Смъртта на крал Артур (4) (Роман от XIII в.)

III
Турнирът в Уинчестър

Пристигането на Ланселот

Ланселот скочил на коня си и казал на своя оръженосец:

— Ти няма да идваш с мен, защото ако се появиш там, веднага ще те разпознаят и покрай теб ще се сетят и за мен, а аз за нищо на света не искам това да стане.

Младежът го успокоил, че на драго сърце ще остане, щом така му е угодно, макар да предпочитал да отиде с него.

Ланселот тутакси излязъл от имението заедно със своя спътник и двамата му оръженосеца, които той бил довел със себе си. Отправили се на път, за да пристигнат в равнината пред Уинчестър, която вече била покрита със сражаващи се рицари, а турнирът бил в разгара си, понеже участниците и в единия, и в другия отбор побързали да се съберат и да се впуснат в битката.

Ала този ден монсеньор Говен и брат му Гахериет не носели оръжие, подчинявайки се на забраната, която кралят издал, защото знаел, че Ланселот ще се бие на турнира. Той в никакъв случай не искал да се изпонаранят взаимно, ако се стигне до сблъсък помежду им, нито в разгара на схватката между тях да възникнат неприязнени чувства.

17. Ланселот решава да се бие на страната на по-слабите

Кралят, обкръжен от голяма свита рицари, се качил на главната кула в града, за да наблюдава оттам турнира заедно с монсеньор Говен и брат му Гахериет.

В същия миг рицарят, съпровождащ Ланселот, се обърнал към спътника си:

— Сеньор, към кой отбор ще се присъединим?

— А кой от двата ти се струва по-слабият?

— Този на нападателите, сеньор — бил отговорът на младежа. — Така си мисля, защото тези от отбора на защитниците са доблестни мъже и отлични рицари, умеещи да си служат много изкусно с оръжието.

— Да вземем тогава страната на тези отвън — рекъл Ланселот. — Едва ли ще бъде проява на голяма сърцатост, ако решим да подпомогнем отбора на по-силните.

На което младият рицар отвърнал, че е готов да приеме решението му.

18. Подвизите на Ланселот

Тогава Ланселот захваща здраво нозете си в стремената, вмъква се в редиците на сражаващите се и удря първия рицар, появил се насреща му, така мощно, че го хвърля на земята заедно с коня; замахва силно, за да използва копието, което все още не е счупено; уцелва друг рицар и го удря така, че нито щитът, нито ризницата успяват да го защитят, отваряйки му голяма и дълбока, макар и не смъртоносна рана в левия хълбок. Сетне го блъска силно и той отхвръква от седлото, напълно зашеметен от падането си на земята. Копието на Ланселот се разлетява на трески.

При гледката на тази поразяваща мощ мнозина участници в турнира се спрели, а някои казали, че новодошлият рицар е нанесъл наистина мълниеносен удар.

— Няма съмнение — рекли други, — че това е най-забележителният подвиг в турнира дотук, извършен от ръката на един-единствен рицар, и едва ли ще станем свидетели на нещо подобно през днешния ден.

От своя страна спътникът на Ланселот се хвърлил срещу Хектор от Мар, на когото се натъкнал в схватката, като успял да го удари точно в средата на гърдите му, ала копието му не издържало и се строшило. Хектор обаче също му нанесъл тежък удар със своето късо дебело копие, от който той бил повален на земята заедно с коня си.

— Хвърлиха на земята един от братята от Ескалот — провикнал се някой в суматохата.

Братята обикновено били наричани с името на своя замък, защото, където и да отидели, носели едни и същи оръжия. Ето защо участниците в битката решили, че Ланселот е единият от двамата братя — заблудата им идвала от доспехите, които той носел.

19. Ланселот е ранен от Боорт

Когато видял, че съратникът му е така жестоко хвърлен на земята, Ланселот силно се разядосал и се устремил срещу Хектор, размахвайки много здравото си и твърдо копие. Двамата така и не се разпознали, защото били сменили въоръжението си, за да участват скрити от чуждите погледи в турнира. При сблъсъка Ланселот ударил с цялата си сила своя противник и го хвърлил на земята пред погледа на Галгантен Уелсеца.

Ставайки свидетел на този удар, монсеньор Говен, който отлично разпознавал Хектор, тъй като му бил дал собствените си доспехи, се обърнал към краля:

— Господарю, кълна се в главата си, този рицар в червените доспехи, който носи ръкав върху шлема си, не е онзи, за когото го смятах досега. Той е някой друг, убеден съм в това! Защото ръка на някой от братята от Ескалот подобен удар досега не е нанасяла.

— И кой смяташ, че е? — попитал го кралят.

— Нямам представа, сеньор — отвърнал му монсеньор Говен, — ала той наистина е умел воин.

Междувременно Ланселот помогнал на своя съратник да се качи на коня си и да се оттегли встрани от най-гъстата навалица на боя. Тогава Боорт, който пресичал бойното поле, поваляйки рицари и изтръгвайки шлемове от главите и щитове от ръцете на противниците си, успял в края на краищата да срещне Ланселот в самия разгар на сражението. Тъй като не го разпознал, той не го поздравил, а го ударил в движение, влагайки цялата си мощ, със своето здраво и тежко копие, което пробило щита и ризницата, за да отвори в дясната му страна голяма и дълбока рана. В устрема си той бил набрал такава скорост и така крепко се бил вкопчил в седлото, че блъснал Ланселот с огромна сила, от което последният полетял към земята, последван от своя кон. При падането копието му се счупило.

Ала Ланселот изобщо не останал да лежи, защото конят му бил лек, силен и пъргав. Въпреки раната си той се изправил на нозе, скочил на седлото, целият изпотен от яд и болка. Казал на себе си, че рицарят, който го хвърлил на земята, в никакъв случай не ще да е чирак в бойното изкуство, защото досега не бил срещал противник, способен на подобно нещо. Но Ланселот не бил човек, който да не си върне тутакси всяко сторено му зло или добро, стига това да му било по силите.

Затова грабнал от ръцете на един оръженосец късото яко копие, което той държал, и се понесъл срещу Боорт. Околните тутакси се отдръпнали, за да им направят място, тъй като виждали, че искат да се бият един на един, още повече, че блестящите прояви и на двамата досега карали всички да ги смятат за най-добрите рицари на турнира. Ланселот се понесъл с най-голямата бързина, на която конят му бил способен, и нанесъл на Боорт удар с такава сила, че го хвърлил от коня със седло между краката, защото ремъците и въжетата, които го държали, се скъсали.

В този миг монсеньор Говен, който добре разпознавал изхвръкналия от коня Боорт, се обърнал към краля и възкликнал:

— Господарю, няма нищо срамно, че Боорт се е озовал на земята, защото той очевидно не е знаел с кого си има работа, а този рицар, който се би срещу него и Хектор, е наистина забележителен воин! Кълна се в главата си, ако не бяхме оставили Ланселот болен в Камелот, бих казал, че няма кой друг да бъде освен него.

Като чул тези думи, кралят си помислил, че това наистина е Ланселот, след което се усмихнал и казал на монсеньор Говен:

— Кълна се в главата си, драги племеннико, който и да е този рицар, дотук той се прояви много добре, ала си мисля, че ще извърши още повече подвизи до края на деня.

20. Тайнственият победител

Тъй като копието му се счупило, Ланселот изтеглил меча си и започнал да раздава мощни удари наляво и надясно, да поваля рицари и да избива коне, да изтръгва щитове от вратовете и шлемове от главите на съперниците си, с една дума — да върши забележителни подвизи из цялото бойно поле, така че нямало човек, който да го видел и да не изпаднел във велика възхита.

От своя страна Боорт и Хектор, които се били изправили от тежките си падания и отново били възседнали своите коне, също се проявявали блестящо, така че никой не можел да им отправи и най-малкия упрек за някаква слабост. Те вършели пред очите на всички такива забележителни подвизи, че давали на своите съратници добри примери за храброст в името на успеха, сиреч на победата в турнира.

По някое време дори принудили Ланселот да отстъпи, сражавайки се непосредствено пред лицето му и притискайки го толкова плътно, че той трябвало да си прокарва път едва ли не през ръцете им. Така през този ден те му отнели възможността да нанесе не един или два добри удара. И в това нямало нищо чудно, защото той бил наистина тежко ранен и вече бил изгубил толкова много кръв, че съвсем не бил в пълната си сила, докато те и двамата били отлични рицари с голяма храброст.

И все пак Ланселот — независимо от желанието на противниците да му се противопоставят — извършил толкова славни дела, че защитниците на крепостта били принудени да се оттеглят зад нейните стени, самият той бил удостоен и от двата отбора с наградата на турнира, а нападателите спечелили толкова слава и почести, колкото защитниците изгубили.

Когато настанало време да се разделят, монсеньор Говен рекъл на краля:

— Господарю, не знам кой е този рицар, който носи ръкав върху шлема си, но с пълна убеденост ще кажа, че той е най-добрият в този турнир и трябва да получи наградата и славата на победител. Добре е да знаеш, че няма да се примиря, докато не разбера кой е, защото той извърши забележителни подвизи.

— И аз не знам кой е той — обадил се Гахериет, — но бих могъл да кажа, че по мое мнение е най-великият рицар, когото някога съм виждал, с изключение единствено на Ланселот от Езерото*^[1].

21. Завръщане при лелята на младия рицар

Такива думи си разменили братята на Ланселот. Монсеньор Говен наредил да доведат коня му, защото искал да се осведоми за рицаря и да се запознае с него. Същото било желанието и на Гахериет. Затова всички побързали да слязат от кулата в двора.

Що се отнася до Ланселот, като видял, че защитниците на крепостта са изгубили битката, той казал на своя съратник:

— Драги сеньор, да си тръгваме оттук. Дори и да останем още, едва ли има какво повече да спечелим.

Така двамата препуснали в пълен галоп, като оставили на бойното поле едного от своите оръженосци, убит по погрешка от копието на някакъв рицар. По някое време младежът попитал Ланселот накъде би искал да се отправи.

— Иска ми се — отвърнал Ланселот, — да отида някъде, където бих могъл да прекарам осем или повече дни, защото съм толкова тежко ранен, че дори и язденето може да ми навреди.

— Да се върнем тогава при моята леля, където пренощувахме преди турнира — предложил му младият рицар. — Там ще можем да си починем, а е и съвсем наблизо.

Ланселот се съгласил. Сетне двамата поели през поле с храсталаци, защото Ланселот бил убеден, че хора от свитата на краля непременно ще тръгнат по петите му, за да узнаят кой е: наистина прекалено много рицари го били наблюдавали на турнира — и тези от Кръглата маса, и от други земи. Така Ланселот препускал заедно със своя съратник и неговия оръженосец, додето най-сетне не пристигнали в имението, където били прекарали предишната нощ.

Слязъл Ланселот от коня си, целият окървавен, защото несъмнено бил много тежко ранен. Като видял раната, съратникът му останал изумен и наредил по най-бързия начин да доведат един възрастен рицар, който живеел наблизо и се наемал да лекува подобни рани, вършейки тази дейност по-добре от когото и да било в цялото кралство. След огледа на раната лечителят казал на Ланселот, че с Божията помощ се надява да го излекува, ала това ще отнеме немалко време, тъй като раната е голяма и дълбока.

22. Ланселот остава задълго прикован на легло

Така Ланселот намерил облекчение за своята рана. И добре, че станало така, защото ако се бил забавил още малко, можел и да предаде Богу дух. От раната, получена от ръката на своя братовчед Боорт, той останал на легло в продължение на шест седмици, като през това време не бил в състояние нито да носи оръжие, нито дори да излиза от къщи.

Ала сега разказът престава да говори за него и се насочва към*^[2] монсеньор Говен и Гахериет.