един върху светите реликви, че ще воювате, докато отмъстим за позора и спасим нашата чест.

105. Подготовка за война

Реликвите тутакси били донесени и всички, които се намирали в голямата зала — и богати, и бедни, — дали своята клетва. Сетне кралят чрез пратеници наредил на своите васали отблизо и далеч, които владеели дадени им от него земи, да се явят в Камелот в уречения ден, защото имал намерение да събере цялата си войска за поход срещу замъка „Стражата на Радостта“. Всички се подчинили на заповедта и се подготвили да потеглят към областта, чиято граница е река Хомбър.

Така започнала войната, довела до гибелта на крал Артур. Въпреки че в началото той имал известно предимство, в края на краищата той бил разбит в нея.

 

 

Впрочем Мълвата, която се носи така бързо по света, достигнала още на следващия ден след съвета до замъка „Стражата на Радостта“. Човекът, който я донесъл, бил един от слугите на Хектор от Мар, постарал се да напусне веднага двора на крал Артур.

Когато пристигнал там, където го очаквали, жадни за новини, хората на господаря му, той им известил, че решението е взето и войната ще започне без никакво отлагане, защото най-могъщите феодали и рицари в двора са положили клетва и във войската са свикани всички васали, които владеят земи, дадени им от крал Артур.

— Наистина ли се е стигнало дотам? — удивил се Боорт.

— Да, сеньор — отвърнал вестителят. — Скоро ще можеш да видиш със собствените си очи крал Артур и цялата му войска.

— Кълна се — рекъл тогава Хектор, — че ще дойдат за своя погибел и много ще има да се разкайват за това.

106. Ланселот взема ответни мерки

Като научил тази новина, Ланселот повикал един вестител, когото проводил в кралствата Беноик и Гон с нареждането до всички барони да укрепят и подготвят за отбрана своите замъци, така щото ако отпътува от Велика Британия и дойде в кралство Гон, да намери крепостите там подсилени и в готовност, ако се наложи, да удържат нападенията на крал Артур. Сетне заповядал на всички рицари от Сорелоа и Външната земя, на които някога бил правил услуги, да му се притекат на помощ срещу крал Артур. И понеже бил много обичан от всички, отвсякъде надошли толкова хора, че ако Ланселот бил владетел и управлявал кралство, едва ли би могъл да събере толкова много рицари, колкото се насъбрали тогава.

Ала сега разказът престава да говори за него и се връща при крал Артур.