Питър Уотс
Слепоглед (21)

Ако човешкият мозък беше толкова прост, че да успеем да го разберем, ние щяхме да сме толкова прости, че да не можем.

Емерсън М. Пю^[1]

Сарасти, кръвопиец такъв!

Коленете ми бяха притиснати към челото. Прегръщах свитите си крака сякаш се държах за клон, прехвърлен над пропаст.

Ти, жесток задник такъв! Ти, гнусно садистично чудовище!

Дъхът ми съскаше силен и механичен. Почти заглушаваше рева на кръвта в ушите ми.

Ти ме разкъса на части, накара ме да се напикая и да оцапам гащите, квичах като изкормено бебе и ти ме съблече до голо, шибан извратеняк такъв, нощен пълзач, ти ми счупи инструментите, отне ми всичко, с помощта на което съм могъл да се докосвам до другите, а нямаше нужда да го правиш, копелдак неден, не беше необходимо, но ти го знаеше и бездруго, нали? Просто искаше да си поиграеш. И преди съм виждал да го правят такива като теб, котки си играят с мишлета, хващат ги и ги пускат, дават им да вкусят свободата и ги нападат пак, захапват, но не стискат смъртоносно — все още не, — преди да пуснат плячката отново и сега тя куца, може да има счупено краче или коремчето й да е разпрано, но все още се старае, все още бяха или пълзи или се влачи колкото се може по-бързо, докато не го нападнеш отново, и отново, понеже е забавно, понеже това ти доставя удоволствие, садистично лайно такова! Пращаше ни в обятията на това адско чудо и то също си играеше с нас, но може би дори сте работили заедно, понеже то ме остави да избягам, също както го направи ти, остави ме да избягам обратно в твоята хватка и след това ти ме съблече до някакво сурово полуумно безпомощно животно, не мога да ротирам и да трансформирам, не мога дори да говоря, а ти…

Ти…

Не е било дори лично, нали? Ти всъщност не ме мразиш. Просто ти беше писнало да сдържаш всичко в себе си, гадеше ти се да се държиш прилично с всичкото това месо, и никой друг не би могъл да бъде откъснат от работата си. Това беше моята работа, нали? Не синтезист, не проводник. Не дори и пушечно месо или ходеща примамка. Аз съм просто нещо безполезно, на което да си точиш ноктите.

Толкова силно болеше. Болеше просто да дишам.

Бях толкова самотен.

Паяжина докосна извивката на врата ми, тласна ме напред леко като бриз, отново ме улови. Бях в палатката си. Дясната ръка ме сърбеше. Опитах се да размърдам пръстите си, но те бяха сковани в кехлибар. Лявата ръка посегна към дясната и напипа пластмасова шина, достигаща до лакътя.

Отворих очи. Тъмнина. Безсмислени числа и червен дисплей примигваха някъде около лакътя ми.

Не си спомнях как съм дошъл дотук. Не си спомнях и кой ме е залепил.

Счупване. Да си счупен. Това си спомнях. Исках да умра. Исках просто да остана свит, докато не се спаружа.

След век или два се насилих да се разгъна. Стабилизирах се, оставих някаква минимална инерция да ме блъсне в опънатата изолирана тъкан на палатката ми. Чаках дишането ми да се успокои. Стори ми се, че отне часове.

Извиках КонСенсус на стената, включих се към барабана. Тихи гласове, ярка светлина, отразяваща се в стената — нараняваше очите ми, направо ги белеше до голо. Изключих визуалната част и слушах думите в мрака.

— … фаза? — попита някой.

Сюзън Джеймс, с възстановена самоличност. Познавах я отново: не торба плът, вече не твар.

— Нали го обсъдихме.

Това беше Кънингам. Него също го познавах. Познавах ги всички. Каквото и да ми беше сторил Сарасти, колкото и далеч да ме бе извлякъл от стаята ми, някак си бях успял да се върна в нея.

Би трябвало да е някак си по-значително.

— … понеже най-малкото, ако е толкова зловредно, естественият подбор щеше да го изтреби — казваше Джеймс.

— Имаш наивно понятие за еволюционните процеси. Не съществува такова нещо като „оцеляването на най-приспособените“. Оцеляването на най-адекватните звучи по-точно. Няма значение дали решението е оптимално. Важното е само да е по-добро от алтернативните.

Познавах и този глас. Принадлежеше на демон.

— Ами ние определено сме победили алтернативите — някаква лека застъпваща се хармоника в гласа на Джеймс намекваше за наличие на хор — цялата Бригада, надигнала се като един в опозиция.

Не можех да повярвам. Току-що бях смазан, пребит пред очите им — и те си говореха за биология?

„Може би тя се страхува да говори на други теми — помислих си. — Може би се страхува, че ще е следващата… А може и просто да не й пука въобще какво става с мен.“

— Вярно е — каза й Сарасти, — че твоят интелект компенсира самосъзнанието ти до известна степен. Но вие сте нелетящи птици на самотен остров. Вие сте не толкова преуспели, колкото изолирани от всякакво истинско съперничество.

Нямаше вече кратки речеви образци. Нямаше насечени изречения. „Пътуващият“ бе убил плячката си, бе освободил напрежението. Сега не му пукаше кой знае, че се върти наоколо.

— Вие? — прошепна Мишел. — Не „ние“?

— Ние сме отпаднали от състезанието преди много години — каза демонът след малко. — Не е наша вина, че не сте ни оставили на мира.

— Аха — отново Кънингам. — Ами честито завръщане. Провери ли как е Кий…

— Не — каза Бейтс.

— Доволна ли си? — попита демонът.

— Ако имаш предвид пехотинците, доволна съм, че те няма в тях — каза Бейтс. — Ако имаш предвид… това беше напълно неоправдано, Юка!

— Не е вярно.

— Ти нападна член на нашия екипаж. Ако имахме килия, щеше да си в нея до края на пътуването ни.

— Това не е военен кораб, майоре. Ти не командваш тук.

Не ми трябваше образ, за да знам какво мисли по въпроса Бейтс. Но в мълчанието й имаше и нещо друго, нещо, което ме накара да включа отново камерата към барабана. Присвих очи срещу разяждащата светлина, намалих яркостта, докато остана само лек намек за пастелни цветове.

Да. Бейтс. Слизаше от стълбището и на палубата.

— Вземи си стол — каза Кънингам от мястото си в каюткомпанията. — Днес е денят на златните стари песни.

В нея имаше нещо особено.

— Писнала ми е тази песен — възрази Бейтс. — Въртяхме я до смърт.

Дори сега, с наръбени и изпочупени инструменти, възприятията ми бяха по-силни от тези на обикновен човек и можех да видя промяната. Измъчването на затворници и нападението над член на екипажа бяха за нея знак, че вампирът е преминал границата. Другите не го забелязваха. Капакът на страстите й беше здраво запечатан и херметизиран. Но дори през смътните сенки на прозореца ми топологията сияеше около нея като неон.

Аманда Бейтс вече не просто обмисляше промяна на командването. Сега смяната вече беше само въпрос на време.

* * *

Вселената беше затворена и концентрична.

Малкото ми убежище се намираше в центъра й. Извън черупката имаше друга, управлявана от чудовище и патрулирана от лакеите му. Отвъд нея имаше и друга, съдържаща нещо още по-чудовищно и неразбираемо, което можеше скоро да ни погълне всички.

И нямаше нищо друго. Земята беше само смътна хипотеза, факт без значение в този джобен космос. Не виждах място, което да й подхожда.

Останах в центъра на вселената за дълго време, скрит. Държах лампите изключени. Не се хранех. Изпълзявах от палатката си само за да отида по малка или голяма нужда в претъпканото помещение долу в Цеха, и то само когато гръбнакът беше празен. Ивица болезнени мехури се надигна през изгорения ми от изстрела гръб, плътно наредени един до друг като царевични зърна на кочан. И най-лекото докосване ги разкъсваше.

Никой не почука на вратата ми, никой не изрече името ми в КонСенсус. Не че щях да отговоря, ако го бяха направили. Може би и спътниците ми го знаеха до някаква степен. Може би пазеха дистанция от уважение към усамотението ми и моя позор.

Може би просто не им пукаше за мен.

Надниквах навън от време на време, хвърлях по едно око на тактическия канал. Видях „Сцила“ и „Харибда“ да се изкатерват до метеоритния пръстен и да се връщат, влачейки заловена реакторна маса в голяма опъната мрежа помежду си. Гледах как нашият предавател достига целта си в средата на нищото, видях антиматерийните квантови отпечатъци да потичат надолу към буферите на „Тезей“. Маса и спецификации се съчетаваха в Цеха, трупаха запаси и ковяха инструменти, нужни на Юка Сарасти за тайния му план, какъвто и да беше.

Може би той щеше да загуби. Може би „Роршах“ щеше да ни убие всички, но не и преди да е поиграл със Сарасти по начина, по който вампирът бе играл с мен. Това почти щеше да си струва загубата. Или може би бунтът на Бейтс щеше да настъпи преди това — и да успее. Може би майорката щеше да убие чудовището и да командва кораба, и да ни отведе в безопасност.

Но след това си спомних: вселената беше затворена — и всъщност много малка. Реално нямаше къде другаде да се отиде.

Подслушвах камери навсякъде по кораба. Чувах рутинни инструкции от хищника, промърморени разговори сред плячката. Включвах само звук, никога образ — видеосигналът щеше да влее светлина в палатката ми, оставяйки ме гол и оголен. Така че слушах в мрака как останалите говорят помежду си. Вече не се случваше често. Може би беше казано твърде много, може би не бе останало нищо друго, освен да се следи обратното броене. Понякога минаваха часове без други звуци, освен покашляне и изпъшкване.

Когато спътниците ми си говореха, не споменаваха името ми. Само веднъж чух някой от тях да намекне за присъствието ми.

Това беше Кънингам, който обсъждаше със Саша зомбита. Чух ги в камбуза по време на закуска, необичайно разговорливи. Саша не беше излизала от известно време и се стараеше да компенсира пропуснатото. Кънингам й позволи, по някакви собствени причини. Може би страховете му бяха успокоени по някакъв начин, може би Сарасти бе разкрил своя важен план. Или пък биологът просто копнееше за разсейване от надвисналия над нас враг.

— Не те ли притеснява? — казваше Саша. — Да си мислиш, че съзнанието ти — именно нещото, което те прави личност — не е нищо повече от вид паразит?

— Забрави за съзнанията — обясни Кънингам. — Да речем, че имаш уред, създаден да следи… примерно космическите лъчи. Какво става, когато той обърне сензора си така, че вече не сочи към небето, а към собствените му чаркове? — биологът сам си отговори, преди събеседничката му да се обади. — Прави това, което е създаден. Оглежда окабеляването си от гледна точка на метафорите за космически лъчи, понеже те му се струват правилни, понеже са му вродени, понеже не може да гледа на нещата по никакъв друг начин. Само че не използва правилната метафора. Системата оценява погрешно всичко, свързано с нея самата. Може съзнанието да не е толкова величествен и славен еволюционен скок. Може би просто е грешка в дизайна.

— Но ти си биологът. Знаеш по-добре от всички останали, че Мама беше права. Мозъкът е голяма глюкозна гъба. Всичко, което върши, ти излиза през носа.

— Така си е — призна Кънингам.

— Така че съзнанието трябва да служи все за нещо. Защото е скъпо и ако смуче енергия, без да прави нищо полезно, тогава еволюцията е щяла да го изкорени като стой, та гледай!

— Може да го е направила… — той замълча за кратко, колкото да сдъвче хапка или да си дръпне от цигарата. — Шимпанзетата са по-умни от орангутаните, знаеше ли? По-висока квота на енцефализация. При все това невинаги се разпознават в огледало. Орангите могат.

— Е, и какво искаш да кажеш? По-умно животно е равно на по-ниско ниво на самоосъзнаване? Шимпанзетата стават несъзнателни?

— Или поне са поели по този път, преди да спрем процеса на средата.

— Защо тогава не се случва с нас?

— Кой каза, че не се случва?

Въпросът беше толкова очевидно глупав, че Саша не разполагаше с подходящ отговор. Представих си я как е зинала в тишината.

— Не си го обмислила добре — обясни Кънингам. — Не говорим за някакъв вид зомби, което се мъкне насам-натам с протегнати ръце и бълва математически теореми. Един умен автомат може да се впише. Ще наблюдава другите около себе си, ще имитира поведението им, ще се държи като всички останали. И през цялото време няма да осъзнава и грам от това, което прави. Няма да осъзнава дори собственото си съществуване.

— Защо му е да го прави? Какво го мотивира?

— Стига да дръпнеш навреме дланта си от открит огън, на кого му пука дали го правиш, защото те боли или защото някакъв вътрешен алгоритъм ти казва „Дръпни, ако температурната крива надвиши критичната стойност Т“? Естественият подбор не се интересува от мотиви. Ако доброто превъплъщение спомага за оцеляването, тогава природата ще избира добрите имитатори пред по-смотаните. Ако продължаваш в този ред достатъчно дълго, никое съзнателно същество няма да бъде в състояние да отличи твоето зомби от другите в тълпата… — отново мълчание, но този път чувах Кънингам да дъвче. — То дори ще е в състояние да участва в разговор, подобен на нашия. Ще може да пише писма до вкъщи, да имитира истински човешки чувства, без да има и най-малка представа за своето собствено съществуване.

— Не знам, Роб. Струва ми се малко…

— О, може да не е съвършено. Може да е малко неестествено или от време на време да прави глупави разкриващи го грешки. Но дори истинските хора допускат такива, нали?

— И накрая какво — няма да са останали никакви истински хора? Просто роботи, които се преструват, че им пука?

— Вероятно. Зависи от динамиките на популацията, освен всичко друго. Но предполагам, че автоматът има голям проблем в област като емпатията например; ако не можеш да чувстваш, няма и как да се почувстваш едно със същество, което умее — дори и ако се държиш, все едно го правиш. Което поставя интересен въпрос относно факта, че много социопати се оказват във висшите ешелони на световната власт, нали? В стратосферата са така нажежени от безскрупулност и себичност, а на ниво земна повърхност всеки, показващ подобни черти, незабавно го пращат под стража заедно с Реалистите. Сякаш самото общество бива преобразувано отвътре навън.

— О, стига пък ти. Обществото винаги е било лъскавки… Чакай малко, да не ми казваш, че корпоративният елит на света се състои от лишени от съзнание хора?

— Боже, не. Нищо подобно. Може би те просто тепърва са поели по пътя надолу. Като шимпанзетата.

— Да, но социопатите не се вписват добре.

— Може би не успяват онези, които са диагностицирани като такива — но по дефиниция те са най-нисшата група в класа. Останалите са твърде умни, за да бъдат хванати, и истинските автомати се справят дори още по-добре. Освен това, когато се сдобиеш с достатъчно власт, не е необходимо да се държиш като останалите хора. Другите хора започват да се държат като теб.

Саша подсвирна.

— Уау, идеалният актьор!

— Или не толкова идеалният. Цялата работа не ти ли звучи като някой, когото познаваме?

Предполагам, че можеха да имат предвид и някой съвсем друг. Но това изказване беше най-близо до пряко споменаване на „Сири Кийтън“ за цялото време, което прекарах в подслушване. Никой друг не ме споменаваше, дори мимоходом. Това беше статистически невероятно, имайки предвид какво бях преживял пред очите им — все някой трябваше да каже нещо. Може би Сарасти им бе наредил да не го обсъждат. Не знам защо. Но беше очевидно вече, че от известно време вампирът е оркестрирал взаимодействията с мен. Сега се криех, но той знаеше, че в някакъв момент ще започна да слушам. Може би имаше причина да не иска разузнавателните ми данни, заразени с…

Вампирът можеше просто да ме изключи от КонСенсус. Не го беше сторил. Което означаваше, че все още ме иска вътре в него.

Зомбита. Автомати. Шибано съзнание.

„Поне веднъж в проклетия си живот разбери нещо!“

Той ми го беше казал. Или поне някакво същество. По време на нападението.

„Разбери, че животът ти зависи от това!“

Почти сякаш той ми правеше услуга.

След това ме остави насаме. И очевидно бе казал на останалите да направят същото.

„Слушаш ли, Кийтън?“

И не ме беше лишил от достъп до КонСенсус.

* * *

Векове съзерцание на пъпа. Хилядолетия мастурбации. От Платон през Декарт до Докинс^[2] и Ранда. Души и зомбирани агенти и квалиа^[3]. Колмогоровска сложност^[4]. Съзнанието като Божествена искра. Съзнанието като електромагнитно поле. Съзнанието като функционален клъстер.

Проучих ги всичките.

Уегнър^[5] смяташе, че то е „административно обобщение“. Пенроуз^[6] го беше чул в песента на окованите електрони. Ньоретрандерс^[7] твърдеше, че е измама; Казим^[8] го наричаше „теч от паралелна вселена“. Метцингер^[9] отказваше дори да признае, че съществува. Изкуствените интелекти заявиха, че са открили отговора, но допълниха, че не са в състояние да ни го обяснят. Гьодел^[10] в крайна сметка се оказа прав: никоя система не може да разбере напълно самата себе си.

Дори синтезистите не бяха в състояние да ротират всичко това надолу. Носещите греди на занаята просто не бяха в състояние да поемат напрежението.

И всички те, започнах да осъзнавам, бяха пропуснали същината. Всички тези теории, всички тези опиянени сънища и експерименти и модели, опитващи се да докажат какво е съзнанието: никой не обясняваше за какво става то. Нямаше нужда от това — очевидно, съзнанието ни прави това, което сме. То ни позволява да различаваме красотата и грозотата. То ни издига в извисения свят на духовното. О, няколко аутсайдера — Докинс, Кийо и някой и друг писател на хакуърк литература, все останали слабо известни — се питаха за кратко какъв е смисълът: защо не софт компютри и нищо повече? Защо системите без себеосъзнаване следва да са по наследство по-нисши? Но тези автори в действителност не бяха повишавали глас над общата маса. Смисълът на онова, което сме ние, е твърде тривиално самоочевиден, така че няма защо да се прави на сериозен въпрос.

Но въпросите се роят в главите на лауреатите и в мрачните мисли на всеки един възбуден тийнейджър на планетата. Дали съм само химическа искра? Дали съм магнит в етера? Дали съм повече от очите, ушите и езика си; дали съм малкото нещо зад тези неща, нещото, надничащо отвътре. Но кой тогава гледа от неговите очи? Към какво се свежда то? Кой съм аз? Кой съм аз? Кой съм аз!