Питър Уотс
Слепоглед (23)

Не можеш едновременно да предотвратиш война и да се готвиш за такава.

Алберт Айнщайн^[1]

Нямам представа дали криволячото е стигнал до дома със спечелената с толкова труд плячка. Имаше да се наваксва толкова изгубено разстояние, дори ако оръдията ни не го сваляха по пътя. Пистолетът на Кънингам може да е свършил горивото. А и кой знае колко време издържат тези твари във вакуум? Може би нямаше същинска надежда за успех, може би криволячото беше мъртвец от момента, когато бе направил залога си и бе останал на борда. Така и не узнах. Той се смали и изчезна от погледа ми, много преди „Роршах“ да се гмурне под облаците и да изчезне на свой ред.

Криволячовците през цялото време бяха три, разбира се — Свивчо, Разгъвчо и полузабравените обгорени останки на първия извънземен, убит от побъркания робот. Тях държахме замразени до живите му събратя, за да имат по-лесен достъп дистанционните инструменти на Кънингам. Впоследствие се опитах да измъкна полусъзрения детайл от паметта си: дали онези двама бегълци бяха сферични или единият изглеждаше сплескан по оста? Дали и двамата мърдаха и махаха крайници по начина, по който паникьосан човек би правил при отсъствие на почва под краката си? Или единият се бе носил, може би мъртъв, по балистична крива, докато оръдията ни не унищожиха доказателството?

В този момент нямаше съществено значение. Наистина същественото беше, че в крайна сметка всички заемахме ясни позиции. Бяхме пуснали първа кръв и бе обявена война.

А „Тезей“ беше парализиран от кръста надолу.

Финалният изстрел на „Роршах“ беше пробил обшивката в основата на гръбнака. Беше пропуснал на косъм фунията на двигателя и системата за телематерия. Можеше да порази Цеха, ако не бе похабил толкова много джаули да прогори обшивката, че с изключение на временни ефекти от удара, всичките ни жизненоважни системи бяха, като цяло, годни за работа. Всичко, което изстрелът постигна, бе да отслаби гръбначния стълб на „Тезей“ достатъчно, за да се пречупи на две, ако изобщо се опитаме да пуснем двигателя достатъчно силно, че да излезем от орбита. Корабът щеше да успее да оправи щетите, но не навреме.

Ако това беше късмет, то той бе забележителен.

Но след като парализира плячката си, „Роршах“ бе изчезнал. Бе взел от нас всичко, което се нуждаеше, най-малкото за момента. Имаше информация: всички преживявания и прозрения, кодирани в заловените крайници на пожертваните шпиони. Ако залогът на Свивчо-или-Разгъвчо се бе изплатил, разполагаше вече дори с образец, за което, като се има предвид всичко останало, нямаше защо да му се сърдим. И затова се бе гмурнал невидим в дълбините, вероятно за отдих. За презареждане.

Но щеше да се върне.

„Тезей“ изгуби тегло за финалния рунд. Затворихме барабана в напразен опит да намалим броя на уязвимите си движещи се части. Четворната бригада — оставена без заповеди, безполезна, с издърпана изпод краката чергичка на основната причина за съществуването им — се оттегли в някакъв вътрешен диалог, в който други участници бяха нежелани. Тя плаваше в наблюдателния мехур с очи така здраво стиснати, както и клепачите обшивка около нея. Не можех да позная кой е шофьорът.

Направих опит:

— Мишел?

— Сири… — беше Сюзън. — Просто се махни.

Бейтс плаваше близо до пода на барабана, с прозорци, подредени навсякъде по обшивката и конферентната маса.

— С какво да помогна? — попитах.

Тя дори не вдигна глава:

— С нищо.

Така че я гледах. Бейтс броеше гмуркачите в един прозорец — маса, инерция, всяка от дузина променливи, които биха могли да се окажат много константни, ако някое от тези лопатоноси торпеда се ориентираше към гърлото ни. Най-сетне ни бяха забелязали. Хаотичният им електроноподобен танц вече се местеше, стотици и хиляди колосални парни чукове бяха приведени във внезапно движение и тъчаха зловеща динамика, която още не се беше установила в състояние, което можехме да предскажем.

В друг прозорец в безкраен цикъл се повтаряше фокусът на „Роршах“ с изчезването: радарен образ, потапящ се дълбоко в маелстрьома, избледняващ под газовите тератонове радиосмущения. Може би още беше в нещо като орбита. Съдейки по последната видяна траектория, „Роршах“ в момента като нищо би могъл да се върти около ядрото на Бен, да минава през сгъстени пластове метан и моноксид, които биха смазали „Тезей“ за секунда. Можеше дори да не спре дотам — като чудно да беше способен да премине дори през онези обширни, огромни дълбинни налягания, които превръщаха желязото и водорода в течности.

Не знаехме. Знаехме самоq че ако запази последната си траектория и оцелее в дълбините, „Ррошах“ ще се върне след по-малко от два часа. И, разбира се, щеше да оцелее. Не може да убиеш чудовищата под леглото. Можеш само да ги държиш извън одеялото си.

И то за известно време.

Миниатюрна вложка привлече вниманието ми с ярко примигване. По мое нареждане се увеличи до вихрещ се сапунен мехур, невероятно красив, изместена към синия спектър блестяща дъга от изригнал газ. Не я познах в първия момент: Биг Бен, рендван в някаква призматична последователност фалшиви цветове и в увеличение, каквото досега не бях срещал. Изсумтях тихо.

Бейтс вдигна очи.

— О! Красиво е, нали?

— Какъв е спектърът?

— Предимно дълговълнов. Видимо червено, инфра, такива неща. Подходящ е за топлинни следи.

— Видимо червено?

На практика такова нямаше; най-вече студени плазмени фрактали в стотици отсенки на нефрит и сапфир.

— Квадрохроматичен палет — обясни ми Бейтс. — Като онова, което виждат котките. Или вампирите… — тя съумя да махне вяло с ръка към дъгоцветния мехур. — Сарасти съзира нещо подобно всеки път, когато погледне навън. Ако изобщо гледа навън.

— Човек да си помисли, че би го споменал… — промърморих.

Беше великолепно, досущ като холографско украшение.

Гледан през подобни очи, може би дори „Роршах“ представляваше творение на изкуството…

— Не мисля, че те обработват зрението като нас — Бейтс отвори друг прозорец. На масата изскочиха обикновени графики и контурни чертежи. — Вампирите не ходят дори в Небесата, доколкото съм чула. ВР^[2] не работи при тях, те… виждат пикселите или нещо подобно.

— Ами ако е прав? — попитах.

Казах си, че търся само тактическа оценка, официално мнение за официалния запис. Но думите ми изскочиха пълни със съмнение и уплашени.

Бейтс се спря. За момент се почудих дали и тя най-сетне е изгубила търпение по отношение на личността ми. Но майорката само вдигна очи и се взря в невидимата далечина.

— Ами ако той е прав — повтори тя, и побутна с език въпроса, скрит под този: Какво можем да сторим тогава? — Можем да се моделираме обратно до загуба на самосъзнанието, навярно. Може да подобри шансовете ни в дългосрочен план — Аманда ме погледна с нещо като съжалителна полуусмивка на ъгълчето на устата. — Но подозирам, че това няма да е особена победа, нали? Каква е разликата между това да си мъртъв и просто да не знаеш, че си жив?

А аз най-сетне видях истината.

Колко време щеше да отнеме на вражески тактик да разкрие съзнанието на Бейтс зад действията на войниците й на бойното поле? Колко време щеше да мине, преди очевидната логика да се изясни? Във всяка бойна ситуация тази жена би привлякла най-много вражески огън — отрежи главата и убий тялото. Но Аманда Бейтс не беше просто глава: тя беше тясното гърло на бутилката, и тялото й нямаше да пострада от обезглавяващия удар. Смъртта й само щеше да откачи войниците й от каишката. Колко по-смъртоносни можеха да са тези роботи, щом веднъж бойните им рефлекси спрат да минават през претоварен със задачи междинен посредник, в който изчакваха одобрението свише?

Спиндъл беше схванал положението наопаки. Аманда Бейтс не се явяваше отстъпка пред политиците, нито пък ролята й отричаше остаряването на човешката командна верига. Напротив, ролята й разчиташе на това.

Нашата майорка беше пушечно месо повече и от мен. Винаги е била. И трябваше да го призная: след поколения генерали, живели заради славата на атомната гъба, много ефективна стратегия се явяваше да вкиснеш възможностите на подстрекателите за неоправдано насилие. В армията на Аманда Бейтс да започнеш битка означаваше да застанеш на бойното поле с нарисувана на гърдите мишена.

Нищо чудно, че тя е била толкова погълната от мирните алтернативи.

— Съжалявам — казах тихо.

Тя сви рамене.

— Още не е свършило. Това е просто първият рунд! — Бейтс си пое дълбоко и продължително дъх и се върна към изучаването на механиката на прашката. — „Роршах“ не би се мъчил да ни уплаши толкова отначало, ако не можехме да го засегнем, разбираш ли?

Преглътнах.

— Ясно.

— Така че още имаме шанс — майорката кимна на себе си. — Още имаме шанс!

* * *

Демонът подреждаше пешките си за финалната игра. Не му бяха останали много. Войника прати на мостика. Настани излишните лингвисти и дипломати в ковчега им, далеч от очите и далеч от пътя.

Призова жаргонавта в покоите си — и макар че това щеше да е първият път, когато се срещах с вампира от нападението насам, заповедта му не носеше и най-малка нотка съмнение, че ще се подчиня. Подчиних се. Дойдох по негово нареждане и видях, че се е обградил с лица.

Всичките — до едно — пищяха.

Нямаше звук. Обезплътените холограми се носеха в безмълвни редици из палатката, всяка изкривена в различно изражение на болка. Тези лица бяха подложени на мъчения — половин дузина истински раси и двойно повече хипотетични такива, с тонове на кожата, вариращи от въгленовочерно до албинос, с вдигнати и наклонени вежди, с плоски или пък заострени носове, с широки или пък стесняващи се челюсти. Сарасти беше извикал да му служи цялото дърво на човешкия род, изумителни по обхвата на чертите си, ужасяващи в постоянството на израженията.

Море от измъчвани лица, въртящи се в ниски орбити около моя вампир-командир.

— Боже мили, какво е това?

— Статистически графики — Сарасти изглеждаше съсредоточен върху одрано дете азиатче. — Ръстова алометрия на „Роршах“ в течение на двуседмичен период.

— Тези лица…

Той кимна, насочвайки вниманието си към жена без очи.

— Диаметърът на черепа е в пропорция с общата маса. Дължината на долната челюст се отнася за електромагнитната прозрачност при един ангстрьом. Сто и трийсет лицеви измерения, всяко представящо различна променлива. Комбинация по метода на главните компоненти^[3], представена като многостранни аспектни съотношения… — вампирът се обърна с лице към мен, голите му блестящи очи бяха съвсем леко отклонени встрани. — Ще се учудиш колко сиво вещество е посветено на анализа на лицевите изображения. Истински срам е да го губим при нещо толкова… контраинтуитивно като обикновените чертежи или постоянствени таблици.

Усетих как се стягат челюстите ми.

— Ами израженията? Какво представят те?

— Софтуерът обработва изходните данни съобразно потребителя.

Галерия в агония, молеща за милост от вси страни.

— Създаден съм за лов — напомни ми меко вампирът.

— И си мислиш, че не го знам — казах след малко.

Той сви рамене, обезсърчаващо човешки жест:

— Ти попита.

— И защо съм тук, Юка? Искаш да ми предадеш друг важен урок?

— За да обсъдим следващия ни ход.

— Какъв ход? Не можем дори да избягаме.

— Не… — той поклати глава, оголвайки заострените си зъби с нещо доста близо до съжаление.

— Защо чакахме толкова дълго? — внезапно намусената ми съпротива се изпари. Звучах като дете, изплашено и молещо. — Защо просто не му налетяхме, когато дойдохме отначало, когато то беше по-слабо…

— Трябваше да го изучим. За следващия път.

— Следващ път? Мислех си, че „Роршах“ е пухче на глухарче. Че просто е… попаднал тук…

— … по случайност. Но всяко глухарче е клон. Техните семена са цял легион… — поредната усмивка, също толкова неубедителна. — И може би на плацентарните животни им е отнело повече от един опит да превземат Австралия.

— То ще ни анихилира. Дори не му трябват тези плюнки, може да ни пулверизира с някой от гмуркачите си. За секунда.

— Да, но не иска.

— Откъде знаеш?

— Те също трябва да ни изучат. Искат ни непокътнати. Подобряват нашите шансове.

— Не достатъчно. Не можем да спечелим.

Това беше дългоочакваният момент. Мигът, в който Чичо Хищник ще се усмихне на наивността ми и ще ме посвети в плана си. Щеше да каже: „Разбира се, ние сме въоръжени до зъби. Да не мислиш, че сме изминали целия този път и сме се изправили пред такъв страховит неизвестен противник, без да разполагаме със средство за самозащита? Сега, най-сетне, мога да разкрия, че щитовете и оръжейната представляват само половината от масата на кораба…“

Това беше очакваният от него миг!

— Не — каза Сарасти. — Не можем да спечелим.

— Значи просто си седим тук. Просто чакаме да умрем в следващите… следващите шейсет и осем минути…

Сарасти поклати глава:

— Не.

— Но… — подех аз. И завърших: — О!

Понеже, разбира се, току-що бяхме попълнили запасите си от антиматерия. „Тезей“ не беше екипиран с оръжия. Самият той беше оръжие. А ние, всъщност, щяхме да седим тук през следващите шейсет и осем минути, в очакване на смъртта.

Но щяхме да отнесем и „Роршах“ с нас.

Сарасти не каза нищо. Чудех се какво вижда, когато ме гледа. Запитах се дали всъщност зад тези очи има Юка Сарасти, дали неговите прозрения — винаги десет крачки пред нашите собствени — не идват до такава степен от превъзхождащи нашите аналитични способности, колкото от изпитаната във времето истина, че трябва да приличаш на врага си, за да го опознаеш.

На чия страна, питах се, би застанал един автомат?

— Ти имаш други грижи и задачи — осведоми ме вампирът.

Пристъпи към мен; кълна се, че всичките агонизиращи лица го проследиха с очи. За момент Сарасти ме огледа, плътта около очите му се сбръчкваше. Или може би някакъв несъзнателен алгоритъм просто преработваше визуални данни, корелираше съотношенията на аспектите и лицевите тикове, захранваше всичко в някаква изходна субпрограма с не повече самосъзнание, отколкото статистически брояч… Може би в лицето на това същество нямаше повече искра, отколкото имаше във всички онези, мълчаливо пищящи около него.

— Сюзън бои ли се от теб? — попита застаналото пред мен същество.

— Сю… Защо би трябвало?

— Тя има четири съзнателни същества в главата си. Тя е четири пъти по-себеосъзната от теб. Това не те ли превръща в заплаха?

— Не, разбира се, че не.

— Тогава защо се чувстваш по-заплашен от мен?

И внезапно спря да ми пука вече. Изсмях се на глас, с минути живот пред мен и нищо за губене.

— Защо? Може би защото си моят естествен враг, шибаняк такъв! Може би защото те познавам, и ти не можеш дори да погледнеш към някой от нас, без да си извадиш ноктите. Може би е защото за малко да ми откъснеш проклетата ръка и защото ме изнасили без причина…

— Мога да си представя какво е — каза Сарасти тихо. — Моля те, не ме карай да го правя отново!

Млъкнах незабавно.

— Знам, че твоята и моята раса никога не са били в особено добри отношения — в гласа му се усещаше студена усмивка, макар да я нямаше на лицето му. — Но аз правя само онова, което ме накараш да направя. Вие рационализирате, Кийтън. Вие защитавате позиции. Отхвърляте несъмнени истини, и ако не можете да ги отхвърлите незабавно, тогава ги тривиализирате. Натрупващите се доказателства никога не са достатъчно добри за вас. Чувате слухове за холокост; отхвърляте ги. Виждате доказателства за геноцид — настоявате, че положението не може да е толкова страшно. Температурите се вдигат, ледниците се топят — видовете измират, — а вие вините слънчевите петна и вулканите. Всички са такива, но ти — дори повече. Ти и твоята Китайска стая. Ти превръщаш неразбирането в математика, ти отхвърляш истината преди дори още да си я чул.

— Добре ми служеше досега — изуми ме лекотата, с която поставих живота си в минало свършено.

— Да, ако целта ти е просто да предаваш. Сега трябва да убеждаваш. Трябва да вярваш.

Това бяха намеци, на които не смеех да се надявам.

— Да не казваш, че…

— Не можем да си позволим истината да се процеди. Не мога да ти дам възможност да включиш рационализациите си и защитите си. Те трябва да паднат напълно. Ти трябва да бъдеш залят. Разчупен. Невъзможно е да се отрече геноцидът, ако си погребан до шията в разчленени тела.

— Ти си ме водил за носа — прошепнах. — През цялото време…

Знаех, че става нещо. Не знаех само какво.

— Щях да прозра плана ти — казах му, — ако не ме беше въвлякъл в системата.

— Можеше дори да го прочетеш направо по мен.

— Ето защо ти… — поклатих глава. — Мислех си, че е понеже ние сме месо.

— И затова също — призна Сарасти и погледна право към мен.

За първи път и аз погледнах в очите му. И усетих шока на разпознаването.

Все още се питам как не съм го забелязал преди. През всичките тези години си спомнях мислите и чувствата на някаква различна, по-млада личност, някаква останка от момчето, което родителите ми бяха издърпали от главата ми, за да направят място за мен. Той бе бил жив. Светът му беше ярък. И макар че можех да призовавам спомените от това друго съзнание, едва можех да почувствам нещо с ограниченията на моето.

Може би сънно състояние не е толкова лошо определение за…

— Искаш ли да чуеш една вампирска народна приказка? — попита Сарасти.

— Вампирите си имат приказки?

Той прие това за „да“.

— Лазер е на мисия да намери мрака. Тъй като живее в стая без врати, без прозорци и без никакъв източник на светлина, той си мисли, че това би било лесно. Но навсякъде, накъдето се обърне, вижда светлина. Всяка стена, всяко късче мебел, към които посочи, са ярко осветени. В крайна сметка лазерът стига до заключението, че не съществува мрак и светлината е навсякъде.

— Какво, по дяволите ми, разказваш?

— Аманда не планира бунт.

— Какво? Ти знаеш за…

— Тя дори не го иска. Питай я, ако ти стиска.

— Не… аз…

— Ти цениш обективността.

Беше толкова очевидно, че не се помъчих да отговоря.

Въпреки това вампирът кимна:

— Синтезистите нямат собствено мнение. Така че когато усетиш да се формира такова, то трябва да е на някой друг. Екипажът те презира. Аманда иска да ме смени на командния пост. Половината от нас сме ти. Мисля, че думата е „прожектирам“. Макар че — Сарасти наклони леко глава на една страна — напоследък ти се подобри. Ела.

— Къде?

— Хангарът на совалките. Време е да си свършиш работата.

— Моята…

— Да оцелееш и да свидетелстваш.

— Един робот…

— Може да достави данните — ако приемем, че нищо не изпържи паметта му, преди да се измъкне. Не може да убеди никого. Не може да се противопостави на рационализирането и отрицанието. Няма значение. А вампирите — Сарасти спря за момент — имат лоши комуникационни способности.

Последното много подхождаше за дребнаво, егоистично злорадстване.

— Значи всичко зависи от мен — казах. — Това се опитваш да ми обясниш. Аз съм проклетият стенограф и все пак всичко зависи от мен.

— Да. Прости ми за което.

— Да ти простя?

Сарасти махна с ръка. Изчезнаха всички лица, освен две.

— Не знам какви ги върша.

* * *

Новината се разнесе из КонСенсус секунди преди Бейтс да я съобщи на глас: тринайсет гмуркача не се бяха появили иззад Биг Бен по график. Шестнайсет. Двадесет и осем.

И се губеха още.

Сарасти цъкна под нос, докато те с Бейтс играеха „залови ме“. Тактическият канал се пълнеше с ярки многоцветни следи, възел от обърнати проекции, сложни като изкуство. Нишките се увиваха около Бен като тъкан пашкул; „Тезей“ представляваше гола искрица на средно разстояние.

Очаквах някаква бройка от линиите да ни пронизва като игли — насекомо. За моя изненада, нито една не го правеше; но проекциите се простираха само двадесет и пет часа напред, и бяха достоверни само за около половината време. Дори Сарасти и Капитанът не можеха да надникнат толкова надалеч в бъдещето, жонглирайки с толкова много топки. Но и това беше нещо, поне мъничка утеха: всички тези бързолетящи хипопотами не можеха просто да посегнат към нас и да ни смачкат без предупреждение. Очевидно все пак трябваше да завият по крива.

След гмуркането на „Роршах“ бях започнал да си мисля, че законите на физиката не важат.

Траекториите обаче минаваха достатъчно близо. Поне три гмуркача при следващата си орбита щяха да прелетят на около сто километра от нас.

Сарасти посегна към инжектора си, а кръвта се надигна към лицето му.

— Време е да тръгваме. Преоборудвахме „Харибда“, докато ти се криеше.

Той опря иглата в гърлото си и стреля. Взирах се в КонСенсус, хванат в ярката, местеща се мрежа като муха пред прожектор.

— Сега, Сири!

Вампирът ме избута от палатката си. Изплувах в коридора, сграбчих един удобен пръстен — и спрях.

Гръбнакът гъмжеше от пехотинци, патрулиращи въздушното пространство, застанали на стража пред халетата на Цеховете и совалковите хангари, прилепнали като гигантски насекоми към хребетите на разгъващите се гръбначни прешлени. Бавно, мълчаливо, самият гръбнак се разтягаше.

Можеше да го прави, спомних си. Съчлененията му бяха гъвкави и можеха да се отпускат като мускули, можеше да се удължава с близо двеста метра, за да задоволява изникнала нужда за по-голям хангар или повече лабораторно пространство.

Или повече войска. „Тезей“ уголемяваше размерите на бойното поле.

— Ела! — вампирът се обърна към кърмата.

Бейтс се включи от носа:

— Нещо се случва!

Покрай нас се плъзна лепнат за издуващата се обшивка авариен хандпад. Сарасти го грабна и започна да набира команди. Образът от Бейтс се появи на стената — малко парче от Биг Бен, екваториален квадрант не повече от няколко хиляди километра настрана, отличаващ се с многократно усилена електромагнитност. Там долу облаците кипяха в циклонен възел от турбулентност, вихрещ се почти твърде бързо за реално време. Наложената отгоре информация описваше заредени частици, увлечени в дълбока спирала на Паркър. Говореше за издигаща се голяма маса.

Сарасти цъкна.

— ДТИ^[4]? — попита Бейтс.

— Само оптически образ — Сарасти ме хвана за ръка и ме повлече без усилие към кърмата.

Екранът ни следваше по обшивката: видях как седем гмуркача се изстреляха от облаците, неравен кръг от свръхзвукови двигатели, пищящи през космоса, нагорещени до червено. КонСенсус незабавно начерта траекториите им; ярките следи се издигаха около кораба ни като пръти на клетка.

„Тезей“ потрепери.

„Ударени сме“ — помислих си. Внезапно напредващото разтягане на гръбнака премина в ускорение; надиплената стена трепна и се ускори, плъзгайки се покрай протегнатите ми пръсти, докато затвореният люк се отдалечаваше пред нас…

… над нас…

Стените всъщност не се движеха. Ние падахме под внезапния остър вой на аларма.

Нещо направо щеше да ми извади рамото от ставата: Сарасти се беше протегнал с една ръка, хвана се за една скоба, замахна с другата си ръка и ме сграбчи, преди и двамата да се размажем в стената на Цеха. Увиснахме. Сигурно тежах към двеста килограма; подът се намираше на десет метра под краката ми. Корабът около нас стенеше. Гръбнакът се изпълни със стърженето на измъчван метал. Роботите на Бейтс се бяха залепили за стените с ноктестите си крака.

Посегнах към стълбата. Стълбата се дръпна встрани: корабът се огъваше през средата и долу започна да се качва по стените. Със Сарасти се завъртяхме към центъра на гръбнака като махало на верижка.

— Бейтс! Джеймс! — изрева вампирът.

Хватката му на китката ми трепереше, изплъзна се. Аз се пресегнах към стълбата, засилих се, хванах я.

— Сюзън Джеймс се е барикадирала на мостика и е изключила автоматичните системи! — непознат глас, равен и безчувствен. — Тя е инициализирала неавторизирано включване на двигателите. Започнах контролирано да изключвам реактора; знайте, че главният двигател ще е офлайн за не по-малко от двадесет и седем минути.

„Корабът“ — осъзнах аз, а гласът му се извисяваше спокойно над алармата. Самият Капитан. По обществената мрежа.

Това беше необичайно.

— Мостикът! — излая Сарасти. — Открит канал!

Някой крещеше там горе. Имаше думи, но не можех да ги различа.

Без предупреждение, Сарасти ме пусна.

Полетя надолу като камък. И към кърмата, и към носа стените го причакваха да го смачкат като насекомо. След половин секунда краката му щяха да бъдат смазани, ако ударът не го убиеше незабавно…

Но внезапно отново се озовахме в безтегловност и Юка Сарасти — със зачервено лице и сковани крайници, се пенеше неовладяемо.

— Двигателят е изключен — докладва Капитанът.

Сарасти се блъсна в едната стена.

„Има припадък“, осъзнах.

Пуснах стълбата и се отблъснах към кърмата. Около мен „Тезей“ се въртеше странишком. Сарасти се гърчеше в средата на нищото; от устата му се лееха щракания, съскания и задавено гъргорене. Очите му бяха толкова разширени, че изглеждаха лишени от клепачи. Зениците му бяха огледално-червени карфички. Плътта се гърчеше по лицето му, сякаш се опитваше да отпълзи встрани.

Пред и зад нас бойните роботи останаха на позициите си и не ни обръщаха внимание.

— Бейтс! — извиках по гръбнака. — Трябва ни помощ!

Ъгли — навсякъде. Шевовете на плочите на щита. Остри сенки и изпъкналости на повърхността на всеки робот. Матрични вложки две на три, очертани в черно, плаваха над главния екран на КонСенсус: два големи сплетени кръста точно пред мястото, където висеше Сарасти.

„Това не е възможно! Той току-що си инжектира антиевклидантите, видях го. Освен ако…“

Някой беше подменил лекарството на Сарасти.

— Бейтс!

Тя би трябвало да е включена във войниците си, които пък следваше да скочат напред при първия признак на проблем. Вече биха могли да влачат командира ми към лечебницата. Вместо това чакаха, безстрастни и неподвижни. Взрях се в най-близкия:

— Бейтс, тук ли си? — и после — в случай, че тя не гледаше — заговорих направо на робота: — Автономен ли си? Приемаш ли гласови команди?

Роботите ни зяпаха отвсякъде. Капитанът просто се изсмя, гласът му служеше за аларма.

Лечебницата.

Бутнах. Ръцете на Сарасти вършееха наслуки около главата и раменете ми. Той се търкаляше напред и странишком, удари право в центъра движещия се екран на КонСенсус, отскочи нагоре към гръбнака. Ритнах след него и…

… и видях нещо с ъгълчето на окото си…

… и се обърнах…

… и точно в средата на КонСенсус, „Роршах“ избухна от вихрещото се лице на Биг Бен като изскачащ на повърхността кит. Не беше резултат от електромагнитно рендване: проклетото чудо сияеше, дълбоко и яростно червено. Вбесено, то се хвърли в космоса, голямо като планинска верига.

[Леле леле леле.]

„Тезей“ подскочи. Светлините примигнаха, изгаснаха, включиха се отново. Въртящата се преградна стена ме удари изотзад.

— Резервните двигатели са включени — заяви Капитанът спокойно.

— Капитане! Сарасти пострада — отблъснах се от най-близката стълба, ударих се в един робот и се насочих след вампира. — Бейтс не е… Какво да правя?

— Навигацията е изключена. Аферентите^[5] дясно на борд са изключени.

Той дори не говореше на мен, осъзнах. Може и изобщо да не беше Капитанът. Може би представляваше чист рефлекс — диалогично дърво, бълващо стандартни съобщения в публичната мрежа. Може би „Тезей“ беше вече лоботомиран. Нищо чудно да говореше само мозъчното му стебло.

Отново мрак. После — проблясваща светлина.

Ако Капитанът бе изчезнал, значи бяхме прецакани.

Бутнах Сарасти отново. Алармите продължаваха да вият. Барабанът беше на двайсет метра пред нас; БиоМед — тъкмо от другата страна на този затворен люк. Люкът беше отворен преди това, припомних си. Някой го беше хлопнал през последните минути. За щастие „Тезей“ нямаше ключалки на вратите си.

Освен ако Бригадата не го е барикадирала, преди да превземе мостика…

— Закопчайте коланите, хора! Махаме се оттук!

[Кой, по дяволите…?]

Отвореният канал към мостика. Сюзън Джеймс крещеше там горе. Или поне някой; не можех да разпозная точно гласа…

Десет метра до барабана. „Тезей“ подскочи отново, забави въртенето си. Стабилизира се.

— Някой да включи проклетия реактор! Тук горе имам само маневрени дюзи!

— Сюзън? Саша? — бях стигнал до люка. — Кой е там? — избутах Сарасти настрани и посегнах да го отворя.

Не получих отговор.

Не и от КонСенсус, във всеки случай. Чух приглушено мърморене изотзад и точно секунда по-късно видях зловещо движение на сенките на стената. Обърнах се навреме да видя един от роботите да вдига заострен крайник — извит като ятаган, с тънко като игла острие — над главата на Сарасти.

Обърнах се навреме да го видя как се забива в черепа му.

Застинах. Металният щик се дръпна, тъмен и мазен. Латерални челюстни плочки започнаха да пощипват основата на черепа на Сарасти. Бедният му труп вече не се гърчеше, а само трепереше, торба с мускули и двигателни нерви, залята със смущения.

Бейтс.

Нейният бунт в действие. Не, техният бунт — Бейтс и Бригадата. Бях се оказал прав. Бях си го представял. Бях го видял.

Той не ми повярва.

Лампите пак изгаснаха. Алармата млъкна. КонСенсус се сви до трепкаща точица на стената и изчезна; в последната секунда мернах в него нещо, което отказах да възприема. Чух дъха да свисти в гърлото ми, усетих ъгловати чудовища да напредват в тъмното. Нещо проблесна право пред мен — ярка кратка светкавица в бездната. Съзрях извивки и ъгли в силует, който се олюляваше. Бръмчащото пукане на късо съединение. Метални предмети се сблъскаха наблизо, невидими.

Иззад гърба ми се разнесе пукането на отварящия се люк към барабана. Обърнах се.

Заля ме внезапен лъч груба химическа светлина, която плисна върху механичните редици зад мен; те едновременно се откачиха от котвите си и заплуваха свободно. Ставите им щракнаха в унисон като армия, козируваща пред началник.

— Кийтън! — изръмжа Бейтс, минавайки през люка. — Добре ли си?

Химлампата светеше от челото й. Превръщаше вътрешността на гръбнака във висококонтрастна мозайка, съставена от бледи повърхности и остри движещи се сенки. Лееше се върху робота, който беше убил Сарасти; той отскачаше надолу по гръбнака, внезапно и мистериозно неподвижен. Светлината заля и тялото на Сарасти. Трупът полека се въртеше по оста си. От главата му като капки вода от протекъл кран избликваха сферични алени мъниста. Те се разпиляваха по криволичеща, разширяваща се пътека, озарена от челника на Бейтс; спирална галактика тъмнорубинови слънца.

Отстъпих назад:

— Ти…

Тя ме избута настрани:

— Стой далеч от люка, освен ако не се каниш да минеш! — Аманда беше втренчила поглед в строените войници. — Оптическа линия на видимостта.

Редици стъклени очи от коридора отразяваха към нас светлината, а по тях танцуваха сенки.

— Ти уби Сарасти!

— Не.

— Но…

— Кой според теб го изключи, Кийтън? Смотанякът се побърка. Едва успях да го накарам да се саморазруши! — очите на Бейтс за момент се обърнаха навътре; по протежение на гръбнака оцелелите роботи се стрелнаха в някакъв сложен боен балет, полувидими във въртящия се лъч на челната лампа.

— Така е по-добре — прецени майорката. — Сега вече ще ме слушат. Ако приемем, че не ни ударят с нещо прекалено силно.

— Какво ни удря?

— Светкавици. ЕМИ…

Роботите заплуваха надолу към Цеха и совалките, заемайки стратегически позиции по протежение на тръбата.

— „Роршах“ изстрелва направо страхотни заряди и всеки път, когато някой от гмуркачите мине между нас и него, има късо.

— Какво, на това разстояние? Мислех си, че… двигателният имп…

— Прати ни в грешна посока. Носим се навътре.

Три робота преплуваха достатъчно близо, че да ги докосна. Те се настаниха около отворения люк към барабана.

— Тя каза, че се опитва да избяга… — припомних си.

— Тя ни прецака.

— Не чак толкова. Не би могла — всички бяхме подготвени за ръчно пилотиране. Просто за всеки случай.

— Не беше Бригадата — каза Бейтс.

— Но…

— Мисля, че там горе има някой нов. Група субмодули са се свързали заедно и са се пробудили някак или и аз не знам какво е станало. Но който и да е начело, според мен просто се паникьосва.

Трепкаща светлина от всички страни. Лампите по протежение на гръбнака примигнаха и най-сетне засияха стабилно с обичайната си яркост.

„Тезей“ изкашля смущения и заговори:

— КонСенсус е офлайн. Реак…

Гласът затихна.

„КонСенсус!“, сетих се, когато Бейтс се обърна да се насочи отново нагоре.

— Видях нещо — казах. — Преди КонСенсус да се изключи.

— Аха.

— Не беше ли това…

Тя се спря при люка:

— Аха.

Бях видял криволячовци. Стотици криволячовци, летящи голи през бездната с широко разперени ръце.

Във всеки случай, разперили част от ръцете си.

— Те носеха…

Бейтс кимна:

— Оръжия! — очите й се взряха за секунда в нещо невидимо.

— Първата вълна се е насочила към предния ни край. Според мен към мехура и предните люкове. Втората вълна отива към кърмата… — тя поклати глава. — Ха. На тяхно място щях да започна от другата страна.

— Колко далеч са?

— Далеч? — Бейтс се усмихна бледо. — Те вече са на обшивката, Сири. Влизаме в ръкопашен бой.

— Какво да правя? Какво да правя!

Погледът й се стрелна покрай мен и тя се ококори. Отвори уста.

Една ръка изотзад ме сграбчи за рамото и ме завъртя рязко.

Сарасти. Мъртвите му очи зяпаха от череп, разцепен като пукнат пъпеш. Глобули съсирваща се кръв бяха полепнали по косата и кожата му като надути кърлежи.

— Върви с него! — нареди ми Бейтс.

Сарасти изсумтя и цъкна. Нямаше думи.

— Какво… — подех.

— Веднага! Това е заповед! — майорката се обърна към люка. — Ще те прикриваме!

Совалката.

— Ти също!

— Не.

— Защо не? Те могат да се бият по-добре без теб, сама го каза. Какъв е смисълът?

— Човек не бива да си оставя задна вратичка, Кийтън. Това проваля цялата цел на мероприятието — Бейтс си позволи малка, тъжна усмивка. — Те пробиха. Тръгвай!

Тя изчезна, а по пътя й зазвучаха нови аларми. Чух трясъка на затварящите се рязко аварийни шлюзове далеч откъм носа.

Немъртвият труп на Сарасти гъргореше и ме буташе по протежение на гръбнака. Четири нови пехотинеца преминаха гладко покрай нас и заеха позиции зад гърба ни. Погледнах през рамо навреме, за да видя вампира да вади от стената авариен хандпад. Но това изобщо не беше Сарасти, разбира се. Беше Капитанът — каквото беше останало от него на този етап от битката, — мобилизирал периферен интерфейс за собствените си нужди. Оптическият порт стърчеше подозрително от врата на Сарасти там, където преди бе влизал кабелът; спомних си как го дъвчат челюстите на робота.

Зад нас се разнесе трясък на оръжейна стрелба и рикошети.

Трупът пишеше с една ръка, докато се движехме. Зачудих се за кратко защо просто не заговори, но си спомних острието в мозъка му: речевите центрове на Сарасти сигурно бяха на пюре.

— Защо го уби? — попитах.

Цяла нова вълна аларми се надигна в барабана зад нас. Внезапен бриз ме дръпна назад за миг, но в следващата секунда рязък трясък го прекъсна.

Трупът ми протегна хандпада, конфигуриран за клавиатура и дисплей:

ПРИПАДЪК. БЗ КНТРЛЕН.

Бяхме стигнали до хангарите за совалките. Роботите войници ни оставиха да преминем, насочили внимание към друго.

ВРВИ — каза Капитанът.

В далечината някой изпищя. Някъде нагоре по гръбнака люкът на барабана се затвори с трясък; обърнах се и видях чифт пехотинци да го заваряват. Те като че ли се движеха доста по-бързо отпреди. Но това може да беше и само плод на въображението ми.

Шлюзът дясно на борд се плъзна в стената. Вътрешните светлини на „Харибда“ светнаха, разливайки ярки лъчи в коридора; спрямо тях аварийното осветление на гръбнака изглеждаше слабо. Надникнах през отвора. Почти не беше останало свободно място в кабината — просто един отворен ковчег, настанен между охладителния и горивния резервоар и масивните ретрофитни ускорителни уплътнения. „Харибда“ бе преоборудвана за силни ускорения и дълго пътуване.

И за мен.

Трупът на Сарасти ме побутна отзад. Обърнах се с лице към него.

— Имало ли го е изобщо? — попитах.

ВРВИ.

— Кажи ми. Той говорил ли е някога от свое име? Решавал ли е каквото и да е по своя воля? Изпълнявахме ли изобщо неговите заповеди или през цялото време си бил ти?

Немъртвите очи на Сарасти се взираха стъклени и неразбиращи. Пръстът му подскачаше по клавиатурата.

Н ПРМТЕ ЗПВДИ МШНИ. ТКА ПОДОБРЕ.

Оставих го да ме завърже и да затвори капака. Лежах си в мрака и следях как тялото ми се върти и подскача, докато совалката се плъзгаше в слота си за излитане. Понесох внезапната тишина, докато доковите щипки ни освободиха, удара на ускорението, което ме изплю тежко във вакуума, последвалият импулс, който натисна гърдите ми като мека планина… Около мен совалката трепереше в обятията на двигателен импулс, който многократно надминаваше нормативните спецификации.

Приставките ми оживяха. Внезапно можех да виждам отвън, ако желаех. Можех да видя какво става зад гърба ми.

Предпочетох да не го правя, щателно и трепетно, и все пак погледнах.

„Тезей“ вече се смаляваше, дори на тактическия. Юркаше се надолу в кладенеца, куцукайки към срещата с врага, която трябва да е била преднамерена, маневра от последната секунда, с която да докара товара си колкото се може по-близо. „Роршах“ се надигаше да я посрещне, изкривените му ошипени ръце се разгъваха, разтваряха се като в предвкусване на прегръдка. Но фонът, а не играчите, открадна завесата: лицето на Биг Бен, търкалящо се в задната ми камера, огромен въртоп във фона, който изпълваше прозореца. Магнитни контури се чертаеха стегнати като пружини на допълнителния слой; „Роршах“ завърташе цялата магнитосфера на Бен около себе си като ярко, вихрещо се наметало, което се извива в концентриран възел и той нарастваше и ставаше все по-ярък, и се издуваше навън…

„Като торзионно изригване на джудже клас L“, беше казал преди време командирът ми, „но би трябвало да виждаме обект, достатъчно голям да генерира подобно явление, а небето на тази честота е тъмно. МАС го нарича «статистически артефакт».“

Именно това е било и то. Изблик от сблъсъка, може би, или ярко кратко изригване на силен енергиен източник, задействал се след милиони години в сън. Досущ подобен на този — слънчево изригване, но без слънце зад него. Магнитно оръдие, десет хиляди пъти по-силно, отколкото природата му е дала право да бъде.

И двете страни бяха извадили пистолетите си. Не знам кой стреля пръв или дори дали имаше значение — колко тона антиматерия са нужни, за да се сравнят с нещо, което може да изцеди силата на цяло слънце от газова топка, малко по-голяма от Юпитер? Дали „Роршах“ също бе готов да загуби, дали и двете страни не бяха избрали самоубийствен удар по противника?

Не знам. Биг Бен се озова на пътя буквално минути преди експлозията. Това вероятно е и причината да съм още жив. Бен се намираше между мен и тази горяща светлина като монета, държана срещу слънцето.

„Тезей“ ми пращаше всичко, което можеше, до онази последна микросекунда. Всеки записан миг от ръкопашния бой, всяко последно отброяване, всяка последна душа. Всички ходове и всички вектори. Разполагам с тази телеметрия. Мога да я разбия на произволен брой форми, продължителни или дискретни. Мога да трансформирам топологията, да я ротирам и да я компресирам, и да я сервирам на диалекти, които всеки съюзник би могъл да използва. Може би Сарасти беше прав, може част от информацията да е жизненоважна.