Питър Уотс
Слепоглед (1)

Пролог

Пробвай да пипнеш миналото. Пробвай да го мръднеш.

Не е истинско. Само сън е.

Тед Бънди^[4]

Историята не започна там, сред звездите. Не започна с криволячовците, нито с „Роршах“, нито пък с Биг Бен или „Тезей“, или с вампирите. Мнозина биха предположили, че началото са сложили Светулките, но ще сбъркат. Всичко това доведе до края.

За мен историята започна с Робърт Паглино.

Моят най-добър и единствен приятел, когато бях на осем. И двамата отблъснати от останалите деца, ние си другарувахме, сближавани от сходно нещастие. Моето беше плод на проблем по време на вътреутробното развитие. Неговото — вродено: неконтролиран генотип, водещ до късогледство, акне и (както се оказа по-късно) податливост на наркотици. Родителите му така и не го бяха оптимизирали. Малцината двайстовековски реликви, които все още вярваха в Бог, подкрепяха и мнението, че не бива да се опитваме да подобряваме Неговите ръкоделия. Тъй че, макар и да бе могло да поправят и двама ни, само единият всъщност премина ремонт.

Пристигнах на детската площадка и открих, че Падж е център на вниманието на половин дузина дечица. Късметлиите най-отпред го ритаха в главата. В очакване на реда си, останалите бяха принудени да се задоволяват с подигравки от рода на помияр и полче. Проследих как Падж доста колебливо вдига ръце, за да се предпази от най-лошите удари. Способен бях да видя какво става в главата му по-добре, отколкото в моята собствена: той се плашеше да не би нападателите му да си помислят, че тези ръчички се вдигат за ответен удар, да го приемат за акт на нападение и да го наранят още повече. Дори тогава, на нежната възраст от осем и след изчезването на половината ми мозък, вече бях започнал да се превръщам в превъзходен наблюдател.

Но не знаех какво да предприема.

В последно време не се бях виждал с Падж. Убеден бях, че ме избягва. При все това, когато най-добрият ти приятел загази, ти му помагаш, нали? Надали много осемгодишни хлапенца биха дръзнали да се изправят срещу шест по-големи деца заради някакво си мижаво другарче, но дори ако шансът не е на твоя страна, поне ще извикаш помощ. Ще вдигнеш тревога. Ще направиш нещо.

Аз просто стърчах като побит. Дори не ми се искаше особено да му помагам.

Странна работа. Даже ако Падж не ми беше приятел, би трябвало да съм му съпричастен. Вярно, що се отнася до проявите на насилие, не бях страдал колкото него: макар че припадъците обездвижваха мен самия, те плашеха другите деца и ги държаха на разстояние. Но все пак… Получавах тлъст пай от подигравки и обиди. Срещах редовно изникващия от нищото крак, който те препъва по пътя от точка А към точка Б. Познавах добре усещането.

Или поне го бях познавал преди.

Обаче тази част от мен бе изрязана заедно с повреденото окабеляване. Все още работех върху алгоритмите, с които да си я върна; все още се учех чрез наблюдения. Стадните животни винаги се нахвърлят върху най-слабите членове на групата. Всяко дете инстинктивно е наясно с това. Дали пък не трябваше просто да оставя процеса да се разгръща по реда си? Може би не биваше да се меся на природата? Да, но родителите на Падж също не й се месеха и гледай до къде ги беше довело това: синът им се гърчи в прахоляка, а глутница тунинговани супермомченца го ритат в ребрата.

В крайна сметка пропагандата свърши работа там, където емпатията не успя. По онова време не толкова размишлявах, колкото по-скоро наблюдавах; не толкова използвах дедукция, колкото си припомнях — и онова, което си спомних в случая, бяха хилядите вдъхновяващи истории в чест на всеки, дръзнал да защити потиснатите.

Така че взех голям колкото юмрука ми камък и преди изобщо някой да забележи, че съм се намесил в играта, вече бях цапардосал по тила двама от нападателите на Падж.

Третият се извърна да посрещне новата заплаха и отнесе удар в лицето. Костите на бузата му изхрущяха доста силно. Помня как се чудех защо звукът не ми донесе удовлетворение, защо не значеше нищо повече от факта, че оставам да се тревожа за един противник по-малко.

Останалите деца се разбягаха при вида на кръвта. Едно от по-смелите заяви, че съм мъртвец и, докато изчезваше зад ъгъла, изкрещя през рамо:

— Шибано зомби!

Три десетилетия трябваха, за да видя иронията в тази забележка.

Двама от враговете се гърчеха в краката ми. Ритах единия в главата, докато спре да мърда. После се обърнах към другия. Нещо задържа ръката ми и аз се завъртях със замах, без да мисля, без да поглеждам дори, а Падж изписка и се гмурна под траекторията на удара.

— О, извинявай — промърморих.

Едното хлапе лежеше неподвижно. Другото стенеше, държеше се за главата и се беше свило на топка.

— О, мамка му! — изпъхтя Падж.

Струйка кръв се стичаше необезпокоявана от носа му и капеше по предницата на ризката му. Бузата му бе започнала да се нашарва в синьо и жълто.

— О, мамка му, мамка му, мамка…

Сетих се какво е редно да кажа:

— Добре ли си?

— О, мамка му, ти… така де, ти никога… — той си избърса устата. По опакото на ръката му се размаза кръв. — О, човече, загазили сме!

— Те започнаха първи.

— Да, ама ти… така де, погледни ги само!

Стенещото хлапе се мъчеше да излази по-надалеч от нас. Запитах се колко ли време ще му отнеме да намери подкрепления. Запитах се дали да не го убия, преди да е успяло.

Падж ме обвини:

— Ти нямаше да направиш таквоз нещо преди!

Имаше предвид „преди операцията“.

Всъщност в този момент наистина изпитах нещо — слабо, далечно, но ясно разпознаваемо чувство. Изпитах гняв.

— Те започнаха…

Падж отстъпи назад с ококорени очи:

— Какво правиш? Пусни го веднага!

Бях вдигнал юмруци. Не си спомнях да съм го искал. Разтворих ги с мъка. Не стана бързо. Наложи се да се взирам неотклонно в ръцете си в течение на доста време.

Камъкът падна на земята — хлъзгав и лъскав от кръвта.

— Опитвах се да помогна…

Не разбирах защо приятелят ми не го вижда.

— Ти си… не си същия! — натри ми носа Падж от безопасно разстояние. — Даже не си и Сири вече!

— Аз съм си! Не се дръж като тъпанар!

— Те ти извадиха мозъка!

— Само половината. Заради епи…

— Знам за епилепсията! Мислиш, че не знам ли? Но ти беше в онази половина… или поне част от тебе беше… — приятелят ми се бореше с думите, със заложения в тях подтекст. — А сега си различен. Все едно мама и тате са те убили…

— Мама и татко — казах с внезапно натежал глас — ми спасиха живота. Щях да умра иначе!

— Според мен все пак си умрял — отвърна най-добрият ми и единствен приятел. — Смятам, че Сири е мъртъв, изгребали са го и са го изхвърлили в кофата, а ти си едно съвсем друго момче, което просто… просто е израсло от останките му. Не си същия. Оттогава насам. Не си същия!

И до ден-днешен не знам дали Падж осъзнаваше какви точно ги говори. Може би майка му просто е дръпнала кабела на която там игра е бил вързан през последните осемнайсет часа и го е изритала навън да подиша малко чист въздух. Може би, след като се е пердашил с пришълците в игространството, сега му се привиждаха зад всеки ъгъл. Може би.

Но в думите му имаше и известна доза истина. Спомням си как Хелън ми разправяше (и постоянно ми повтаряше) колко трудно е било приспособяването. Има си причина да наричат операцията радикална хемисферектомия: половината мозък го изхвърлят с разваления планктон, останалата половина е мобилизирана на двойно дежурство. Представете си колко много нови връзки трябва да се пребори да изгради тази самотна половинка, докато се старае да запълни дупките. Очевидно е успяла, така де. Мозъкът е много гъвкаво парче плът: отнело е известно време, но се е приспособил. Аз съм се приспособил. И все пак… Докато горе е текъл ремонт, имате ли идея колко много се е процедило през иглено ухо, било е смачкано и изкривено и е приело съвсем друга форма? Може спокойно да се твърди, че съм напълно различна личност от онази, обитавала първоначално това тяло.

Естествено, в крайна сметка на площадката цъфнаха и възрастните. Погрижиха се набързо за ранените, извикаха линейка. Имаше побеснели родители, размениха се дипломатически заплахи, но е трудно да вдигнеш квартала на бойна нога заради горкото ти ранено бебче, когато камерите на детската площадка показват от три различни ъгъла как малкото ти ангелче — и пет от другарчетата му — ритат в ребрата сакато момче. Майка ми, от нейна страна, потърси опора в обичайните оплаквания за проблемни деца и отсъстващи бащи — татко пак беше заминал за някое друго полушарие, — но бурята се уталожи доста бързо. Ние с Падж дори възстановихме дружбата си след кратка криза, която напомни и на двама ни за ограничените социални перспективи пред училищните загубеняци, които не се държат един за друг.

И тъй, преживях тази и милион други случки от ранното детство. Пораснах и се вписах в обществото. Научих се да се вписвам. Наблюдавах, отбелязвах си, извличах алгоритми и имитирах подходящото поведение. Твърде малка част от всичко това идваше… от сърце, мисля, че така се казва. Имах приятели и врагове — както всеки друг. Избирах ги посредством съставени през годините на наблюдение въпросници с поведенчески мотиви, съотнесени спрямо определени условия.

Може би израснах дистанциран, но пък станах и обективен, и трябва да съм благодарен на Робърт Паглино за това. Неговото зачатъчно наблюдение задвижи целия процес. Той ме доведе до Синтезата, обрече ме на нашата катастрофална среща с криволячовците и ми спести още по-лошата съдба, сполетяваща Земята. Или по-добрата — предполагам, зависи от гледната точка. Гледната точка има значение: виждам го едва сега, когато съм сляп и си говоря сам в капана на ковчег, падащ покрай ръба на Слънчевата система. Виждам го за първи път, откакто окървавеният ми, пребит приятел ме убеди да захвърля на боклука личната си гледна точка.

Той може и да е сгрешил. Може и аз да съм сбъркал. Но тази, тази дистанция — хроничното усещане, че си пришълец сред собствения си вид — не е напълно лошо нещо.

Оказа се особено полезно, когато ни призоваха ангелските тръби на истинските пришълци.