Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Слепоглед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blindsight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2016 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Питър Уотс. Слепоглед

Канадска, първо издание

Превод: Елена Павлова

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Андрей Козарев

Дизайн на корицата: Георги Панайотов

Формат: 16/60/90

Обем: 22,5 печатни коли

Дадена за печат: март 2013 г.

Излязла от печат: март 2013 г.

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

ИК „Изток-Запад“, 2013 г.

ISBN: 978-619-152-183-8

История

  1. — Добавяне

Стъкленият таван е вътре в теб.

Стъкленият таван е съвестта.

Джейкъб Холцбринк, „Ключовете за планетата“[1]

Преди да напуснем Земята се чуха слухове за четвърта вълна: флотилия далекообхватни кръстосвачи, които безшумно ще следват нашия курс, в случай че пушечното месо се натресе на нещо гадно. Или, ако извънземните се окажат добронамерени, начело на флотилията ще се намърда посланическа фрегата, натъпкана с политици и корпоративни важни клечки. Нямаше значение, че Земята не разполага с големи космически кръстосвачи или посланически кораби: „Тезей“ също не бе съществувал преди Светулките. Не ни осведомиха официално за наличието на подобен контингент, но пък и никога не бива да показваш на авангарда си Голямата картинка. Колкото по-малко знае предната линия, толкова по-малко вероятно е да издаде нещо.

И до днес не знам дали е съществувала четвъртата вълна. Не съм забелязвал доказателства за наличието на такава, макар че това не означава нищо. Може да сме ги оставили далеч зад гърба си около Бърнс-Коуфийлд. Или пък те са ни последвали по целия път чак до Биг Бен, допълзели са достатъчно близо да видят срещу какво сме се изправили и са си обрали крушите, преди ситуацията да се влоши прекомерно.

Чудя се дали не се е получило именно така. Чудя се дали са успели да се приберат вкъщи.

Но като се замисля — пожелавам им да не са.

* * *

Гигантски ботуш срита „Тезей“ по хълбока. Долу се завъртя като махало. На отсрещната страна на барабана Спиндъл изквича като опарен; в бокса, стиснал круша с горещо кафе, почти се опарих аз.

„Това е то — помислих си, — приближихме се прекомерно. Те отвръщат на удара.“

— Какво, по дя…

Бейтс се включи от мостика и разсея страховете ни:

— Задейства се главният двигател. Променяме курса.

— Накъде, защо, по чия заповед?

— По моя! — обади се Сарасти, изниквайки над нас.

Никой не посмя да проговори. През барабана, откъм шлюза на кърмата, се разнесе звукът от необичайно стържене. Стрелнах показателите за преразпределение на запасите на „Тезей“. Фабричният отдел се преоборудваше за мащабно производство на керамична сплав.

Радиационна защита. Солидна материя, обемна и примитивна, не като управляемите магнитни полета, на които обикновено разчитахме.

Бригадата изникна от палатката си с подпухнали от сън очи. Саша изръмжа:

Кво бе, мамка му?

— Гледайте! — Сарасти превзе КонСенсус и го включи.

Беше като виелица, не като брифинг: гравитационни кладенци и орбитални траектории, стресови симулации на буреносни облаци от амониеви и водородни пейзажи, пламтящи под филтри от гама-спектъра и чак до радиовълните. Видях точки на пречупване и спадове, и нестабилно равновесие. Видях начертани в пет измерения зависнали катастрофи. Присадките ми се напъваха да обработят информацията; половинката ми мозък от плът се мъчеше да разчете вложения смисъл.

Нещо се криеше там долу, право пред очите ни.

Пръстенът на Бен продължаваше да не се държи порядъчно. Отклоненията не бяха явни; за да ги забележим, на Сарасти не му се наложи да нарисува чак всяко едно камъче, планина и планетоидче, но не беше далеч оттам в мащабирането. И нито той, нито съставното съзнание, което споделяше с Капитана, бяха в състояние да обяснят тези траектории като прост резултат от някакво отдавнашно нарушение. Прахолякът не се слягаше; всъщност част от него се суркаше надолу по хълма под ударите на нещо, което и сега в момента се пресягаше от облачния връх и придърпваше от орбита разни боклуци.

Но като че ли не всичкият този боклук улучваше целта. Екваториалните региони на Бен постоянно блещукаха от проблясъците на метеоритните сблъсъци — много по-бледи от ярките следи на гмуркачите и изчезващи за част от секундата, — но тези честотни разпределения не съответстваха на всички паднали скали. Получаваше се илюзията, че от време на време някое парче спускащ се камънак просто изчезваше в паралелна вселена.

Или го залавяше нещо в тази, нашата. То обикаляше екватора на Бен за четиридесет часа, достатъчно ниско, та почти да пасе в атмосферата. Не се виждаше във видимия спектър, в инфрачервения или на радара. И може би щеше да си остане чиста хипотеза, ако един гмуркач не бе прогорил кривата на спускането си през атмосферата зад него, точно когато по съвпадение „Тезей“ бе гледал натам.

Сарасти ни запрати образа право в центъра: ярка следа, спускаща се диагонално през вечния нощен пейзаж на Бен; прекъсваща някъде по средата на пътя си на градус или два наляво и светваща отново точно преди да изчезне от полезрението. Изваденият стопкадър показваше замръзнал ярък лъч светлина, с липсващ в средата сегмент и назъбени ръбове в двата края на прекъсването.

Сегмент с дължина девет километра.

* * *

Крие се — отбеляза впечатлена Саша.

— Не особено добре — Бейтс се показа от предния люк и полетя по посока на въртенето. — Доста показателна рефракционна находка… — тя се хвана за стълбите към средата на пътя си и използва за спирачка инерцията на въртенето, която я обърна с краката надолу и й помогна да стъпи стабилно на стъпалата. — Защо не сме го забелязали преди?

— Не е било осветявано — предположи Спиндъл.

— Не е само заради следата. Вижте и облаците… — И, естествено, облачната покривка на Бен показваше наличието на леко изместване. Бейтс стъпи на палубата и се насочи към заседателната маса. — Трябваше да сме го забелязали по-рано.

— Другите сонди не откриват подобен артефакт — отвърна Сарасти. — Тази се приближава под по-широк ъгъл. Двадесет и седем градуса.

— По-широк спрямо какво? — поинтересува се Саша.

— Спрямо правата линия — промърмори Бейтс — между тях и нас.

Всичко се виждаше там на тактическата схема: „Тезей“ падаше надолу по предначертана дъга, но сондите, които пускахме, не се отклоняваха встрани по хохманови криви (трансферна орбита на Хохман) — те горяха право надолу, курсовете им едва се извиваха, всички в рамките на няколко градуса от теоретичната линия, съединяваща Бен с кораба.

С изключение на тази сонда. Тя се бе спуснала отстрани и бе разкрила измамата.

— Колкото по-далеч от курса ни е, толкова по-очевидни са отклоненията в изображението — вметна Сарасти. — При подход перпендикулярно спрямо нас ще е кристално ясно видимо.

— Значи сме в сляпо петно? И за да го видим ли променяме курса?

Бейтс поклати глава:

— Сляпото петно се движи, Саша. То ни…

Следи ни — Саша всмука въздух през стиснатите си зъби. — Мамка му недна!

Спиндъл се намеси:

— И какво е това? Нашата фабрика за гмуркачи?

Пикселите на стопкадъра се разпълзяха. От турбулентните вихри и къдрици на атмосферата на Бен се появи образ, все още зърнист и неясен. Имаше гънки и остриета, и нито един гладък ръб; нямах представа каква част от този силует е истинска и каква е фрактална илюзия, породена от подложката от облаци. Но общият силует представляваше тор или може би сбор от по-малки, ръбести нещица, скупчени заедно в груб пръстен; и беше голямо. Онези девет километра липсваща следа се падаха съвсем по периметъра, бяха минали по дъга от четирийсет-петдесет градуса. Чудото, което се криеше в сянката на десет Юпитера беше почти трийсет километра от ръб до ръб.

Спряхме да ускоряваме, преди Сарасти да приключи с обобщението на ситуацията. Долу се върна там, където му беше мястото. Ние обаче — не. Колебливият ни, предпазлив подход към нещото оставаше в миналото — сега се носехме по прав вектор, и да вървят по дяволите торпедата.

— Хм, туй чудо е трийсет километра в диаметър — отбеляза Саша. — И е невидимо. Не трябва ли да сме малко по-внимателни в момента?

Спиндъл сви рамене:

— Ако можеше да подлагаме на съмнение решенията на вампирите, нямаше да ни трябват вампири, нали?

Нова фасетка разцъфтя в потока информация. Честотни хистограми и хармонични спектри избликнаха и от плоска линия прераснаха в подвижни планински вериги, в хор от видима светлина.

— Модулиран лазер — докладва Бейтс.

Спиндъл вдигна очи:

— Откъм онова?

Бейтс кимна:

— Започнало е веднага, след като сме издухали прикритието му. Интересно съвпадение.

Страховито съвпадение — отвърна Спиндъл. — Откъде е разбрало?

— Променихме си курса. Насочваме се право към него.

Планините на графиките продължаваха да танцуват и да чукат по прозореца ни.

— Каквото и да е то — добави Бейтс, — мъчи се да ни говори.

— Ами тогава — обади се познат глас — непременно трябва да го поздравим, нали?

Сюзън Джеймс бе отново на шофьорската седалка.

* * *

Аз бях единственият чист зрител.

Те всички изпълняваха онези от задълженията си, които им бяха достъпни. Спиндъл прекара грубоватия силует на Сарасти през серия от филтри, опитвайки се да измъкне капчица биология от машинариите. Бейтс сравняваше морфометриката между заметнатия с невидимост артефакт и гмуркачите. Сарасти наблюдаваше всички ни от високо и плетеше вампирските си мисли — по-дълбоки от всичко, което някой от нас бе способен да постигне. Но тези занимания бяха само странични заигравки. В главната роля се намираше Четворната бригада, под умелото ръководство на Сюзън Джеймс.

Тя придърпа най-близкия стол, седна и вдигна ръце, сякаш даваше знак на оркестър. Пръстите й потрепваха във въздуха, докато свиреше на виртуални икони; субвокални команди помръдваха устните и челюстта й. Включих се в нейния поток данни и видях около извънземния сигнал да се образува текст:

РОРШАХ ДО КОРАБ ПРИБЛИЖАВАЩ 116°АЗ — 23°ДЕЦ ОТН. ЗДРАВЕЙ ТЕЗЕЙ. РОРШАХ ДО КОРАБ ПРИБЛИЖАВАЩ 116°АЗ — 23°ДЕЦ ОТН. ЗДРАВЕЙ ТЕЗЕЙ. РОРШАХ ДО КОРАБ ПРИБЛИЖ…

Тя вече беше декодирала проклетото чудо. Вече. Тя дори му отговаряше:

Тезей до Роршах. Здравей Роршах.

ЗДРАВЕЙ ТЕЗЕЙ. ДОБРЕ ДОШЪЛ В КВАРТАЛА.

Тя бе разполагала с по-малко от три минути. Или по-точно, те имаха по-малко от три минути: четири напълно съзнателни частични личности и няколко дузини неосъзнати семиотични модули, всички работещи паралелно, всички гениално изрязани от едно и също парче сиво вещество. Можех почти да проумея защо някой би предизвикал подобно щателно планирано насилие върху собственото си съзнание, щом то водеше до такъв вид постижения.

До момента не бях успявал да убедя дори и себе си, че оцеляването е достатъчно важна кауза.

Бригадата изпрати:

Искаме разрешение за приближаване.

Просто и еднозначно: просто факти и данни, благодаря, с колкото се може по-малко пространство за двузначност и неправилно тълкувание. Засуканите изказвания от рода на „Идваме с мир!“ можеха да почакат. Ръкостискането не е моментът за обмяна на културни ценности.

ПО-ДОБРЕ СТОЙТЕ НАДАЛЕЧ. СЕРИОЗНО. ТОВА МЯСТО Е ОПАСНО.

Това предизвика определено внимание. Бейтс и Спиндъл спряха за секунда в собствените си вътрешни светове и надникнаха в този на Джеймс.

Изискваме сведения за опасност, изпрати в отговор Бригадата. Все още се придържаха към конкретността.

ТВЪРДЕ БЛИЗО И ОПАСНО ЗА ВАС. УСЛОЖНЕНИЯ НА НИСКА ОРБИТА.

Изискваме сведения за усложнения на ниска орбита.

СМЪРТОНОСНА ОБСТАНОВКА. СКАЛИ И РАДИАЦИЯ. ДОБРЕ ДОШЛИ СТЕ. АЗ МОГА ДА ГО ПОЕМА, НО НИЕ СМЕ ТАКИВА.

Запознати сме с налични на ниска орбита камъни. Оборудвани сме да се пазим от радиация. Изискваме сведения за други опасности.

Ровнах под транскрипцията за канала, по който идваше инфото. „Тезей“ бе обърнал част от идващия лъч в звуков сигнал, съобразно цветното кодиране. Гласова комуникация значи. Те ни говореха. Зад онази иконка ме очакваха суровите звуци на езика на пришълците.

Разбира се, че не можах да устоя.

— По всяко време между приятели, нали? За празненството ли сте дошли?

Английски. Гласът беше човешки, мъжки. Стар.

— Тук сме да проучваме — отвърна Бригадата, макар че техният глас си бе чист конструкт на „Тезей“. — Изискваме диалог с личностите, изпратили обекти в близка до слънцето орбита.

— Първи контакт. Звучи като да си струва празнуването.

Препроверих източника два пъти. Не, това не беше превод; това беше действителният, непреработен сигнал, идващ от… „Роршах“, както се бе нарекло то. Част от сигнала, във всеки случай, той съдържаше и други елементи — неакустични, кодирани в лъча.

Прелистих ги, докато Джеймс казваше:

— Изискваме информация за вашия празник…

Стандартен протокол на „ръкостискане“ между два кораба.

— Заинтригувани сте — гласът сега беше по-силен, по-млад.

— Да.

— Така ли?

— Да — повтори търпеливо Бригадата.

— Наистина?

След моментно колебание:

— Говори „Тезей“.

— Знам това, базови човечета — гласът премина на мандарин. — Кои сте вие?

Нямаше забележима промяна в хармоничността. Но по някакъв начин гласът сякаш бе придобил острота.

— Говори Сюзън Джеймс. Аз съм…

— Няма да си щастлива тук, Сюзън. Свързано е с фетишистични религиозни вярвания. Има опасни ритуали.

Джеймс подъвка устната си.

— Изискваме разяснение. В опасност ли сме от тези ритуали?

— Определено може да сте.

— Изискваме разяснения. Ритуалите ли са опасни или обстановката на ниска орбита?

— Обстановката на смущенията. Трябва да внимаваш, Сюзън. Невниманието предизвиква безразличие — заяви „Роршах“. След малко добави: — Или неуважение.

* * *

Разполагахме с четири часа, преди Бен да застане помежду ни. Четири часа непрекъсната нонстоп комуникация, станала много по-лесна, отколкото някой би очаквал. Все пак, то говореше нашия език. Многократно изразяваше любезна загриженост за нашето добруване. Но при все това, при все умелото боравене с човешка реч, то споделяше твърде малко. За четири часа успя да избегне даването на еднозначен пряк отговор по която и да е тема, освен изключителното нежелание за по-близък контакт, и по времето, когато пропадна в еклиптиката, ние все още не знаехме защо ни отблъсква.

Сарасти се спусна на палубата по средата на разговора, без краката му изобщо да докоснат стъпалата. Пресегна се и сграбчи перилото, за да запази равновесие при приземяването, и се олюля само съвсем леко. Ако аз опитах подобно нещо щях да се подмятам по протежение на палубата като камъче в бъркалка за цимент.

През остатъка от сесията Сарасти стоя неподвижен като вкаменен, с безизразно лице и скрити под ониксовия визьор очи. Когато сигналът на „Роршах“ заглъхна насред изречението, той с жест ни събра около централната маса.

— То говори — заяви вампирът.

Джеймс кимна:

— Не казва много, освен че настоява да спазваме дистанция. Поне засега гласът, който употребява, е на възрастен мъж, макар че привидната възраст се промени няколко пъти.

Той беше чул всичко това.

— Структурата?

— Междукорабният му протокол е перфектен. Речникът му е много по-голям, отколкото може да се извлече от стандартно бърборене между няколко кораба, така че явно са подслушвали целия ни вътресистемен трафик — бих казала, поне от няколко години. От друга страна речникът му не се доближава ни най-малко до обхвата, който получаваш при наблюдение върху развлекателните медии, така че те вероятно са пристигнали след Предавателната ера.

— Колко добре използват речника, с който разполагат?

— Използват фразово-структурна граматика, непоследователно-въпросителни изречения. Възвратни езикови взаимовръзки с дълбочина поне четири нива и не виждам причина да не влязат по-дълбоко при продължителен контакт. Те не са папагали, Юка. Познават правилата. Това име например…

— „Роршах“ — промърмори Бейтс, а кокалчетата й пукаха, докато стискаше любимата си топка. — Интересен избор.

— Проверих в регистрите. В Марсианската примка има контейнеровоз, наречен „Роршах“. С когото и да говорим, явно гледат на платформата си като на космически кораб и са избрали едно от нашите имена — такова, което му отива.

Спиндъл се спусна в креслото до мен, прясно завърнал се от набег до камбуза. Крушка кафе блестеше като желатин в дланта му.

Това име сред всичките кораби във вътресистемието? Струва ми се твърде символично за случаен избор.

— Не мисля, че е случаен. Обикновено корабните имена провокират коментари. Пилотът на „Роршах“ се включва на вълната на някой от другите и отсреща веднага му подвикват: „О, мила бабо, какво странно име имаш…“, а „Роршах“ отговаря с някакъв отработен вече коментар за номенклатурния произход и всичко това става по радиото. Ако слушаш цялото това дърдорене, не само долавяш името и нещото, за което се отнася, но и може да научиш доста за смисъла му от контекста на разговора. Нашите извънземни приятели вероятно подслушват на повечето честоти и са заключили, че „Роршах“ ще е по-добър етикет за нещо неизвестно от, да речем, есминец „Джейми Матюс“.

— Териториални и умни — намръщи се Спиндъл, измъквайки чаша изпод стола си. — Прекрасно.

Бейтс сви рамене:

— Териториални, може би. Но е задължително да са агресивни. Например чудя се дали ще могат да ни наранят, дори ако биха искали да го направят.

— Аз не се чудя — обади се Спиндъл. — Онези гмуркачи…

Майорката махна пренебрежително с ръка:

— Големите кораби се въртят бавно. Ако ги насъскат да ни бутнат, ще ги видим достатъчно рано — тя огледа масата. — Вижте, само аз ли единствена намирам това за странно? Междузвездна технология, която префасонира супер-юпитери и строява метеорити като слонове на парад, и те се крият? От нас?

— Освен ако наоколо не се навърта и някой друг — отбеляза напрегнато Джеймс.

Бейтс поклати глава:

— Прикритието беше еднопосочно. Беше прицелено в нас и само в нас.

— И дори ние прозряхме през него — добави Спиндъл.

— Именно. Така че те минават на план Б, което за момента не представлява нищо друго, освен печелене на време и смътни предупреждения. Просто искам да кажа, че те не се държат като гиганти. Поведението на „Роршах“ ми се струва импровизирано. Не мисля, че са ни очаквали.

— Естествено, че не. Бърнс-Коуфийлд беше…

— Не мисля, че са ни очаквали толкова рано.

— Хм… — проточи Спиндъл, обмисляйки идеята.

Майорката прокара длан по голия си скалп:

— Защо ще очакват от нас просто да се откажем, след като сме научили, че ни шпионират? Разбира се, че ще потърсим и на друго място. Бърнс-Коуфийлд може да е била замислена като маневра за забавяне; ако бях на тяхно място, щях да планирам, че евентуално ще стигнем и до тук. Но мисля, че не са пресметнали правилно. Озовахме се тук по-рано, отколкото те са очаквали и ги хванахме със смъкнати гащи.

Спиндъл разцепи крушката и я изпразни в чашата.

— Твърде неточни сметки за нещо толкова умно, а?

При контакта с горещата течност разцъфтя холограма, нарисувана в меки полутонове възпоменателна картина на Ивицата Газа. Миризмата от затвореното в пластмасата кафе заля каюткомпанията.

— Особено след като са ни изучили до квадратния метър — добави Спиндъл.

— И какво точно са видели? Контейнеровози, слънчеви платноходи… С такива кораби ще трябват години да се стигне до Кюйпер, и те нямат капацитет да се доберат до друго място след това. Телематериализирането по онова време не е съществувало, като изключим симулаторите на Боинг и половин дузина прототипове. Лесно е да се пропусне. Те сигурно са сметнали, че една фалшива мишена ще им купи всичкото нужно им време.

— Нужно за какво? — почуди се Джеймс.

— Каквото и да е — отвърна Бейтс. — Ние сме от страната на пръстена.

Спиндъл вдигна чашата си с нетвърда ръка и отпи. Кафето трепереше в затвора си, повърхността се вълнуваше и издуваше в криворазбраната гравитация на барабана. Джеймс нацупи усти в бледо неодобрение. Контейнерите за течности с отворени стени по принцип бяха verboten в условията на променлива гравитация, дори за хора без двигателните затруднения на Спиндъл.

— Следователно те блъфират — заключи Спиндъл най-накрая.

Бейтс кимна.

— Така ми се струва. „Роршах“ все още се строи. Може би си имаме работа с някакъв тип автоматизирана система.

— Значи можем да пренебрегнем табелката „Не гази тревата!“ в парка, а? Да се разходим спокойно по моравката?

— Можем да си позволим да печелим време. Да не припираме излишно.

— Аха. Значи дори ако предположим, че в момента можем да се справим с него, ти предпочиташ да изчакаме, докато не се ъпгрейдне от „труднодостъпно“ до „неуязвимо“ — Спиндъл потрепери и остави кафето си на масата. — Я ми припомни къде беше преминала военно обучение? В Академия „Честна игра“?

Бейтс пренебрегна подигравката.

— Фактът, че „Роршах“ още расте, може да е най-добрата причина да го оставим на спокойствие за момента. Нямаме си никаква представа каква е… зрялата, предполагам… ами, каква е зрялата форма на този артефакт. Много ясно, че се скри. Много животни търсят прикритие от хищници, без самите те да са хищни, особено малките им. Много ясно, че ще… увърта. Не ни дава отговорите, които търсим. Но може и да не ги знае, замисляли ли сте се за това? Какъв резултат ще има разпитът на човешки ембрион? Възрастният може да представлява съвсем друг вид животно.

— Възрастният може да ни прекара задниците през месомелачка.

— То и ембрионът е способен на това, доколкото знаем — Бейтс завъртя очи. — Иисусе, Айзък, ти си биологът. Не би трябвало аз да ти казвам колко срамежливи и прикрити твари си го връщат стократно, ако ги притиснеш в ъгъла. Бодливото свинче не си търси неприятности, но все пак ще ти напълни муцуната с игли, ако пренебрегваш предупрежденията му.

Спиндъл не продума повече. Той плъзна кафето си странично по гланцирания плот, докъдето можа да стигне. Течността покорно си стоеше в чашата — тъмен кръг, перфектно успореден на ръба, но наклонен леко спрямо нас. Струваше ми се, че мога да различа дори лека изпъкналост по самата повърхност.

Спиндъл се усмихна слабо при вида на тази странност.

Джеймс прочисти гърлото си:

— Не ми се ще да омаловажавам притесненията ти, Айзък, но ние още не сме извървели докрай пътя на дипломацията. И, най-малкото, то има желание да говори, дори и да не е толкова откровено, колкото ни се иска.

— Вярно е, че говори — съгласи се Спиндъл, все още втренчил поглед в наклонената чаша. — Не като нас.

— Ами не. Има някои…

— То не е просто хлъзгаво, ами на моменти е направо дислектично, забелязала ли си? И смесва местоименията.

— Имайки предвид, че е изучавало езика изцяло чрез пасивно подслушване, говори го учудващо добре. Всъщност по онова, от което мога да съдя, заключавам, че те са по-ефикасни от нас в обработката на речта.

— Трябва да си ефикасен с езика, ако се каниш да увърташ, а?

— Ако бяха хора, може би щях да се съглася с теб — отвърна Джеймс. — Но онова, което на нас ни се струва като увъртане или измама, може лесно да се обясни с избор на по-малки концептуални единици за опорни точки.

— Концептуални единици?

Бейтс, бях започнал да осъзнавам, никога не използваше субтитри, ако можеше да го избегне.

Джеймс кимна:

— Като усвояване на ред текст дума по дума, вместо да гледаш целите фрази. Колкото по-малки са единиците, толкова по-бързо могат да бъдат преподредени; това ти дава много бързи семантични рефлекси. Недостатъкът е, че е трудно да се поддържа същото ниво на логическа последователност, тъй като мотивите в по-голямата структура е по-вероятно да бъдат разместени.

Уха — Спиндъл се изправи, забравил всякакви забавления с течности и центробежни сили.

— Казвам само, че не е задължително да си имаме работа с нарочна измама. Същество, което преработва информация на едно ниво може да не осъзнава непоследователностите на друго; може дори да няма съзнателен достъп до другото ниво.

— Не само това имаш предвид…

— Айзък, не може да прилагаш човешки норми към…

Чудех се какво ли си намислила — Спиндъл се гмурна в транскрипциите. След секунда извади един откъс:

Изискваме информация за среда, която смятате за фатална.

Изискваме информация по вашия отговор за перспективата за неизбежното излагане на смъртно опасна среда.

 

РАДВАМ СЕ ДА ОБЯСНЯ. НО ВАШЕТО СМЪРТОНОСНО Е РАЗЛИЧНО ОТ НАС. ИМА МНОГО МИГРИРАЩИ ОБСТОЯТЕЛСТВА.

— Ти си го тествала! — заключи триумфално Спиндъл. Примлясна с устни и челюстите му изтракаха. — Ти си търсила емоционален отговор!

— Беше просто идея. Не доказа нищо.

— Имаше ли разлика? Във времето за отговор?

Джеймс се поколеба, после поклати глава:

— Но това беше само глупава идея. Толкова много променливи има, че нямаме представа как те… имам предвид, те са извънземни

— Патологията е класическа.

— Каква патология? — попитах аз.

— Не означава нищо, освен че те са различни от човешката базова група — настоя Джеймс, — което не е причина който и да е от присъстващите да ги гледа отвисоко.

Опитах пак:

— Каква патология?

Джеймс поклати глава. Спиндъл ме просвети:

— Има един синдром, за който може да си чувал, а? Бързоговорещи, лишени от съвест, склонни към малапропизъм[2] и противоречиви личности. Без емоционални изблици.

— Тук не става дума за човешки същества — повтори отново Джеймс, меко.

— Но ако ставаше — добави Спиндъл, — бихме могли да наречем „Роршах“ клиничен социопат.

Сарасти не беше казал нито дума по време на цялото заседание. Сега, когато клетката бе отворена и определението — пуснато на свобода, забелязах как никой друг не желае да погледне към него.

* * *

Разбира се, всички знаехме, че Юка Сарасти е социопат. Повечето от нас просто не го споменаваха в културна компания.

Спиндъл никога не проявяваше чак толкова култура. Или може би просто изглеждаше, сякаш почти разбира Сарасти; способен е да погледне отвъд чудовището и да види организма — продукт на естествения подбор, досущ като всичката човешка плът, която бе погълнал в отминалите епохи. Тази перспектива го успокояваше по някакъв начин. Той можеше да гледа как Сарасти го следи, и да не трепне.

— Жал ми е за горкия кучи син — сподели веднъж, по време на обучението.

За мнозина подобно твърдение би прозвучало абсурдно. Този човек, така тежко интерфейснат с машинарии, че собствените му двигателни умения бяха деградирали от липса на свястна грижа и хранене; този човек, който чуваше рентгени и виждаше сенки в ултразвук, толкова прояден от ретрофити, че вече не можеше да усети без чужда помощ дори връхчетата на собствените си пръсти — този човек да е в състояние да съжалява когото и да било, да не говорим пък за хищник с остро зрение, създаден да убива без и най-малката тръпка на жалост?

— Съчувствието към социопатите е рядкост — отбелязах.

— А би трябвало. Ние, най-малкото — той махна с ръка; някакъв дистанционно-свързан наръч сензори на симулатора отсреща избръмча и припламна рефлективно — сме избрали приставките си. На вампирите им се налага да са социопати. Прекалено си приличат с плячката си. Знаеш ли, че повечето таксономисти дори не ги смятат за отделен подвид. Така и не са се отдалечили достатъчно, за да достигнат репродуктивна изолация. Един вид може би са по-скоро синдром, отколкото напредък. Просто сбирщина канибали с наследствен комплект деформации.

— И какво значение има това, ако…

— Ако собственият ти вид е единственото, което можеш да ядеш, то емпатията е първото качество, с което се разделяш. Психопатията не е разстройство, ако си надянал тия патъци, а? Просто стратегия за оцеляване. Но те все пак ни карат да настръхваме, така че ние… ами, оковаваме ги.

— Смяташ, че е трябвало да поправим проблема с Кръста?

Всеки знаеше защо не сме. Само глупак би съживил чудовище, без да му сложи предпазител. Вампирите си имаха вроден такъв: без антиевклидиантите си Сарасти щеше да изпадне в grand mal[3] веднага, щом зърне прозоречна рамка с напречни пръчки.

Но Спиндъл клатеше глава:

— Не бихме могли да го поправим. Или пък бихме — поправи се той, — но проблемът е залегнал във визуалния кортекс, а? Свързан е с омнисавантността[4] им. Оправиш ли го, обезвреждаш способността им за сравняване по образец, и тогава какъв е смисълът да си ги развъждаме от небитието?

— Не знаех, че е така.

— Е, поне такава е официалната версия… — той замълча за миг и грейна с крива усмивка. — Но пък не сме срещнали никакви проблеми да оправим протокадериновите[5] пътища, когато ни е потрябвало.

Дръпнах си субтитър. Контекст-чувствителен, КонСенсус ми сервира: „Протокадерин — гама-игрек: магическият човешки мозъчен протеин, който вампирите никога не са били способни да синтезират сами. Причината да не преминат на зебри или африкански глигани, когато са останали без човешка плячка, също и обяснение защо е подписало смъртната им присъда нашето откритие на ужасната тайна, свързана с правия ъгъл.“

— Както и да е, просто си мисля, че той е… изолиран — нервен тик трепна в ъгълчето на устата на Спиндъл. — Самотен вълк, който си има само овце за компания. Ти нямаше ли да си самотен?

— Те не обичат да си имат компания — напомних му.

Противопоказно е да събереш на едно място два вампира от един и същи пол, освен ако не се каниш да правиш облози за предстоящото кърваво клане. Те са самотни ловци и са много териториални. При минимално животоподдържащо съотношение плячка-хищник едно към десет — и с толкова нарядко разпилени по плейстоценовия пейзаж човеци за хапване — най-голямата заплаха за тяхното оцеляване е било съперничеството на собствения им вид. Естественият подбор никога не ги е учил да се държат учтиво един с друг.

Това обаче не повлия по никакъв начин на Спиндъл.

Бележки

[1] Измислен цитат — не съществуват нито авторът, нито произведението.

[2] Малапропизъм: некоректна употреба на дума, чрез заменянето й с друга със сходно значение, често с комичен ефект.

[3] Grand mal (гран мал — фр.) — силен епилептичен припадък.

[4] Авторски термин на П. Уотс. „Савантност“ идва от „синдрома на Савант“, типичен за аутистите и свързан с подсъзнателната обработка на информация в определена област (примерно математика). Омнисавантността се явява способност за такъв тип обработка в абсолютно всички области.

[5] Протокадерините са „първични“ кадерини, присъщи за много гръбначни и негръбначни животни. Кадерините като цяло са трансмембранни протеини, играещи роля за целостта на клетките. Мутации на протокадериновите гени се смятат за виновни например за прояви на шизофрения, синдром на Ъшър и бронхиална хиперреактивност.