Питър Уотс
Слепоглед (14)

Моите гени нахитряха, мозъка ми преебаха

сексът да е нещо сладко — планът им да мине гладко,

да се възпроизведат всеки шибан път.

Мозъкът, и той хитряга, по тъчлинията бяга —

знае как да чукне сладко, но и да не стане татко:

с вазектомията избих рибата.

Гени, я ходете да се шибате!

Дъ Ер-селекторс^[1], „Топнало хоботче“

Половият акт в първо лице — истински секс, както Челси настояваше да го нарича — се нуждае от култивация на вкуса: накъсаното дишане, нередактираният допир и миризмата на потна кожа, пълна с пори и черни точки, и наличието на друг един истински човек с негов си различен комплект изисквания и нехаресвания… Несъмнено има определена животинска привлекателност, съгласен съм с това. В крайна сметка, нали именно така сме го правили милиони години. Но тази… тази пищност от третия свят носи определен елемент на борба, на асинхронни мотиви в конфликт. Няма сплотяване в акта. Съществуват само ритъмът на сблъскващи се тела и борбата за надмощие, като всеки се опитва да насили другия към синхрон.

Челси го смяташе за любов в най-чистата й форма. С времето започнах да мисля за секса като за ръкопашен бой. Преди, независимо дали чуках творения от собственото ми меню или записи на скинове от нечие друго, винаги аз избирах контраста и резолюцията, текстурата и отношението. Телесните функции, съпротивлението на съревноваващите се желания, безкрайната любовна игра, която изтърква езика ти до корен и от която лицето ти става лепкаво и блестящо — днес това са само странности. Опции за настроените по-мазохистично.

Но при Челси нямаше опции. При нея всичко вървеше в стандартния пакет.

Угаждах й. Предполагам, че не съм бил по-търпелив към нейните перверзии, отколкото тя — към неумелостта ми в тях. Други неща се отплащаха за положеното усилие. Челси беше готова да спори за всичко под слънцето, с остър език и умели прозрения — и котешко любопитство. Нахвърляше се без предупреждение. Макар и част от пенсионираното множество, тя все още извличаше огромна простичка радост от самия процес да си жив. Беше импулсивна и непостоянна. Беше я грижа за хората. За Падж. За мен. Искаше да ме опознае. Искаше да ме види отвътре.

Което се оказа сериозен проблем.

— Може да опитаме отново — каза тя веднъж, докато отдъхвахме след сблъсъка на пот и феромони. — Изобщо няма да си спомняш какво те е разстроило. Ако не искаш — дори няма да си спомняш, че си бил разстроен.

Усмихнах се и отклоних очи — внезапно повърхнините на лицето й станаха груби и непривлекателни.

— За кой пореден път питаш? Осми? Девети?

— Просто искам да си щастлив, Сиг! Истинското щастие е дяволски хубав подарък и аз мога да ти го поднеса, ако ми позволиш!

— Не ме искаш щастлив — отвърнах любезно. — Искаш ме нагласен по поръчка.

Тя продължи да мърка във вдлъбнатината на гърлото ми за момент. После се сепна:

— Какво?

— Просто ти се иска да ме промениш в нещо по… по… удобно за теб.

Челси вдигна глава.

— Погледни ме!

Извърнах се към нея. Беше изключила хроматофорите на бузата си. Татуировката, вече преместена, сега пърхаше на рамото й.

— Погледни ме в очите — настоя Челси.

Вгледах се в несъвършената кожа около очите й, в капилярите, които минаваха в белтъка. Усещах далечно развеселено изумление, че дори изпълнени с такива недостатъци, на моменти тези органи от плът и кръв все още бяха в състояние да ме хипнотизират.

— Сега ми обясни — настоя Челси, — какво точно искаш да кажеш!

Свих рамене.

— Ти продължаваш да се преструваш, че сме партньори във връзката. А и двамата знаем, че тя е борба.

— Борба значи.

— Ти се опитваш да ме манипулираш да играя по твоите правила.

— Какви правила?

— Начинът, по който искаш да се развива връзката ни. Не те обвинявам, Челси, ни най-малко. Опитваме се да се манипулираме един друг откакто… ами, не става дума дори за човешка природа. Вродено е на бозайниците като цяло.

— Не го вярвам — тя поклати глава. Дебели като въжета кичури се залюляха през лицето й. — В средата на двайсет и първи век ти ми поднасяш тази помия за войната на половете?

— Вярно е, че настройките ти са твърде радикална идея. Влез направо в главата и програмирай половинката си за оптимална пригодност за служба.

— Наистина ли смяташ, че се опитвам да… да те дресирам? Смяташ, че се мъча да те обуча като кученце?

— Просто правиш онова, което ти идва отвътре.

— Не мога да повярвам какви ги говориш!

— Мислех, че цениш честността във връзката!

— Каква връзка? Според теб такова нещо не съществува. Това е просто… взаимно изнасилване, нещо такова.

— Това е същността на връзките по принцип.

— Изобщо не ми ги говори тия! — тя седна и спусна крака от ръба на леглото. Обърна се с гръб към мен. — Знам как се чувствам самата аз. Ако изобщо знам нещо, то е именно това. И исках само да те направя щастлив.

— Не ти вярвам — отвърнах нежно, — знам, че това не ти изглежда като стратегия. При толкова дълбоко вродени инстинкти няма и как да ги отличиш. Просто ти се струва правилно, идва ти отвътре. В това е същинският номер на природата.

— Да, несъмнено е нечий шибан номер!

Седнах до нея и внимателно отърках рамо в нейното. Тя се дръпна.

— Това е моята област — казах след малко. — Знам какво движи хората. Това ми е работата.

Честно казано — и тя работеше в същата област. Ако си изкарваш хляба с прекрояване на мозъци, не би могъл да си стоиш в неведение относно главните снадки в мазетата долу. Челси просто бе избрала да игнорира проблема; да признае нещо подобно би компрометирало праведния й гняв.

Можех да посоча и всичко това, но, предполагам, знаех колко стрес може да понесе системата и не бях готов да я тествам до разпадането й. Не исках да изгубя Челси. Не исках да изгубя това усещане за сигурност, усещането, което създаваше разликата дали съм жив или мъртъв. Исках просто да я накарам да отстъпи малко. Исках само да ми осигури пространство за дишане.

— Понякога си голямо влечуго — заяви тя.

Мисията: изпълнена.

* * *

Първото ни приближаване бе изпълнено с предпазливост и множество предпазни мерки. Този път нахлухме като ударна сила.

„Сцила“ се носеше към „Роршах“ с над 2 же, с траектория — гладка и предвидима арка, завършваща в разбития базов лагер. Нищо чудно и да кацнеше там, Сарасти спокойно можеше да гони два заека с един камък, като програмира совалката да събере данни самостоятелно. Ако беше така, тя нямаше да кацне с нас на борда. „Сцила“ ни изплю в пространството на почти петдесет километра от новия плаж, остави ни голи и летящи надолу върху някаква телена рамка, която едва имаше достатъчно инертна маса за меко кацане и бързо излитане. Нямахме контрол дори върху нея: успехът зависеше от липсата на предвидимост, а как по-добре да си го подсигурим, ако дори самите ние не знаем какво правим?

Логиката на Сарасти. Вампирска логика. Бяхме способни да я проследим отчасти: колосалната деформация, която бе запечатала пробива в „Роршах“, беше в пъти по-бавна и много по-ресурсоемка от гилотината, заловила в капан Бригадата. Фактът, че не бе използвана гилотина, подсказваше най-малкото, че е нужно време, за да бъде поставена такава — да се разпредели необходимата маса, може би, или да се натегне пружината на рефлексите й. Това ни даваше прозорец. Все още можехме да се спускаме в ада, стига лъвовете да не са в състояние да предвидят посоката и да ни построят предварително капан — и стига да си оберем крушите, преди да вдигнат капаните след кацането ни.

— Трийсет и седем минути — заяви Сарасти.

Никой от нас не успя да добие и смътна представа как е измислил това число. Само Бейтс посмя да попита на глас, а той просто я стрелна с поглед:

— Не си в състояние да проследиш изчисленията.

Вампирска логика. От очевидни предпоставки до непрозрачни заключения. И от нея зависеше животът ни.

Двигателните ни импулси следваха някакъв предварително програмиран алгоритъм, който съчетаваше законите на Нютон с хвърляне на зарче. Векторът ни не беше напълно случаен — след като бяхме елиминирали магистралите и растежните зони, както районите без подходящ път за бягство в пряка видимост, задънените улици и неразклонените сегменти („Скучни са“, каза по този повод Сарасти и спря да им обръща внимание), достъпни оставаха едва 10 процента от артефакта. Сега се носехме към възел клонки на осем километра от мястото на първоначалното ни приземяване. Сега, на средата на последното ни приближаване, нямаше начин дори ние да предскажем точната точка на сблъсъка ни.

Ако „Роршах“ го можеше, значи заслужаваше да спечели.

Падахме. Навсякъде небето в полезрението ми нацепваха наръбени шипове и изкривени клони, нарязваха далечния звезден пейзаж и надвисналия супер-Юпитер в накъсана мозайка, насечена от черно. Оставаха ни три километра от трийсетте, когато върхът на някакъв подут израстък избухна в безшумна експлозия от заредени частици, далечна мъгла от взривена, замръзваща атмосфера. Докато се разнасяше, можех да видя как струите и въртопите се усукват в сложни спирали: магнитното поле на „Роршах“ моделираше самия дъх на артефакта в радиоактивен потоп.

Досега не бях виждал подобно явление със собствените си очи. Чувствах се като насекомо в звездна зимна нощ, падащо през останките на горски огън.

Шейната ни запали спирачките си. Ударих гръб в паяжината на мрежата си и се бутнах в литналото назад бронирано тяло до мен. Саша. Само Саша, припомних си. Кънингам беше упоил останалите от групата, оставяйки това конкретно съзнание самотно и самичко в груповото им тяло. Нямах представа, че това е възможно при множествените личности. Саша се взираше в мен иззад шлема си. Повърхностите й не се показваха през скафандъра. Не разпознавах и нищо в очите й.

Това се случваше твърде често напоследък.

Кънингам не беше с нас. Никой не попита защо, когато Сарасти разпределяше задълженията. В момента биологът беше пръв сред равни, възкресена резерва без друг в ковчега, който да го замени. Втори по незаменимост в нашия незаменим като цяло екипаж.

Така аз, от своя страна, ставах още по-полезна добавка. Вероятностите, които подобрявах, се бяха повишили до едно на три.

Беззвучен удар разтърси рамката. Погледнах отново напред, покрай Бейтс на предния палет, покрай закотвените роботи, които я обграждаха от двете страни. Шейната беше изстреляла нападателната група, с предварително приготвения надуваем вестибюл, закачен към експлозивна глава, от която се очакваше да прониже кожата на „Роршах“ като вирус, нахлуващ в клетката на домакина си. Тънкокракото съоръжение се смали и изчезна от полезрението ми. Секунди по-късно на фона на абаносовия пейзаж пред нас пламна и угасна малко ярко слънце — зарядът от антиматерия, толкова малък, че можеш да преброиш на пръсти атомите в него, изстрелян право в обшивката. Много по-грубо от колебливата любовна игра от първата ни среща.

Кацнахме тежко, докато вестибюлът още се надуваше. Пехотинците скочиха от шейната миг преди контакта и пръскаха облачета газ от дюзите си, докато се строяваха в защитна розетка около нас. Бейтс слезе след тях, изхлузи се от коланите си и се понесе направо към надуващата се пришка. Ние със Саша свалихме пластмасовия шлюз — мидена черупка с половин метър дебелина и три пъти по толкова ширина — и я помъкнахме помежду си, докато един от пехотинците се пропъхваше през мембранния вход на вестибюла.

— Размърдайте се, хора! — Бейтс висеше от една от надуваемите дръжки. — Трийсет минути…

Тя рязко млъкна. Не попитах защо. Пехотинецът от авангарда ни се бе разположил над нововзривения вход и ни прати първата си пощенска картичка.

Светлина от дълбините.

* * *

Човек ще рече, че така би било по-леко. Нашият вид винаги се е боял от тъмното; милиони години сме се гушили в пещери и дупки под земята, докато невидими неща са се тътрели и са ръмжали — или пък са дебнели, нечути и невидени — в нощта отвъд. Човек ще рече, че наличието на светлина — колкото и бледа да е — може да разголи част от сенките, да остави по-малко пространство, което мозъкът да запълва с ужасни кошмари.

Човек ще рече…

Последвахме пехотинеца долу в сумрачното сапунено сияние, подобно на пресечено с кръв мляко. В началото изглеждаше, сякаш самата атмосфера пламти — светлинна мъгла, която размазваше всичко на разстояние до десетина метра. Илюзия, както се оказа: тунелът, в който навлязохме, беше около три метра широк и осветен от редици изпъкнали сияещи щрихи — с размера и приблизителната форма на отрязани човешки пръсти, — втъкани в хлабава тройна спирала по стените. Бяхме записвали подобни изпъкналости и на първото ни място, но те не бяха толкова ясно очертани и ръбовете им правеха всичко друго, само не и да светят.

— Най-силни са на почти инфрачервено — докладва Бейтс, изстрелвайки спектъра на екраните ни. Въздухът би бил прозрачен за отровни кобри. Беше прозрачен и за сонар: пехотинецът в авангарда обсипваше мъглата с поредици потраквания и откри, че тунелът се разширява в нещо като зала на седемнайсет метра пред нас. Присвил очи в тази посока, можех почти да различа някакви очертания на помещение в мъглата. Можех почти да различа и твари с грамадни челюсти, отстъпващи трескаво извън полезрението ни.

— Да вървим! — нареди Бейтс.

Вкарахме вътре пехотинците. Един оставихме да пази изхода. Всеки от нас си взе по един за полеви ангел-пазител. Машините говореха на екраните на шлемовете ни посредством лазерна връзка; говореха си един на друг чрез твърди намотки защитена оптика, която се влачеше от тътрещата се зад нас ролка. Това беше най-добрият наличен компромис спрямо враждебната околната среда. По време на самотните екскурзии около ъглите или надолу по задънените коридори, бодигардовете ни с пъпни върви щяха да ни държат във връзка един с друг.

Аха. Самотни екскурзии. Бяхме принудени или да разделим групата, или да покрием по-малко пространство, така че се разделяхме. Влизахме в ролята на скоростни картографи, надбягващи се за златния медал. Всичко, което направехме тук, щеше да е акт на вяра: вяра, че общите принципи на вътрешна архитектура на „Роршах“ могат да бъдат извлечени от суровия материал, който ще награбим по време на надбягването. Вяра, че вътрешната архитектура на „Роршах“ изобщо има общи принципи. Древните племена се бяха кланяли на злонамерени и капризни духове. Нашето поколение влагаше вяра в подредената вселена. Тук, в Дяволската баклава, не беше трудно да се усъмниш дали пък предците ни не са били по-близо до истината.

Напредвахме по тунела. Целта ни се разкри и пред обикновените човешки очи: не толкова зала, колкото свързочна; възел от пространство, оформил се при сливането на дузина тунели, разклоняващи се в най-разнообразни посоки. По няколко лакирани повърхности блестяха парцаливи мрежи от живачни точки; лъскави вдлъбнатини нагъваха субстрата, подобно на отпечатъци по мокра глина, замервана с топка.

Спогледах се с Бейтс и Саша:

— Контролно табло?

Бейтс сви рамене. Пехотинците й проучваха гърлата около нас, пръскайки сонарен сигнал във всяко едно по ред. На дисплея ми се изрисува неравен триизмерен модел от ехото: кофи с боя, плиснати срещу невидими стени. Ние представлявахме точици близо до центъра на ганглиона, малко рояче паразити, заразяващо огромен кух гостоприемник. Всеки един тунел се извиваше встрани по постепенна спирала, до една ориентирани в различна посока. Сонарът можеше да надникне в тези извивки на няколко метра повече от нас. Нито очи, нито ултразвук виждаха нещо, с което да различат един тунел от останалите.

Бейтс посочи по протежение на единия:

— Кийтън! — и на другия — Саша! — преди да се обърне и да закрачи по собствената си избрана пътека.

Погледнах несигурно към моята.

— Някакви конкретни при…

— Двайсет и пет минути! — отброи майорката.

Обърнах се и се изстрелях полека по отредения ми коридор. Той се завърташе в посока на часовниковата стрелка, дълга и незабележителна с нищо спирала; след двайсет метра тази извивка щеше да блокира всякаква видимост към входа на тунела, дори ако мъгливата атмосфера не го постигаше по-рано. Моят пехотинец се държеше в средата на тунела, сонарът му щракаше като тракане на хиляди невидими зъби, а кабелът му се влачеше назад към далечния барабан във възела.

Беше успокоително да имаш каишка. Тя беше къса. Пехотинците можеха да се отлъчват на точно деветдесет метра, не повече, а ние имахме стриктни заповеди да стоим под крилото им през цялото време. Тази мъглива заразна дупка можеше да води ако ще и до центъра на ада, но от мен не се очакваше да стигна чак до там. Страхливостта ми този път бе официално оторизирана.

Петдесет метра. Оставаха ми петдесет метра и можех да се обърна и да хукна, подвил опашка между краката си. Междувременно от мен се изискваше само да стискам зъби, да се фокусирам и да записвам: „Всичко, което виждаш — настоя Сарасти. — Колкото се може повече от онова, което не виждаш.“

Можех само да се надявам, че новият ни намален лимит за екскурзии щеше да изтече, преди „Роршах“ да ни порази с дърдореща лудост.

Стените около мен се сгърчиха и потрепериха като плътта на току-що убито животно. Нещо се стрелна извън полезрението ми с тих развеселен кикот.

[Съсредоточи се. Записвай. Ако пехотинецът не го вижда, значи не е истинско.]

Шейсет и пет метра навътре един от призраците се вмъкна в шлема ми.

Опитах се да го игнорирам. Опитах се да отклоня поглед. Но този фантом не блещукаше на ръба на зрението ми, а висеше почти в центъра на визьора, досущ като петно вихрещо се замайване между мен и стъклото. Стиснах зъби и се опитах да гледам покрай него, взирах се в мътната кървава мъгла малко по-нататък и наблюдавах помръдващите на тласъци дневници от пътешествията на двете малки прозорчета с етикети „Бейтс“ и „Джеймс“. Там навън нямаше нищо. Но тук вътре, носещо се точно пред очите ми, се намираше поредното мозъчно изнасилване на „Роршах“, което размаза мъглив пръстов отпечатък право пред данните от сонара.

— Нов симптом — докладвах по връзката. — Непериферна халюцинация, стабилна, но доста безформена. Няма пикове или поне…

Вложката с етикет Бейтс заговори с пращене:

— Кийт…

Прозорчето и гласът угаснаха едновременно.

Не само прозорчето на Бейтс. Това на Саша и сонарният пейзаж на пехотинеца трепнаха и изчезнаха в същата секунда, оставяйки дисплея на шлема ми празен, с изключение на вътрешните потоци с данни от скафандъра и малко, червено, примигващо съобщение „ПРЕКЪСВАНЕ НА ВРЪЗКАТА“. Обърнах се рязко, но пехотинецът си беше на мястото, на три метра от дясното ми рамо. Оптическият му порт се виждаше ясно — рубинен палец, пъхнат в пластрона му.

И оръжейните му портове се виждаха ясно. Сочеха към мен.

Замръзнах. Роботът потрепери в някакво местно електромагнитно възелче, сякаш бе подплашен. От мен или…

… от нещо зад мен…

Полека се заобръщах. Шлемът ми се изпълни със смущения и с нещо, което звучеше — смътно — като глас:

— … ка му, не мърдай, Кий… не…

— Бейтс? Бейтс!

Друга иконка изгря на мястото на ПРЕКЪСНАТА ВРЪЗКА. По неясна причина пехотинецът използваше радио — и, макар че се намираше на една ръка разстояние, едва различавах сигнала.

Накъсан бейтсолект:

— … твое… дясно… пред…

Включи се и Саша, малко по-ясно:

— И той не го вижда?

— Какво да видя? Саша! Някой да ми каже какво… какво се вижда!

— … чуваш? Кийтън, чуваш ли ме?

Бейтс беше успяла да усили сигнала по някакъв начин: той тътнеше като океан, но поне можех да различа думите в прилива му.

— Да! Какво…

— Стой съвършено неподвижен, разбра ли? Съвършено. Потвърди!

— Потвърдено!

Пехотинецът ме държеше на треперливия си прицел, тъмните му стереокамерни ириси се отваряха спазматично и се свиваха до глави на топлийки.

— Какв…

— Има нещо пред теб, Кийтън. Точно между теб и робота. Не го ли виждаш?

— Н… не… визьорът ми изключи…

Саша се намеси:

— Как може да не го вижда, като е точно пред…

Бейтс излая, пренебрегвайки сигнала й:

— Колкото човек е, радиално симетрично, има осем… не, девет ръце. Като пипала, но сегментирани. С шипове.

— Нищо не виждам! — казах. Но не беше вярно. Бях видял: как нещо посяга към мен, в ковчега ми на борда на „Тезей“. Видях нещо, навито неподвижно на гръбнака на кораба, да следи как творим най-добрите си планове.

Видях Мишел, синестезистката, свита в ембрионална поза: „Не можеш да го видиш… то е невидимо…“

— Какво прави то? — попитах. [Защо не мога да го видя? Защо не го виждам?]

— Просто… си плува там… И като че маха… О, мам… Кий…

Пехотинецът се плъзна встрани, сякаш ударен от гигантска ръка. Отскочи от стената и внезапно лазерната връзка се включи, заливайки визьора ми с разузнавателни данни: изображения от камерите на Бейтс и Саша, тичащи по извънземните тунели; гледка от очите на пехотинеца към скафандър с надраскан през гръдната плоча надпис „Кийтън“, и там, точно до него, нещо като трепкаща морска звезда с твърде много ръце…

Бригадата изскочи иззад завоя и сега вече и със собствените си очи почти можех да видя нещо от едната страна, блещукащо като омара. Беше голямо и се движеше, но някак си очите ми просто се подхлъзваха всеки път, когато се опитвах да го фиксирам. „Не е истинско — помислих си, пиян от истерично облекчение, — просто поредната халюцинация!“, но Бейтс изплува пред очите ми и то се появи точно там, без потрепване, без несигурност, ясна и точна колапсирала вероятностна вълна и солидна, неподдаваща се на отрицание маса. Разкрито, то сграбчи най-близката стена и се изкатери над главите ни, размахвайки като камшици разчленените си ръце. Зад тила ми внезапно се разнесе пукащо бръмчене и чудовището отново заплава свободно — овъглено и димящо.

Запъващо се щракване. Вой на машинарии, които се раздвижват. Три пехотинеца се носеха във формация в средата на коридора. Единият беше обърнат с лице към извънземното. От него стърчеше връхчето на някакво смъртоносно хоботче, спипано да се прибира обратно в канията си. Бейтс бе изключила пехотинеца, преди той да довърши затварянето на устата си.

Движенията на три чифта дробове се предаваха по оптическата връзка и изпълваха шлема ми с рева на тежко дишане.

Изключеният пехотинец висеше в гъстия въздух. Извънземният труп се блъсна леко в стената, потрепервайки: изгорена и обезплътена хидра от човешки гръбнаци. В крайна сметка не приличаше много на видяното от мен на борда на „Тезей“.

По някаква причина, която не можех точно да анализирам, това ми се стори почти успокоително.

Двамата действащи пехотинци сканираха мъглата, докато Бейтс не им даде нови нареждания — след това единият се обърна да подсигурява трупа, а другият подкрепи падналия си събрат. Бейтс сграбчи мъртвия пехотинец и откачи каишката му.

— Отстъпваме. Бавно. Точно зад вас съм.

Включих дюзите си. Саша се поколеба. Намотки защитен кабел плуваха около нас като пъпни върви.

— Сега! — нареди Бейтс, включвайки сигнал от собствения си скафандър директно в изключения пехотинец.

Саша потегли след мен. Майорката завършваше колоната. Гледах шлема си — рояк многоръки чудовища щеше да налази района всеки момент.

Извънземните така и не се появиха. Но изгорената твар, притисната към гърдите на машината на Бейтс, беше достатъчно истинска. И дума не можеше да става за халюцинация. Нито дори за обясним артефакт на страха и синестезията. „Роршах“ беше обитаем. И обитателите му бяха невидими.

Понякога. Донякъде.

А, и — о, да! Току-що бяхме убили един.

* * *

Веднага щом се добрахме до вакуума, Бейтс запрати деактивирания пехотинец в небето. Докато ние се връзвахме към шейната, съратниците му го използваха за стрелкова мишена, стреляха и го пържиха, докато не остана нищо — освен охлаждаща се пара. Преди тя да се разсее, „Роршах“ намота във филигран дори тази бледа плазма.

На половината път към „Тезей“ Саша се обърна към майора:

— Ти…

— Не.

— Но… те правят разни неща по свое усмотрение. Автономни са.

— Не и когато са поробени.

— Повреда? Пик?

Бейтс не отговори.

Тя се обади да докладва. По времето, когато се прибрахме, Кънингам си беше отгледал нов малък тумор на гръбнака на „Тезей“ — дистанционна операционна, снабдена с командвани отвън инструменти и сензори. Един от оцелелите пехотинци грабна трупа и скочи на борда веднага щом влязохме под обшивката. Вече беше извършил доставката, докато се скачим.

Родихме се отново по времето на плодовете от първичната некроскопия. Холографският призрак на дисекцирания пришълец се надигна от КонСенсус като някакво извратено и ужасно блюдо. Разперените му ръце изглеждаха като човешки гръбначни стълбове. Седяхме около масата и чакахме някой друг да си сипе първата порция.

— Трябваше ли да го пържиш с микровълни? — отряза Кънингам, почуквайки по плота. — Животното е напълно сготвено. Всички клетки са взривени изотвътре.

Бейтс поклати глава:

— Имаше повреда.

Той я изгледа кисело:

— Повреда, която по случайност включва прецизно прихващане на движещ се обект. Това не ми звучи особено случайно.

Бейтс му върна погледа безизразно:

— Нещо прекара автономното фиксиране на мишена от „изключено“ на „включено“. Хвърляне на монета. Случайност.

— Случайност е…

— Стига вече, Кънингам! В момента не ми се слушат глупостите ти!

Той завъртя очи в орбитите на гладкото си, мъртво лице, но внезапно се фокусира върху нещо над главите ни. Проследих погледа му — Сарасти се взираше към нас като бухал, търсещ полски мишки и носещ се полека с повея на бриза.

И този път не носеше визьор. Но знаех, че не го е загубил.

Вампирът се втренчи в Кънингам:

— Находките ти.

Биологът преглътна. Парчета и части от извънземна анатомия проблясваха с цветно-кодирани указания, докато той потупваше с пръсти по плота.

— Ами добре. Боя се, че не мога да дам много на клетъчно ниво. Няма кой знае какво оцеляло вътре в мембраните. Няма и кой знае колко оцелели мембрани, ако ме разбирате. По въпроса за мащабната морфология, образецът е дорзовентрално компресиран и радиално симетричен, както виждате. Калцифициран екзоскелет, кератинова пластмасова обвивка. Нищо особено.

Бейтс изглеждаше скептично настроена.

— Пластмасовата кожа не е нищо специално?

— Предвид околната среда по-скоро очаквах плазма на Сандуловициу^[2]. Пластмасата е просто преработен петрол. Органокарбон. Това чудо тук е на въглеродна основа. Дори е на протеинова основа, макар че протеините му са доста по-корави от нашите. Многобройни серни кръстосани връзки за латерално укрепване, поне доколкото може да се каже от онова, което пехотинците ти не са успели да денатурират… — Кънингам гледаше към нас, но не ни виждаше; цялото му съзнание очевидно бе прехвърлено горе в лабораторията и витаеше в дистанционните сензори. — Тъканите на тварта са пропити с магнетит. На земята такъв материал се намира в мозъците на делфините, у мигриращите птици, дори у някои бактерии — всичко, което навигира и се ориентира с помощта на магнитни полета. На ниво макроструктури разполагаме с пневматичен външен скелет, който — поне доколкото мога да кажа — изпълнява и ролята на мускулатура. Свиващата се тъкан изтласква газ през система мехури, които втвърдяват или отпускат всеки сегмент на ръцете.

Светлината се върна в погледа на Кънингам за достатъчно време да се фокусира върху цигарата си. Той я поднесе към устата си, дръпна си дълбоко и отново я остави.

— Забележете отворите около основата на всяка ръка — отпуснати балони засияха в оранжево по скелета. — Клоаки, ако могат така да се нарекат. Всичко се отваря към тях — те ядат, дишат и отделят през едни и същи малки отворчета. Няма други съществени отвори.

Бригадата направи физиономия, която подсказваше [Саша, отвратена]:

— Това чудо не се ли… задръства? Изглежда неефикасно.

— Ако една се запуши, има още осем врати към същата система. Ще ти се иска да си толкова неефикасна следващия път, когато се задавиш с пилешка кост.

— А с какво се храни то? — полюбопитства Бейтс.

— Трудно е да се каже. Намерих подобни на воденички органи близо до клоаките, което намеква, че те дъвчат нещо, или поне са го правили на някакъв етап на историята си. Но с изключение на това… — Кънингам разпери ръце, при движението цигарата му оставяше бледи следи. — Надуйте тези органи достатъчно и ще получите херметично запечатване между другото. В съчетание с екзоскелета, това би позволило на организма да издържи за кратко във вакуум. Вече знаем, че съществото може да понася и силна радиация, макар че не ме питайте как го прави. Каквото и да използва за гени, сигурно са много по-здрави от нашите.

— Значи то може да оцелява в космоса — уточни Бейтс.

— В същия смисъл, в който делфините оцеляват под водата. Само ограничено време.

— Колко дълго?

— Не съм сигурен.

— Централна нервна система — отбеляза Сарасти.

Бейтс и Бригадата незабавно и почти незабележимо застинаха неподвижно. Чувствата на Джеймс шурнаха върху собственото й тяло, заглушавайки тези на Саша.

Димът се виеше от устата и носа на Кънингам:

— Няма нищо централно в нея, честно казано. Няма цефализация, няма дори скупчване на сензорни органи. Тялото е покрито с нещо като очни петна или хроматофори, или и двете. Има слухови клетки навсякъде. И поне доколкото мога да заключа — ако всички тези изпържени парченца, които съм успял да сглобя след повредата ти, са наистина нерви, а не нещо съвсем различно — всяка една от тези структури е под независим контрол.

Бейтс се надигна заинтригувано:

— Сериозно?

Биологът кимна.

— Малко като да контролираш поотделно движенията на всеки косъм на главата си, само че това същество е покрито с малки косми от глава до пети. Същото се отнася и за очите. Стотици хиляди очички, по цялата повърхност. Всяко едно е просто устроено, но е способно да фокусира самостоятелно и предполагам, че всичките отделни изображения се съчетават в едно цяло някъде по системата. Цялото тяло действа като обща дифузна ретина. На теория това дава невероятна визуална прецизност.

— Разпределен телескопичен обхват — промърмори Бейтс.

— Хроматофор подчертава всяко око, пигментът е някакъв криптохром, така че вероятно е въвлечен в зрителния процес, но също така може да се разнася или събира в околните тъкани. Това намеква за динамични пигментни шарки, като на хамелеон или сепия.

— Имитиране на околната среда? — полюбопитства Бейтс. — Дали заради това не можеше да го види Сири?

Кънингам отвори нов прозорец и прожектира на него зърнист обезцветен образ на Сири Кийтън и неговия невидим танцов партньор. Съществото, което не бях забелязал, според камерите изглеждаше заплашително солидно: плаващ дискоид, два пъти по-голям от собствения ми торс, с ръце, разпънати под различни ъгли като дебели възлести въжета. По повърхността му на вълни се носеха образи; слънчеви зайчета и сенки танцуваха по плитка лагуна.

— Както виждате, задният фон не съответства на изобразяваното — отбеляза Кънингам. — Няма нищо общо.

— Как ще обясниш тогава, че е заслепило Сири? — попита Сарасти.

— Никак — призна биологът. — Не е като обикновената мимикрия. Но „Роршах“ те кара да виждаш всякакви неща, които не съществуват. Ефект от същия порядък е да не виждаш нещо, което всъщност го има.

— Поредната халюцинация? — попитах.

Кънингам сви отново рамене, докато вдишваше дим.

— Има толкова начини да измамиш човешката зрителна система. Интересното е, че илюзията се разпадна, когато присъстваха множество свидетели, но ако искате да дефинирам механизма, ще трябва да ми предоставите нещо повече за работа от това тук — той заби ръката си с цигарата в препечените останки.

— Но… — Джеймс си пое дъх и се стегна — става дума за нещо… нещо много умно, най-малкото. Нещо много сложно. С голямо количество мислителна сила.

Кънингам кимна отново.

— Бих оценил нервната тъкан на около трийсет процента от телесната маса.

— Значи е разумно — гласът й бе почти шепот.

— Нищо подобно.

— Но… трийсет процента…

— Трийсет процента двигателно и сензорно окабеляване — биологът си дръпна пак от цигарата. — Почти като октопод — огромен брой неврони, но половината от тях се използват за привеждане на гадинката в движение.

— Доколкото знам, октоподите са доста интелигентни — отбеляза Джеймс.

— По стандартите на молюските — несъмнено. Но имаш ли си представа колко допълнително окабеляване ти трябва, ако проторецепторите на окото ти са разпръснати по цялото ти тяло? Ще са ти нужни около три милиона удължителни кабели, да започнем с това, на дължина от половин милиметър до два метра. Което означава, че всичките ти сигнали ще са разпръснати и несинхронизирани, което пък води до още милиони допълнителни логически врати, които да съчетават данните. И това е само за да получиш едно статично изображение, без филтриране, без интерпретиране, без сравняване през времеви паузи… — Потръпване. Дръпване от цигарата. — Сега умножи това по всичкото допълнително окабеляване, необходимо да фокусираш очните петна върху някакъв обект или да изпратиш цялата тази информация обратно до индивидуалните хроматофори, и след това добави изчислителната мощност, която ти трябва, за да придвижиш хроматофорите един по един. Трийсет процента може и да стигат за това, но силно се съмнявам, че остава кой знае колко за философия и наука… — биологът махна с ръка в приблизителна посока към операционната. — Този… този…

— Криволячо — предложи Джеймс.

Кънингам опита думата на вкус.

— Много добре. Този криволячо е абсолютно чудо на еволюционното инженерство. Но е също така тъп като пън.

Настъпи краткотрайно мълчание.

— Какво представлява тогава? — попита накрая Джеймс. — Нечий домашен любимец?

— Канарче във въглищна мина — предположи Бейтс.

— Може и това да не е — отвърна Кънингам. — Най-вероятно е просто бяло кръвно телце с уолдоси. Бачкаторче от поддръжката. Дистанционно управляемо или следва инстинктите си. Но, хора, игнорираме много по-важните въпроси в случая. Как може анаероб като този изобщо да развие сложна многоклетъчна анатомия, да не говорим да е толкова бърз като това нещо тук. Такова ниво на активност изгаря голямо количество АТФ^[3].

— Може да не използват АТФ — отбеляза Бейтс, докато си виках субтитър: аденозин трифосфат. Източник на клетъчна енергия.

— Беше натъпкано с АТФ — обясни Кънингам, — поне това може да се каже по тези останки. Въпросът е как го синтезира достатъчно бързо, че да се справя с нуждите си? Чисто анаеробните методи не биха вършили работа.

Никой не изказа предположения.

— Както и да е — заключи биологът, — току-що би звънецът. Ако искате кървави подробности, проверете в КонСенсус… — той размърда пръстите на свободната си ръка и спектралната дисекция изчезна. — Ще продължа да работя, но ако искате истински отговори, докарайте ми някое живо! — той угаси цигарата си в стената и бунтовно огледа присъстващите в барабана.

Спътниците ми почти не реагираха: топологиите им все още искряха от разкритията отпреди няколко минути. Може би любимчето на Кънингам беше по-важно за Голямата Картина; или може би, в една редукционистка вселена, биохимичните основи винаги имат предимство пред по-фините моменти от етикета на извънземните пришълци. Но Бейтс и Бригадата закъсняваха във времето, все още преработваха неотдавнашните открития. Не, не просто ги възприемаха: възхищаваха им се. Прегръщаха откритията на Кънингам като осъдени престъпници, които току-що са открили, че могат и да ги освободят заради допусната при разследването грешка.

Беше ги тревожило, че не можеше да има и грам съмнение — ние бяхме причинили смъртта на криволячото. В крайна сметка обаче се оказа, че той не е истински пришълец. Не беше разумен. Представляваше просто кръвна клетка с уолдоси. И беше тъп като пън.