Питър Уотс
Слепоглед (7)

Известни са им думите, но не и мелодията.

Робърт Хар, „Без съвест“^[1]

Спретнахме фокус с огледала — големи обли параболични чудесии, всяка тънка до невъзможност и три пъти по-висока от човешки бой. „Тезей“ ги навиваше и ги натъпкваше във фойерверки, заредени с безценна антиматерия от нашите смаляващи се запаси. Разполагахме с прозорец от дванайсет часа, по време на който корабът пръскаше ракетите като конфети, всяка ориентирана по точна балистична траектория. Палехме ги, когато се отдалечаваха на достатъчно разстояние. Юрваха се, привидно-хаотично във всевъзможни посоки, ръсейки гама-лъчи по пътя си, докато не догорят докрай. След това се закотвяха и разперваха в бездната лъскавите си насекомски крилца.

Далеч около тях четиристотин хиляди извънземни машини въртяха лупинги и горяха, и не обърнаха на случващото се никакво осезаемо внимание.

„Роршах“ се пързаляше около Бен на хиляда и петстотин километра от атмосферата, бърз безконечен кръг, чието пълно изпълнение отнемаше четирийсет часа без малко. По времето, когато не се върна^[2] в полезрението ни, огледалата вече до едно се намираха извън зоната на пълната слепота. В КонСенсус плаваше, гледан отблизо, екваториалният ръб на Бен. Иконите на огледалата блещукаха около него като експлодиращи точици, като разединени фасетки на някакво гигантско разширяващо се съставно око. Те си нямаха спирачки. Така че каквито и ключови позиции да заемаха, нямаше да се задържат задълго там.

— Ето! — посочи Бейтс.

От ляво на екрана потрепваше мираж, малко петънце от въртящ се хаос с размер може би колкото половинка от нокът, държан на една ръка разстояние. То не ни подсказваше нищо, представляваше чисто бяла трептяща мараня, но светлината заподскача към нас от дузини релейни предаватели и всеки един виждаше малко повече, отколкото предишната сонда бе успяла — лентичка тъмни облачета, изкривени едва доловимо от някаква невидима призма — и всяка от тези гледни точици отразяваше различен образ. Капитанът свали проблясъците от небесата и ги съши в една обща картина.

Проясниха се детайли.

Първо имаше бледа следа от сянка, малка пъпчица, почти изгубена в бурните екваториални лентови облаци. Тя бе успяла едва-едва да се завърти в полезрението ни през ръба на диска — камъче в потока, навярно, невидим пръст, пъхнат сред облаците, граничните пластове на които се разкъсват от турбуленция и упражнено напрежение от двете му страни.

Спиндъл присви очи:

— Същинска флокула…

Субтитрите ми подсказаха, че говори за нещо като слънчево петно, възел в магнитното поле на Бен.

— Вижте отгоре! — намеси се Джеймс.

Нещо летеше над тази вдлъбнатина в облаците — досущ както океански лайнер на магнитна възглавница лети над изкривяването, породено от натиска, който полетата му упражняват върху водната повърхност. Зуумнах: в сравнение с нашето субджудже с десет пъти масата на Юпитер, „Роршах“ изглеждаше миниатюрен.

В сравнение с „Тезей“ беше същински колос.

Не просто тор, а плетеница, голям колкото град хаотичен наръч стъклени нишки, примки и мостове, отвсякъде увенчани с шипове. Текстурата на повърхността беше чиста измислица, разбира се; КонСенсус просто беше оцветил празнично енигмата, за да я открои от отразения заден план. По свой собствен, мрачен и зловещ начин, изглеждаше почти красиво. Гнездо обсидианови змии и замъглени кристални шипове.

— Пак говори — докладва Джеймс.

— Отговори му — отвърна Сарасти и ни изостави.

* * *

Сюзън изпълни заповедта на вампира. А докато Бригадата разговаряше с артефакта, останалите го шпионираха. Зрението им отслабна с времето — огледалата се разпръснаха по относителните си вектори и линиите на полезрението им деградираха с всяка отминаваща секунда, — но междувременно КонСенсус се изпълваше с наученото. „Роршах“ имаше маса 1,8×10¹⁰ килограма при общ обем от 2,3×10⁸ кубични метра. Магнитното му поле, съдейки по радио-писъците и предизвиканата флокула, беше хиляди пъти по-силно от това на слънцето. Изумително, но част от съставния образ бе достатъчно чист да разкрие тънки спирални жлебове, двойно увити около структурата. („Редицата на Фибоначи^[3] — докладва Спиндъл, пронизвайки ме за миг с едното си трепкащо око. — Е, поне знаем, че не са съвсем чужди нам.“) Сфероидни отоци обезобразяваха върховете на поне три от безбройните шипове на „Роршах“; жлебовете в тези участъци бяха раздалечени по-широко — досущ като кожа, изпъната и подута от инфекция. Точно преди едно от важните огледала да излезе от обхват, то съзря друг шип, цепнат по протежение на една трета от дължината си. Раздрани ивици от плътта плуваха сгърчени и неподвижни във вакуума.

— Моля — каза Бейтс тихо, — кажете ми, че това не е, каквото си мисля…

Спиндъл се ухили:

— Спорангиум? Кутийка със семена? Защо пък не?

„Роршах“ може би наистина се възпроизвеждаше, но без сянка на съмнение той растеше, подхранван от стабилните струйки падащи към гиганта отпадъци от астероидния пръстен на Бен. Бяхме вече достатъчно близо да видим ясно този процес: камъни, планини и прашинки се стичаха като утайка, вихреща се около канал. Частиците, които се сблъскваха с артефакта, просто залепваха. „Роршах“ поглъщаше плячката си като огромна металическа амеба. Придобитата маса очевидно се преработваше отвътре и се пренасяше до центровете на зоните на растежа; съдейки по множеството незначителни промени и алометрията на артефакта, той растеше откъм върховете на клончетата си.

Процесът никога не спираше. „Роршах“ имаше незадоволим апетит.

Беше неимоверно привлекателен за междузвездния поток; пътищата, по които скалите падаха, бяха прецизно и напълно хаотични. Крайният резултат имаше такъв вид, сякаш невидим кеплеров черен колан навива ключето на астрономическа играчка, привежда всичко в действие и оставя на инерцията да свърши останалото.

— Не си представях, че това е възможно — отбеляза Бейтс.

Спиндъл сви рамене:

— Хей, хаотичните траектории са също толкова детерминистки, колкото всички останали.

— Това не означава, че човек е способен да ги предвиди, да не говорим и да ги насочва по такъв начин — бляскавите данни се отразяваха в голата глава на майорката. — Трябва да си наясно с началните условия на милион различни променливи, и то до десет хиляди знака след десетичната запетая. Буквално.

— Аха.

— Дори вампирите не са способни на това. Квантовите компютри също не го могат.

Спиндъл сви рамене като марионетка.

През цялото време Бригадата влизаше и излизаше в различни образи, танцувайки с някакъв невидим партньор, който — при все че влагаха всичко от себе си — ни казваше малко, отвъд безконечните пермутации на тема „Ама наистина няма да ти допадне тука“. На всеки въпрос отговаряше с друг — но някак си винаги успяваше да остави същността им без отговор.

— Ти ли изпрати Светулките? — попита Саша.

— Пратили сме много неща на много места — отвърна „Роршах“. — Какво показваха спецификациите им?

— Не познаваме спецификациите им. Светулките изгоряха над Земята.

— Тогава не трябва ли да ги търсите там? Когато нашите деца излетят, те са напълно самостоятелни.

Саша изключи звука.

— Знаете ли с кого си приказваме, а? С Иисус проклетия Назаретянин, ето с кого.

Спиндъл се обърна към Бейтс. Тя сви рамене и вдигна ръце.

— Не схващате ли? — Саша поклати глава. — Последното изречение беше информационният еквивалент на „Трябва ли да плащаме данъци на Цезар“^[4]. Звук по звук.

— Благодаря, че ни напомни за фарисеите — промърмори Спиндъл.

— Хей, когато са набъркани евреи…

Биологът завъртя очи.

Точно тогава за първи път го забелязах: малко несъвършенство в топологията на Саша, искрица на съмнение, замъгляваща една от фасетките й.

— Не успяваме да пробием фасадата — каза тя. — Нека пробваме със задната врата… — тя избледня; Мишел беше тази, която включи предавателя: — „Тезей“ до „Роршах“. Готови сме да приемаме запитване за информация.

— Културен обмен — потвърди „Роршах“. — Това ми харесва.

Бейтс смръщи вежди:

— Дали е разумно?

— Ако то не е склонно да ни даде сведения, може би ще се радва да получи някакви. А ние можем да научим извънредно много от вида въпроси, които задава.

— Но…

— Разкажи ни за дома — поде „Роршах“.

Саша изплува на повърхността само колкото да каже:

— Спокойно, майоре! Никой не е казал, че трябва да му даваме верните отговори.

Петното на топологията на Бригадата трепна, когато Мишел пое кормилото, но не изчезна напълно. Дори нарасна леко, докато тя описваше някакъв хипотетичен роден град, като внимаваше да не упоменава обекти под метър на размери (КонСенсус потвърди предположението ми: хипотетичната граница на зрението на Светулките). Когато Крънчър за момент пое общия волан…

— Не всички си имаме родители или братовчеди. Някои никога не се сдобиват. Някои идват от колби.

— Ясно. Това е тъжно. Колбите звучат много дехуманизиращо.

… петното потъмня и се разпростря по повърхността като петролен разлив.

— Приема прекалено много на доверие — заяви Сюзън след няколко секунди.

По времето, когато Саша отново преотстъпи волана на Мишел, вече не ставаше дума просто за съмнение, по-силно от подозрение: то се беше превърнало в прозрение, малък тъмен мем, заразяващ поред всяко от съзнанията на общото тяло. Бригадата бе попаднала на следа. Не бяха сигурни само каква е.

Аз вече бях.

— Кажи ми повече за братовчедите си — изпрати ни „Роршах“.

— Нашите братовчеди се намират на семейното дърво — отвърна Саша, — с племенници и племеннички, и неандерталци. Не харесваме досадни братовчеди.

— Бихме искали да научим повече за дървото.

Саша заглуши канала и ни изгледа, сякаш ни казваше: [Нима може да е по-очевидно?]

— Няма начин то да е направило разбор на това изказване. Вложих вътре три различни лингвистични двусмислици. То просто ги пренебрегна.

— Е, нали попита за разяснения — посочи Бейтс.

— Зададе уточняващ въпрос. Което е съвсем различно нещо.

Бейтс все още не проумяваше. Спиндъл бе започнал да усеща обаче.

Незначително движение привлече погледа ми. Сарасти се беше завърнал и витаеше над ярката топография върху масата. Когато извърташе глава, светлинното шоу се отразяваше върху визьора му. Можех да усетя погледа му иззад стъклото.

Имаше и още нещо, зад него.

Не можех да отгатна какво е то. Не можех да посоча конкретен показател, освен смътно усещане за нещо, което не е на мястото си, нещо на заден план. Нещо от далечната страна на барабана не беше съвсем наред. Не, не бях прав, нещо по-близо, нещо не беше наред някъде по оста на барабана. Но там нямаше нищо, нищо конкретно, на което да спра очи — просто голи тръби и проводници от гръбначния сноп, проточващи се през празно пространство и…

И внезапно, каквото и да не беше наред, се оправи отново. Това беше, което в крайна сметка съсредоточи фокуса ми: изчезването на някаква аномалия, завръщане към нормалното, което привлече погледа ми като трескаво движение. Виждах точното място по протежение на гръбнака, където се бе случила промяната. Там нямаше нищо изместено в момента — но там бе имало. Всичко беше в главата ми, подсъзнателно, сърбеж толкова близо до повърхността, че знаех, че мога да го върна, стига да се съсредоточа.

Саша си говореше с някакъв извънземен артефакт в края на лазерен лъч. Тя дрънкаше за семейни взаимовръзки — и еволюционни, и домашни: неандерталци и кроманьонци, и втори братовчеди по майчина линия. Правеше го вече часове наред и щеше да продължава още часове, но точно сега бърборенето й ме разсейваше. Опитах се да я блокирам за себе си и да се съсредоточа върху полувъзприетия образ, който дразнеше паметта ми. Бях видял нещо там, само преди секунда. Един от проводниците беше… да, в едната тръба имаше прекалено много проводници. Нещо, което трябваше да е право и гладко, но вместо това беше изпъкнало. Но не една от тръбите, спомних си: допълнителна тръба, във всеки случай допълнителен предмет, нещо…

Кокалесто.

Това беше лудост. Там нямаше нищо. Намирахме се на половин светлинна година от дома, говорехме си с невидими извънземни за семейни събирания, а зрението ми играеше номера.

Трябваше да спомена за това на Спиндъл, ако се повтори.

* * *

В реалността ме върна затихването на вървящия на заден план разговор. Саша беше спряла да говори. Потъмнели фасетки висяха около нея като градоносен облак. Издърпах си последното, което тя беше казала: „Обикновено намираме племенниците си с телескопи. Те са твърди като хоблинити.“

Още преценена двузначност. А „хоблинити“ дори не беше истинска дума.

Назрели решения се отразяваха в погледа й. Саша бе застинала на ръба на пропастта, втренчена в мътните въртопи под себе си.

— Въобще не спомена за баща си — отбеляза „Роршах“.

— Точно така, „Роршах“ — призна меко Саша, пое си дъх… и скочи в бездната. — Така че защо просто не ми посмучеш голямата дебела космата патка?

Барабанът мигновено потъна в тишина. Бейтс и Спиндъл се бяха вцепенили с отворени усти. Саша изключи канала и се обърна с лице към нас, ухилена толкова широко, че се притесних да не падне горната половина на главата й.

— Саша — пое си дъх Бейтс, — ти да не си полудяла?

— И какво, ако съм? За това чудо там няма никакво значение. То си няма и понятие за какво иде реч.

— Моля?

— То си няма и понятие и какво ми отговаря — допълни Саша.

— Чакай малко. Ти каза… Сюзън каза, че те не са папагали. Че познават правилата.

И ето ви я начаса и Сюзън, претопявайки се на предна линия:

— Така е и те ги знаят. Но сравняването по образец не е равнозначно на възприятие.

Бейтс поклати глава:

— Казваш, че каквото и да е онова, с което си говорим, то не е дори разумно?

— О, напълно е възможно да е разумно, съвсем вероятно е. Но ние не си говорим с него, във всеки случай не и влагайки смисъл в разговора.

— Какво е то тогава? Гласова поща?

— Всъщност — обади се Спиндъл полека, — мисля, че явлението се нарича „Китайска стая“…

[Беше крайно време, да му се не види!], помислих си.

* * *

Знаех всичко за Китайските стаи. Аз самият бях такава. Дори не го пазех в тайна, казвах го на всеки, който е достатъчно заинтригуван да се поинтересува.

Като се замисля, вероятно понякога това е било грешка.

— Как изобщо е възможно да обясняваш на нас, останалите хора, какви чудеса забърква твоята челна вълна на науката, ако не я разбираш и ти самият? — поиска да знае Челси по времето, когато нещата помежду ни още бяха наред. Преди тя да ме опознае.

Свих рамене:

— Не ми влиза в задълженията да ги разбирам. Ако можех, те очевидно нямаше да са баш предната вълна на науката. Аз съм, така да се каже, просто преводач.

— Да, но как успяваш да преведеш нещо, ако ти самият не го разбираш?

Често срещан извън областта ни въпрос. Хората просто не приемат, че образците носят свои собствени сведения, съвсем отделни от семантичното съдържание, което прилепва към повърхността им; ако манипулираш правилно топологията, това съдържание просто се вози с всичко друго по пътя.

— Чувала ли си за Китайската стая? — попитах.

Тя поклати глава:

— Само смътно. Някаква стара логическа постановка, нали?

— Поне на няколкостотин години е. Всъщност не е съществувала наистина. Представлява просто аргумент, начин да се хване тестът на Тюринг в лъжа. Пъхаш някакъв тип в затворена стая. През отвор във вратата му подават листове със странни драскулки по тях. Човекът разполага с достъп до голяма база данни с точно такива драсканички и му е даден набор правила, указващи как да борави с тях.

— Граматика — обади се Челси. — Синтаксис.

Кимнах.

— Номерът е обаче, че той си няма й смътна идея какво представляват заврънтулките, или каква информация могат да съдържат. Наясно е само, че ако се сблъска с драскулка делта, да речем, от него се очаква да извади петата и шестата драскулки от лист тета и да ги събере на едно място заедно с друга драскулка от гама. Така че той си подрежда този стринг в отговор, написва го на листа, пъха го обратно през отвора и си поспива сладко до следващото взаимодействие. Повтаряйте, докато и остатъка от коня бъде добре и щателно набит.

— Значи нашият човек провежда разговор — каза Челси — на китайски, доколкото разбирам, иначе щяха да я нарекат „Испанската инквизиция“.

— Именно. Важното в случая е, че може да се използват базови алгоритми за сравнение на образци за участие в разговор, без да си имаш понятие за какво става дума. В зависимост от това колко добри са правилата, може да преминеш и тест на Тюринг. Може да си душата и сърцето на компанията, без да владееш и думица на дадения език.

— И това е същността на синтезиса?

— Само онази част, която включва намаляване мащаба на семиотични протоколи. И само по принцип. А и аз всъщност получавам входните данни на кантонски диалект и отговарям на немски език, понеже съм по-скоро преводач, отколкото разказвач. Но мисля, че схващаш идеята.

— Как успяваш да спазваш всичките правила и протоколи? Сигурно са милиони.

— Като всичко друго е. Щом веднъж научиш правилата, правиш го несъзнателно. Като да караш колело или да пингваш ноосферата^[5]. Всъщност изобщо не си мислиш активно за протоколите — представи си примерно поведението на мишените си.

— Мммм… — тънка полуусмивка затанцува в ъгълчето на устата й. — Но… в такъв случай Китайската стая не е просто софизъм, нали? Съвсем точна си е: ти наистина не разбираш нито кантонски, нито немски.

— Системата ги разбира. Цялата Стая, с всичките й части. Онзи тип с драскулките е само един компонент. Не би очаквала от единичен неврон в главата ти да разбира английски, нали?

— Понякога един е всичко, което мога да отделя… — Челси поклати глава. Нямаше намерение да зареже темата. Виждах я как подрежда въпроси по ред на важността им, виждах как те стават все по-настоятелни… лични…

— Като се върнем на първоначалния въпрос — казах, предварвайки всички тях, — ти се канеше да ми покажеш как се прави това нещо с пръстите…

Похотлива усмивка направо изтри въпросите от лицето й.

— О-о, точно така…

Рисковано е, ако се въвличаш. Твърде много противоречия възникват. Инструментите в бараката се затъпяват и ръждясват в момента, когато се забъркаш със системата, която наблюдаваш.

Но все пак са използваеми при нужда.

* * *

— Засега то се крие — каза Сарасти. — Уязвимо е засега. Така че действаме сега.

Това не беше новина, а по-скоро обобщение: вече от дни се носехме по права линия към Бен. Но вероятно хипотезата за Китайската стая бе подсилила решението му. Във всеки случай, с „Роршах“ отново в еклипс, ние се готвехме нахално да прекрачим на ново ниво близост.

„Тезей“ беше вечно в бременност; в производствения му корпус се инкубираше изследователска сонда, чието развитие бе спряно на косъм от рождението в предвкусване на непредвидени все още изисквания на мисията. Докато траеше брифингът, Капитанът я беше засилил към раждане, прекроена за близък контакт и работа на повърхността. Близо десет часа преди следващата прогнозирана поява на „Роршах“, тя се юрна с високо ускорение надолу в кладенеца на притеглянето, вмъкна се в хоровода на скалите и се притаи там. Ако изчисленията ни бяха правилни, нямаше да бъде размазана от някой случаен ръбат боклук, преди да й дойде времето. Ако всичко минеше както си е редът, то интелектът, хореографирал прецизно трупа с милиони танцьори, нямаше да забележи още един, излязъл на сцената. Ако просто извадехме чист късмет, сюрията гмуркачи, в чието полезрение се намирахме по това време, нямаше да са програмирани да снасят сведения на мама…

Приемливи рискове. Ако не бяхме готови да ги поемем, спокойно можехме и да си останем вкъщи.

И така, ние чакахме: четири оптимизирани хибрида, прекрачили отвъд ръба на обикновеното човечество и един изчезнал хищник, който се бе навил да ни командва, вместо да ни изяде живи. Чакахме „Роршах“ да се завърне иззад диска. Сондата гладко се носеше по орбитата си в кладенеца, посланик към неохотния ни домакин — или, ако Бригадата беше права, може би просто второстепенен черноработник, пратен да стегне и обзаведе празен апартамент. Спиндъл нарече пратеничката ни „Джак в кутията“, на името на някаква древна детска играчка, толкова смотана, че дори не бе заслужила място в паметта на КонСенсус. Падахме и ние след нея, вече по почти балистична крива, начертана посредством центробежна сила и инерция, внимателно съчетани така, че да ни преведат през хаотичното минно поле на астероидния пояс на Бен.

Кеплер не можеше да предвиди всичко обаче: „Тезей“ изръмжаваше тихо от време на време и припалените му за миг странични дюзи избумтяваха меко по гръбнака, докато Капитанът криволичеше надолу през маелстрьома.

„Никой план не преживява контакта с врага“ — припомних си аз цитат, който не знаех откъде е.

— Хванах го — каза Бейтс. На ръба на Бен се появи искрица, дисплеят веднага зуумна в близък план. — Курс към сближаване!

„Роршах“ оставаше невидим за „Тезей“, колкото и близо да бяхме, колкото и да се приближавахме. Но паралаксът сваляше поне част от булото от очите на сондата; тя се събуди пред шиповете и спиралите от мъгляво стъкло, които за миг проблясваха пред погледа й и пак изчезваха, а плоският безкраен хоризонт на Бен се шаренееше едва видим на фона на слабото пречупване от невидимостта. Гледката трептеше; през КонСенсус минаваха вълноформи.

— Яко магнитно поле си има! — отбеляза Спиндъл.

— Спирачки — докладва Бейтс.

Джак сръчно се обърна наопаки и запали горелката си. На тактическия дисплей делта-вълните преминаха в червено.

По време на тази смяна шофьор на тялото на Бригадата беше Саша. Тя докладва:

— Входящ сигнал със същия формат.

Сарасти изцъка в гърлото си и нареди:

— Заговори го!

— „Роршах“ до „Тезей“. Здравей отново, „Тезей“! — гласът този път беше женски, на средна възраст.

Саша се ухили.

— Виждате ли? Не е ни най-малко засегнато. Голямата космата патка не е разбрана.

— Не отговаряй — нареди Сарасти.

— Импулсът приключи — докладва Бейтс.

Вече на път за скачване, Джак кихна. Сребърни стружки се понесоха през бездната към целта — милиони намагнетизирани иглички, с висок отражателен коефициент, достатъчно бързи да накарат „Тезей“ да се почувства като костенурка. Сондата ги гледаше как се понасят, въртейки лазерните си очи през всички градуси на полезрението си, изучаваше небето си два пъти в секунда и внимателно отбелязваше всяко едно отразено проблясъче. Само в началото иглите летяха по нещо, наподобяващо права линия; после рязко навлязоха в спирали на Лоренц^[6], въртяха се в изненадващи арки и мъртвешки лупинги, изстрелваха се встрани по нови и изумителни траектории на ръба на релативистичното. Контурите на магнитното поле на „Роршах“ се очертаваха в КонСенсус, на първи поглед подобни на наслоените пластове в глава лук.

— Пипнахме те! — възкликна Спиндъл.

На втори поглед луковицата изглеждаше проядена от червеи. Появиха се инвагинации — дълги виещи се тунели от енергия, изобилстваща фрактално във всички слоеве.

— „Роршах“ до „Тезей“. Здравей, „Тезей“! Там ли си?

Холографска вложка, разположена до главния дисплей, чертаеше точките на триъгълник в бурните води — „Тезей“ беше в апекса, „Роршах“ и Джак определяха равнището на тясната основа.

— „Роршах“ до „Тезей“. Виждам тееее-е!

— Тя звучи доста по-нормално, отколкото той успяваше — Саша стрелна с поглед Сарасти, и не попита [Сигурен ли си в това, което правим?].

Започваше да се чуди обаче. Започваше да умува върху потенциалните последствия от възможността да бъркаме — сега, когато вече се бяхме задействали. От гледна точка трезвите секунди на часовника, беше една идея твърде късно, но за Саша и това представляваше напредък.

Освен това, решението принадлежеше на Сарасти.

Огромни клупки се разтваряха в магнитосферата на „Роршах“. Невидими за човешкото око, техните очертания бяха едва доловими бледи следи дори на тактическия дисплей; стружките вече бяха така нарядко разпилени по небето, че дори Капитанът разчиташе по-скоро на догадки. Новите макроструктури надвисваха в магнитосферата като вградените един в друг балансови пръстени на огромен фантомен жироскоп.

— Виждам, че не сте променили вектора на приближаване — отбеляза „Роршах“. — Наистина не ви съветваме да продължавате сближаването. Сериозно. За ваша собствена безопасност!

Спиндъл поклати глава:

— Хей, Манди, „Роршах“ говори ли изобщо на Джак?

— Ако го прави, то аз не засичам. Няма инцидентно осветяване, няма насочено електромагнитно излъчване от какъвто и да е вид — тя се усмихна мрачно. — Май сме се пропъхнали под радара му. И не ме наричай Манди!

„Тезей“ простена и се сгърчи. Олюлях се на ниската псевдогравитация и посегнах да потърся опора.

— Корекция в курса — докладва Бейтс. — Непредвидена скала.

Сега вече сондата се намираше само на няколко километра от ръба на „Роршах“. На такова разстояние ни показваше много повече от магнитни полета — представяше ни самия „Роршах“ в ярки, тактически цветни кодове. Невидими криволици и шипове озаряваха КонСенсус, показани през всевъзможни цветови схеми по желание на клиента: гравитация, отражаемост, излъчване на черното тяло^[7]. Масивни електрически светкавици изригваха от върховете на тръните, рендвани в лимонен пастел. Потребителски-ориентираните графични системи превръщаха „Роршах“ в анимация.

— „Роршах“ до „Тезей“. Моля, отговорете!

„Тезей“ се врътна настрани и поднесе за момент. На тактическия нова току-що предвидена скала боклук прелетя на някакви си шестстотин метра дясно на борд.

— „Роршах“ до „Тезей“. Ако сте неспособни да отговорите, моля… Леле мамка му!

Анимацията проблесна и изгасна.

Бях зърнал обаче какво се случи в онази последна секунда: Джак минаваше близо до една от големите фантомни клупки; език енергия избликна от нея, бърз като на жаба — и улучи в десетката.

— Сега виждам какви ги мътите, куроблизци такива! Да не мислите, че тука долу сме слепи?

Саша стисна зъби:

— Ние…

— Не — нареди Сарасти.

— Но то за…

Сарасти изсъска, чак от дъното на гърлото си. Никога не бях чувал бозайник да издава подобен на този звук. Саша незабавно се отказа да спори.

Бейтс се мъчеше с управлението.

— Все още имам… само секунда…

— Да дръпнете това чудо на шибаната секунда, чувате ли? На проклетата шибана секунда!

— Справих се! — изхриптя Бейтс, а информационният поток се включи отново. — Просто трябваше да пренасоча лазера…

Сондата беше изритана далеч встрани от курса си — сякаш плаваща по река лодка бе попаднала на кипящи бързеи и метната във водопад, — но все още ни говореше и все още беше в движение.

Едва-едва. Бейтс се бореше да я удържи на курса. Джак се олюляваше и куцаше неконтролируемо през плътните намотки в гънките на магнитосферата на „Роршах“. Артефактът надвисваше зловещо над окото ни. Информационният поток потрепваше.

— Продължавай сближаването — нареди Сарасти спокойно.

— С удоволствие — изсумтя Бейтс, — стига да можех.

„Тезей“ се хързулна отново и се изви. Можех да се закълна, че чух лагерите на барабана да стържат за момент. Още една скала прелетя покрай нас на тактическия.

— Мислех си, че си начертал карта на тия чудеса — оплака се Спиндъл.

— Война ли ти се ще да почнеш, „Тезей“? Това ли се опитвате да предизвикате? Да не мислите, че ще удържите фронта?

— Не ни атакува — отбеляза Сарасти.

— Може и да го направи — сега вече Бейтс говореше тихичко, можех да видя усилието, което й коства. — Ако „Роршах“ може да контролира траекториите на тези…

— Нормално разпределение. Незначителни корекции… — той може би имаше предвид „статистически незначителни“; на нас, останалите, гърчовете и стърженето на корабната обшивка ни изглеждаха даже доста съществени.

— А, ясно — каза внезапно „Роршах“, — сега схващам. Мислите си, че тук вътре няма никой, така ли? Разполагате с някой високоплатен съветник, дето ви разправя, че няма от какво да се притеснявате.

Джак беше навлязъл дълбоко в гората. Бяхме се отървали от повечето тактически графики за сметка на намалената символна скорост на връзката. В смътната видима светлина огромните ръбести шипове на „Роршах“, всеки с размера на небостъргач, рамкираха кошмарната гледка от всички страни. Потокът с данни заекна, докато Бейтс се мъчеше да удържи лъча подравнен. Въз основа на получената загадъчна телеметрия, КонСенсус рисуваше стени и въздушни джобове. Нямах представа какво значат всичките тези чудеса.

— Мислиш си, че сме просто Китайска стая… — изсумтя „Роршах“.

Джак се затътри напред към сблъсъка, пресягайки се да се хване за нещо.

— Ваша грешка, „Тезей“!

Сондата се блъсна в повърхността. Залепна.

И внезапно „Роршах“ се появи на екраните — не отразени съставни изображения, не профили или симулации във фалшиви цветове. Ето ни го най-сетне, гол-голеничък пред човешкото око.

Представете си корона от тръни, изкривени, тъмни и матови, израсли твърде гъсто преплетени, за да бъдат положени на човешка глава. Сложете я в орбита около несбъднала се звезда, чиято собствена отразена половинчата светлина едва-едва очертава силуетите на сателитите й. От време на време кървави светкавици блестят като мрачни въглени във вихрите и поясите на джуджето, но те само подчертават мрака навсякъде наоколо.

Представете си артефакт, въплъщаващ самата същност на мъчението, предмет толкова изкривен и обезобразен, че дори през бездната на безбройни светлинни години и невъобразими различия в биологията и възприятията не можеш да не усетиш вътре в себе си как самата структура се гърчи от болка.

Сега увеличете конструкцията до размера на град.

Гледахме го, когато то проблесна. Светкавица се изви от неравните шипове с дължина хиляда метра. КонСенсус ни показа озарен от стробоскопичния проблясък адски пейзаж — огромен, тъмен и усукан. Съставните образи ни бяха излъгали. То не притежаваше и най-малката капчица красота.