Смъртта на крал Артур (30) (Роман от XIII в.)

XII
Битката при Уинчестър

196. Ланселот пристига във Велика Британия

Докато се разгръщали тези събития, един вестител от Логрия намерил Ланселот в град Гон и му донесъл новини за Артур, разказвайки му как е загинал в битката и как впоследствие двамата сина на Мордред са сложили ръка върху цялото кралство. Тези новини причинили на Ланселот неизмерима мъка, защото обичта му към крал Артур наистина била голяма. Не по-малка била и мъката на всички храбри рицари в Гон.

Тогава Ланселот, тласкан от голямата ненавист, която бил затаил към Мордред и синовете му, се посъветвал с двамата крале как да постъпи с предателите и узурпаторите.

— Сеньор — отвърнал Боорт, — ще ти кажа какво ще направим: ще съберем всичките си хора отблизо и отдалеч, а после ще тръгнем на поход и ще преминем във Велика Британия. Щом пристигнем там, не тръгнат ли синовете на Мордред да бягат, това ще означава, че ги чака сигурна смърт.

— Сеньор, наистина ли си на това мнение? — попитал Ланселот.

— Сеньор, не виждам как другояче можем да си отмъстим.

Свикали те своите хора от кралство Беноик и кралство Гон, така че само за петнадесет дни събрали повече от двадесет хиляди души — пехотинци и конници. Сборното им място било град Гон.

Кралете Боорт и Лионел, придружени от Ланселот и Хектор, потеглили на път със своите свити и напуснали Гон, отправяйки се към морето. Там намерили очакващите ги кораби, на които те побързали да се натоварят. Вятърът бил попътен и затова още същия ден стъпили на британска земя.

Добрали се до нея невредими, те изпитали голяма радост от пристигането си в тази страна, разположили се на морския бряг и се отдали на пищно празненство.

На другия ден двамата сина на Мордред научили, че Ланселот е стъпил на техния бряг и води със себе си многобройна войска. Тази новина ги изплашила, защото се боели от него повече от всеки друг. Двамата се посъветвали какво да правят, и решили да влязат в сражение на открито поле с него. Оставяли на Господ Бог да дари победата, на когото Сам пожелае: инак предпочитали да умрат в сражението, а не да бягат от единия край на страната до другия.

Тръгнали тогава да изпълнят своите намерения и събрали хората си в Уинчестър. За целта успели да принудят всички благородници в кралството да им дадат клетва за вярност.

Събрали веднъж войската си, един вторник на сутринта те напуснали Уинчестър. Съгледвач веднага им съобщил, че Ланселот се придвижва насреща и че разстоянието помежду им не е повече от пет английски левги; затова можело да се очаква, че ще влязат в битка някъде около третия час на деня.

197. Смъртта на Гениевра. Битката при Уинчестър

Получавайки тези новини, те отговорили, че очакват Ланселот с непоколебим дух и ще се бият с него, защото не е възможно да избегнат сражението. Сетне слезли от конете, за да им позволят да си поотдъхнат.

От своя страна Ланселот продължавал да се придвижва заедно със своята свита. Ала бил много натъжен, защото в деня, в който предстояло да се състои битката, до него достигнало известието, че дамата на сърцето му, кралица Гениевра, е починала преди три дни. Никога благородничка не била постигана от по-красив край, не се обръщала към Господ Бог с по-искрено покаяние и не отправяла към Него по-красноречиви благодарности. Вестта за смъртта й силно опечалила Ланселот.

Ето защо той вървял към Уинчестър, изпълнен с горчивина и болка. Когато застиналите в очакване неприятели го видел и да се приближава, те се качили на конете и предприели нападение срещу него. В този сблъсък бихте могли да видите много рицари да умират, хвърлени от своите коне, много коне да бъдат избивани и много жребци да препускат на воля, докато господарите им лежат проснати на земята, а душите им една подир друга напускат телата им.

Битката продължила до деветия час, тъй като в нея и от едната, и от другата страна участвали много бойци. Към деветия час старшият от двамата сина на Мордред, който се наричал Мелехан, с дебело късо копие в ръка, завършващо със силно наточено желязно острие, се втурнал срещу Лионел, пришпорвайки яростно коня си. Летейки в пълен галоп, той успял да го удари толкова силно, че въпреки щита и ризницата пронизал гръдта му от край до край. Блъскайки го с цялата си мощ, той го хвърлил на земята и при падането копието се счупило по такъв начин, че желязото останало в тялото му заедно с част от дървената дръжка.

Крал Боорт, който станал свидетел на този удар, веднага разбрал, че брат му е смъртно ранен. От голямата болка, която изпитал, имал чувството, че всеки миг ще умре. Ала успял да събере сили и с меч в ръка да се устреми към Мелехан. Нанесъл му с обичайната си сръчност толкова мощен удар по шлема, че разцепил и него, и главата му чак до зъбите. Сетне изтеглил меча от раната и хвърлил противника си мъртъв от коня.

Като го видял проснат на земята, той се втренчил в него и извикал:

— Вероломен предател, твоята смърт е за мен само частично изкупление за нещастието, което ми причини, защото изпълни сърцето ми с болка, която никога няма да секне.

Втурнал се след това към неприятелите, врязал се в най-ожесточения кипеж на схватката и се заел да поваля и убива всеки, който му се изпречвал, карайки враговете да изгубят ума и дума.

Като видели крал Лионел да пада покосен, рицарите от Гон слезли от конете, за да го поемат на ръце и да го отнесат под един бряст встрани от бушуващата битка. Разбирайки, че е смъртно ранен, те били много натъжени, но никой не смеел да се разплаче открито, защото се боял неприятелите да не го забележат.

198. Смъртта на синовете на Мордред

Така започнала битката, страшна и жестока, продължила до деветия час с променлив успех и за едната, и за другата страна, така че било трудно да се определи коя от тях има предимство.

След деветия час в битката влязъл Ланселот. Той се насочил срещу по-малкия син на Мордред, когото разпознал по доспехите, защото носел същите оръжия като баща си. Тласкан от смъртна омраза, Ланселот с меч в ръка се устремил срещу него. Противникът му не понечил да избяга, а още щом го видял да идва, размахал насреща му своя щит. Ланселот го ударил с всичка сила, разцепвайки щита му чак до дръжката и отсичайки същевременно дланта, с която той го държал. Усещайки се ранен, неприятелят му хукнал да бяга, ала Ланселот го настигнал толкова бързо, че той нямал възможност да се защити. Ударил го тогава с такава мощ, че главата му заедно с шлема отхвръкнала на половин хвърлей копие от тялото.

Като видели, че след брат му и той си е намерил смъртта, войниците от неговата войска не знаели вече на кого да се уповават и потърсили спасение в бягството. Отправили се към съседна гора, намираща се на по-малко от две английски левги от полесражението. Противниците им се хвърлили да ги преследват, тласкани от натрупаната омраза, и започнали да ги посичат като диви животни. Ланселот също вървял, покосявайки де когото срещне с такава злост, че оставял след себе си пътека от хвърлени на земята тела.

Продължавайки да се вихри по този начин, той се натъкнал на граф Гор, чийто вероломен и предателски нрав добре познавал, защото бил причинил много неприятности на най-видните благородници. Щом го съгледал, той извикал:

— Ха! Предател! Време е да си отидеш от този свят! Сега вече няма спасение за теб!

Граф Гор се обърнал и видял как Ланселот го заплашва и преследва с меч в ръка. Разбрал той тогава, че е загубен, ако Ланселот успее да се добере до него. Затова скочил на коня си и напуснал в бесен галоп бойното поле. Той имал добър кон, но жребецът на Ланселот бил по-бърз. Преследването започнало и продължило около половин левга в гората. Тогава конят на графа паднал мъртъв от изтощение под своя ездач.

Щом го видял на земята, Ланселот се затичал към него и му нанесъл удар с меча по главата, който проникнал чак до зъбите. Гор се свлякъл на земята, хванат в прегръдката на смъртта. Ланселот дори не се обърнал, а препуснал с голяма бързина, смятайки, че се връща към своите, а всъщност се отдалечавал все повече и повече от тях, навлизайки в най-дълбоките горски дебри.

199. Ланселот се изгубва в гората

Ланселот толкова се отклонил, търсейки наслуки правилния път, че след часа на вечернята се озовал в местност, в която нямало жива душа. По някое време забелязал, че откъм Уинчестър идва пеша един слуга. Попитал го откъде идва. Младежът помислил, че Ланселот е избягал от битката рицар от кралство Логрия.

— Сеньор — казал му той, — идвам от битката, в която нашите имаха гибелен ден, защото, доколкото ми е известно, нито един от тях не успя да се спаси. Затова пък противниците им скърбят за крал Лионел.

— Какво? — извикал Ланселот. — Нима Лионел е убит?

— Да, сеньор, лично аз го видях мъртъв.

— Какво нещастие! — възкликнал Ланселот. — Та той беше толкова благороден и храбър рицар!

Сетне се разридал с горчиви сълзи, толкова обилни, че цялото му лице било мокро под шлема.

— Сеньор — обадил се по някое време младежът, — вече е късно, а ти си далеч от всякакво селище или място за пренощуване. Къде мислиш да прекараш нощта?

— Не знам, малко ме вълнува къде ще легна да спя.

200. Ланселот пристига в отшелническата обител

Така, преизпълнен с мъка, той продължил да язди, накъдето му видят очите, през цялата нощ, без нито за миг да улучи правилната пътека. На сутринта се натъкнал на някакъв скалист хълм, върху който се намирала самотна отшелническа обител. Насочил тогава коня си в тази посока, тъй като искал да разбере кой живее по тези места, и се изкачил по стръмна пътека, водеща към усамотено място и стар параклис край него.

Пред входа му той слязъл от коня, снел шлема си и влязъл в светия дом.

Пред олтара заварил двама отшелника в бели роби с вид на свещеници, каквито всъщност и били в действителност. Ланселот ги поздравил, а те отвърнали на поздрава му. След като се загледали в лицето му, и двамата се затичали с протегнати към него ръце, разцелували го и изразили голямата си радост от пристигането му. Ланселот ги попитал кои са.

— Нима не ни познаваш? — възкликнали те учудено.

Тогава той се загледал по-внимателно в лицата им и разпознал в единия архиепископа на Кентърбъри, положил преди време големи усилия, за да помири крал Артур и кралица Гениевра*^[1]. Другият бил братовчед му Блеоблеерис. Ланселот много им се зарадвал и ги попитал:

— Драги сеньори, а кога се озовахте на това място? Щастлив съм, че отново се намирам сред вас.

Те отговорили, че са пристигнали след гибелния ден на битката при Солсбъри.

— Можем само да кажем, че от всички наши другари от Кръглата маса живи бяха останали само крал Артур, Жирфлет и Лукан Виночерпеца, но не знаем какво е станало с тях. По волята на случая се озовахме на това място. Тук намерихме един отшелник, който ни прие при себе си. После той предаде Богу дух, а ние останахме в обителта след него. Оттук насетне, стига това да е угодно на Господ Бог, ще посветим остатъка от живота си в служба на нашия Господ Иисус Христос и ще Го молим да прости греховете ни. А ти, сеньор, какво ще правиш, след като досега бе най-добрият рицар на света?

— Ще ви кажа, сеньори. След като вие бяхте мои другари в светските удоволствия, смятам да ви правя компания на това място и да споделя вашия живот, както и да не си заминавам тук през останалата част от живота си. Ако откажете да ме приемете, ще се оттегля от светския живот в друга обител**^[2].

При тези думи двамата мъже изразили огромната си радост. Разпрострели ръце към небето, те благодарили от цялото си сърце на Господ Бог за този дар. Ето как Ланселот останал да живее в компанията на двамата отшелници.

Ала сега разказът престава да говори за него и се връща към неговите братовчеди.