Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Слепоглед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blindsight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2016 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Питър Уотс. Слепоглед

Канадска, първо издание

Превод: Елена Павлова

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Андрей Козарев

Дизайн на корицата: Георги Панайотов

Формат: 16/60/90

Обем: 22,5 печатни коли

Дадена за печат: март 2013 г.

Излязла от печат: март 2013 г.

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

ИК „Изток-Запад“, 2013 г.

ISBN: 978-619-152-183-8

История

  1. — Добавяне

Харибда

Едно време видовете изчезваха.

Сега отиват на дълга почивка.

Дебора МакЛинън, „Таблици на нашата реконструкция“[1]

— Бедният ти — каза Челси, когато поехме по отделните си пътища. — Не мисля, че някога ще бъдеш самотен.

По онова време се чудех защо го казва с такава тъга.

Сега ми се иска само да се бе оказала права.

Знам, че разказът ми не беше последователен. Наложи ми се да разбия историята на парчета и да съшивам фрагментите по протежението на смърт, продължила десетилетия. В момента живея само по един час от всеки десет хиляди, нали разбирате. Ще ми се да не се налагаше. Само ако можех да спя през целия път към дома, да избегна агонията на тези кратки и накъсани във времето възкресения…

Ако само можех да не умра в съня си, ако опитам. Но живите тела сияят отвътре с натрупаните в течение на живота им радиоизотопи: ярки малки чирепи, които развалят клетъчната машинария на молекулярно ниво. По принцип не представляват проблем. Живите клетки оправят щетите, веднага щом ги получат. Но моите, в немъртвешкия си сън, оставяха грешките да се натрупат във времето, а пътуването ми към дома отнемаше безкрайно повече време, отколкото полетът към звездите: аз лежах в стазис и корозирах. Тъй че бордовият компютър ме включваше от време на време, за да даде на плътта ми шанс да закърпи зейналите рани.

От време на време компютърът ми говори, рецитира ми статистики за системата, осведомява ме за всички сигнали от дома. В повечето случаи обаче ме оставя насаме с мислите ми и с уреда, тиктакащ там, където навремето е било лявото ми полушарие. Така че си говоря сам, диктувам разказа си и бележки от истинското полушарие към синтетичното: кратки ярки мигове на съзнание, разделени от дълги години разложение. Може би цялото упражнение е безсмислено поначало, може би дори никой не ме слуша.

Няма значение. Това е, което умея.

Така че ето ви го: мемоар, разказан от месо на машина. Приказка от себе си за себе си — поради липса на друг слушател, който да прояви интерес.

Всеки с половин мозък може да я разкаже.

* * *

Днес получих писмо от татко. „Обща поща“, както го нарече той. Мисля, че това беше шега, породена от липсата на известен мой адрес. Баща ми просто беше хвърлил посланието си в пространството, бе го излъчил във всички посоки и се надяваше, че все някъде то ще стигне до мен, независимо къде се намирам.

Минали са вече почти четиринайсет години. Тук горе човек губи следата на такива подробности.

Хелън е мъртва. Очевидно Небесата получили повреда. Или били саботирани. Може би Реалистите най-накрая са постигнали успех. Съмнявам се обаче. Татко като че ли смяташе, че друг носи вината. Не сподели подробности. Може и да не е разполагал с такива. Говореше с тревога за нарастващите безпокойства у дома. Може би някой бе лийкнал комюникетата ми за „Роршах“; може би, когато пощенските ни картички са спрели да пристигат, хората са си извадили очевидните заключения. Те не знаят как свършва историята. Липсата на край сигурно ги влудява.

Но останах с усещането, че има нещо друго, за което баща ми не смее да говори на глас. Може да е просто плод на въображението ми; мислех си, че звучеше притеснен дори от новината, че раждаемостта отново се повишава, което би трябвало да е причина за радост след поколение в рязък спад. Ако Китайската ми стая все още работеше нормално, щях да знам; щях да мога да го обработя чак до пунктуацията. Но Сарасти счупи инструментите ми и ги остави функционални само отчасти. Сега съм сляп — като обикновен базов човек. Разполагам само с неувереност и подозрение, и със зловещото предположение, че макар безценните ми умения да са на парчета, все пак бих разчитал правилно посланието на баща ми.

Според мен той ме предупреждаваше да стоя надалеч.

* * *

Каза ми също, че ме обича. Сподели, че му липсва Хелън и че тя съжалявала за онова, което сторила преди да се родя — угодила си с каквото не трябва или пък пропуснала нещо важно, — и това довело до последици за развитието на зародиша. Татко говореше много. Не знам за какво точно. Само с каква власт трябва да разполагаше баща ми, за да има правото да одобри такова предаване и все пак да похаби за емоции съществена част от него.

О, Боже, колко го ценя! Как ценя всяка думица!

* * *

Падам по безкрайна широка парабола, плод на гравитация и инерция. „Харибда“ не успя да прихване отново лъча антиматерия — Икар или е бил изхвърлен от равновесие, или се е изключил изцяло. Предполагам, че мога да пратя радиосигнал и да попитам, но не бързам за никъде. Все още съм далеч извън системата. Ще минат години, преди да оставя кометите зад гърба си.

Освен това не съм сигурен, че искам всички да знаят къде съм.

„Харибда“ не си дава труда да прикрива траекторията си. Не би имало смисъл, дори ако разполагаше с резервно гориво и дори ако врагът все още бе жив и мърдаше. Не е като да не знаят къде се намира Земята.

Но съм почти сигурен, че криволячовците са изтребени, заедно с другарите ми от кораба. Те играха добре. Признавам им го без проблем. Или може би просто извадиха късмет. Случайно оригване кара войник на Бейтс да стреля по невъоръжен криволячо; седмици по-късно Свивчо и Разгъвчо използват това тяло при бягството си. Електричество и магнетизъм разбутват случайни електрони в главата на Сюзън; след известно време избуява цяла нова личност, която да вземе контрола и да бутне „Тезей“ надолу към зейналата прегръдка на „Роршах“. Сляпа глупава случайност. Може това да изчерпва въпроса.

Но според мен не е вярно. Щастливите съвпадения стават твърде много. Мисля, че „Роршах“ сам си изгради късмета, посади и поливаше тази нова личност право под носовете ни, скрита в безопасност — с изключение само на дребни остатъци от повишен окситоцин: зад всички лезии и тумори, вшити в главата на Сюзън. Мисля, че пришълецът погледна в бъдещето и видя къде може да се постави такава примамка; мисля, че жертва малко парче от себе си, за да подсигури това развитие и замете следите, маскирайки събитието като случаен инцидент. Сляпа може би, но не случайност. Предвидливост. Брилянтни — и подмолни — ходове.

Не че на повечето от нас изобщо бяха известни правилата на играта, разбира се. Ние бяхме просто пешки. Сарасти и Капитанът — какъвто и хибридизиран интелект да образуваха те двамата — бяха истинските играчи. Поглеждам назад и дори успявам да различа някои от ходовете им. Виждам как „Тезей“ чува криволячовците да си чукат и да си отговарят в кошарите си; виждам как увеличава звука в потока на Бригадата, така че и тя да го чуе, и да го сметне за собствено откритие. Ако се напъна повечко, успявам да съзра дори как „Тезей“ ни предлага като жертвоприношение, с този си ход щателно провокирайки „Роршах“ да действа. Сарасти страдаше от вечен апетит за данни, особено ако са от тактическо значение. Какъв по-добър начин да оцениш своя враг от това да го наблюдаваш в бой?

Разбира се, тези разкрития не достигнаха до нас. Бяхме си по-добре без тях. Ние, хората, не обичаме заповедите, давани от машини. Не че умирахме от радост да ги приемаме от вампир.

А сега играта приключи и последната пешка стои на изгорената дъска и лицето й все пак е човешко. Ако криволячовците следват правилата, които няколко поколения теоретици на игрите са създали за тях, те няма да се върнат. А дори и да се върнат, подозирам, че това няма да окаже особено влияние.

Понеже дотогава няма да има никаква основа за конфликт.

Слушам радио по време на редовните си събуждания. Минали са поколения, откакто с новите си прицелни лъчи и фиброоптика сме заровили Ерата на предаванията, но така и не спряхме да изливаме радиовълни в ефира. Земята, Марс и Луна предават интерпланетарния си триалог на милион припокриващи се гласове. Всеки кораб, пресичащ бездната, говори във всички посоки наведнъж. Колониите на О’Нийл и астероидите никога не са спирали да пеят. Ако ситуацията беше по-различна, можеше Светулките да не ни открият.

Слушах как тези песни се променят полека, ускорени до забрава чрез прескоци във времето. Сега са останали само контрол на движението и телеметрия. От време на време все още чувам изблици на чист глас, задавен от напрежение, все по-често на ръба на чиста паника: някакво преследване в развитие, кораб, който се хвърля в дълбокия космос, а други кораби го преследват безстрастно. Бегълците май така и не успяват да се отдалечат особено, преди сигналите им да секнат.

Не си спомням последния път, когато съм чул музика, но от време на време долавям нещо подобно, странно и нехармонично, изпълнено с познати цъкания и припуквания. Мозъчното ми стебло не харесва това предаване. То плаши мозъчното ми стебло до смърт.

Спомням си как цялото ми поколение изоставя реалния свят в името на обяздения Живот след смъртта. Спомням си как някой заяви, че вампирите не ходят в Небесата. Те виждали пикселите. Понякога се чудя как бих се чувствал, ако ме върнат от покоя на гроба, за да се напъвам за удоволствието на плиткоумни твари, които навремето са ми били просто закуска. Чудя се как ли ще се чувствам, ако недъгът ми бъде използван, за да ме държат вързан на каишка и да ми се отказва полагащото ми се в света място.

И после се чудя какво ли е да не чувстваш нищо, да си изцяло рационално, хищно създание, а месото с готовност да си ляга да спи около теб…

* * *

Юка Сарасти не ми липсва. Бог знае, старая се да жаля за него всеки път, когато дойда онлайн. Той ми спаси живота. Той ме… очовечи. Винаги ще му го дължа, колкото и дълго да живея, и колкото и дълго да живея, никога няма да спра да го мразя по същата причина. По определен болезнено сюрреалистичен начин имах повече общо със Сарасти, отколкото с който и да е друг човек.

Но просто не ми стига човечност да жаля за него. Той беше хищник, аз бях плячка, не е в природата на агнето да жали за лъва. Макар че той умря заради нашите грехове, не мога да жаля за Юка Сарасти.

Мога обаче да му съчувствам. Най-накрая мога да симпатизирам на Сарасти и на целия му изчезнал вид. Защото на нас, хората, не ни е било писано да наследим Земята. За това са били предназначени вампирите. Те сигурно са били развили съзнание до определена степен, но това полуосъзнато сънно състояние е било рудиментарно в сравнение с нашата собствена мания по личността ни. Вампирите са били на път да го изкоренят. То е било просто фаза. Те почти са успели.

Е да, но хората могат да гледат към кръстове, без да изпадат в конвулсии. Това е то еволюцията — една глупава свързана мутация и целият естествен ред се разпада, и през идущите половин милион години интелект и самосъзнание остават вкопчени в непродуктивна хватка. Мисля, че знам какво се случва у дома на Земята и, макар че мнозина биха го нарекли геноцид, то всъщност не е. Сами сме си го причинили. Не може да обвиняваш хищника, че е хищник. Ние сме онези, които ги върнаха, в крайна сметка. Защо да не си потърсят полагащото се по право?

Не геноцид. Просто поправяне на древната грешка.

Опитах се да намеря утеха в този факт. Но е трудно. Понякога ми се струва, че сякаш целият ми живот е бил борба да възстановя връзката — да преоткрия онова, което ми е било отнето, когато родителите ми са убили собственото си дете. Там отвън, в Оорт, най-сетне спечелих тази борба. Благодарение на един вампир и кораб, пълен с циркови уроди, и на орда извънземни нашественици, аз отново съм Човек. Може би последният. По времето, когато стигна вкъщи, като нищо ще съм последното надарено със съзнание същество във Вселената.

Ако изобщо притежавам подобно нещо. Понеже не съм убеден, че има такова нещо като благонадежден разказвач. А Кънингам твърдеше, че зомбитата са способни на много достоверна имитация.

Така че в действителност не бих могъл да гадая кое е истина и кое — лъжа.

Бележки

[1] Измислен цитат, приписан на реална личност — Дебора МакЛинън е асистент-професор в катедрата по зоология в университета в Торонто.