Питър Уотс
Слепоглед (8)

Животът е твърде кратък за шах.

Лорд Байрон^[1]

Те така и не затвориха люка зад гърба си. Беше твърде лесно да се загубиш там горе в купола, където голият безкраен космос се простира на сто и осемдесет градуса във всички посоки. И двамата се нуждаеха от цялата тази празнота, но им трябваше и котва в средата й: мека разсеяна светлина, нахлуваща от кърмата, нежно течение откъм барабана, звуците на хората и машинариите на една ръка разстояние. Нуждаеха се и от двете неща.

Лежах в засада. Бях прочел поне дузина издайнически доказателства в поведението им и вече се бях прокраднал покрай въздушния шлюз, когато те минаха през него. Дадох им няколко минути и се запромъквах напред към затъмнения мостик.

— Разбира се, че ще я споменат по име — каза Спиндъл. — Това е единственото име, с което разполагат. Тя им го каза сама, помниш ли?

— Да — Мишел не прозвуча по-уверено.

— Хей, та нали вие, хора, именно вие си говорехте с тази китайска стая. Да не твърдиш, че сте сбъркали?

— Ние… не. Разбира се, че не.

— Тогава то в действителност не е заплашвало Сюз, нали? Изобщо не заплашваше никой от нас. То си няма представа какво ни говори.

— Става дума за набор правила, Айзък. То следва някакви алгоритми, които е начертало, наблюдавайки човешките езици в действие. И по някакъв начин тези правила са му подсказали да реагира със заплахи за насилие.

— Да, но ако не осъзнава смисъла на това, което казва…

— Не го осъзнава. Не би могло. Направихме разбор на фразирането по деветнайсет различни начина, опитахме концептуални единици от всякаква възможна величина… — тя си пое дълъг, дълбок дъх. — Но то нападна сондата, Айзък.

— Джак просто се е приближил прекалено много до някоя от тези електродни щуротии, това е всичко. И просто предизвика светкавица.

— Значи не смяташ, че „Роршах“ е враждебно настроен?

Последва дълго мълчание — достатъчно дълго да ме накара да се зачудя дали не са ме забелязали.

— Враждебен — каза Спиндъл накрая. — Дружелюбен. Научили сме тези думи от живота на Земята, нали? Не знам дали изобщо важат тук в космоса… — той примлясна леко с устни. — Но мисля, че би могло да бъде нещо като враждебно.

Мишел въздъхна:

— Айзък, няма причина да… имам предвид, просто няма никакъв смисъл да бъде такова. Не разполагаме с нищо, което да иска.

— То казва, че иска да го оставим на мира — отвърна Спиндъл. — Дори и ако не влага смисъл в това твърдение.

Там горе, отвъд преградната стена, известно време те просто се носеха мълчаливо в безтегловността.

— Е, поне щитовете издържаха — заключи Спиндъл накрая. — Все е нещо.

Той не говореше само за Джак; нашият собствен корпус вече беше покрит със същото вещество. Операцията бе погълнала две трети от запасите ни субстрат, но никой не искаше да разчита на обичайния магнетизъм на кораба пред лицето на чудовище, което можеше да си играе така лесно с електромагнитния спектър.

— Ако ни атакуват, какво можем да направим? — попита Мишел.

— Да научим каквото можем, докато можем. Да окажем отпор. Докато можем.

— Ако можем. Погледни го само, Айзък. Не ми пука на какъв ембрионален етап на развитие е това чудо. Кажи ми, че не ни превъзхожда безнадеждно!

— Със сигурност ни превъзхожда. Но не и безнадеждно.

— Не го описваше така преди малко.

— И все пак, винаги има начин да постигнеш победа.

— Ако го бях казала аз, щеше да го наречеш пожелателно мислене.

— Ако го беше казала ти, щеше да е именно такова. Но понеже идва от моите уста, става дума за теория на игрите.

— Пак теорията на игрите. Иисусе, Айзък!

— Не, чуй ме. Ти си представяш извънземните така, сякаш са някакъв вид бозайници. Нещо, което го е грижа, нещо, което се грижи за инвестициите си.

— Откъде знаеш, че не е вярно?

— Защото не можеш да защитаваш децата си, ако са на светлинни години разстояние. Те са оставени на произвола на съдбата, а вселената е голяма и студена, така че по-голямата част от тях няма да оцелеят, нали? Най-доброто, на което си способен, е да нацвъкаш милиони деца, и да се успокояваш хладнокръвно, че по закона на вероятностите поне няколко от тях ще извадят късмет. Присъщото на бозайниците мислене е различно, Миши. Ако търсиш свързана със Земята представа, използвай за сравнение глухарчето. Или херингата.

Тя въздъхна тихо:

— Значи те са междузвездни херинги. Което всъщност не означава, че не са способни да ни смачкат.

— Да, но не са знаели за нас, не и предварително. Преди да излетят, семената на глухарчето нямат представа срещу какво се изправят. Може да не срещнат препятствие. Може да се натъкне на някакъв гаден плевел, по-вирулентен от горски пожар. Или пък на нещо, което ще му изрита задника на половината път до Магелановите облаци. То не знае, и не съществува такова нещо като животоспасяваща стратегия по мярка за всякакви ситуации. Ход, който прегазва един играч, срещу друг е като подхлъзване на бананова кора. Така че най-добрият вариант е да смесваш стратегиите си на база на шанса. Това е преценено хвърляне на зара и ти дава най-добрата възможна печалба предвид продължителността на цялата игра, но е сигурно, че ще се издъниш и ще избираш грешната стратегия поне през известна част от времето. Това е цената да въртиш бизнес. Което означава — то значи, — че слабите играчи не само могат да спечелят срещу по-силни такива, но и са статистически обречени да побеждават в някои случаи.

Мишел изсумтя.

— Това ли е теорията ти на игрите? Игра на ала-бала-ница със статистиката?

Може би Спиндъл не беше чувал за такава игра. Остана безмълвен за време, достатъчно да си викне субтитър; след това изцвили като кон.

— Ала-бала-ница! Да!

Мишел се нуждаеше от време да преглътне този извод.

— Много благодаря за опита, но това важи само ако и другата страна просто сляпо си играе с шанса, а на тях не им се налага да го правят, ако знаят предварително срещу какво са изправени. А, скъпи мой, те имат толкова ужасно много информация за нас…

Те бяха заплашили Сюзън. По име.

— Те не знаят абсолютно всичко — настоя Спиндъл. — И принципът работи за всеки сценарий, включващ непълна информация, не само при крайното отсъствие на такава.

— Не толкова добре обаче.

— Вярно, но все пак работи и това ни дава шанс. Няма значение колко си добър в покера, когато се стигне до раздаването на картите, нали? Шансовете за всички на масата са равни.

— Значи това ще разиграваме. Покер.

— Бъди благодарна, че не е шах. Нямаше да имаме грам надежда за победа.

— Хей! В тази връзка от мен се очаква да съм оптимист.

— Ти си. А аз съм просто фаталистично весел. Всички ние влизаме в театъра някъде към средата на пиесата и се мъчим да наваксаме колкото може със сюжета, но всички ще умрем преди края.

— Ето го моя Айзък! Майстор на сценариите без ничия победа!

— Не, има и побѐден вариант. Победителят е онзи, който направи най-доброто предположение как ще свърши цялата работа.

— Значи все пак просто предполагаме.

— Аха. А не може да се направи информирано предположение без данни, нали? Пък може да сме най-първите, които откриват какво ще се случи с цялата човешка раса. Аз бих казал, че това като нищо ни праща право на полуфиналите.

Мишел не продума твърде дълго време. Когато най-сетне го стори, не можах да чуя какво казва.

Спиндъл също не я чу.

— Моля?

— От бронирано към неуязвимо, каза ти. Помниш ли?

— Аха. „Роршах“ ще се дипломира.

— Според теб кога ще стане това?

— Нямам представа. Но не смятам, че ще пропуснем да го забележим. И именно затова си мисля, че не ни е нападнало.

Тя сигурно го бе изгледала въпросително.

— Понеже, когато го стори, няма да ни плесне нежно дамско шамарче с връхчето на пръстчето — обясни той. — Когато проклетото чудовище се надигне, определено ще разберем.

Внезапно проблясване изотзад. Завъртях се в тесния коридор и едва заглуших писъка си: нещо с гърчене се изниза от полезрението ми и изчезна зад ъгъла, твар с ръце, просто мерната — и изчезнала в същия момент.

Изобщо не го бе имало. Не би могло да го има. Невъзможно.

— Чу ли нещо? — попита Спиндъл, но аз вече бях изчезнал по пътя към кърмата, преди Мишел да му отговори.

* * *

Бяхме се спуснали толкова надолу, че дискът на Бен не се виждаше с невъоръжено око, практически не се забелязваше дори извивката му. Падахме по посока на стена, огромна ширнала се площ от тъмни гръмотевични облаци, които се простираха във всички посоки към някакви нови, неопределено далечни хоризонти. Бен изпълваше половината ни вселена.

И продължавахме да падаме.

Далеч под нас Джак стискаше ръбестата повърхност на „Роршах“ с лепкави геконови вендузи и се наместваше по-удобно. Пращаше рентгенови лъчи и ултразвук надолу в повърхността, почукваше с проучвателни пръсти и слушаше ехотата, залагаше малки взривни зарядчета и измерваше резонанса на експлозиите им. Също така сееше семена с шепи: хиляди малки сондички и сензори — самозахранващи се, късогледи, глупави и взаимозаменяеми. Огромното множество падаха машинна жертва на случайността; само едно от сто оцеляваше достатъчно дълго да върне използваема телеметрия.

Докато нашият самотен разузнавач снемаше мерките на местната околност, „Тезей“ рисуваше отдалече големомащабни карти на смаляващото се небе. Изплю хиляди от собствените си еднократни сонди, пръскаше ги през простора и събираше стереоскопични данни от хиляди едновременни перспективи.

Техните парченца прозрения се съшиваха в общ пачуърк в барабана. Кожата на „Роршах“ бе съставена от шейсет процента суперпроводящи въглеродни нанотръби^[2]. Вътрешностите му бяха в голямата си част кухи, поне част от тези кухини явно съдържаха атмосфера. Никоя земна форма на живот не би оцеляла и секунда там; около структурата и вътре в нея кипяха сложни топографии от радиация и електромагнитни полета. На някои места радиацията беше достатъчно силна мигновено да превърне в пепел незащитена плът; в по-спокойните заливи за същото време просто би причинила смърт. Заредени частици се носеха с релативистични скорости по невидими писти, изригваха от назъбени отвори, пързаляха се по кривите на магнитни полета, достатъчно силни за неутронни звезди, издигаха се високо в открития космос и се хвърляха обратно надолу към черната маса. От време на време се надуваха и избухваха различни израстъци, които пръскаха облаци от микрочастици и ги разнасяха по радиационните пояси като семена. „Роршах“ най-много приличаше не на друго, а на гнездо преплетени един в друг полуоголени циклотрони.

Нито Джак долу, нито „Тезей“ отгоре можеха да намерят някаква входна точка, като изключим онези непроходими процепи, които изригваха потоци от заредени частици или ги поглъщаха обратно навътре. Нямаше шлюзове или люкове, или наблюдателници, разположени в близката далечина. Фактът, че ни бяха заплашили посредством лазерен лъч, предполагаше наличието на някаква оптическа антена или тесновълнов излъчвател; не бяхме способни да намерим дори и него.

Най-важната черта на машините на фон Нойман е самовъзпроизвеждането. Дали „Роршах“ би изпълнил този критерий — дали щеше да се пръсне или раздели, или да роди, когато премине някакъв критичен праг, или пък дали не го бе направил вече — си оставаше отворен за обсъждане въпрос.

Един от хилядите. В края на краищата — след всичките измервания, теоретизирането и дедукцията, и просто гадаенето на боб — влязохме в орбита, снабдени с милион тривиални подробности и нито един отговор. Що се отнася до съществените въпроси, имаше само едно нещо, в което бяхме сигурни.

Засега „Роршах“ не беше открил огън.

* * *

— На мен ми звучеше, сякаш то знае какво казва — отбелязах.

— Предполагам, че това е и целта — отвърна Бейтс.

Тя нямаше на кого да се довери и не участваше в диалози на ушенце, които могат да бъдат подслушани. При нея използвах прекия подход.

„Тезей“ раждаше котило, две по две. Бяха зловещи на вид твари, бронирани, с форма на сплескано яйце, високи два пъти колкото човешки торс и снабдени с всевъзможни инструменти: антени, оптически портове, сгъваеми триони. И оръжия.

Бейтс мобилизираше войската си. Носехме се пред главния фабричен портал в основата на гръбнака на „Тезей“. Заводът можеше просто да избълва пехотинците в склада под бронята — те и бездруго щяха да се съхраняват именно там, докато не им дойде времето, но Бейтс инспектираше визуално всеки един, преди да го прати там през един от шлюзовете на няколко метра нататък по коридора. Ритуал навярно. Военна традиция. Определено нямаше дефект, който тя да е в състояние да забележи при проверката и да не е парадиращо очевидно за повечето базови диагностики.

— Проблем ли представлява? — попитах. — Да работят без твоя намеса?

— Работят си прекрасно. Времето за реакция всъщност се подобрява без спам в мрежата. Аз съм по-скоро предпазителят на оръжието.

„Тезей“ изръмжа, подскачайки като необязден кон. Обшивката откъм кърмата потръпна; поредното парче местни боклуци вече не се намираше на пътя ни. Насочвахме се под ъгъл към екваториална орбита само на няколко мижави километра от артефакта; и — налудничаво — курсът ни минаваше право през астероидния пояс.

Това не притесняваше останалите.

— Като да преживееш движението по скоростната лента — обясняваше Саша, безразлична към притесненията ми. — Опиташ ли да препълзиш през нея, ставаш на кайма. Трябва да се втурнеш, да се понесеш с потока…

Само дето потокът беше турбулентен; откакто „Роршах“ беше спрял да ни говори, не минаваха и пет минути без някоя корекция на курса.

— Е, какво мислиш? — попитах. — За сравняването по образец, за празните заплахи? Има ли за какво да се притесняваме?

— Все още не са ни обстрелвали — каза Бейтс. Но имаше предвид [Не се връзвам въобще].

— Как приемаш аргументите на Сюзън? Различни ниши, без почва за конфликт?

— Звучи разумно като че ли… [Пълни простотии!]

— Можеш ли да предположиш причина, поради която нещо с толкова различни нужди би ни нападнало?

— Силно зависи — отвърна майорката — дали се явява достатъчна причина самият факт, че сме толкова различни.

Виждах отразени в топологията й детски площадки, превърнати в бойни полета. Припомних си собственото си подобно преживяване и се запитах, дали има някаква разлика.

Но въпросът ми само доказваше същността. Хората в действителност не воюват заради цветовете на кожата или идеология; това са само удобни средства за подбор на съратниците. Когато стигнеш до дъното, винаги всичко се свежда до кръвната връзка и ограничените ресурси.

— Според мен Айзък би твърдял, че това е различно — отбелязах.

— Сигурно — Бейтс прати един пехотинец да марширува към склада; два други се излюпиха едновременно, а светлината от гръбнака лъщеше по броните им.

— Колко такива ще правиш?

— Ще има пробив и проникване, Сири. Не е разумно да оставяме собствения си дом неохраняван.

Проучвах повърхностите й така, както тя проучваше техните. Съмнение и съжаление кипяха точно под повърхността.

— На тежко място са те сложили — заключих.

— Всички сме на такива.

— Да, но ти носиш отговорност за защитата ни от нещо, за което не знаем нищичко. Само предполагаме, че…

— Сарасти не предполага — възрази Бейтс. — Той не е начело току-така. Няма особен смисъл да се съмняваме в заповедите му, особено предвид, че и бездруго на всички ни вкупом не ни стигат поне сто точки коефициент за интелигентност, за да разберем за какво иде реч.

— Да, но той си има и хищническата страна, за която никой не споменава — отбелязах. — Сигурно му е трудно, с всичкия този интелект, съжителстващ с такава инстинктивна агресия. Да си сигурен, че побеждава правилната страна…

В този момент майорката се запита дали Сарасти би могъл да ни подслушва. След това реши, че няма никакво значение: какво би му пукало за мислите на добитъка, стига кравите да си изпълняват заповедите?

Бейтс ми каза само:

— Мислех си, че на вас, жаргонавтите, не ви е позволено да изказвате собствено мнение.

— Това не беше моето.

Тя замълча. Зае се отново с инспекцията си.

— Знаеш в какво се състои работата ми — допълних.

— А-ха — първият робот от настоящата двойка се раздвижи и закрачи нататък по гръбнака. Майорката се обърна към втория. — Опростяваш нещата. Така че хората у дома да разберат каква каша са забъркали специалистите.

— Това е част от професията.

— Не ми трябва преводач, Сири. Ако всичко мине гладко, тук съм просто като консултант. И като телохранител, ако ситуацията се влоши.

— Ти си офицер и военен специалист. Бих казал, че това те прави повече от квалифицирана да преценяваш потенциала на „Роршах“ да създава проблеми.

— Аз съм просто наемен мускул. Не би ли трябвало да опростяваш Юка или Айзък?

— Точно това и правя.

Бейтс се втренчи в мен.

— Ти взаимодействаш — обясних. — Всеки компонент от системата засяга всички останали. Да процедирам Сарасти, без да те взимам предвид, е все едно да смятам ускорението, но да пренебрегвам масата.

Майорката се върна отново към занятието си. Още един робот ни подмина.

Тя не ме мразеше. Мразеше онова, за което намекваше присъствието ми.

[Те не ни вярват да говорим от свое име — не ми казваше тя. — Без значение колко сме квалифицирани, без значение колко сме напред в йерархията. Може би дори именно заради това. Ние сме заразени. Ние сме субективни. Затова пращат Сири Кийтън да им обясни какво всъщност искаме да кажем!]

— Разбирам те — казах след секунда.

— Така ли.

— Не става дума за доверие, майоре. Става дума за позиция. Без значение кой си, няма начин да получиш правилен образ на системата, ако я гледаш отвътре. Гледката винаги е изкривена.

— А твоята не е.

— Аз съм извън системата.

— Точно в момента взаимодействаш с мен.

— Само като наблюдател. Съвършенството е непостижимо, но не е неприближимо, знаеш ли? Не играя роля при взимането на решения или изследванията, не се намесвам в нито един аспект на мисията, която съм назначен да изучавам. Но, разбира се, задавам въпроси. С колкото повече информация разполагам, толкова по-добър е анализът ми.

— Мислех си, че не ти се налага да питаш. Смятах, че в твоята професия направо четете мисли или нещо такова.

— Всяко късче е полезно. Всичко влиза в амалгамата.

— Това ли правиш в момента? Синтесайзваш?

Кимнах.

— И го правиш без никакви специализирани познания.

— Аз съм също толкова добър специалист, колкото и ти. Просто специализирам в обработка на информативни топологии.

— Без да разбираш съдържанието им.

— Разбирането на формите е достатъчно.

Бейтс като че ли намери някакъв дребен недостатък на бойнобота и се наведе да го проучи, дори подраска бронята му с нокът. Попита:

— Софтуерът не би ли могъл да се справи без твоя помощ?

— Софтуерът може да прави много неща. Ние сме избрали да правим някои лично… — кимнах към бота. — Личните ти проверки например.

Тя се усмихна леко, признавайки се за победена.

— Така че те окуражавам да говориш свободно. Знаеш, че съм се заклел в конфиденциалност.

— Благодаря — кимна тя, имайки предвид [На този кораб не съществува подобно нещо].

Из „Тезей“ се разнесе звън. След сигнала заговори Сарасти:

— Влизаме в орбита след петнайсет минути. Всички да са в барабана след пет.

— Е — Бейтс прати последния робот нататък по пътя му. — Време е да вървим!

Отблъсна се и полетя нагоре по гръбнака.

Новородените машини-убийци цъкаха срещу мен. Ухаеха като нови коли.

— Между другото — подвикна Бейтс през рамо, — пропусна една твърде очевидна.

— Моля?

В края на коридора тя се преобърна на сто и осемдесет градуса и се приземи до люка към барабана като акробат.

— Една причина. Защо нещо би ни нападнало дори ако не притежаваме нищо, което би пожелало.

Прочетох по нея [Ако изобщо не ни напада. Ако се защитава].

— Ти питаше за Сарасти. Умен човек. Силен лидер. Би могъл да прекарва малко повече време с войниците си.

[Вампирът не уважава екипажа си. Не слуша съветите ни. Крие се през половината време.]

Спомних си за пътуващите китове-убийци.

— Може би просто се държи предпазливо…

[Знае, че ни кара да настръхваме.]

— Сигурна съм, че е така — съгласи се Бейтс.

[Вампирът сам не си вярва!]

* * *

Потайността не беше свойствена само на Сарасти. Вампирите са се крили от хората дори в древността, когато са държали печелившата карта. Винаги се надзъртали точно иззад ръба на легендата.

И при тях е започнало като при всички останали видове. Вампирите далеч не са първите, научили ползата от пестенето на енергия. Земеровките и колибрите, с техните малки телца и поддържащи бесен ритъм метаболични машинки, биха умрели от глад за една нощ, ако не ги спасяваше това, че изпадаха в ступор по залез-слънце. Коматозни морски слонове се носеха бездиханни по дъното на морето, издигайки се само за преминаваща плячка или когато лактатната им концентрация^[3] се покачи прекомерно. Мечките и американските катерици спестяваха, проспивайки бедните откъм храна зимни месеци, а двойнодишащата риба, взела черен колан от Девонските курсове по летуване, бе способна в очакване на дъждовете да се свие и да умре за години.

При вампирите беше малко по-различно. При тях не ставаше дума за ускорено дишане, метаболитно претоварване или за снежно одеяло, което им заключва килера с манджата зиме. Проблемът им идваше дори не толкова от липсата на плячка, колкото от липсата на разлика спрямо нея. Вампирите бяха толкова скорошна клонка на дървото на древната базова линия на вида, че репродуктивните им нива не се бяха изменили. Така че и дума не можеше да става за вариант на динамиката рисове-зайци, където плячката се пада сто към едно спрямо хищника. Вампирите се хранели с твари, които не се въдят много по-бързо от тях самите. Те биха изтребили до крак собствения си хранителен запас, ако не били открили как да отпускат педала на газта на живота.

По времето, когато изчезнали, се били научили да се изключват за десетилетия.

Това има смисъл в две отношения. Не само защото намалява драстично метаболитните им изисквания, докато плячката се развъди отново до годни за жътва нива. Дава и на нас време да забравим, че сме били плячка. По времето на плейстоцена вече сме били много умнички, предостатъчно за упражняването на лесен скептицизъм; ако през целия си живот в саваната не си виждал никакви промъкващи се през нощта демони, защо ти е да вярваш в някакви малоумни страхотии край лагерния огън, предавани от поколение на поколение от майката на майка ти?

Те бяха донесли смърт за прадедите ни, въпреки че същите тези вражески гени — вече приятелски — ни служеха така добре, когато напуснахме слънцето половин милион години по-късно. Но беше почти… сърцераздирателно, струва ми се… да си представяш, че Сарасти би могъл да усеща натиска и на други гени, причиняващи ужас от постоянното излагане на показ, резултат от поколения естествен подбор. Може би прекарваше всяка секунда в компанията ни, борейки се с гласове, които го подканват: „Скрий се, скрий се, нека забравят!“ Вероятно той се оттегляше, когато гласовете ставаха твърде настойчиви, нищо чудно ние да го карахме да се чувства толкова неудобно, колкото и той нас.

Надеждата, казват, умира последна.

* * *

Окончателната ни орбита съчетаваше в равни пропорции дискретност и смелост.

„Роршах“ описваше идеален екваториален кръг на 87 900 км от гравитационния център на Биг Бен. Сарасти нямаше желание да го губи от поглед, и не бе необходимо да си вампир, за да проявиш недоверие към сателитните предаватели, носещи се в просмукана с радиация вихрушка от камънаци и машинарии. Очевидната алтернатива бяха сходни орбити.

В същото време всички спорове дали „Роршах“ бе или не бе имал предвид — и дали изобщо разбираше — заплахите, които бе направил, бяха малко или много без значение. Контрапроникването беше далечна вероятност и в единия, и в другия случай, а приближаването само увеличаваше риска. Сарасти беше измислил оптимален компромис, леко ексцентрична орбита, която почти забърсваше артефакта в перигея си, но поддържаше дискретна дистанция през останалото време. Беше по-дълга траектория, отколкото на „Роршах“, а и по-висока — трябваше да припалваме по време на дъгата на спускането, за да останем в синхрон, — но в крайна сметка се намирахме постоянно в пряка видимост и се приближавахме на дистанция за удар само през три часа от всяка страна на бездънната яма.

Наша дистанция за удар, по-точно. Липсваха ни данни дори за предположения по отношение на „Роршах“ — като едното нищо той спокойно би могъл да се пресегне и да ни свали от небето, преди дори да сме напуснали Слънчевата система — кой знае.

Сарасти даде команда от палатката си. КонСенсус пренесе гласа му през барабана, докато „Тезей“ се паркираше в апогея:

— Сега!

Джак беше издигнал над себе си палатка — мехур, залепен за обшивката на „Роршах“ и за защита от вакуума го бе надул леко с минимално количество водородна смес. Сега поднесе лазер към корпуса и започна да копае; ако бяхме разчели вибрациите правилно, повърхността под краката му трябваше да е трийсет и един сантиметра дебела. Лъчите пресекваха, докато режеха, въпреки шестте милиметра подсилена защита.

— Кучият му син — промърмори Спиндъл, — той успява!

Прогорихме фиброзния епидермис. Прокопахме пластове уплътнения, които може би представляваха някакъв вид програмируем азбест. Проправихме си път през редуващи се пластове суперпроводяща мрежа и разделящите ги наноси люспест въглерод.

Прокопахме си дупка.

Изключихме незабавно лазерите. След секунди вътрешните газове на „Роршах“ бяха надули палатката до пръсване. Черен въглероден дим се вихреше и танцуваше във внезапно сгъстилата се атмосфера.

Нищо не стреля по нас. Не предизвикахме ответна реакция. Лека-полека в КонСенсус се появи съставът на атмосферата в проценти: метан, амоняк, водород. Много водни пари, замръзващи със скоростта, с която се регистрираха.

Спиндъл изсумтя:

— Редуктивна атмосфера^[4]. Пред-ледникова^[5]… — стори ми се разочарован.

— Може би е в процес на създаване — предположи Джеймс. — Като самата структура.

— Може би.

Джак се изплези. Езикът му представляваше гигантски механичен червей с миооптична опашка. На върха си имаше дебелокожо „бонбонче“, повече от половината дебелина на което идваше от керамичната защита. Мъничкият товар от сензори в сърцевината му беше рудиментарен, но достатъчно малък, така че конструкцията да се промъкне през тънката като моливче дупка, прогорена от лазера. И така, езикът на Джак се пъхна в отвора, облизвайки ръба на обезчестения анус на „Роршах“.

— Тъмничко е там долу — отбеляза Джеймс.

Бейтс се обади:

— Но пък е топло!

281 градуса по Келвин^[6]. Над точката на замръзване.

Ендоскопът се потопи в мрака. В инфрачервено се виждаше зърниста черно-бяла рисунка на… тунел, на такъв приличаше, изпълнен с мъгла и странни скални образувания. Стените бяха извити като в пчелна пита, като вътрешността на фосилизирани черва. По протежение на коридора изобилстваха странични отклонения и задънени ниши. Изглеждаше, че основният строителен материал е плътна тъкан от листове въглеродно влакно. Някои от процепите между тези листове бяха тънки колкото нокът, други изглеждаха достатъчно широки да натъпчеш труп в тях.

— Дами и господа — каза тихо Спиндъл, — дяволската баклава!

Можех да се закълна, че видях нещо да се движи. Можех да се закълна, че то ми е познато.