Питър Уотс
Слепоглед (3)

Когато падне мрак, тогава са видни звездите.

Емерсън^[1]

Къде се намирах аз, когато светлините ни връхлетяха?

Тъкмо излизах от портите на Рая, жалеейки за баща, който — поне според собствената си представа — беше все още жив.

Минали бяха едва два месеца, откакто Хелън бе изчезнала под капишона. По-точно, два месеца според нашия начин на времевъзприятие. От нейна перспектива можеше да е минал само ден или пък да е цяло десетилетие; Виртуално Всемогъщите настройват според волята си както своите субективни часовници, така и всичко останало.

Тя нямаше намерение да се завърне. Бе благоволила да се срещне със съпруга си само при условия, които съответстваха на шамар в лицето. Татко не се оплака. Посещаваше я толкова често, колкото тя позволяваше: два пъти на седмица, после само веднъж. След това веднъж на две седмици. Бракът им се разлагаше с експоненциалния детерминизъм на радиоактивен изотоп; и все пак татко продължаваше да търси връзка с нея и приемаше условията й.

В деня, когато светлините се спуснаха от небето, и аз се бях присъединил към татко до одъра на майка ми. Събитието беше специално — за последен път изобщо я виждахме в плът. Вече два месеца тялото й лежеше в кома заедно с петстотин други новопостъпили в крилото, отворено за посещения на роднини. Интерфейсът не беше по-истински, отколкото по принцип е, разбира се — тялото не бе в състояние да говори с нас. Но поне беше там, плътта й — топла, а чаршафите — чисти и изпънати. Долната половина на лицето на Хелън още се виждаше под капишона, макар че очите и ушите й бяха закрити от шлема. Можехме да я докоснем. Татко често се възползваше. Може би някаква далечна част от нея дори го усещаше.

Но в крайна сметка предстоеше да затворят ковчега и да се отърват от останките. За новите посветени следваше да бъде освободено място, ето защо бяхме дошли да постоим за последно до одъра на мама. Джим я хвана за ръката още веднъж. Както досега, тя все тъй щеше да е достъпна в нейния свят, при нейните условия, но малко по-късно през деня тялото й щеше да бъде пакетирано в складови площи, организирани по твърде ефикасна система, която не допускаше посетители от плът и кръв. Бяха ни убедили, че тялото ще остане непокътнато — мускулите ще получават електрически упражнения, тялото ще бъде тренирано и хранено, трупът — поддържан в готовност да се върне към активен живот, ако непредвидена и неовладяема катастрофа сполети Небесата. Твърдеше се, че положението не е необратимо. Но — все пак — възнеслите се бяха толкова много, а дори най-дълбоките катакомби не се отличават с безконечна вместимост. Носеха се слухове за премахване на крайниците, как несъществените телесни части с времето биват отрязвани според определен оптимален алгоритъм за пестене на пространство. Нищо чудно по това време идущата година от Хелън да е останал само торс, а след още година — обезтелесена глава. А нищо чудно, още преди да сме напуснали сградата, черепът й да бъде съблечен по мозък в очакване на онова последно технологично откритие, което да позволи да се извести пришествието на Великото Дигитално Възнесение.

Слухове, както ще ви кажа. Лично аз не познавах човек, който да се е върнал след възнасяне, но пък защо ли биха пожелали? Дори Луцифер не е напуснал Рая, бил е прогонен оттам.

Татко може би знаеше със сигурност — той беше по-добре осведомен от повечето хора, особено за неща, за които не се предполага обикновените люде да са в течение, — но никога не разкриваше онова, което знае. Така че дори ако беше посветен в някаква тайна, явно бе преценил, че разкриването й няма да промени намеренията на Хелън. Следователно нямаше смисъл и да я споделя.

Надянахме качулките, които служеха за пропуски за Несвързаните, и се срещнахме с майка ми в спартанската приемна, която тя си представяше за тези ни посещения. Не беше построила прозорци към света, където живее — не даваше дори и знак каква утопична околна среда си е сътворила. Не се беше възползвала дори от онези предварително изградени посетителски обстановки, създадени да намалят дисонанса между посетителите. Намирахме се в безлична кафява петметрова сфера. Вътре нямаше нищо друго освен нея.

Може би не е толкова далеч от нейната представа за утопия в крайна сметка — помислих си.

Баща ми се усмихна:

— Хелън!

— Джим! — Тя изглеждаше с двайсет години по-млада от трупа на леглото, и въпреки това целият настръхвах при вида й. — Сири! И ти си тук!

Винаги ме е наричала по име. Не си спомням някога да ми е казвала сине.

— Все още ли си щастлива тук? — попита татко.

— Да, прекрасно е! Ще ми се да се присъедините към нас!

Джим се усмихна:

— Някой трябва да поддържа щафетата.

— Знаеш много добре, че това не е сбогом — каза Хелън. — Добре дошъл си на гости, когато пожелаеш.

— Само ако поработиш върху пейзажа!

Това беше не само шега, но и лъжа; ако тя го призове, Джим щеше да дойде дори ако му се наложи да мине бос по натрошени стъкла.

— Челси също е поканена — продължи Хелън. — Много ще ми е приятно най-сетне да се срещна с нея!

— Челси я няма, Хелън! — обадих се.

— Е, да, но знам, че поддържате връзка. Знам колко специална е за теб. Това, че вече не сте заедно не значи, че тя не може…

— Знаеш, че тя…

Внезапно хрумване ме спря насред укора: възможно бе всъщност да не съм им казал…

— Сине — помоли тихичко Джим, — ще ни дадеш ли пет минутки насаме?

Бих им дал цял един проклет живот. Изключих се обратно в болничната стая, преместих поглед от трупа на леглото към слепия си кататоничен баща на дивана, мърморещ сладки безсмислици в потока данни. Нека играят театър един за друг. Нека формализират и финализират тъй наречената си връзка по какъвто начин им е угодно. Може би, поне веднъж, биха могли да се принудят да бъдат честни — там в онзи друг свят, където всичко друго е лъжа. Може би.

Така или иначе, не изпитвах желание да съм свидетел на случващото се.

Но, разбира се, трябваше да се върна обратно вътре за собственото си сбогуване. За пореден и последен път влязох в ролята си в семейната сапунка, взех участие в обичайните лъжи. И тримата бяхме наясно, че нищо няма да се промени, и никой не се отклони толкова от сценария, че да обвини другите в лъжа. И накрая — внимавайки да кажем „до следващия път“, а не „сбогом“ — си взехме довиждане с майка ми.

Дори успях да потисна гаденето си дотам, че да я прегърна.

* * *

Когато изплувахме от мрака, Джим държеше инхалатора си в ръка. Надявах се — без особено да се престаравам, — че ще го хвърли в коша за боклук, докато пресичаме приемната. Но той го вдигна към устата си и си пръсна отново от вазопресина — гаранция, че няма да се поддаде на съблазън.

Вярност, заключена в аерозол.

— Това вече не ти трябва — отбелязах.

— Вероятно не — съгласи се той.

— И без друго няма да подейства. Не можеш да се отпечаташ на някого, който дори не е тук, все едно колко хормони шмъркаш. Просто…

Джим си премълча. Преминахме под муцуните на охранителната система, нащрек за инфилтриращи се Реалисти.

— Тя си отиде — изръсих. — Не й пука дали ще си намериш някоя друга. Дори ще се радва, ако го сториш.

[Това дори би й дало повод да се преструва, че сте квит.]

— Тя ми е съпруга — каза ми татко.

— Това не означава същото като едно време. Пълна глупост!

Той се подсмихна лекичко:

— Това е моят живот, сине. И ми е точно по мярка.

— Татко…

— Не я обвинявам — заяви той. — И ти недей…

Лесно му беше да го каже. Лесно беше дори да приеме болката, която тя му бе причинявала през всички тези години. Тази усмихната фасада тук, накрая, надали стигаше да плати за безконечните оплаквания, които баща ми понасяше през целия ми съзнателен живот. „Да не мислиш, че е лесно, когато изчезваш за месеци наред? Да не мислиш, че е лесно винаги да се чудиш с кого си и какво правиш, и дали изобщо си жив? Да не мислиш, че е лесно да отгледаш дете като това сам-сама?“

Хелън го бе обвинявала за всичко, но той го понасяше, понеже знаеше, че това е лъжа. Знаеше, че е само преструвка. Хелън не си отиваше, защото татко е избягал от брака или е бил неверен. Всъщност напускането й нямаше нищо общо с него. Тя си тръгваше заради мен. Хелън си отиде от света, понеже не можеше да понася гледката на съществото, заменило сина й.

Можех да упорствам по темата — бих се опитал да накарам татко да разбере, — но вече бяхме излезли от портите на Рая и вървяхме по улиците на Чистилището, където пешеходците навсякъде около нас мърмореха изумено и зяпаха недоумяващо небето. Проследих погледа им към ивицата суров здрач между кулите и зинах…

Звездите падаха.

Зодиакът се бе пренаредил в прецизна мрежа от ярки точки с бляскави опашки. Изглеждаше така, сякаш цялата планета беше хваната в огромна затягаща се мрежа, а възлите между нишките й горяха с огньовете на Свети Елм. Беше прекрасно. И ужасно.

Отклоних очи, за да дам на зрението си възможност да се фокусира за далечни разстояния — и да дам на тази неприлична халюцинация шанса да изчезне елегантно, преди да насоча оценителния си поглед към високото. В тази пауза зърнах един вампир — женска, — която крачеше сред нас като архетипния вълк в овча кожа. Вампирите рядко излизаха по улиците. Дотогава не бях виждал нито един от плът и кръв.

Тя тъкмо бе излязла на улицата от сградата отсреща. Стърчеше с една глава по-висока от нас, останалите, очите й сияеха в жълто, ярки като на котка в сгъстяващия се мрак. Докато я следях, тя осъзна, че нещо не е наред. Озърна се, погледна и към небето — и продължи по пътя си, напълно безразлична към говедата около нея и към небесното явление, което ги бе омаяло. Напълно безразлична към факта, че светът току-що се бе преобърнал с хастара навън.

Беше 10:35 средно гринуичко време^[2], 13 февруари 2082 година.

* * *

Те се свиха около света като юмрук, всяка една черна като вътрешността на хоризонт на събитията^[3], до настъпването на онзи последен ярък миг, когато те всички изгоряха в синхрон. Пищяха, докато умираха. Всяко едно радио до геостационарна орбита стенеше в унисон, инфрачервените телескопи до един ослепяха за миг от смущения. Седмици наред пепелта опетняваше небесата: мезосферичните облаци, разположени високо над основните течения, почервеняваха в ръждиво сияние при всеки изгрев. Обектите очевидно се състояха основно от желязо. Никой не знаеше какви изводи да си прави от този факт.

Може би за първи път в човешката история светът знаеше, преди да му бъде казано: ако си погледнал към небето, значи си в течение какво се е случило. Лишени от привичната си роля за филтриране на реалността, обичайните оценители на стойността на новината трябваше да се задоволят само с това да й сложат етикет. Отне им деветдесет минути да се споразумеят за названието „Светулки“. Половин час след това в ноосферата^[4] се появиха първите преобразувания на Фурие^[5] — никой не остана особено изненадан, че Светулките не са похабили предсмъртния си дъх за безполезни смущения. В предсмъртния им хор имаше вграден смисъл — криптирани разузнавателни данни, които устояха на всички първоначални анализи. Упорити в обективността си, специалистите отказваха да правят спекулации: признаваха само, че Светулките са изрекли нещо. Не знаеха какво точно.

Не че беше трудно да се досетим. Как другояче може да се обяснят 65 536 сонди, равномерно разпределени по цялата координатна географска мрежа, така че да не остане необхванат нито един квадратен метър повърхност? Очевидно Светулките ни бяха направили снимка. Целият свят бе хванат със свалени панталони в панорамен композитен стопкадър. Бяха ни шпионирали — въпрос на догадки оставаше дали е прелюдия към официално запознанство или към директна инвазия.

Баща ми вероятно познаваше някой, който познаваше друг, по-наясно с проблема. Но към този момент той вече бе изчезнал, както винаги му се случваше във времена на световна криза. Все едно дали знаеше или не, бе ме оставил да търся сам отговорите на въпросите си — като всички останали.

Вариантите не бяха малко. Ноосферата бръмчеше от сценарии, вариращи от утопични до апокалиптични. При изгарянето си светулките са посяли смъртоносни бактерии. Светулките са дошли на сафари с фотопушка. Потокът „Икар“ е в процес на преоборудване като смъртоносно оръжие срещу извънземните. Потокът „Икар“ вече е унищожен. Разполагаме с десетилетия да реагираме — каквото и нашествие да идва от друга слънчева система, трябва да се съобразява с ограниченията на светлинната скорост, еднакви за всички във вселената. Остават ни дни живот: органичните бойни кораби вече са подминали астероидния пояс и до седмица ще почнат да обезпаразитяват планетата.

Като всички останали, и аз обикалях дивите спекулации и говорещите глави. Посещавах плямпалските нодове^[6], попивах мненията на другите хора. Подходът не беше нов сам по себе си — бях прекарал целия си живот като един вид извънземен ентомолог, наблюдаващ поведението на света, проследяващ мотиви и протоколи, изучаващ правилата, които ми позволяваха да се инфилтрирам в човешкото общество. Досега винаги бе сработвало. Някак си обаче присъствието на истински извънземни променяше динамиката на уравнението. Простото наблюдение вече не беше задоволително. Сякаш самото присъствие на тази нова външна група ме връщаше обратно в купчината, все едно дали това ми се нравеше или не, дистанцията между мен и света внезапно започна да изглежда пресилена и донякъде глупава.

И да ме убиеш обаче, не можех да измисля как да я стопя.

Челси винаги повтаряше, че телеприсъствието е лишило човечеството от човешките взаимоотношения. Веднъж ми каза:

— Убеждават ни, че няма никаква разлика, все едно семейството да ти е под ръка, гушнати заедно така, че ги виждаш и усещаш и помирисваш до себе си^[7]. Но не е така. Това са само сенки по стената на пещерата. Имам предвид, че, разбира се, сенките са триизмерни и с обратна тактилна интерактивност. Достатъчно добри са да измамят цивилизования мозък. Но вътре в себе си знаеш, че това не са хора, дори и да не можеш да си обясниш точно как си го разбрал. Те просто не ти се струват истински. Нали разбираш какво искам да кажа?

Не разбирах. По онова време изобщо не разбирах за какво ми говори тя. Но сега всички бяхме отново в пещерната ера, сгушени под каменната стреха, докато светкавиците нацепват небесата и в техните застинали стробоскопични мигове смътно се забелязват огромни, безформени чудовища, които реват и се бият в мрака около нас. Усамотението не носеше успокоение. Не можеш да го получиш и от интерактивни сенки. Трябва ти някой истински — да ти служи за опора и да споделя личното ти пространство заедно с все страха и надеждата, и несигурността.

Представях си присъствието на компаньони, които няма да изчезнат в момента, когато се изключа. Но Челси я нямаше, а Падж бе изчезнал след нея. Останалите малцина, на които бих могъл да се обадя — наблюдатели и бивши клиенти, пред които имперсонираните ми доклади са били особено убедителни — като че ли не си струваха усилието. Кръвта и плътта имаха още една взаимовръзка с реалността: бяха нужни, но не и достатъчни.

Наблюдавайки света от разстояние, най-сетне проумях: знаех вече какво е имала предвид Челси с лудитските й бръщолевения за обезчувственото Човечество и лишените от цвят взаимодействия във виртуалното пространство. Бях го знаел през цялото време.

Просто никога не бях успявал да видя разлика с реалния живот.

* * *

Представи си, че си машина.

Да, знам. Но — представи си, че си различен вид машина, построена от метал и пластмаса, и по дизайна не на сляпата хазартна случайност, а от инженери и астрофизици, неотклонно вторачени в конкретните си цели. Представи си, че целта ти не е да създадеш своя реплика, не е дори да оцелееш, а да събираш информация.

Лесно мога да си го представя. Всъщност това е далеч по-просто превъплъщение, отколкото онези, които обикновено ми се налага да изпълнявам.

Нося се през бездната от по-студената страна на орбитата на Нептун^[8]. През повечето време съществувам само като отсъствие — от гледната точка на наблюдател на видимия спектър: движещ се, асиметричен силует, закриващ звездите. Но от време на време, в процеса на бавното ми безкрайно въртене, блясвам с бледия проблясък на отразена звездна светлина. Ако ме уловите в подобен момент, може да забележите и следа от истинската ми природа: сегментирано същество с кожа от фолио, цялото в сглобки, сателитни чинии и въртящи се антени. Тук-там пласт натрупал се скреж прилепва към съединение или шев, най-вероятно следа от полъх замръзнал газ, обран по пътя ми край Юпитер. По себе си нося микроскопичните трупове на земни бактерии, които безгрижно си живеят по кожите на звездните станции или по девствената лунна повърхност — но те са станали на кристал още на половината път до сегашната ми позиция спрямо слънцето. Тук, на косъм от Абсолютната нула, те са готови да се счупят от първия докоснал ги протон.

Сърцето ми обаче е топло. Мъничък ядрен огън гори в гърлото ми и ме оставя безразличен към студа отвън. Няма да угасне и след хиляда години, освен ако не стане някаква катастрофа; хиляда години ще слушам слабия шепот на Контролната кула и ще правя всичко, което ми нареждат оттам. Засега са ми наредили да проучвам кометите. Всяка една инструкция, която получавам, е прецизно и еднозначно конструирана на базата на тази свръхважна цел на моето съществуване.

Което е и причината последните получени инструкции да са толкова объркващи — защото те нямат смисъл. Честотата е неправилно зададена. Силата на сигнала също е погрешно формулирана. Не мога дори да проумея протоколите за установяване на връзка. Поисквам допълнителни обяснения.

Отговорът пристига почти хиляда минути по-късно, и представлява безпрецедентна смес от заповеди и изисквания за информация. Отговарям колкото се може по-добре: да, това е честотата, на която сигналът е най-силен. Не, това не е обичайната честота на Контролната кула. Да, мога да ретранслирам: ето ви го целия запис. Да, ще се поставя в състояние на изчакване.

Чакам допълнителни инструкции. Те пристигат след 839 минути и ми се нарежда незабавно да престана да изучавам кометите.

Трябва да започна контролирано прецесионно^[9] превъртане, което да премита с антените ми последователни дъги с дялове от по 5 градуса и по трите оси, с период от 94 секунди. Ако срещна някакво предаване, напомнящо онова, което ме е объркало, трябва да се спра така, че да ловя сигнала с максимална сила и да извлека серия параметрични стойности. Също така трябва да ретранслирам сигнала към Контролната кула.

Правя както ми е наредено. Дълго време не чувам нищо, но аз съм безкрайно търпелив и неспособен да се отегчавам. В крайна сметка краткотраен, познат сигнал се докосва да напрегнатите ми сетива. Намирам го отново и го проследявам до източника му, който съм добре екипиран да опиша: транснептуниева комета в Пояса на Кюйпер, приблизително двеста километра в диаметър. Тя прокарва през небесата тесен лъч радиовълни на честота 21 см с периодичност от 4,75 секунди. Този лъч не пресича координатите на Контролната кула в нито една точка. Явно е насочен към някаква съвсем различна цел.

След предаването на тези сведения, времето за отговор на Контролната кула е доста по-дълго от обичайното. Когато получавам предаване от тях, нареждането е да променя курса си. Контролната кула ме осведомява, че отсега нататък местоназначението ми ще бъде наричано Бърнс-Коуфийлд. Предвид наличното ми гориво и инерционни ограничения, ще го достигна за не по-малко от трийсет и девет години.

Междувременно няма да наблюдавам нищо друго.

* * *

Работех като свръзка за екип в института „Курцвайл“^[10], разнородна група кътинг едж^[11] учени, убедени, че се намират на ръба на разрешаването на квантово-глиалния парадокс^[12]. Този конкретен бъг на записа беше забавил развитието на ИИ-тата с десетилетия; разрешеше ли се веднъж проблемът, специалистите обещаваха, че ни остават не повече от осемнайсет месеца до първия личностен ъплоуд и само две години до достоверна емулация на човешка личност в софтуерна обстановка. Това щеше да доведе до края на чисто телесната история и да ни вкара в Сингулярността^[13], която нетърпеливо ни дебнеше иззад кулисите от над петдесет години.

Два месеца след Светулкопада; институтът прекрати договора ми.

Всъщност останах изненадан, че им отне толкова много време. Глобалната промяна на приоритетите, случила се за една нощ, идваше с огромна за всички ни цена — предприемаха се трескави мерки за наваксване на изгубената инициатива. Дори чисто новичката ни след-оскъдностна икономика^[14] не можеше да устои на такава сеизмична промяна, без да се наклони сериозно към банкрут. Установки в далечния космос, смятани от време оно за намиращи се в безопасност поради отдалечеността си, внезапно се оказваха уязвими точно поради тази причина. Обиталищата на Лагранж^[15] трябваше да бъдат подготвени за защита срещу неизвестен враг. Търговските кораби в Марсианския пръстен биваха пристроявани, въоръжавани и пращани на нови мисии; някои заемаха висока орбита над Марс, а други падаха към Слънцето, за да пазят комплекса на „Икар“.

Нямаше значение, че Светулките не са щракнали снимка на нито една от тези мишени. Просто не можехме да си позволим риска.

Всички бяхме наравно в кюпа, разбира се, отчаяни да се сдобием с някакъв хипотетичен коз, все едно на каква цена. Крале и корпорации щедро ръсеха финансови гаранции без покритие и обещаваха да уредят възникналите дългове веднага щом напрежението се поразтовари. Междувременно перспективата за Утопия след две години бе пратена в девета глуха заради сянката на Армагедон, посягаща да ни сграбчи откъм идната седмица. Институтът „Курцвайл“, като всички останали, внезапно се сдоби с по-важни притеснения.

Така че се върнах в апартамента си, отворих бутилка „Гленфидич“ и подредих виртуални прозорци като листенца на маргаритка в главата ми. Всичките икони дебатираха около мен, предъвквайки останките от събитието две седмици след срока им на годност:

Срамен провал на глобалната сигурност.

Няма нанесена щета.

Анихилирани комуникационни сателити. Хиляди мъртви.

Случайни сблъсъци. Случайна смърт.

(кой ги е изпратил?)

Трябваше да ги видим навреме.

Защо не успяхме да…

Далечен космос.

Инверсионен квадрант.

Пресметни сам.

Били са в стелт режим!

(какво искат те?)

Бяхме изнасилени.

Иисусе Христе. Те просто ни направиха снимка.

Защо в мълчание?

Луната е наред. Марс също.

(къде са те?)

Защо не са осъществили контакт?

Колониите на О’Нийл^[16] са незасегнати.

Технологията е признак за агресивност.

(Те ще се върнат ли?)

Никой не ни е нападал.

Засега.

Няма признаци за нашествие.

За момента.

(Да, но къде са те?)

(Ще се върнат ли?)

(Ехо?)

Джим Муър

Само гласова връзка

Кодирана

Приеми?

Текстовият прозорец разцъфна право в центъра на полезрението ми, засенчвайки дебата. Прочетох го два пъти. Помъчих се да си спомня кога за последен път ми се е обаждал по време на оперативна задача и не успях.

Заглуших другия прозорец.

— Татко?

— Сине — отвърна той след секунда. — Как си?

— Като всички останали. Все още се чудя дали трябва да празнуваме или да нацапаме гащите.

Той не отговори незабавно. След малко потвърди:

— Това е сериозен въпрос, така си е.

— Едва ли би могъл да ми дадеш съвет, нали? Тук долу, в низините, не ни казват абсолютно нищо.

Молбата ми беше риторична. Мълчанието му — надали необходимо, за да ме постави на мястото ми.

— Знам — добавих след малко. — Съжалявам. Просто… говори се, че комплексът на „Икар“ е паднал и…

— Знаеш, че не мога… о — татко замълча за миг. — Това е глупаво. „Икар“ си е наред.

— Така ли?

Баща ми сякаш подбираше внимателно думите си:

— Светулките вероятно дори не са го забелязали. Ако не си на пътя на потока, не се забелязва следа от частици, а дори ако попаднеш на нея, тя се скрива в слънчевите емисии, освен ако предварително не знаеш какво търсиш.

Беше мой ред да замълча задълго. Разговорът внезапно започна да ми се струва притеснителен. Защото, отидеше ли баща ми на работа, все едно изчезваше. Никога не се беше обаждал вкъщи. Защото, дори когато се върнеше от задача, той не говореше за работата си. Без значение дали комплексът „Икар“ още си е онлайн или е бил накъсан на парчета и запратен в слънцето като хиляди километри скъсано оригами; татко не би споделил някаква версия, преди излъчването на официално съобщение по темата, каквото — опресних един индексен прозорец за всеки случай — не беше излъчено.

Но макар татко да не беше многословен човек, не му бяха присъщи и честите нерешителни паузи, а той бе правил пауза преди всяка една реплика, изречена по време на разговора ни.

Много внимателно заметнах въдичката…

— Да, но изпратиха кораби — и започнах да броя.

Сто и едно, сто и две…

— Просто предпазна мярка! На „Икар“ и бездруго му предстоеше проверка. Сещаш се, че не можеш да преобърнеш наопаки цялата си мрежа, без поне да наминеш и да изпробваш дали са напомпани гумите първо.

Трябваха му почти три секунди да отговори.

— Ти си на Луната — заявих.

Пауза.

— Горе-долу си прав.

— Какво се опитваш да… Татко, защо ми го признаваш? Това не е ли нарушение на защитния протокол?

— Ще получиш обаждане — осведоми ме той.

— От кого? Защо?

— Събира се екипаж. От типа… хора… с каквито работиш.

Баща ми бе твърде рационален, за да обсъжда приноса на рекомбите и хибридите сред нас, но така и не бе успял да скрие недоверието си в тях.

— Нуждаят се от синтезист.

— Какъв късмет, че имаш един такъв в семейството!

Радиовълните отидоха и се върнаха.

— Сири, не става дума за непотизъм^[17]. Наистина много бих искал да бяха избрали някой друг.

— Благодаря ти за вота на дове…

Но той ме беше предвидил, и ме изпревари преди думите ми да успеят да прекосят разстоянието помежду ни:

— Нямам предвид, че не те бива или нещо подобно, много добре го знаеш. Просто ти си най-квалифицираният, а задачата е жизненоважна.

— Тогава защо… — подех и се спрях. Той нямаше да се старае да ме спре от участие в някаква теоретична задача в лаборатория в ЗапШарието.

— За какво става дума, татко?

— За Светулките. Намерили са нещо.

— Какво?

— Радиосигнал. Някъде в Кюйпер^[18]. Проследихме го до излъчвателя.

— Те разговарят?

— Не и с нас — той си прочисти гърлото. — Въпрос на случаен късмет е, че изобщо успяхме да прихванем предаването.

— Тогава с кого си говорят?

— Нямаме представа.

— Приятели? Врагове?

— Сине, не знаем. Кодировката изглежда сходна, но не можем да сме напълно сигурни. Разполагаме само с местоположението.

— Значи изпращате експедиция…

Изпращате мен. Никога досега не сме стигали до пояса на Кюйпер. Бяха минали десетилетия, откакто за последно сме пращали дори роботи. Не че нямахме възможностите. Не ни липсваше и капацитет. Просто не си бяхме дали труда — всичко, от което имахме нужда, се намираше далеч по-близо до дома. Междупланетната ера бе заседнала между астероидите.

Но сега нещо се криеше в най-далечния ъгъл на задния ни двор и се провикваше в бездната. Може би говореше на друга слънчева система. Може би говореше с някой по-наблизо, на път към нас.

— Не е от типа ситуации, които бихме могли спокойно да пренебрегнем — заяви баща ми.

— Ами сонди?

— Разбира се. Но не можем да чакаме те да изпратят докладите си. Следващата вълна трябва да се подготвя веднага; ъпдейти можем да пращаме и по време на пътуването.

Той ми отдели няколко допълнителни секунди да храносмеля тази новина. Тъй като не казах нищо, продължи:

— Трябва да разбереш. Единственото ни предимство е, че — доколкото знаем — Бърнс-Коуфийлд няма представа, че е забелязан. Трябва да грабнем колкото се може повече през вероятностния прозорец, който ни се е открил.

Но Бърнс-Коуфийлд се спотайваше. Бърнс-Коуфийлд едва ли щеше да приветства насилственото запознанство.

— Ами ако откажа?

Времевото закъснение сякаш ми нашепваше Марс.

— Познавам те, сине. Няма да откажеш.

— И все пак. След като съм най-квалифицираният и въпросът е толкова жизненоважен…

Не беше необходимо да ми отговаря. Нямах нужда и да питам. При такъв тип залози критичните за мисията елементи нямат лукса на избора. Не биха ми дали дори детинската възможност да затая дъх и да откажа да играя — волята за съпротивление е не по-малко механична от нуждата да се диша. И двете могат да бъдат пречупени с подходящите неврохимични ключове.

— Вие смазахте договора ми с „Курцвайл“ — досетих се аз.

— Де да беше само това, което сме ти причинили.

Оставихме вакуума помежду ни да поговори вместо нас.

— Ако можех да се върна назад и да не сторя… нещото… което те направи онова, което си — каза татко след малко, — то бих. Незабавно.

— Да бе.

— Трябва да тръгвам. Просто исках да те предупредя отрано.

— Аха. Благодаря.

— Обичам те, сине!

[Къде си? Ще се върнеш ли?]

— Благодаря — повторих. — Стопли ми душата.

* * *

Ето това иска, но не може да промени баща ми. Това представлявам аз.

Аз съм мостът между режещия връх на кътинг еджа и инертната среда. Намирам се между Магьосника от Оз и мъжа зад завесата.

Аз съм завесата.

Не съм изцяло нова порода. Корените ми стигат до зората на цивилизацията, но онези предци са изпълнявали друга функция, не толкова почитана. Те само са смазвали колелата на социалната стабилност; полагали са глазура върху неприятните истини или са инфилтрирали въображаеми чудовища за политически нужди. Били са жизненоважни по свой собствен начин. Но дори най-тежковъоръжената полицейска държава не може да прилага насилствени методи върху всичките си граждани наведнъж и през цялото време. Мениджмънтът на мемите^[19] е далеч по-подмолен — пречупването на действителността през розови очила, заразният страх от заплашителни алтернативи… Винаги е имало хора, натоварени с промяната на информационните топологии, но през по-голямата част от историята те не са имали много общо с увеличаването на яснотата им.

Новото Хилядолетие промени това. Вече сме надминали самите себе си, изучаваме терена далеч отвъд границите на ограничените човешки разбирания. Понякога контурите му, дори в общоприетото пространство, просто са твърде сложни и мозъците ни не могат да ги проследят; друг път самите му оси се простират в измерения, невъзможни за възприемане от умове, построени да се бият и да се чукат насред някаква доисторическа савана. Толкова много неща ни ограничават от всички посоки. Най-алтруистичните и достоверни философии коленичат пред бруталния базов императив на личния интерес. Нежни и елегантни уравнения предвиждат поведението на квантовия свят, но те не могат да го обяснят. След четири хиляди години ние дори не сме в състояние да докажем, че реалността съществува отвъд съзнанието на този, който я наблюдава. Имаме такава нужда от интелекти, по-могъщи от нашите собствени!

Но не ни бива много да ги създаваме. Насилственото сливане на умове и електрони успява и се проваля с еднаква зрелищност. От нашите хибриди стават брилянтни учени, но те са аутисти. Моделираме хората с протези, караме претоварените им двигателни връзки да жонглират с плът и машинария, и клатим глави, когато пръстите им трепкат и езиците им се запъват. Компютрите ни проектират собственото си поколение, стават толкова мъдри и неразбираеми, че техните комюникета носят всички белези на деменция — разфокусирани и лишени от смисъл за полуинтелигентни и изостанали от тях същества.

А когато превъзхождащите те твои творения намерят отговорите, които си търсил, ти не си в състояние да разбереш анализа им и не можеш да потвърдиш верността на отговора. Трябва да приемеш на доверие думите им…

… или да използваш информационната теория да ги изглади, да сплеска тесеракта в две измерения и бутилката на Клайн в три, да опрости реалността и да се молим на каквито там Богове са оцелели през хилядолетията, че това достойно извъртане на истината не е подкопало нито една от носещите й стени. Наемаш хора като мен; потомството от кръстосване на профайлъри, теоремни верификатори и информационни теоретици.

В официална обстановка бихте ме нарекли „синтезист“. На улицата ще ми викате жаргонавт или дилър. А ако сте от онези гении, чиито получени с мъчителен труд истини биват заклани и лоботомизирани в името на интересуващите се само от пазарни дялове властимащи незнайковци, може и да ми викате къртица или чапероне.

На мястото на Айзък Спиндъл пък ще ме наречеш „комисар“, и макар да го казваш с приятелско чувство, ще се долавя и загатнат подтекст.

Така и не успях да се убедя, че правим правилния избор. Насън да ме бутнеш мога да цитирам обичайните оправдания на целта, да говоря до безкрай за ротационната топология на информацията и за ирелевантността на семантичното разбиране. Но след всичките изговорени думи пак няма да съм сигурен. Не знам дали въобще има такъв човек. Може би това е просто някаква всеобща конспирация, в която участват наравно и играчите, и изиграните. Няма да си признаем, че собствените ни творения са ни надминали; те може и да говорят на неразбираеми езици^[20], но жреците ни са способни да разчетат знаменията. Боговете ни оставят алгоритмите си гравирани по планинския склон, но каменните плочи смъквам долу при масите аз, добричкият ви стар приятел, и, за разлика от Тях, не заплашвам с огън и жупел.

Възможно е Сингулярността да ни е сполетяла още преди години. А ние просто не искаме да признаем, че сме останали да й дишаме прахта.