Смъртта на крал Артур (18) (Роман от XIII в.)

XVII
Ланселот връща кралицата на Артур

117. Папата заплашва Артур с отлъчване от Църквата

Така кралят продължил да обсажда замъка „Стражата на Радостта“ повече от два месеца. Обсадените извършили редица набези срещу противниците си и след множество схватки изгубили немалка част от своите рицари, тъй като били по-малобройни от войската на краля.

Докато траели тези събития, римският папа научил, че Артур е изоставил съпругата си и заплашва, ако попадне в ръцете му, да я убие. Осведомен, че няма достатъчно доказателства за престъплението, в което я обвиняват, той наредил на архиепископите и епископите от кралството да наложат забрана и да отлъчат всички владения на крал Артур от Църквата, ако не върне своята съпруга при себе си и не се отнася към нея с уважение, дължимо на една кралица*^[1].

При новината за това папско нареждане кралят бил много натъжен. Макар да бил убеден, че е съгрешила спрямо него, той продължавал дълбоко да я обича и бързо склонил да се подчини на папската воля. Ала си казал, че дори Гениевра да се върне, войната с Ланселот пак няма да спре, защото вече я е подхванал и връщане назад няма.

При тези обстоятелства кралицата се срещнала с епископа на Рочестър, който й казал:

— Кралице, трябва да се върнеш при своя господар краля, защото такава е заповедта на папата. В присъствието на всички свои барони Артур ще ти обещае да се отнася към теб, както крал подобава да се отнася към кралица, и където и да отидеш, да не ти държи сметка — нито той, нито хората от неговия двор — за онова, което се говори за теб и Ланселот.

— Сеньор — отвърнала му кралицата, — ще обмисля внимателно твоите думи и според това, което ме посъветват, в най-скоро време ще ти дам отговор.

118. Жертвоготовността на Ланселот

Тогава кралицата събрала в една стая Ланселот, Боорт, Хектор и Лионел, и им казала:

— Сеньори, вие сте хората, на които имам най-голямо доверие на света. Затова ви моля да ми дадете съвет, съответстващ на моето достойнство и на онова, което по ваша преценка е най-доброто за мен. До мен достигна вест, която не може да не ми е приятна, както, мисля, е приятна и на вас: а тя е, че кралят, който е най-добродетелният мъж на света, както и вие самите всекидневно твърдите това, ме моли да се върна при него и обещава да се отнася към мен със същото уважение, както в миналото. Голяма чест е, че отправя подобна молба към мен и че е склонен да забрави греховете ми. Самите вие нямате какво да загубите, защото съм решена да си тръгна оттук единствено при условие, че той се откаже от враждата си към вас или най-малкото ако ви позволи да напуснете страната. Така вие няма да имате от какво да се притеснявате, докато пребивавате на тази земя. Кажете ми какво ще ме посъветвате при това положение. Ако предпочитате да остана при вас, ще остана. Ако искате да си тръгна, ще си тръгна.

— Кралице — взел пръв думата Ланселот, — ако следваш копнежите на моето сърце, ще останеш. Ала понеже искам този раздор да се уреди по-скоро в съответствие с твоето достойнство, отколкото с моите желания, съветвам те да се върнеш при краля. Ако откажеш да се върнеш след предложението, което ти е направил, няма да има човек на света, който да не е убеден в твоя позор и моето вероломство. Ето защо искам да уведомиш краля, че още утре ще се върнеш при него. Заявявам също, че при напускането на замъка ще бъдеш съпроводена от ескорт, по-величествен от всеки ескорт, съпровождал някога която и да е кралица. Ако говоря така, въпреки че те обичам, както никой рицар не е обичал дамата на своето сърце, то е, за да защитя твоята чест.

В този миг сълзи започнали да напират в очите му, а кралицата избухнала в ридания.

Като чул, че Ланселот дава съгласието си на кралицата да се върне при краля, Боорт му казал:

— Сеньор, ти постъпи доста необмислено. Дано волята на Бог е това решение да бъде за твое добро! Аз обаче съм на мнение, че никога досега не си вземал решение, за което впоследствие ще съжаляваш толкова много. Ще заминеш за Галия, кралицата ще остане в тази страна и ти никога повече няма да я видиш. Наясно съм с твоите чувства и голямата любов, която изпитваш към нея, и затова съм убеден, че не ще мине и месец, и ще даваш мило и драго, само и само да не си позволявал тази раздяла. Боя се, че ще се разкайваш за това далеч повече, отколкото си представяш.

След Боорт думата взели и останалите двама, които се присъединили към мнението му и започнали да укоряват Ланселот:

— Сеньор, от какво толкова се страхуваш от краля, та си готов да върнеш съпругата му?

Ланселот отговорил, че ще му я върне, каквото и да се случи в бъдеще, дори да умре от мъка по нея.

Съвещанието приключило, когато той заявил, че няма принуда, която би го накарала да се откаже от решението си. Тогава кралицата се срещнала отново с епископа, който я чакал в залата, и му казала:

— Сеньор, можеш да отидеш при господин краля. Предай му поздрави от мое име и му кажи, че ще изляза оттук при едно-единствено условие: да позволи на Ланселот да напусне страната, без да падне и косъм от главата му, камо ли да изгуби дори един от своите хора.

При тези думи епископът благодарил на Господ Бог с цялото си сърце, защото му било ясно, че на войната е сложен край. Пожелал тогава на кралицата Бог да е с нея, както и с всички присъстващи. Сетне слязъл от замъка и се насочил право към шатрата на краля, за да му съобщи новината.

Като узнал, че Ланселот е решен да му върне кралицата, кралят в присъствието на цялата си свита заявил:

— Господ ми е свидетел, че ако Ланселот наистина бе така лудо влюбен в моята съпруга, колкото някои искаха да ми внушат, той щеше да продължи войната още месеци наред, само и само да не се разделя с нея. Ала щом се е съгласил да отстъпи така великодушно на моето искане, ще изпълня отначало докрай всички условия на кралицата. Ще го оставя да напусне страната, и то по такъв начин, че не ще се намери човек, който да му вземе и шпората от ботушите, без аз да му я възстановя двойно.

Сетне поискал от епископа да се върне в замъка и да каже от свое име на кралицата, че Ланселот може да напусне страната, без да се притеснява от нищо. И понеже е изпълнил така великодушно настояването му за връщането на кралицата, той от своя страна ще се задължи да му набави кораби от своята флота, за да премине в Галия.

Двете страни се съгласили, че кралицата ще се завърне при своя съпруг на следващия ден, а Ланселот ще напусне кралство Логрия, за да се прибере заедно с хората от своята свита в земите на кралство Гон, на които те са законни собственици и владетели.

Щом научили, че краят на войната е дошъл, войските на краля прекарали нощта в празнично настроение, защото повечето воини се боели, че ако се проточи още дълго, може да ги сполети най-лошото. Наистина хората в кралския стан били на върха на щастието, ала тези в замъка, точно обратно, били много натъжени и всички — бедни и богати, благородници и обикновени бойци — пролели немалко сълзи. И знаете ли защо? Защото виждали, че Боорт, Ланселот, Хектор и Лионел са мрачни и потиснати, сякаш целият свят вървял на погибел.

119. Предизвикателството на Говен

Тази нощ в замъка „Стражата на Радостта“ царяла истинска скръб. На развиделяване Ланселот казал на кралицата:

— Кралице, днес ти ще се разделиш с мен и аз ще бъда принуден да напусна тази страна. Не знам дали някога ще те видя отново. Ето един пръстен, който ти ми бе дала преди време, при първата ни среща, и който запазих досега от любов към теб. Моля те да го носиш занапред като знак за обичта ти към мен, а аз ще нося онзи, който е сега на пръста ти*^[2].

Кралицата на драго сърце му го дала. След края на разговора двамата започнали по най-бързия начин да се приготвят за раздялата.

Този ден четиримата братовчеди се явили разкошно облечени. След като се качили на конете, последвани от своите хора, те се отправили в пълна безопасност към кралския стан. Шествието наброявало повече от петстотин коня, наметнати с копринени покривала. Рицарите яздели тържествено, подхвърляйки си шеги и закачки, и изглеждали толкова радостни, колкото трудно бихте могли да си представите.

Кралят излязъл да ги посрещне, съпроводен от множество рицари. Като го видял да се приближава, Ланселот слязъл от коня, хванал за поводите този на кралицата и му казал:

— Господарю, ето, връщам ти кралицата, която насмалко да бъде екзекутирана заради вероломството на хората от твоята свита, ако не бях се нагърбил с опасното изпитание да й се притека на помощ. Не съм сторил това заради благосклонността, която бих могъл да очаквам от нея, а защото я познавам като най-достойната дама на света и защото би било върхът на нещастието, ако коварните люде, които я бяха осъдили на смърт, бяха изпълнили своите замисли. По-добре е те да са мъртви в своето безчестие, отколкото тя да бе убита.

Кралят приел съпругата си много натъжен от думите на Ланселот.

— Сеньор — продължил рицарят, — ако обичах кралицата с безумна любов, както някои желаеха да те убедят, аз нямаше още много месеци да ти я върна, а ти щеше да си безсилен да я прибереш при себе си.

— Ланселоте — рекъл кралят, — признателен съм ти за това, което стори, и един ден то може да ти донесе и нещо добро.

В този миг се изстъпил месир Говен, който казал на Ланселот:

— Ти си направил немалко добрини, за които сеньор кралят ти е признателен. При все това той има още едно изискване към теб.

— И какво е то? — попитал Ланселот. — Кажи ми и аз ще го изпълня, стига да е по силите ми.

— Той иска от теб да напуснеш неговата земя и никога повече да не стъпваш на нея.

— Сеньор — обърнал се Ланселот към краля, — такава ли е твоята воля?

— Щом Говен го иска, такава е и моята воля — отвърнал кралят. — Напусни моите владения и се прибери в своята страна отвъд морето, която е красива и плодородна.

— Драги сеньор, когато се прибера в моята страна, ще бъда ли в безопасност откъм вас? — продължил да пита Ланселот. — Какво трябва да очаквам от вас, мир или война?

— Можеш да бъдеш сигурен — отвърнал му месир Говен, — че война няма да избегнеш. Тя ще бъде далеч по-ожесточена, отколкото тази, която приключи току-що, и ще продължи, докато не отмъстим за моя брат Гахериет, когото ти уби злодейски. И цената за това е твоята собствена смърт, защото не бих се съгласил да получа ако ще целия свят в замяна на твоята глава.

— Месир Говен — взел думата Боорт, — най-добре е да се откажеш от тези заплахи. Твърдя с пълна увереност, че Ланселот няма никакъв страх от теб. Ако изобщо се появите някога в кралство Гон или в Беноик, бъди сигурен, че вероятността ти да изгубиш главата си, а не месир Ланселот, е много голяма. Твърдиш, че той вероломно е убил твоя брат, но ако искаш да докажеш това свое твърдение като истински рицар, аз съм готов да защитя моя сеньор в двубой с теб, така че ако бъда победен в полето на битката, месир Ланселот да поеме позора си, а ако те надвия, върху теб да падне срамът, че си бил непочтен обвинител. Така войната ще се ограничи до нас двамата. Ако се съгласиш, далеч по-добре ще бъде този раздор да се уреди между нас, отколкото между четиридесет хиляди души.

Месир Говен веднага подал на краля своята ръкавица и му казал:

— Господарю, Боорт ме предизвиква на този двубой, но няма да спечели нищо от това, защото съм готов да докажа в битка с него, че Ланселот предателски уби брат ми Гахериет.

Боорт също излязъл напред и заявил, че е готов да защитава Ланселот. Двубоят щял да се състои, ако кралят бил склонен да одобри провеждането му, защото това било единственото намерение на месир Говен, а и Боорт нямал друго желание, освен да се сражава срещу него. Кралят обаче върнал ръкавиците и на двамата с думите, че този двубой нямало да се състои днес, а когато се разотидели, всеки можел да се изявява, както намери за добре. Що се отнасяло до Ланселот, той трябвало да знае, че щом напусне страната му, ще получи война, по-голяма, отколкото може да си представи.

— Добре е да си припомниш, сеньор — рекъл тогава Ланселот, — че ти в никакъв случай нямаше да имаш днешната мощ да водиш война с подобен размах, ако действах пак уж в твой ущърб, когато ти се притекох на помощ срещу Галео, владетеля на Далечните острови, и в деня, в който той имаше възможност да ти отнеме и земи, и чест, а ти беше на ръба да понесеш невъобразим позор, сиреч да изгубиш короната и владенията си, сблъсъкът не свърши с това, че той се призна за твой васал**^[3]. Ако си припомниш този ден, както би било редно и уместно, ти не би си и помислил да започваш война срещу мен. И ако ти казвам всичко това, сеньор, то не е, защото се боя от теб, а заради приятелските чувства, които би трябвало да изпитваш към мен, ако умееше да се отблагодаряваш за заслугите на другите към теб — качество, което би прилягало на един крал. Мога да те уверя, че когато пристигнем в нашата страна и се озовем сред нашите васали, когато съберем всички наши сили и съюзници, когато подсилим нашите замъци и крепости, решите ли да тръгнете на война срещу нас и ние пожелаем да ви нанесем целия ущърб, на който сме способни, ще има да се разкайвате толкова горко, както не сте се разкайвали и не ще се разкайвате никога през живота си. Знай, че в такава война не е възможно да спечелиш нито блага, нито слава.

Същото се отнася и за теб, месир Говен, който имаш низостта да ме злепоставяш пред краля. Ти също не би трябвало да си позволяваш подобно поведение. Ако можеше да си спомниш как навремето те освободих от Скръбната кула, как убих Карадок Велики***^[4], който те бе хвърлил в нея като свой пленник и се канеше всеки миг да ти отнеме живота, ти едва ли щеше да изпитваш такава ненавист към мен.

— Ланселоте — отвърнал месир Говен, — ти не си направил за мен нищо, за което в крайна сметка не си ме накарал да си платя скъпо и прескъпо. Ти ми причини огромна болка, като ме лиши от онези, които обичах най-много, нанесе непоправима щета на целия ми род, а мен унизи и опозори. Ето защо не може да има никакво помирение между теб и мен. Не може и няма да има, докато съм жив.

Тогава Ланселот казал на краля:

— Сеньор, утре ще напусна твоите земи и в отплата за всички благодеяния и добрини, които съм извършил за теб, откакто съм произведен в рицарски сан, не ще отнеса оттук и пукнат петак от твоето имущество.

120. Щитът реликва

С това разговорът между двете страни приключил. Кралят се отправил към шатрите, съпроводен от кралицата. И двамата излъчвали такава радост, сякаш господ Бог бил слязъл сред тях. Воините от кралската войска също били на върха на щастието. Същото обаче не можело да се каже за хората от замъка, които изглеждали безкрайно натъжени, виждайки, че техният господар е по-мрачен и унил от когато и да било.

Като слязъл от коня, Ланселот дал заповед на своите хора да приготвят такъмите и сандъците с намерението да потеглят на път още на следващия ден, за да се доберат до морето и да преминат отвъд в земята на Гон.

Ланселот повикал един оръженосец на име Канахин и му казал:

— Вземи моя щит от онази стая и върви право в Камелот. Занеси го в голямата църква „Сент Етиен“ и го остави там на видно място, така че всички, които го забележат, да запазят спомена за необикновените подвизи, които съм извършил в тази страна. Знаеш ли защо отдавам подобна почит на това място? Защото в тази църква бях посветен в рицарски сан. Това е и причината да обичам този град повече от всеки друг. Поради всичко това искам моят щит да стои там, все едно че стоя аз, защото не знам дали след като напусна тази страна, съдбата ще ме доведе отново в Камелот.

121. Свещениците с радост приемат щита на Ланселот

Младежът понесъл щита, а Ланселот изпратил и други слуги с четири товарни коня, натоварени с дарове, за да се молят свещениците за него и да украсят с тях своята църква. Когато пристигнали в Камелот, пратениците на Ланселот били приети с радост както заради даровете, които носели, така и заради щита, който свещениците окачили по средата на църквата на сребърна верига, сякаш бил свещена реликва. Като научили за това, местните жители се стекли, за да го видят, възприемайки появата му като истински празник. Мнозина плачели, задето Ланселот си бил отишъл.

Ала сега разказът престава да говори за тях и се връща към Ланселот и неговите другари.

122. Ланселот напуска замъка „Стражата на Радостта“

Тук разказът продължава с това, че след като кралицата била върната на крал Артур, Ланселот напуснал замъка „Стражата на Радостта“. С разрешението на краля той преотстъпил замъка на един свой дългогодишен съратник при условия, позволяващи му да получава доходите от него до края на живота си, независимо в коя страна се намира.

Когато Ланселот се отправил на път със своята дружина, хората му се преброили и установили, че са приблизително четиристотин рицари, без да се броят оръженосците и носачите, съпровождащи ги както пеша, така и на коне. С пристигането си на морския бряг Ланселот се качил на един от очакващите ги там кораби, а на отплаване насочил поглед към земята, дарила го с толкова благодеяния и почести. От вълнение цветът на лицето му често се сменял, от гърдите му се изтръгвали дълбоки въздишки и сълзи напирали в очите му. Дълго останал той в това състояние, а накрая промълвил толкова тихо, че бил чут единствено от Боорт:

123. Сбогуване с кралство Логрия

— Ах, благословена страна, изпълнена с всевъзможни богатства, моята душа и животът ми остават изцяло в теб! Бъди благословена от устата на Оногова, Когото наричат Иисус, благословени да са и всички, които живеят в теб — и приятели, и неприятели. Мир да царува сред тях! Покой да има навсякъде! Радости Бог да им праща, по-големи от моите! Победи и почести да им дава срещу враговете, замислящи зло срещу тях! Несъмнено така и ще бъде, защото никой не би могъл да живее в една толкова благата страна, без да бъде щастлив като никой друг. Твърдя това от свой личен опит, защото за времето, което прекарах в нея, аз изпитах такова щастие, каквото не бих изпитал на никоя друга земя.

124. Пристигането на отвъдния бряг

Такива били думите, изречени от Ланселот при напускането на кралство Логрия. Докато можел да вижда очертанията на страната, очите му се взирали в нея, а когато я изгубил от поглед, се прибрал в каютата си, за да си легне, изпълнен с дълбока тъга — толкова голяма, че предизвиквала състраданието на всички, станали свидетели на чувствата му. И тази тъга не го напуснала през цялото плаване.

Щом слезли на отвъдния бряг, той се качил на седлото, последван от своите другари. Яздили, докато се озовали в окрайнината на една гора. Там Ланселот слязъл от коня и дал заповед да разпънат шатрите, за да пренощуват на това място. Хората, задължени да вършат тази работа, бързо изпълнили нареждането му. Така той прекарал нощта в шатрата си. На другия ден отново поел на път, докато най-сетне се озовал в своите владения. При вестта за появата му местните жители наизлезли на пътя и го посрещнали с ликуване, тъй като бил техен господар.

125. Ланселот дарява своите владения

На другия ден след пристигането си Ланселот най-напред изслушал утренята, а сетне отишъл при Боорт и Лионел и им казал:

— Приятели, направете ми една услуга, много ви моля.

— Сеньор — отвърнали му те, — не е редно изобщо да ни се молиш. Дай ни заповед и ние тутакси ще я изпълним, ако ще това да ни струва живота.

— Боорте, искам от теб да поемеш владението на Беноик. А ти, Лионеле, ще получиш владението на кралство Гон, което на времето принадлежеше на твоя баща. Що се отнася до Галия, за нея няма да отварям дума, защото крал Артур ми я даряваше*^[5], но дори да ми бе дарил целия свят, аз пак щях да му го върна.

Двамата му приятели казали, че щом такава е неговата воля, те ще й се подчинят. Ланселот настоял да бъдат коронясани на празника на Вси светии.

126. Радост сред жителите на Гон и Беноик

Двамата коленичили, за да получат от него бъдещите си владения. От деня, в който им съобщил своята воля, до празника на Вси светии имало точно един месец и два дни. Когато хората научили, че двамата братя ще бъдат коронясани в този ден — единият като владетел на кралство Беноик, а другият на кралство Гон, — през цялата страна преминала вълна от радост, та дори най-простите орачи и копачи ликували както никога преди. Същевременно за всички било очевидно, че радостта и веселието били най-незначителни у Ланселот, който полагал големи усилия, за да изглежда щастлив. Така или иначе щастието, изписано на лицето, било далеч по-голямо, отколкото това в сърцето му.

127. Ланселот узнава, че крал Артур се готви да тръгне на война срещу него

Настъпил празникът на Вси светии и всички велможи от страната се събрали в Беноик. В същия ден, в който двамата братя били коронясани, Ланселот научил, че крал Артур се кани да го нападне с цялата си войска веднага след края на зимата. Нямало съмнение, че щял да предприеме тези действия, защото вече бил извършил необходимата подготовка. А постъпвал така най-вече заради подстрекателствата на монсеньор Говен. Като получил тази новина, Ланселот казал на вестителя:

— Нека да позволим на краля да дойде: добре е дошъл на наша земя! И никой да не се съмнява, че ще го посрещнем подобаващо, стига такава да е и Божията воля, защото нашите замъци са здраво укрепени, а земите ни изобилстват с храна и рицари. Нека кралят да дойде, без да се притеснява: той няма защо да се страхува, че ще бъде убит, където и да се срещнем, стига да мога да го разпозная. Ала що се отнася до монсеньор Говен, който е воден от такава неоправдана злост срещу мен и толкова силно копнее да ми навреди, мога да те уверя, че ако дойде тук, той, доколкото се простират възможностите ми, не ще се оттегли, без да е претърпял големи щети. И не ще има дори ден от живота му на воин, за който да се е разкайвал толкова силно, както ще се разкайва за деня, в който стъпи на наша земя.

Такъв бил отговорът, който Ланселот дал на вестителя, донесъл му тягостната новина, такива били и обещанията му, че крал Артур ще бъде посрещнат по-добре, отколкото можел да очаква. Вестителят пък от своя страна го уверил, че кралят никога нямало да предприеме тази война, ако монсеньор Говен не го бил подтикнал към нея.

Ала тук разказът престава да говори за Ланселот и се връща към краля и монсеньор Говен.