Смъртта на крал Артур (3) (Роман от XIII в.)

II
Госпожицата от Ескалот

9. Ланселот заминава инкогнито

Същата вечер, след падането на нощта, когато всички в Камелот си легнали да спят, Ланселот отишъл при своя оръженосец и му казал:

— Трябва да се качиш на коня и да яздиш с мен, защото искам да присъствам на турнира в Уинчестър. Но двамата с теб ще се движим само нощем, защото за нищо на света не бих желал да бъда разпознат по пътя.

Оръженосецът изпълнил нареждането на господаря си: приготвил се по възможно най-бързия начин и извел най-добрия кон на Ланселот, защото му било ясно, че той възнамерява да вземе участие в турнира.

След като напуснали Камелот и се упътили право към Уинчестър, двамата препускали цялата нощ, без да се спрат за почивка нито веднъж.

10. Ланселот пристига при замъка, където е отседнал кралят

На другия ден още на зазоряване Ланселот и оръженосецът му се озовали край замъка, в който кралят бил отседнал през нощта, ала рицарят така и не влязъл в него, тъй като не искал да се появява на кон посред бял ден, за да не бъде случайно разпознат. Придвижвайки се покрай крепостните стени, той яздел така приведен, че човек трудно можел да види кой е той. Правел това заради рицарите на краля, които излизали от замъка, и се ядосвал много, че бил пристигнал толкова рано.

11. Артур разпознава Ланселот

Крал Артур, който стоял, облегнат на един прозорец, съгледал коня на Ланселот и веднага го познал, защото лично му го бил подарил, ала самия рицар — не, защото яздел силно приведен. При преминаването на някакъв уличен кръстопът обаче Ланселот вдигнал глава и кралят тутакси го разпознал и го показал на Жирфлет:

— Видя ли Ланселот, който вчера ни заблуждаваше, че бил болен, а сега, кой знае как, се е озовал в този замък?

— Сеньор — отвърнал му Жирфлет, — ще ти кажа защо Ланселот се държи по този начин. Той иска да отиде на турнира, но така, че никой да не го разпознае. Затова и не пожела да тръгне с нас. Говоря ти самата истина, можеш изобщо да не се съмняваш в това.

А Ланселот, който нямал представа за всичко това, навлязъл в замъка*^[1] заедно със своя оръженосец и отседнал в един дом, където наложил пълна забрана да споменават за него, в случай че някой от местните хора попита кой е той.

Кралят, който продължавал да стои на прозореца, за да разбере дали Ланселот ще се появи отново, почакал още известно време, додето не се убедил, че Ланселот е останал в града, след което рекъл на Жирфлет:

— Май изгубихме от поглед Ланселот. Очевидно се е настанил някъде тук.

— Господарю — отвърнал му Жирфлет, — това е напълно възможно. Бъди сигурен, че той ще се придвижва само нощем, за да не бъде случайно разпознат.

— Щом иска да остане скрит — рекъл кралят, — да го оставим да се крие. Дръж си устата затворена, за да не разбере никой какво си видял дотук. Същото ще сторя и аз. Така ще му бъде много лесно да остане скрит, защото никой освен нас двамата не го е видял.

Жирфлет се заклел, че по този въпрос няма и дума да продума.

12. Ланселот в дома на феодала от Ескалот

Кралят най-сетне се отдалечил от прозореца заедно със свитата си, а Ланселот останал у един богат феодал, който имал двама много красиви и добре сложени сина, въведени съвсем наскоро в рицарски сан от ръката на самия крал Артур. Ланселот се загледал в щитовете на двамата рицари и забелязал, че са целите яркочервени като огън и без никакъв герб върху тях. Впрочем по онова време имало обичай новопосветените рицари да носят през първата година от рицарството си само едноцветни щитове и нарушението на тази забрана се тълкувало като неподчинение на рицарските закони.

Тогава Ланселот се обърнал към своя домакин:

— Сеньор, искам да те помоля за една важна услуга: дайте ми назаем един от тези щитове, с който да участвам на турнира в Уинчестър. Бих искал също да взема парадното конско покривало и доспехите на онзи, комуто този щит принадлежи.

— Сеньор — отвърнал му феодалът, — нима не носиш никакъв щит със себе си?

— Не бих искал да използвам своя — рекъл му Ланселот, — защото ако се появя с него, веднага ще бъда разпознат, а не това е моето желание. Затова ще го оставя тук заедно с моите доспехи, а на връщане ще си го прибера.

Тогава домакинът му рекъл:

— Сеньор, вземи всичко, каквото ти трябва, защото единият от синовете ми е толкова болен, че не ще може да се сражава на този турнир, ала другият ми син смята след малко да потегли натам.

При тези думи се появил рицарят, който възнамерявал да се отправи към Уинчестър. Като видял Ланселот, той много му се зарадвал, защото видял в него достоен мъж и го попитал кой е. Ланселот му отвърнал, че е чуждестранен рицар от кралство Логрия, ала не пожелал да му разкрие името си, нито подробности от своя живот. Споделил само, че възнамерява да участва в турнира и затова се е озовал в този край.

— Сеньор — рекъл му тогава младежът, — добре си дошъл при нас. Впрочем и аз се каня да отида там. Хайде да вървим заедно, така ще си правим компания по пътя.

— Сеньор — отвърнал му Ланселот, — аз не желая да пътувам денем, защото от горещината се чувствам зле, ала ако желаеш да изчакаш до падането на нощта, на драго сърце ще ти правя компания. Преди обаче да се стъмни, няма да помръдна оттук за нищо на света.

— Сеньор — казал младият рицар, — ти ми изглеждаш толкова мъдър и почтен мъж, че ще постъпя, както искаш. Ще остана тук през целия ден от приятелски чувства към теб и щом решиш, че е време, ще тръгнем заедно на път.

Ланселот му благодарил сърдечно за желанието да си правят компания.

13. Госпожицата от Ескалот

През този ден Ланселот останал в дома на феодала, където бил обслужен и обгрижен по най-добрия начин, на който един рицар можел да се надява. Хората от дома, в който бил отседнал, го разпитвали за много неща, ала не съумели да изтръгнат каквото и да било от него. Оръженосецът му обаче не проявил същата твърдост, а не издържал и споделил някои неща с дъщерята на въпросния феодал, която била изключително красива и необикновено настоятелна в желанието си да разбере кой е господарят му. Като я видял толкова прелестна, младежът не си позволил да я измами по най-безцеремонния начин, защото му се струвало, че ще се прояви като прост и недодялан човек, а й казал:

— Госпожице, не мога да ти разкрия всичко, защото ще наруша собствената си клетва и ще разгневя моя господар. Ще ти кажа само онова, което бих могъл да ти кажа, без да си навличам позор, а то е, че той е най-добрият рицар на света. В това мога честно и почтено да се закълна.

— Господ да ми е на помощ — възкликнала девойката, — това, което ми каза, е напълно достатъчно. Твоите думи са голяма награда за мен.

14. Госпожицата от Ескалот моли Ланселот да вземе ръкава й като свой отличителен знак на турнира

Девойката тутакси се завтекла към Ланселот, коленичила пред него и му казала:

— Благородни рицарю, направи ми едно добро в името на вярата, дължима от теб на онази дама, която обичаш най-много на света!

Когато видял пред него да коленичи една толкова красива и прелестна девойка, Ланселот се притеснил много и й рекъл:

— Ха! Госпожице, стани, моля ти се! Бъди сигурна, че няма на земята нещо, което да е по силите ми и което не бих сторил, за да отговоря на трогателната ти молба.

Момичето веднага се изправило и му казало:

— Сеньор, благодаря ти стократно за твоята благосклонност. Знаеш ли обаче какво бе така добър да ми обещаеш? Даде ми дума като знак за принадлежност да носиш на този турнир десния ми ръкав върху своя шлем и да се сражаваш в името на любовта си към мен.

Като чул това искане, Ланселот почувствал голямо неудоволствие, ала в края на краищата не посмял да й откаже, след като веднъж й бил дал дума. При всяко положение бил силно ядосан, защото знаел, че ако научи за това, кралицата ще се изпълни с лоши чувства към него и той никога повече не ще може да получи прошка от нея. Така или иначе, Ланселот се видял принуден да приеме това изпитание, за да спази дадената дума, защото в противен случай щял да се прояви като вероломен и недостоен човек.

Девойката побързала да му донесе своя ръкав, към който била пришила парче плат със семейния герб, и го призовала да се сражава пламенно от любов към нея, за да може тя след това да прецени дали символът на нейния ръкав е бил добре защитен.

— И да знаеш, сеньор — казала тя, — че ти си първият рицар, към когото съм отправила такова искане, а сигурно и сега нямаше да се реша на подобна стъпка, ако не чувствах, че притежаваш забележително достойнство.

Ланселот й отвърнал, че от любов към нея ще извърши такива подвизи, че няма да заслужи укор или неодобрение.

15. Пътуване до Уинчестър

Ланселот останал в дома на девойката през този ден, а привечер, когато навън се стъмнило, решил да потегли на път, като пожелал на своя домакин и дъщеря му Бог да е с тях, след което дал на оръженосеца си да носи получения от феодала щит, а своя оставил в дома му. Препускал със своята дружина през цялата нощ, додето на развиделяване не пристигнали на около левга от Уинчестър.

— Сеньор — обърнал се младият рицар към Ланселот, — къде смяташ да се приютим днес?

— Ако знаеш някоя странноприемница в близост до мястото на турнира — бил отговорът на Ланселот, — където ще можем да се настаним, без да предизвикаме чуждото любопитство, аз бих бил много щастлив, защото нямам намерение да влизам в Уинчестър.

— Бог ми е свидетел — възкликнал рицарят, — желанието ти ще се сбъдне напълно! Недалеч оттук, встрани от главния път, от лявата му страна, се намира имението на една моя леля — благородна дама, която ще ни подслони много любезно и ще бъде безкрайно щастлива да ни види у дома си.

— Щом е така — отвърнал Ланселот, — съгласен съм на драго сърце да вървим натам.

16. Лелята на младия рицар от Ескалот

Отклонили се рицарите от главния път и се насочили по най-бързия начин право към имението на въпросната дама. Като слезли от конете, тя разпознала своя племенник и се завтекла да го посрещне с най-голямата радост, на която човек би могъл да стане свидетел, защото не го била виждала, откакто бил посветен в рицарски сан.

— Драги племеннико — възкликнала дамата, — къде беше през цялото това време, откакто не съм те виждала, и къде, за Бога, си оставил брат си? Нима той няма да се яви на този турнир?

— Сеньора — отвърнал й той, — няма да се яви, защото не е в състояние да го стори. Оставихме го у дома в леко разклатено здраве.

— А кой е този рицар, който е дошъл да ти прави компания?

— Сеньора, Господ ми е свидетел, не знам кой е — отвърнал племенникът й. — Убеден съм обаче, че е много доблестен мъж. И поради благородството, което усещам в него, ще го съпроводя утре на турнира, където и двамата ще носим едни и същи оръжия и конски покривала.

Тогава дамата се приближила до Ланселот, обявила го за много красив и знатен рицар, след което го завела да си полегне и отпочине на разкошно ложе, защото вече била осведомена, че през цялата нощ са яздили по пътищата. Ланселот прекарал в дома й целия ден, наслаждавайки се на всички възможни благини. През нощта оръженосците се заели да потегнат доспехите на своите господари, за да е всичко в ред и нищо да не им липсва.

На другия ден още на разсъмване Ланселот станал и най-напред отишъл да изслуша утренята в параклиса на един монах, който живеел в горичка недалеч от имението. След края на литургията той отправил своите молитви, което е обичайното поведение на един християнски рицар, а после се върнал в дома, където намерил тъй добър прием, за да закуси заедно със своя спътник.

Междувременно изпратил своя оръженосец в Уинчестър, за да разузнае кои ще се присъединят към отбора на защитниците на замъка, и кои — към този на външните нападатели. Младежът се втурнал да събира сведения и да оглежда приготовленията с такова усърдие, че се върнал при Ланселот преди още той да бил стегнал напълно доспехите си. Щом се озовал при своя господар, момъкът казал:

— Сеньор, и във вътрешния, и във външния отбор са се включили мнозина славни рицари. Надошли са отвсякъде — и познати, и непознати. Ала несъмнено отборът на защитниците е с много по-голяма мощ заради рицарите от Кръглата маса, които са се записали в него.

— А знаеш ли чия страна са взели Боорт, Лионел и Хектор? — попитал Ланселот.

— Сеньор — бил отговорът, — взели са страната на защитниците на замъка, и с право. Защото ако не се бяха присъединили към този отбор, нямаше да защитят своята чест на рицари от Кръглата маса.

— А кои са във външния отбор? — продължил да разпитва Ланселот.

— Там са кралят на Шотландия, кралят на Ирландия, кралят на Уелс и кралят на Северен Уелс, има и други някои височайши особи. При тях обаче няма такива опитни воини, каквито са тези от отбора на замъка, защото всички са чужденци, събрани от четирите краища на света, които нито са свикнали да боравят с оръжието като тези от кралство Логрия, нито са толкова добри рицари като тях.