Питър Уотс
Слепоглед (4)

Най-различни животни живеят тук. Има дори и демони.

Иън Андерсън, „Възходът на сома“^[1]

Наричаха ни Третата вълна. Сгушени в един-единствен кораб, ние се носехме през безкрайния мрак благодарение на свръхнапредничав прототип, излязъл от симулаторите в изпитателния център цели осемнайсет месеца преди предвиденото. В една не толкова стресната икономика, подобно нарушение на графиците би довело до фалита на четири държави и петнайсет мултикорпа.

Първите две вълни бяха изритани в космоса дори още по-прибързано. Разбрах какво се е случило с тях едва трийсет минути преди брифинга, когато Сарасти пусна телеметрията за достъп през КонСенсус. Веднага зинах да ги дръпна: усещанията бликнаха върху присадките ми и се изляха по теменния ми дял^[2] в бляскаво, концентрирано високоскоростно изображение. И до днес мога да върна тези данни пред очите си, свежи като в деня, когато са били кодирани. Аз съм там.

Аз съм тях.

Безпилотен съм. Еднократен съм. Сглобен съм набързо, нося се само по най-важните чаркове: телематериен двигател с няколко камери, занитени в предния край, и карам с же-та, които биха смазали плътта на желе. Спринтирам весело към мрака, моят брат близнак е на стереоскопичните сто клика^[3] дясно на борд, двойните струи от бликащи отзад пиони^[4] ни ускоряват до релативност още преди горкичкият беден „Тезей“ да е припълзял покрай Марс.

Но сега, на шест милиарда километра в нищото, Контролната кула ни затваря кранчето на двигателите и ни остава да се реем. Кометата набъбва пред погледите ни — замръзнала енигма, която прокарва сигналите си през небесата като лъч на фар. Включваме рудиментарните си възприятия и се взираме към нея на хиляди честоти.

За този миг сме живели.

Виждаме хаотично люлеене, което говори за скорошни сблъсъци. Забелязваме белези — гладки ледени ивици, където някога надупчената от акне кожа е била втечнена и замразена отново, твърде скорошни, та незначителното слънце зад гърбовете ни да бъде заподозряно в престъплението.

Виждаме астрономически невъзможно явление — комета със сърце от пречистено желязо.

Бърнс-Коуфийлд пее, докато я подминаваме. Не на нас — пренебрегва преминаването ни, също като приближаването. Пее на някой съвсем друг. Може би някой ден ще се срещнем със слушателите й. Може би ни чакат в далечната пустош право пред нас. Контролната кула ни преобръща по гръб, задържа ни втренчени в мишената много след изчезването на всякаква реалистична надежда за сдобиване с резултати. Изпращат ни последните важни команди, изцеждат замиращите ни сигнали до последния бит от смущенията. Мога да усетя разочарованието в другия край на връзката, нежеланието да ни пуснат да си отидем; веднъж-дваж дори ни питат дали една или друга сложна комбинация от тяга и гравитация не би ни позволила да се задържим още малко в района.

Но намаляването на ускорението е за страхливците. Ние се носим право към звездите.

Чао, Бърнси! Чао, Контролна кула! Сбогом, Слънце!

Ще се видим отново при топлинна смърт!

* * *

Предпазливо приближаваме мишената.

Във втората вълна сме трима — по-бавни от предшествениците ни, да, но все пак много по-бързи от всичко, ограничавано от плътта. Натоварени сме с всякакви машинарии, които ни правят на практика всевиждащи. Очите ни обхващат всички дължини на вълните, от радио до струни^[5]. Автономните ни микросонди мерят всичко, което са могли да предвидят господарите ни; мъничките бордови конвейери могат да сглабят инструменти от отделни атоми, за да оценяват неща, които не са хрумнали на никого. Атомите, награбени от сегашното ни местоположение, се съединяват с йони, излъчени от там, отдето идваме: тяга и материал се трупат в коремите ни.

Допълнителната маса ни забавя, но маневрите за обръщане на тягата на средата на пътя ни забавят още повече. Втората половина от това пътуване е постоянна война с инерцията, набрана през първата. Това е неефикасен метод за пътуване. В не тъй забързани времена щяхме рано-рано да сме достигнали оптимална скорост, вероятно да се врътнем около удобна планета за малко допълнителен брррръммм, и да дрейфуваме през по-голямата част от пътя. Но времето ни притиска, така че палим двигателите и в двете посоки. Трябва да достигнем целта си; не можем да си позволим да я подминем, не ни е даден луксът да сме фрапантни камикадзета като първата вълна. Те просто съзряха отдалеч бреговете на морето. Ние трябва да ги картографираме до последната песъчинка.

Трябва да сме по-отговорни.

Сега, забавяйки се по посока на орбитата, виждаме всичко, което са видели те — и още много подробности. Виждаме белезите и невъзможната желязна сърцевина. Чуваме пеенето. И там, точно под замръзналата повърхност на кометата, виждаме структура: инфилтрация на архитектурата в геологията. Още не сме достатъчно близо да различим детайли, а радарът има твърде едри зъби за дребните подробности. Но ние сме умни, а и сме трима, разгърнати нашироко в пространството. Честотите на трите ни радарни излъчвателя могат да бъдат калибрирани да интерферират в определена предварително точка на пресичане — и тези тройни ехота, смесени холограмно, ще увеличат резолюцията двайсет и седем пъти.

Бърнс-Коуфийлд спира да пее в мига, в който задействаме плана си. В следващата секунда ослепявам.

Нарушението е временно, в резултат от инстинктивно налагане на филтри, които да компенсират полученото претоварване. Сетивата ми са отново на линия след секунди, диагностиката свети в зелено и отвън, и отвътре. Протягам се към другите двама, потвърждавам идентичните преживявания и идентичното възстановяване. Все още сме напълно функционални, освен ако внезапното повишаване на фоновата йонизация не е някакъв сензорен проблем. Готови сме да продължим проучването на Бърнс-Коуфийлд.

Единственият ни проблем е, че Бърнс-Коуфийлд май е изчезнал…

* * *

„Тезей“ бе лишен от обичайния екипаж — нямаше навигатори или инженери, нито кой да бърше праха от палубата; на борда липсваше плът, похабена за задачи, каквито далеч по-сръчно са способни да изпълнят машини с много по-малък размер. Нека старателните юнги тежат допълнително на други кораби, щом тълпите неВъздигнати имат нужда да инжектират имитация на полезност в живота си. Нека бъкат като вируси по кораби, следващи основно търговските си приоритети. Единствената причина ние да сме тук беше, че все още никой не е оптимизирал софтуер за Първия контакт. Насочен отвъд ръба на Слънчевата система, и бездруго претоварен със съдбата на света, „Тезей“ не хабеше маса да подхранва човешкото самочувствие.

И ето ни отново, рехидратирани и чисти като новородени: Айзък Спиндъл, който да изучава извънземните. Четворната бригада — Сюзън Джеймс и нейните допълнителни личности — да говорят с тях. Майор Аманда Бейтс беше тук да се бие, ако се наложи. А Юка Сарасти — да ни командва всичките, да ни мести като пешки в някаква многоизмерна игра, полето на която е видимо само за вампири.

Беше ни настанил около конферентна маса, разположена в лека извивка по протежение на каюткомпанията и на дискретно и постоянно разстояние от извитата палуба под нас. Целият барабан бе обзаведен в стил „ранен конкав“^[6], подвеждайки непредпазливите и все още замаяни мозъци да мислят, че гледат на света през рибешки очи. Поради крехкостта на nouveaux^[7] немъртъвци барабанът се въртеше с около една пета же, но това беше само за загрявка. След шест часа щяхме да се намираме на половин грав, и да си останем на нея за осемнайсет от всеки двайсет и четири часа, докато корабът не реши, че напълно сме се възстановили. Следващите няколко дни безтегловността щеше да бъде рядко и благословено явление.

Върху масата се появиха светлинни скулптури. Сарасти можеше да въведе информацията и директно в приставките ни — целият брифинг можеше да се състои през КонСенсус, не беше необходимо да се събираме физически на едно и също място, — но ако искаш да си сигурен, че всички внимават в урока, налага се да ги събереш заедно.

Спиндъл се наведе заговорнически към мен:

— Или може би кръвопиецът просто се възбужда от вида на всичкото това месо на едно място, а?

Ако Сарасти го чу, дори аз не забелязах да се издава с нещо. Очите му бяха надеждно скрити от черното стъкло, когато посочи към тъмното сърце в центъра на дисплея.

— Обект на Оаса^[8]. Излъчва в инфрачервен диапазон, метанов клас е.

На екрана се виждаше едно голямо нищо. Сегашната ни цел беше черен диск, кръгла липса на звезди. В реалността нищото тежеше над десет пъти колкото Юпитер и по обхват беше с двайсет процента по-широко от него. Намираше се право на пътя ни: твърде мъничко да се запали и твърде отдалечено, за да отразява далечното слънце; твърде тежко за газов гигант и твърде леко за кафяво джудже…

— Кога се е появило това? — Бейтс стисна гумената си топка в ръка така, че кокалчетата й побеляха.

— Рентгенов пик се забелязва по време на проучване на микровълновите честоти през 76-та…

Шест години преди Светулкопада.

— Пикът не е потвърден, нито прихванат повторно. С характеристики на торзионна струя на джудже клас L, но би трябвало да виждаме обект, достатъчно голям да генерира подобно явление, а небето на тази честота е тъмно. МАС^[9] го нарича „статистически артефакт“.

Веждите на Спиндъл се събраха на челото му като ухажващи се гъсеници:

— Какво се е променило?

Сарасти се усмихна лекичко, с плътно притиснати една към друга устни:

— Метабазата се… оживява доста… след Светулкопада. Всички подплашени търсят следи. А след взрива на Бърнс-Коуфийлд… — той цъкна в дъното на гърлото си. — Доказва се, че все пак обект с клас субджудже може да излъчи подобна струя, ако магнитосферата му се усуче достатъчно.

Бейтс се обади:

— Какво би могло да я усуче?

— Не знаем.

Пластове статистически заключения се трупаха на масата, докато Сарасти описваше фоновата картина: дори при ясно местоположение и в средоточието на вниманието на половината свят, обектът си бе останал скрит дори пред особено интензивно проучване. Хиляда телескопични снимки на района биват скачени една върху друга и прекарани пред дузина филтри, преди от смущенията, точно под триметровата честота и на ръба на сигурността да се появи образ. През повечето време дори не изглежда реален: остава си вероятностен призрак, докато „Тезей“ не се приближава достатъчно, за да срине вълновата функция. Квантова частица с теглото на десет Юпитера…

Земните картографи го бяха нарекли Биг Бен. Когато са го забелязали, „Тезей“ тъкмо е бил подминал орбитата на Сатурн. Това откритие щеше да е закъсняло за който и да е друг; нямаше кораб, хванат по средата на пътя, способен да разполага с достатъчно гориво за друго, освен за дългата и скучна дъга към дома. Но „Тезей“ си имаше тънка, безкрайно разтеглива пъпна връв за гориво, която стигаше чак до слънцето; можеше да врътне завой на, образно казано, върха на игла. Бяхме променили курса си насън и потокът „Икар“ бе издебнал движенията ни като котка — плячката си, захранвайки ни със светлинна скорост.

И ето ни тук.

— И ми говорете после за изстрели наслуки… — изръмжа Спиндъл.

От другата страна на масата Бейтс врътна китка. Топката й прелетя над главата ми, чух я да отскача от палубата (вътрешното ми гласче веднага внесе корекция: „Не от палубата, а от подпорна дръжка!“).

— Значи приемаме, че кометата е била планирана като лъжлива цел поначало.

Сарасти кимна. Топката рикошира обратно през полезрението ми, прелетя високо над мен и изчезна за момент зад гръбначния възел, въртейки се в ексцентрична, антиинтуитивна парабола в слабата гравитация на барабана.

— Значи искат да не бъдат безпокоени.

Сарасти сплете пръсти и се обърна с лице в нейната посока.

— Това официалната ти препоръка ли е?

На нея й се искаше да е.

— Не, сър. Казвам просто, че създаването на Бърнс-Коуфийлд е изисквало доста усилия и ресурси. Който и да е построил кометата, очевидно цени анонимността си и разполага с технологията да я защити.

Топката отскочи за последен път и се понесе обратно към каюткомпанията. Бейтс лекичко подскочи от креслото си (за момент полетя), и едва успя да я хване по траекторията й покрай нас. В движенията й още личеше несръчността на новородено животинче — донякъде плод на центробежните сили, донякъде остатъчна скованост. И все пак: имаше голямо подобрение за изминалите четири часа. Ние, другите човеци, едва бяхме подминали етапа на прохождането.

— Може да не е представлявало чак толкова голямо усилие за тях, а? — предположи Спиндъл. — Може да е било съвсем лесно.

— В който случай те може да са, а може и да не са ксенофоби, но са дори още по-напреднали от нас. Така че не бива да прибързваме.

Сарасти се извърна отново към трепкащите графики:

— Е?

Бейтс размачка уловената топка с връхчетата на пръстите си.

— Втората мишка задига сиренето. Може да сме изгърмели най-добрите си разузнавачи в Кюйпера, но не е задължително да влизаме на сляпо. Нека пратим собствените си сонди по отделни вектори. Да изчакаме с приближаването, докато поне не научим дали отсреща са дружелюбно или враждебно настроени.

Джеймс поклати глава:

— Ако бяха враждебно настроени, щяха да напълнят Светулките с антиматерия. Или да пратят един голям предмет вместо шейсет хиляди мънички и да ни пометат при сблъсъка.

— Светулките намекват само за първоначално любопитство — отвърна Бейтс. — Кой знае дали са харесали това, което са видели?

— Ами ако цялата тази диверсионна теория е просто кофа с лайна?

Обърнах се, стреснат от промяната. Устата на Джеймс бе изрекла думите; Саша ги беше изговорила.

— Искаш ли да останеш скрит, не подгряваш небето с проклети фойерверки — продължи тя. — Не ти трябват отвличащи маневри, ако никой не те търси — а никой не те търси, ако се криеш и не си подаваш носа. Щом са толкоз любопитни, можело е да ни подпъхнат шпионска камера.

— Рискуват да ги засекат — отбеляза вампирът кротко.

— Не ща да ти възразявам, Юка, ама Светулките не е като да са се плъзнали под рад…

Сарасти отвори уста, после я затвори. Острите му зъби се показаха за момент и щракнаха достатъчно силно. Графиките по масата се отразяваха във визьора му — ивица от гърчещи се многоцветни криволици там, където би трябвало да се намират очите.

Саша млъкна.

Сарасти продължи:

— Те заменят прикритостта срещу скорост. По времето, когато реагирате, те вече разполагат с онова, което целят…

Той говореше тихо и търпеливо — добре нахранен хищник, който обяснява правилата на играта на плячка, която наистина би трябвало да е малко по-умничка [колкото повече време ми отнеме да те проследя, толкова по-голяма надежда имаш да се измъкнеш].

Но Саша вече беше избягала. Повърхностите й се разпиляха като стадо стреснати кончета и следващия път, когато устата на Сюзън Джеймс се отвори, през нея заговори именно основната личност:

— Саша е наясно със сегашната парадигма^[10], Юка. Тя просто се притеснява, че може да е погрешна.

— Разполагаме ли с друг вариант, който да използваме? — попита Спиндъл. — С други възможности? По-дълготрайна гаранция?

— Не знам — въздъхна Джеймс. — Предполагам, че не. Просто… странно е, че те активно целят да ни подведат. Надявах се, че те са просто… ами… — тя разтвори ръце. — Сигурно няма значение. Сигурна съм, че те все пак ще искат да разговарят, ако се справим както трябва със запознанството. Просто трябва да сме малко по-предпазливи, навярно…

Сарасти се разгъна от креслото си и надвисна над нас.

— Влизаме в системата. Онова, което знаем, натежава срещу допълнително отлагане.

Бейтс се намръщи и отново прати топката си в орбита.

— Сър, всичко, което всъщност знаем, се изчерпва с факта, че на пътя ни има излъчвател на Оаса. Не знаем дори дали има някой там.

— Има — отговори Сарасти. — Те ни очакват.

В течение на следващите няколко секунди всички мълчахме. В настъпилата тишина изпукаха нечии стави.

— Ами… — поде Спиндъл.

Без да поглежда, Сарасти стрелна ръка и сграбчи насред полет завръщащата се топка на Бейтс.

— Ладар^[11] пингва^[12] „Тезей“ преди четири часа и четиридесет и осем минути. Отвръщаме с идентичен сигнал. Нищо. Сондите излитат половин час, преди да се събудим. Не влизаме на сляпо, но не изчакваме. Те вече ни виждат. Колкото повече чакаме, толкова по-голяма е вероятността за контрамерки.

Взирах се в голямото безлично празно място на масата: по-голям от Юпитер обект, а все още невидим за нас. Нещо в сенките на това чудо току-що се бе протегнало с безгрижна, невъобразима точност и ни беше чукнало по носа с лазерен лъч.

Двубоят определено нямаше да бъде на равни начала.

Спиндъл се изказа от името на всички ни:

— Знаел си го през цялото време? А ни го казваш чак сега?

Този път усмивката на Сарасти беше широка и зъбата. Сякаш в долната половина на лицето му зейна цепнатина.

Поведение, типично за хищниците. Той просто не можеше да се сдържи да не поиграе с храната си.

* * *

Усещането не се пораждаше само от външния вид на вампирите. Вярно, издължените крайници, бледата кожа, кучешките зъби и уголемената челюст биеха на очи, изглеждаха някак чужди, но не бяха притеснителни, не и страховити. Честно, дори очите не бяха проблем. Очите на кучетата и котките сияят в тъмното; не ни втриса от тази гледка.

Така че усещането не се пораждаше от външния им вид. Идваше от начина, по който се движат.

Навярно беше свързано с рефлексите им. Предизвикваше го начинът, по който си присвиват ръцете — като крайници на богомолка, дълги и многоставни оръжия, които просто си знаеш, че могат да се пресегнат и да те докопат чак в другия край на стаята — във всеки един момент, когато им се прииска. Когато Сарасти ме поглеждаше — имам предвид поглеждаше наистина, с голи очи, нефилтрирани през визьора, все едно половин милион години изчезваха в небитието. Не успокояваше фактът, че видът му е измрял. Нито пък фактът, че сме стигнали толкова надалеч и сме станали достатъчно силни да възкресим собствените си кошмари, за да ни служат. Не можеш излъга гените. Те знаят от какво да се страхуват.

Разбира се, трябва да се изпита лично. Робърт Паглино знаеше теорията за вампирите до последната молекула, но дори въоръжен с тези технически спецификации, така и не разбра ефекта, който предизвикват.

Обади ми се, преди да заминем. Не очаквах обаждането; от обявяването на експедицията насам часовниците ни блокираха обаждания от всички, които не са специално включени в списъка на контактите ни. Бях забравил, че Падж присъства в него. Не си бяхме говорили от Челси насам. Не вярвах, че изобщо някога пак ще ми проговори.

Но все пак ми звънна.

— Пришълче^[13], здрасти!

Усмивката на Падж беше колеблива увертюра.

— Радвам се да те видя! — уверих го, понеже хората обикновено така казват в сходни ситуации.

— Аха, ами понеже видях името ти в новините и… Яко си се издигнал, като за човече без подобрения.

— Не чак толкова.

— Глупости. Ти си авангард на Човешката раса. Ти си нашата първа, последна и единствена надежда срещу неизвестното. Човече, ти им го показа! — той вдигна юмрук и го размаха, преизпълнен с триумф.

Да им се покаже се бе превърнало в крайъгълен камък на живота на Робърт Паглино. Той наистина бе успял да накара девиза да работи в негова полза и беше преодолял вредите от естественото раждане с помощта на ретрофити^[14] и усилватели, а и чрез обикновена целеустременост. В свят, в който Човечеството се бе отдало на лукс и удоволствия в безпрецедентен мащаб, ние двамата поддържахме статут от съвсем различна епоха — работещи професионалисти.

— Та значи получаваш заповеди от вампир — каза ми Падж. — Звучи ми като да гасиш огън с огън.

— Предполагам, че е полезна практика. Преди да се сблъскаме с истинското нещо.

Падж се засмя. Не можех да си представя защо. Но все пак отвърнах на усмивката му. Беше хубаво да го видя.

— Е, та какви са те? — попита Падж.

— Вампирите? Нямам представа. Тъкмо вчера срещнах първия в живота си.

— И?

— Трудно е да го прочетеш. На моменти сякаш дори не осъзнава точно къде се намира, изглеждаше сякаш… живее в собствен малък свят.

— О, чудесно осъзнава. Тези твари са толкова бързи, че направо те смръзват. Знаеш ли, че могат да си представят едновременно и двата аспекта на куб на Некер?

Терминът ми прозвуча познато. Бръкнах в търсачката и видях умалена картинка на познатия куб от тел.

Сега вече се сетих за какво става дума — класическа двойствена илюзия. Понякога ти се струва, че щрихованият панел се намира отпред, а понякога — сякаш е отзад. Перспективата се мести назад-напред, докато го гледаш.

— Ние двамата с теб можем да виждаме само едното или другото — обясняваше Падж. — Вампирите обаче ги виждат и двете едновременно. Имаш ли си някаква представа що за предимство им дава това?

— Ни най-малка.

— Touché. Но пък хей, не е тяхна вина, че сгрешени неутрални признаци се затвърждават в малки популации.

— Не съм сигурен, че проблемът с Разпятието може да се нарече „неутрален признак“.

— В началото е бил. Според теб колко често в природата се срещат линии, пресичащи се под прав ъгъл? — той махна пренебрежително с ръка. — Както и да е, не е в това въпросът. Важното е, че те са способни на неща, които са неврологично невъзможни за хората като нас. Те могат да поддържат едновременно многобройни представи за света, пришълче. Те просто виждат неща, които ние трябва да си представяме крачка по крачка — на тях не им се налага да мислят за това. Знаеш ли, че няма нито един обикновен небъзикан човек, който просто да ти изреди, ей така от раз, всички прости числа между едно и милиард? В далечното минало подобни номера са били способни да въртят само неколцина аутисти.

— Той никога не използва минало време — промърморих.

— А? О, това ли? — Падж кимна. — Те никога не изживяват миналото време. За тях това е просто поредната вероятностна линия. Те не си припомнят разни неща, те ги пре-изживяват.

— Какво? Като посттравматичен проблясък?

— Не особено травматичен — той се намръщи. — Не и за тях, най-малкото.

— Тъй значи, това е поредното ти горещо увлечение? Вампирите?

— Пришълче, вампирите са най-голямото „горещо“ увлечение за всички с приставка „невро“ в биографията си. Аз просто пиша исторически статийки. За рецепторите за съпоставяне по образци^[15]. За прилагането на функции „Мексиканска шапка“^[16], филтрите за награда/безразличие^[17]… Тоест най-вече за очите.

— Ясно — поколебах се. — Те малко те вадят от равновесие.

— Малко, а? — Падж кимна разбиращо. — Тоя техен tap lucidum^[18], това сияние. Гадничко… — той поклати глава, впечатлен наново от самия спомен.

— Не си срещал вампир очи в очи — констатирах аз.

— Какво, от плът и кръв? Бих дал лявата си топка. Защо?

— Ефектът не идва от сиянието. От… — потърсих подходяща за целта дума, — по-скоро е от отношението.

— Аха — съгласи се той след малко. — Предполагам, че понякога просто си има нужда от личен контакт. Ето защо ти завиждам, пришълче.

— Няма защо.

— О, напротив! Дори ако никога не се срещнеш с онези, които изпратиха Светулките, имаш поне изумителната възможност да изучаваш онова… Сарасти ли му беше името?

— Похабена при мен възможност. Единственото „невро“ в моята биография е в графа „медицинска история“.

Той се засмя.

— И все пак, както вече казах, просто мернах името ти в новинарския поток и реших, че, ами, човекът заминава след някой и друг месец, сигурно е най-добре да спра да се мотая и да го чакам да ми се обади.

Бяха минали над две години.

— Не предполагах, че обаждането ми ще мине — уверих го. — Предполагах, че си ме пъхнал в лайняния списък.

— Не. Никога… — той обаче сведе очи и замълча. След известно време добави: — Но все пак трябваше да й се обадиш.

— Знам.

— Тя умираше. Не трябваше да я…

— Времето не стигна.

Падж остави лъжата без коментар. Вместо това след малко отсече:

— Както и да е. Просто исках да ти пожелая късмет.

И това не беше точно истина, но…

— Благодаря. Оценявам го.

— Да нариташ извънземните им задници. Ако извънземните имат задници.

— Ние сме петима, Падж. Деветима, ако броиш и резервите. Доста не ни стига да станем армия.

— Просто такъв е изразът, приятелю бозайник. Зарови брадвата. Потопи торпедата. Погали змията.

„Вдигни белия флаг“, допълних наум.

— Предполагам си зает — продължи Падж. — Аз…

— Слушай, искаш ли да се видим? На живо? Не съм ходил в „КюБитс“ доста отдавна.

— Много ми се ще, пришълче. За нещастие, аз съм в Манкоя. На семинар по ръкомахане с ножици покрай невроните.

— Какво, имаш предвид физически?

— Много напредничави изследвания. Но с навици от старите времена.

— Кофти работа.

— Както и да е, няма да те бавя повече. Просто исках, сещаш се…

— Благодаря — повторих.

— Така де, знаеш. Сбогом! — каза ми Робърт Паглино.

Което, като се стигне до самата основа на нещата, беше и причината да ми се обади.

Не очакваше да се завърна.

* * *

Падж ме обвиняваше за начина, по който свършиха нещата с Челси. Прав е. Аз пък го обвинявам за това как започнаха.

Той се бе захванал с невроикономика най-малкото отчасти и защото приятелчето му от детинство се бе превърнало в пришълец буквално пред очите му. Аз пък се оказах в Синтеза горе-долу по същата причина. Пътищата ни се бяха разделили и не се срещахме в плът особено често; но две десетилетия след като брутално пребих няколко деца заради него, Робърт Паглино все още беше най-добрият ми приятел.

— Трябва ти едно яко размразяване — заяви ми той, — а аз познавам жена, която идеално борави с топлоизолационните ръкавици.

— Това ми звучи като най-лошата употреба на метафора в историята на човешкия език — споделих с него.

— Сериозно, пришълче. Тя ще ти дойде добре. Брой я за противотежест — да речем, че това ще те предразположи спрямо нея, какво ще кажеш?

— Не, Падж, не ме повлия. Каква е тя — поредната невроикономистка?

— Невроестетичка е — обясни той.

— Че има ли все още пазар за тях?

Дълбоко се съмнявах: защо да плащаш за настройки в съвместимостта ти с някой друг, когато тези значимите други отдавна са излезли от мода?

— Не кой знае колко — призна Падж. — Факт е, че тя на практика се е пенсионирала. Но все още я бива с инструментите, човече! И е голяма тигмотактичка^[19]. Държи всичките й връзки да са лице в лице и в плът.

— Не знам, Падж. Звучи доста сложно.

— Не е толкова сложно, колкото твоята работа. Тя със сигурност е по-лесна от проклетите композити, на които посредничиш. Тя е умна, секси е и като цяло прекрасно се вписва в стандартните норми, като изключим страстта за личен контакт. Което не е толкова перверзия, колкото очарователен фетиш. В твоя случай сигурно ще е и терапевтично.

— Ако търся терапия, ще ида на терапевт.

— Тя и с това се занимава от време на време.

— Така ли? — Не можах да се сдържа и попитах: — И какво, бива ли я?

Падж ме измери с поглед.

— В цял свят няма толкова добър терапевт, пришо. Тук въобще не става и дума за това. Просто ми се стори, че двамата ще си паснете. Челси е от малкото хора, които проблемите ти с интимността може и да не отблъснат напълно.

— В последно време всички имат проблеми с интимността, ако не си забелязал.

Би трябвало да е — населението спадаше от десетилетия.

— Използвах евфемизъм. Имах предвид отвращението ти от контактите с хора като цяло.

— Евфемизъм ли е да се наречеш и ти човек?

Падж се ухили:

— Там е друга работа. Ние сме заедно отдавна.

— Благодаря, но не.

— Късно е. Тя е тръгнала вече към уречената среща.

— Уречена… Голям си задник, Падж!

— И то стегнат!

Та ето така се озовах в натрапено лице в лице, в споделено сепаре, извън познатите води на предварително съставени тестови въпросници^[20]. Осветлението беше приглушено и непряко, извираше изпод седалките и ръбовете на масите; хроматиката, поне този следобед, беше определено дълговълнова. Това беше място, където базовите хора могат да се преструват, че виждат в инфрачервено.

Тъй че се престорих за известно време, оценявайки жената в ъгловото сепаре: дългокрака и разкошна, половин дузина етнически типове, сплетени в мирно съществувание без нито един доминантен глас сред тях. Нещо блестеше на бузата й, бледо изумрудено стакато на фона на натрапващото се червено изместване. Косата й плуваше в разсеян абаносов облак над главата й; когато се приближих, мернах тук-там и метални проблясъци в нимба, нишките на статичен генератор, придаващ илюзията за безтегловност. При нормално осветление кървавочервената й кожа без съмнение щеше да се измести към модерното кафеникаво-маслено на често срещаните метиси.

Тя беше привлекателна, но на такава светлина всички бяха; колкото по-дълга е дължината на вълната, толкова по-мек е фокусът. Има си причина чукакубовете да не разполагат с флуоресцентно осветление.

„Няма да се вържеш на тоя номер“, казах си.

— Челси — представи се тя. Малкото й пръстче бе положено на една от вградените в масата трикзарядки. — Бивша невроестетичка, настоящ паразит върху Основната икономика, благодарение на гените и напредничавите технологии.

Блясъкът на бузата й плесна с ярки лениви крилца — татуировка, биолуминесцентна пеперудка.

— Сири — представих се и аз. — Синтезист на свободна практика и заклет слуга на гените и машините, превърнали те в паразит.

Тя ми посочи свободното място. Заех го, оценявайки системата пред мен, премервайки се за най-добрия подход към бързо, но дипломатично откачане. Начинът, по който тя си държеше раменете ми каза, че се наслаждава на играта на светлината, но се срамува да си го признае. Монахан беше любимият й художник. Тя се смяташе за естествено момиче, понеже си бе останала на химически либидинали през всичките тези години, дори когато синаптичното пренаписване бе по-лесният избор. Тя се наслаждаваше на собствената си непоследователност: жена, чийто професионален инвентар служи за именно такова преправяне, но която не се доверява на дехуманизиращото въздействие на телефоните. Изключително привързваща се и много притеснена да не би да не й отвърнат с привързаност, и неизбежно недопускаща всичко това да я спре по някакъв начин.

Хареса й онова, което видя в мен. Но и малко се боеше.

Челси посочи моята страна на масата. Тъчпадовете там сияеха с меко, дисонантно сапфирено на кървавата светлина, досущ комплект ярки пръстови отпечатъци.

— Дрогата я бива тук. Има допълнителен хидроксил в пръстена или нещо подобно.

Неврофармите от поточните линии не ми вършат особена работа; оптимизирани са за хора с повечко месо в главите си. Докоснах един от падовете колкото да си придам вид и почти не усетих тръпката.

— Така значи. Синтезист. Обясняваш Неразбираемото на Незаинтересованите.

Усмихнах се, понеже това се очакваше от мен.

— По-скоро прекрачвам пропастта между хората, които правят пробивите и хората, които си приписват заслугата за тях.

Тя отвърна на усмивката ми.

— Е, и как се прави това? Всичките тези оптимизирани фронтални лобове и пренастройки — имам предвид, че ако те са неразбираеми, как тогава ги разбираш?

— Доста помага това, че практически всичко останало също е неразбираемо. Така добиваш опит…

Ето. Така би трябвало да си осигуря малко дистанция.

Не се получи. Тя си помисли, че се шегувам. Можех да видя как се приготвя да ме натиска за допълнителни подробности, да задава въпроси за работата ми, което щеше да доведе до въпроси за мен самия, което на свой ред…

— Кажи ми например какво е — продължих гладко — да си изкарваш хляба с драскане в главите на хората.

Челси се намръщи; пеперудата на бузата й затрептя нервно при движението, а крилцата й станаха по-ярки.

— Боже, от устата ти прозвуча така, сякаш превръщаме клиентите си в зомбита или нещо такова. Става дума основно за настройчици. Промяна в музикалните предпочитания например, или на вкуса към определена кухня, оптимизиране на съвместното съжителство. Всичко е напълно възвратимо.

— Няма ли дроги за това?

— Не. Вариациите в развитието на мозъците са твърде големи; нашето таргетиране е наистина в много дребен мащаб. Но не всичко се постига с микрохирургия и пържене на синапси, честна дума. Ще останеш изненадан каква голяма част от пренасочването може да се прави с неинвазивни технологии. Започваш с най-различни видове каскади просто чрез изсвирването на определени звуци в подходящия ред или с показване на картинки с правилния баланс на геометрия и емоция.

— Предполагам, че това са нови техники.

— Всъщност не са. Ритъмът и музиката си мешат шапките още от самото основаване на областта. Ние просто превърнахме изкуството в наука.

— Да, но кога?

Несъмнено в скорошното минало. Някъде през последните двайсетина години или толкова…

Гласът й внезапно заглъхна.

— Робърт ми каза за операцията ти. Някакъв вид вирусна епилепсия, нали? Още по времето, когато си бил прощъпулник.

Никога не го бях молил специално да го държи в тайна. А и какво значение имаше всъщност? Бях се възстановил напълно.

Освен това Падж все още смяташе, че всичко това се е случило с някой друг.

— Не съм запозната с обстоятелствата — продължи нежно Челси, — но от това, което чух, неинвазивните техники не биха помогнали в случая. Сигурна съм, че докторите са направили единствения възможен избор…

Постарах се да потисна мисълта, но не можах: „Тази жена ми харесва.“

Точно тогава усетих нещо — непознато чувство, което някак си отпусна крайниците ми. Столът подпираше гърба ми нежно и неопределимо по-удобно отпреди.

— Както и да е — моето мълчание й бе прекъснало мисълта, — не съм се занимавала много с това, откакто пазарът изгуби почва. Но благодарение на професията си останах благонастроена към срещи лице в лице, ако разбираш какво имам предвид.

— Аха. Падж спомена, че си правиш секса лично.

Тя кимна.

— Много съм старомодна. Това устройва ли те?

Не бях съвсем сигурен. В реалния свят бях девствен — едно от няколкото неща, които все още споделях с останалите в цивилизованото общество.

— По принцип да, предполагам. Просто изглежда… сякаш се влагат много усилия за нищо и никакъв резултат, ако ме разбираш.

— Прекрасно те разбирам — тя се усмихна. — Истинските креватни другарчета не ги минават с фотошопа. Те имат всички онези нужди и изисквания, които не подлежат на редакция. Как можеш да обвиниш някого, че се отказва на часа от всичко това, ако има избор? Човек да се чуди направо, как понякога родителите ни остават заедно.

[Трябва да се чудиш защо те останаха заедно.] Усетих, че потъвам по-дълбоко в креслото, и отново се изумих на странното ново усещане. Челси бе споменала, че допаминът тук е моделиран. Сигурно това беше причината.

Тя се наведе напред — не лукаво, нито кокетно, без да престане да ме гледа в очите дори и за миг в дълговълновия сумрак. Можех да доловя лимоновото ухание на феромони и синтетици, смесващи се по кожата й.

— Но пък има и предимства, щом веднъж научиш ходовете — добави тя. — Тялото има дълга памет. А и нали осъзнаваш, че под левия ти пръст няма цъкалка, Сири?

Погледнах. Лявата ми ръка бе леко изпъната, показалецът докосваше един от падовете-цъкалки; а десницата беше отразила огледално движението, докато не гледах, и почукваше напразно с показалец по голата повърхност на масата.

Дръпнах си ръката.

— Имам нещо като билатерален тик — признах си. — Тялото заема симетрични пози, ако не внимавам.

Зачаках да последва шегичка или поне вдигната вежда. Челси просто кимна и продължи мисълта си:

— Та, ако имаш желание за това, аз определено имам. Досега не съм се захващала със синтезист.

— Жаргонавт също става. Не си виря носа.

— Определено знаеш точно какво и точно кога да кажеш — тя наклони глава към мен. — Е, кажи ми за името си. Какво означава това?

Спокоен. Това беше. Чувствах се успокоен.

— Не знам. То си е просто име.

— Няма да се измъкнеш толкова лесно. Ако ще си обменяме лиги за какъвто и да е период от време, трябва да се сдобиеш с име, което да означава нещо.

А ние щяхме, осъзнах. Челси го беше решила, докато не внимавах. Можех да спра точно там, да й кажа колко лоша идея е това, да се извиня за получилото се недоразумение. Но тогава щеше да има наранена гримаса и измъчени чувства, и вина, понеже в крайна сметка ако не се интересувах, за какъв дявол въобще бях дошъл тук?

Тя ми се струваше сладка. Не исках да я нараня.

„Само за малко — казах си. — Ще научиш нещо ново.“

— Мисля, че ще те нарека Сигнус — заяви Челси.

— Лебедът? — попитах. Малко префърцунено, но можеше и по-лошо да е.

Тя поклати глава:

— Черната дупка. Сигнус Х-1.

Сбърчих вежда срещу нея, но знаех точно какво има предвид: тъмен, плътен обект, който засмуква светлината и разрушава всичко по пътя си.

— Голямо благодаря, да му се не види. Защо?

— Не съм сигурна. В теб има нещо тъмно… — тя сви рамене и ме дари с широка, зъбата усмивка. — Но не е непривлекателно. А ако ми позволиш и да те настроя тук-там, убедена съм, че чернотата ще ти мине.

Впоследствие Падж призна, малко овчедушно, че може би е трябвало да прочета това като предупредителен знак. Живей и се учи.