Питър Уотс
Слепоглед (2)

Кръвта вдига шум.

Сюзън Вега^[1]

Представи си, че си Сири Кийтън.

Събуждаш се в агонията на възкресението, зинал за въздух след разбиващ рекордите пристъп на сънна апнея^[2], продължил сто и четирийсет дни. Заради добутамина^[3] и левенкефалина^[4] кръвта ти е гъста като сироп. Можеш да усетиш как мъчително си проправя път през артерии, изсушени и спихнати след месеците, прекарани в изключено състояние. Тялото се напомпва в серия болезнени стъпки: кръвоносните съдове се разширяват: плътта се разлепва от плът; ребрата пукат в ушите ти с внезапна, необичайна за тях гъвкавина. Ставите ти са сковани от неупотреба. Приличаш на съсухрена мумия в хватката на неправдоподобен rigor vitae.

Щеше да пищиш, само да можеше да си поемеш дъх.

Припомняш си, че вампирите са минавали най-редовно през този процес. За тях е било нормално, било е уникалният им подход към пестенето на енергия. Несъмнено са щели да успеят да покажат на вида ти един-два полезни трика относно въздържанието, ако още в зората на цивилизацията не ги беше довършила онази абсурдна антипатия към правите ъгли. Може би все още могат. Така де, нали се завърнаха — вдигнати от гроба посредством вуду магията на палеогенетиката, съшити от отпадъчните гени и фосилния костен мозък, разтворени в кръвта на социопатите и високофункционалните аутисти. Един от тях е командир тъкмо на тази мисия. Шепа от гените му живее и в твоето собствено тяло, така че и то да може да се вдигне от гроба — тук, на ръба на Слънчевата система. Никой не преминава отвъд Юпитер, без да стане отчасти вампир.

Макар и мъничко, болката започва да отслабва. Включваш присадките си и извикваш собствените си жизнени показатели: ще минат дълги минути, преди тялото ти да може да реагира пълноценно на двигателни команди — и часове, преди болката да затихне напълно. Тя е неизбежен страничен ефект. Просто такава е цената за сплайсването^[5] на вампирски подпрограми в човешкия код. Навремето си питал за болкоуспокояващите, но всякакви нервоблокери прецакват метаболичната реактивация. Така че стискай зъби, войниче.

Чудиш се дали преди края и Челси се е чувствала по същия начин. Но това събужда един съвсем друг вид болка, така че я блокираш и се съсредоточаваш върху живота, който си проправя отново път в крайниците ти. Страдаш мълчаливо и проверяваш корабния дневник за прясна телеметрия.

Мислиш си: „Това не може да е вярно!“

Защото ако е, то тогава се намираш в погрешната част на вселената. Не си в пояса на Кюйпер, където ти е мястото: намираш се високо над еклиптиката и дълбоко навътре в Оорт, в царството на дългопериодните комети, които навестяват слънцето веднъж на милион години и дори по-рядко. Озовал си се извън Слънчевата система, което означава (изкарваш си системния часовник), че си бил „немъртвец“ за осемстотин дни.

Успал си се с почти пет години.

Капакът на ковчега ти се плъзва встрани. Трупоподобното ти тяло се отразява в огледалната стена на кабината от другата страна — изсъхнала като чироз двойнодишаща риба в очакване на дъждовете. Мехури с изотоничен разтвор са залепнали за крайниците й като насмукани антипаразити, нещо като пиявици наопаки. Спомняш си как се забиват иглите точно преди да те изключат — още по времето, когато вените ти са представлявали нещо по-различно от изсъхнали сгърчени конци от телешка пастърма.

Отражението на Спиндъл отвръща на погледа ти от отредения му ковчег, непосредствено от дясната ти страна. Лицето му е обезкървено и скелетоподобно: също като твоето. Огромните му хлътнали очи танцуват в орбитите си, докато възстановява собствените си връзки — толкова масивни сензорни интерфейси, че в сравнение с тях показваното през твоите обикновени магазински платки е като театър на сенките.

Чуваш кашлица и скърцане на ръждясали крайници някъде отстрани, мяркаш следи от отразени движения там, където другите се размърдват на ръба на периферното ти зрение.

— Ка… — гласът ти е още дрезгав шепот — … стан…

Спиндъл размърдва челюстите си. Осезаемо пукат кости.

— … Прецакани… — изсъсква той.

Дори не си срещнал извънземните, а те вече те въртят на малкия си пръст.

* * *

Та така се завърнахме от мъртвите: петима временни трупа — голи, сгърчени, едва-едва пълзящи дори при нулева гравитация. Излюпихме се от ковчезите си като недозрели молци, изгребани от какавидите си, докато все още са в развитие. Бяхме сами и, разбира се, съвсем безпомощни, и бе нужно съзнателно усилие да си припомним: никой не би рискувал животите ни, ако не бяхме жизненоважни за мисията.

— Брутро, комисаре — Айзък Спиндъл протегна треперещата си, обезчувствена ръка към ръкавиците за обратна връзка в основата на капсулата си.

От другата му страна Сюзън Джеймс се бе свила в хлабава ембрионална поза и си мърмореха^[6] под носа. Единствена Аманда Бейтс — вече облечена и подела серия разпукващи костите изометрични упражнения — бе достигнала до състояние, напомнящо подвижност. От време на време се опитваше да хвърля гумена топка по извивката на корпуса отсреща, но все още не се беше възстановила дотолкова, че да я хване на връщане.

Пътуването ни беше стопило по един и същ калъп. Заоблените бузи и бедра на Джеймс, високото чело и буцестото, ъгловато тяло на Спиндъл, та дори и подсилената карбоплатинова тухлена чудесия, дето Бейтс я ползваше за тяло — всички се бяхме съсъхнали до еднакви спаружени сглобки от клечки и кости. Струваше ми се, че дори косите ни се бяха обезцветили еднакво, макар да знаех, че това е невъзможно. По-скоро просто кожата отдолу прозираше. И все пак… Преди смъртта Джеймс беше пепеляворуса, Спиндъл пък имаше коса, почти достатъчно тъмна да я наречеш черна — но онова, което растеше на скалповете им в момента ми се струваше еднакво мръсно водораслово-кафяво. Бейтс се бръснеше до голо, но дори нейните вежди не бяха толкова ръждивочервени, колкото ги помнех.

Твърдо скоро щяхме да се върнем към обичайния си вид. Просто добавяш вода и готово. Но засега старата поговорка си важеше с пълна сила: немъртвите наистина изглеждат еднакви, ако не знаеш как да гледаш.

Ако знаеш, разбира се — ако пренебрегнеш външния вид и следиш движенията; ако не обръщаш внимание на плътта и изучаваш топологията, — никога няма да сбъркаш кой кой е. Всяко потрепване на лицев мускул е носител на информация, всяка пауза в речта съдържа много повече сведения, отколкото изречените между разговарящите думи. Виждах как личностите на Джеймс се разпадат и възкръсват пренаредени при всяко трепване на клепачите. Неизказаното недоверие на Спиндъл към Аманда Бейтс крещеше от ъгълчето на усмивката му. Всяко трепване на тялото говореше ясно на онези, които познават езика.

— Къде е… — изхриптя Джеймс, закашля се и размаха изсъхналата си ръка по посока на празния ковчег на Сарасти, който зееше в края на реда.

Устните на Спиндъл се разпукаха в малка усмивчица.

— Изприпкал е до Цеха, а? Подкокоросва кораба да му събере пръстчица да си постеле ковчега.

— Вероятно разговаря с Капитана — Бейтс дишаше по-шумно, отколкото говореше: сухото съскане идваше от гръкляна, който още се запознава наново с идеята за дишането.

— Могъл е да се свърже и оттук — отбеляза Джеймс.

— Може също и да клекне по нужда тук — изхриптя Спиндъл. — Някои неща човек прави насаме, а?

И някои неща човек споделя само със себе си. На базовняците не им е приятно да се изправят лице в лице с вампир — винаги любезен, Сарасти се стремеше да избягва прекия контакт именно по тази причина, но в топологията му се забелязваха и други плоскости, бозайнически също като нашите и като тях — годни за разчитане. Напълно възможно бе аз да съм причината да се оттегли така прибързано. Може би пазеше някакви тайни.

„Тезей“, най-малкото, със сигурност криеше нещо.

* * *

Корабът ни беше отвел на близо петнайсетина AU^[7] по посока нашата цел, преди нещо да го стресне и прати встрани от курса му. След това се бе впуснал на север като уплашена котка и бе започнал изкачването: диво бурно препускане извън еклиптиката с три же^[8], хиляда и триста тона инерция, ритащи срещу Първия закон на Нютон. „Тезей“ беше изпразнил пен-резервоарите^[9] си, беше изсмукал до сухо субстратната маса и за броени часове бе изхабил горивото за сто и четирийсет дни. Следваше дълго, студено падане през бездната, години пестеливо пресмятане, при което тягата на всеки антипротон е премервана спрямо разхода по измъкването му от нищото. Телепортацията не е магия: потокът „Икар“ не можеше да ни изпраща същинската антиматерия, която произвеждаше, а само квантовите й спецификации. Налагаше се „Тезей“ да филтрира суровия материал от пространството, йон по йон. През дългите тъмни години корабът се бе носил по чиста инерция, скъпернически скътвайки всеки погълнат атом. И изведнъж: рязко салто — йонизиращите лазери нажежават пространството пред нас, същинска фуния^[10], разтворена широко за рязкото спиране. Тежестта на трилион трилиона протона забавяше кораба, като същевременно пълнеше гушата му, спирачното ускорение безмилостно ни сплеска повторно. Горелката на „Тезей“ бе работила непрестанно почти до мига на възкръсването ни.

Проследяването на всички тези стъпки беше лесна работа: курсът ни стоеше качен в КонСенсус^[11], със свободен достъп за всички. Съвсем друг въпрос беше защо корабът се е втурнал по тази траектория. Без съмнение щяхме да научим отговора по време на следвъзкресителния брифинг. Надали бяхме първата лодка, плаваща под знака на запечатани заповеди, а ако съществуваше наложителна нужда да знаем какво става, вече щяхме да сме научили. И все пак не можех да не се запитам кой е заключил Капитанския дневник. Може би още Контролният център на Земята. Или пък Сарасти. Не беше невъзможно и да е самият „Тезей“. Квантовият ИИ в сърцето на кораба лесно се забравяше. Той тъй дискретно стоеше на заден план, хранеше ни и ни возеше, и поддържаше съществуването ни като пестелив откъм вмешателства Бог… и също като Господ, никога не отвръщаше на повикванията ни.

Сарасти беше официалният посредник. Когато корабът говореше, говореше с него — и Сарасти го наричаше „Капитане“.

Така правехме и всички ние.

* * *

За възстановяване ни бяха отпуснати четири часа. Отне ми повече от три само да изляза от криптата. Към този момент мозъкът ми вече бе успял да нацели повечето си синапси, макар че тялото — което все още попиваше течности като изсъхнала гъба — продължаваше да се гърчи от болка при всяко движение. Подмених изпразнените електролитни пакети с нови и се насочих към кърмата.

Петнайсет минути до завъртане. Петдесет до следвъзкресителния брифинг. Достатъчно време колкото онези от нас, които предпочитат да спят на матрака на гравитацията, да си замъкнат личните вещи в барабана и да заемат разрешените по правилник 4,4 квадратни метра подово пространство.

Гравитацията — или предложеният ни центробежен заместител — не ме привличаше. Разпънах собствената си палатка при нула же и колкото се можеше по-назад по кърмата, на практика допряна до предната стена на совалковия хангар дясно на борд. Палатката се наду като абсцес на гръбнака на „Тезей“: малък, годен за живот мехур с атмосфера в тъмния кавернозен вакуум под корубата на кораба. Не бях донесъл много лични вещи — отне ми само трийсет секунди да ги налепя по стената, също трийсет ми трябваха да програмирам условията във вътрешността на палатката.

След това отидох на разходка. Имах нужда от малко упражнения след пет години в покой.

Кърмата бе най-близо, така че започнах от нея: при щитовете, които отделяха горивото от горелката. Един-единствен запечатан шлюз се издуваше като пришка точно в средата на кърмовата обшивка. Водеше към сервизен тунел, виещ се като червей между машинарии, които е по-добре да останат недокосвани от човешки ръце. Дебелият свръхпроводим тор в основата на фунията; ветрилообразната чиния зад него, в момента разгъната до неразрушим сапунен мехур колкото да покриеш град, повърхността му — обърната към слънцето, за да улавя слабите квантови искрици на антиматерийния поток „Икар“. Отвъд — още защитни пластове, разделящи ни от телематерийния^[12] реактор, където суровият водород и преработената информация запалват огън, триста пъти по-горещ от този на слънцето. Знаех заклинанията, разбира се — разбиване и деконструкция на антиматерията, телепортация на квантовите серийни номера… но за мен все пак си оставаше магия начинът, по който бяхме стигнали толкова бързо тъй далече. За всеки би било магия.

Освен — може би — за Сарасти.

Около мен същата магия действаше на по-ниски температури и с по-невзривоопасен резултат: отделни групички от дълбоки гнезда и по-малки разпръскватели отрупваха обшивката отвсякъде. Няколко от отворите биха могли да поемат юмрука ми; един-два можеха да ме глътнат целия. Производствените мощности на „Тезей“ можеха да построят всичко — от клечка за зъби до контролни кули. Дайте му достъп до достатъчно голямо количество материя и той щеше да построи дори свое точно подобие, макар и на доста малки части и в течение на доста дълго време. Не е нелогичен въпросът дали не е възможно да създаде и нов екипаж, макар да ни бяха уверили, че това е в сферата на приказките. Дори тези машини не притежават достатъчно фини пръсти, че да пресъздадат няколкото трилиона синапса, заемащи пространството в човешкия череп. Поне засега не могат.

Вярвах в това. В противен случай никога не биха ни пратили в сглобено състояние — не и ако съществуваше по-евтина алтернатива.

Обърнах се с лице към носа. Облегнех ли тил в онзи запечатан люк, можех да видя кажи-речи до носа на „Тезей“ — права и непрепречена от нищо линия на видимостта чак до мъничката тъмна точица на трийсет метра пред мен. Все едно се взирах в огромна рехава мишена, съставена от пластове в бяло и сиво: концентрични кръгове, идеално подредени люкове, центрирани в разположени една зад друга преградни стени. Всеки един зееше отворен, пренебрегвайки с подчертана небрежност старовремските правила за безопасност. Можехме да ги държим и затворени, ако желаем, стига така да се чувстваме в по-голяма безопасност. Но чувството щеше да си остане само привидно — затварянето на люковете не би подобрило емпиричните ни шансове дори и с йота. В случай на авария всички тези шлюзове щяха да се затръшнат дълги милисекунди преди човешките сетива дори да осъзнаят, че е вдигната тревога. Не бяха дори под компютърен контрол — телесните части на „Тезей“ си имаха рефлекси.

Отблъснах се от обшивката на кърмата — простенвайки при тласъка и разтягането на отдавна неизползвани сухожилия — и се понесох напред, оставяйки Цеха зад гърба си. Входните люкове към хангарите на совалките „Сцила“ и „Харибда“ изпъкваха симетрично и стесняваха за кратко коридора, по който се носех. Отвъд тях гръбнакът се разширяваше в сбръчкан разтегаем цилиндър два метра в диаметър и — в момента — може би петнайсет на дължина. Чифт стълби се виеха срещуположно една на друга по протежението му; обшивката от двете страни щрафосваха изпъкнали амбразури с размера на улична канализационна шахта. Повечето просто водеха към склада. Някои можеха да се използват като херметични въздушни шлюзове, в случай че на някого му хрумне да се поразходи под обшивката. Една водеше към палатката ми. Друга, четири метра по-нататък, се отваряше към тази на Бейтс.

От трета, точно до предната подпорна стена, подобно на дълъг бял паяк изпълзя Юка Сарасти.

Ако той беше човек, веднага щях да узная какво виждам пред себе си, бих надушил [убиец]^[13] по цялата му топология. И нямаше да съм способен дори да гадая за броя на жертвите му, понеже излъчването му бе напълно лишено и от капчица съвест. Избиването на стотина души не би положило и петънце върху повърхностите на Сарасти — не повече от смачкването на насекомо; вината коагулираше и се стичаше по тази твар като вода по восък.

Само че Сарасти не беше човек. Сарасти принадлежеше към съвсем различен животински вид и лъхащите от него отражения за убийства означаваха чисто и просто [хищник]. Той имаше склонността, да — беше му вродена, но дали изобщо бе послушал инстинкта си някога, си оставаше между него и Контролната кула.

„Може и да са ти отпуснали малко каишката — не му казах. — Може би тъкмо това е тяхната разменна монета. Все пак си жизненоважен за мисията елемент. Няма да се учудя, ако си сключил сделка. Както си невероятно умничък, несъмнено осъзнаваш, че изобщо не бихме се и помъчили да ви връщаме обратно, ако не се нуждаехме от вас. Научил си, че разполагаш с влияние още в деня, когато са разпечатали резервоара ти.

Такъв е животът, Юка, нали? Спасяваш света, а в замяна онези, които държат каишката ти, се съгласяват да си затворят очите, а?“

Като дете бях чел приказки за хищниците в джунглата, способни да приковават плячката с поглед. Опознах какво точно е усещането едва след като се срещнах с Юка Сарасти. Но в момента той не гледаше към мен. Беше се съсредоточил върху инсталирането на палатката си, а и дори да ме беше погледнал в очите, нямаше да видя нищо по-особено — като отстъпка пред плашливата човешка природа, той носеше тъмен непрозрачен визьор. Юка не ми обърна никакво внимание, когато се пресегнах към близката спица и се промъкнах покрай него.

Готов бях да се закълна, че надушвам сурово месо в дъха му.

В барабана (всъщност в барабаните, понеже отсекът на БиоМед в дъното се въртеше отделно от основния) прелетях през центъра на цилиндър с шестнайсет метра диаметър. Гръбначните нерви на „Тезей“ минаваха по оста му, оголените неврони и тръби натъпкани плътно покрай стълбите от двете страни. В образуваните зад тях скривалища от срещуположните краища на света се издигаха току-що опънатите палатки на Спиндъл и Джеймс. Самият Спиндъл прелетя покрай рамото ми, все още чисто гол, като изключим ръкавиците му и от начина, по който движеше пръсти, отгатнах, че любимият му цвят е зелено. Той се закотви върху едно от трите стълбища за никъде, разположени равномерно по барабана — стръмни тесни стъпала, издигащи се на пет метра вертикално от палубата към празното пространство.

Следващият люк зееше точно в центъра на предната стена на барабана; от двете му страни в обшивката се забиваха тръби и кабели. Сграбчих една удобна спица, за да намаля скоростта си — болката отново ме захапа — и прелетях през него.

Т-образно кръстовище. Гръбначният коридор продължаваше напред, а по-малко стебло се разклоняваше към кубче от ЕВА^[14] и към предния въздушен шлюз. Продължих по курса си и се озовах отново в криптата, озарена от огледалото и по-малко от два метра дълбока. Празните капсули зееха отляво; запечатаните бяха сгъчкани отдясно. Бяхме толкова незаменими, че ни пращаха с все резервите ни. Те спяха безгрижно. С трима от тях се бях срещнал по време на обучението. Можехме само да се надяваме, че няма да ни се наложи да подновяваме запознанствата си в скоро време.

Дясно на борд обаче имаше само четири капсули. Сарасти си нямаше резерва.

Още един люк, този път по-малък. Пропъхнах се през него и се озовах на мостика. Светлината тук бе приглушена, по тъмните стъклени повърхности танцуваше беззвучна променлива мозайка от икони и комбинации от букви и числа. Това не беше дори толкова мостик, колкото кокпит: доста претрупана пилотска кабина. Бях се подал между две ускорителни кресла, и двете заобиколени от подредени като конска подкова пултове и датчици. От нас не се очакваше да използваме този отсек. „Тезей“ бе напълно способен да се управлява сам, в краен случай ние можехме да го подкараме и чрез приставките си. Ако не успеехме да го сторим, то съществуваше твърде голяма вероятност да сме мъртви и бездруго. И все пак, в случай на астрономически малка вероятност всички други варианти да се провалят, това бе мястото, откъдето един или двама дръзки оцеленци можеха да пилотират кораба по пътя до дома.

Между основите на креслата инженерите бяха успели да натъпчат един последен люк и един последен коридор — към наблюдателния мехур на носа на „Тезей“. Присвих рамене (под пукота и скърцането на сухожилията) и си проправих път към…

… към мрака. Подобни на мидена черупка щитове закриваха купола от външната страна, досущ като здраво стиснати клепачи. Една-единствена икона блестеше меко на тъчпада от лявата ми страна; блед лъч светлина ме бе последвал откъм гръбнака и прокарваше размътените си пръсти през миниатюрната кабина. Постепенно очите ми се приспособиха и куполът се разтвори в едва различими сенки от синьо и сиво. Застояло течение размърда паяжинната мрежа, окачена на задната преграда, смесвайки в гърлото ми мириса на масло и машинарии. Под слабия полъх катарамите потракнаха като оскубани вятърни чанове.

Протегнах се и докоснах кристала: най-вътрешният пласт от двата; топъл въздух нахлуваше в междината, за да смекчи студа. Не успяваше напълно обаче. Пръстите ми замръзнаха незабавно.

Там отвъд имаше космос.

Може би, по пътя към оригиналната ни цел, „Тезей“ бе забелязал причина, която да го накара да избяга чак извън Слънчевата система. Далеч по-вероятно бе да не бяга от нещо, а да препуска към нова цел, която не е била още открита, преди да се споминем и да се възнесем от Небесата. А в такъв случай…

Пресегнах се назад и чукнах тъчпада. Донякъде очаквах да не последва резултат; „Тезей“ можеше да заключва прозорците си със същата лекота, с която слагаше катинар и на дневниците. Но куполът веднага се разтвори пред мен: започна с пукнатина последвана от полумесец и от ококорен взор без клепач щом щитовете се прибраха плавно назад в корпуса^[15]. Пръстите ми инстинктивно се свиха, сграбчвайки пълна шепа мрежа. Внезапно зейналата бездна се простираше празна и безмилостна във всички посоки, и в нея нямаше нищо, за което да се заловиш, освен метален диск едва четири метра в диаметър.

Навсякъде имаше звезди. Толкова много звезди, че просто не можех да разбера как е възможно да се побират всичките в небето и при това то да е толкова черно. Звезди и…

… нищо друго.

„Какво очакваше? — скастрих се. — Извънземен крайцер, увиснал дясно на борд пред носа?“

Всъщност — защо пък не? Бяхме дошли насам по някаква причина.

Така де, поне спътниците ми имаха причина. Независимо къде сме се озовали, те бяха от жизненоважно значение за мисията. Аз обаче се намирах в малко по-различно положение, както осъзнах. Ползата от мен намаляваше правопропорционално на разстоянието.

А ние се намирахме на над половин светлинна година от дома.