Питър Уотс
Слепоглед (10)

Господ ще те овладее. Ще танцуваш и ще викаш, и ще станеш друг човек.

1 Царе 10:6^[1]

— Били сме разцепени през по-голямата част от еволюцията ни — беше ми казала веднъж Джеймс, още по времето, когато тепърва се опознавахме. Тя почука слепоочието си. — Там горе има много място; съвременният мозък може да поддържа дузина разумни съзнания, без вътре да стане прекалено претрупано. А паралелната мултизадачност има видими предимства за оцеляването.

Кимнах:

— Десет глави мислят по-добре от една.

— Всъщност до интеграцията ни вероятно се е стигнало сравнително скоро. Определени експерти смятат, че при съответните обстоятелства лесно можем да се върнем към множествените личности.

— Да, разбира се. Ти си живото доказателство.

Тя поклати главата им:

— Не става дума за физическо разделяне. Ние сме произведение на изкуството, разбира се, но теоретично хирургичната намеса не е дори необходима. Прост стрес е достатъчен да постигне същото, ако е достатъчно силен. Ако се приложи достатъчно рано в детството.

— Сериозно ли говориш?

— Е, на теория… — призна Джеймс, и се промени в Саша, която каза: — Глупости на теорийки. Има документирани случаи, датиращи отпреди само петдесетина години.

— Така ли! — устоях на съблазнението да надникна в собствените си присадки; разфокусираният поглед можеше да ме издаде. — Не знаех!

— Е, темата не се повдига много-много в настоящето. По онова време хората са постъпвали като истински варвари с множествените личности — наричали са го разстройство и са го лекували като заболяване. Пък и представата им за лечение е била да запазят една от личностите и да убият останалите. Не са го наричали убийство, разбира се. Казвало се е интеграция: пълна простотия. Ето това са правили хората едно време: създавали са други хора да поемат причиняваното им насилие и мъченията, и след това, когато не са им били необходими вече, са се отървали от тях.

Не беше точно видът разговор, който се води на парти за разчупване на леда. Джеймс внимателно се върна на шофьорското място и темата се измести по-скоро към обществените стандарти.

Но не бях чувал никой от Бригадата да употребява думата „алтер“, за да се описват един друг, нито веднъж. От устата на Спиндъл бе прозвучало съвсем безобидно. Питах се защо чак толкова се бяха обидили — и сега, докато се носех насаме в палатката си, с няколко пред-операционни минути за убиване, нямаше кой да види как погледът ми се обръща навътре.

„Алтер“ носеше смислов багаж с давност над столетие, сподели с мен КонСенсус. Саша беше права; имало е време, когато КМЛ е било СМЛ, разстройство вместо комплекс, и никога не са го причинявали целево. Според специалистите от онези времена множествените личности се зараждали спонтанно от невероятния котел на насилието — фрагментарни персони, които да преживяват изнасилвания и побоища, докато детето зад тях си намира някакво неизвестно убежище в гънките на мозъка си. Било е и стратегия за оцеляване, и ритуална саможертва — безсилните души са се накълцвали на парчета, поднасяйки треперещи късове от себе си на олтара, с отчаяната надежда, че апетитът на отмъстителните богове, наречени Мама и Тати, може да не е незадоволим.

Оказало се обаче, че теорията не била вярна. Или поне не била потвърдена. Специалистите по онова време са били нещо като медици-шамани, танцуващи според импровизирани ритуали; виещи се в свободна форма интервюта, пълни с насочващи въпроси и невербални уловки, лов на съкровища в повърнатото пред тях детство. Понякога се стигало и до инжекция литий^[2] или халоперидол^[3], когато мънистата и маракасите не вършели работа. Технологията за картографиране на ума едва била направила първите си стъпки; технологията за редактиране на умове тепърва предстояло да се развие. Така че терапевтите и психиатрите ръчкали жертвите си и измисляли имена за нещата, които не разбирали, и спорели около олтарите на Фройд и Клайн и старите Астролози. Правели всичко по силите си да звучат, все едно практикуват Наука.

В крайна сметка, неизбежно, Науката ги направила всички в жертви на прогреса, СМЛ бил наполовина забравен още преди да се изобрети синаптичното пренаписване. Но алтер е дума от онова време, чийто отзвук се усеща и днес. Сред онези, които помнят историята, алтер е кодовото название за предателство и човешко жертвоприношение. Алтер означава пушечно месо.

Представяйки си топологията на съжителстващите души на Бригадата, разбирах защо Саша е прегърнала митологията. Разбирах и защо Сюзън допуска подобно нещо. В крайна сметка, няма нищо невероятно в концепцията; самото съществуване на Бригадата го доказва. А когато си бил остърган от предшестващото единство, скулптиран от небитието направо във възрастен човек — просто част от личността, без дори да разполагаш с пълноценно тяло, което да наричаш лично свое — може да ти се прости определена доза гняв. Да де, всички сте равни и всички сте заедно. Да де, нито една от личностите не е по-специална от останалите. Но все пак Сюзън единствена си има фамилно име.

По-добре да насочиш недоволството към стари вражди, истински или въображаеми; по-малко проблематично е, най-малкото, отколкото да си го изкарваш на някой, който споделя същата плът.

Осъзнах и още нещо. Заобиколен от дисплеи, които отразяваха неспирния растеж на левиатана под нас, можех да разбера не само защо Саша се бунтува срещу действителността, но и на първо място защо си беше отворил устата Айзък Спиндъл, без съмнение — без да го осъзнава.

Поне що се отнасяше до Земята, всички ние на „Тезей“ бяхме алтери.

* * *

Сарасти остана на борда. Той си нямаше резерва.

Ето ни обаче нас, останалите, натъпкани в совалката — навлечени със специално пригодени за целта скафандри, подплатени със защитно оборудване така, все едно бяхме дълбоководни водолази от далечното минало. Не беше лесно да се балансира ефектът: твърде дебелата защита би ни навредила повече от липсата на такава; в нея първичните частици щяха да се разцепят на вторични — също толкова смъртоносни, но двойно по-многобройни. Понякога се налага да преглътнеш средната степен на облъчване; единствената алтернатива беше да се увием като пашкули в олово.

Потеглихме шест часа преди перигей. „Сцила“ препускаше напред като нетърпеливо дете, чийто родител стремително изостава. В системите около мен обаче не се долавяше нетърпение. С изключение на една — Бригадата четворка почти трепереше трескаво зад визьора на шлема си.

— Вълнуваш ли се? — попитах.

Саша отговори:

— Адски си прав. Полева работа, Кийтън. Първи контакт!

— Ами ако там няма никого? [Ами ако има, и те не ни харесат?]

— Още по-добре. Ще хвърлим едно око на бележките на хладилника им и на кутиите с овесена каша в шкафа, без пътната им полиция да ни наднича през рамото.

Интересно ми беше от името на всички ли говори. Бях почти сигурен, че Мишел има собствено мнение по въпроса.

Люковете на „Сцила“ бяха напълно запечатани. Нямахме достъп до изгледа отвън и нищо за гледане вътре, освен ботове и тела, и оплетения силует, набъбващ на екрана на шлема ми. Но можех да усетя как радиацията си проправя път през бронята ми, сякаш е от оризова хартия. Усещах овързаните пикове и спадове на магнитното поле на „Роршах“. Усещах самия „Роршах“, който се приближаваше: овъгленият клонак на пометена от пожар извънземна гора — повече пейзаж, отколкото артефакт. Представях си титаничните стрели на електрическите светкавици, извиващи се между клоните й. Представях си как им попадаме на пътя.

Що за твари биха избрали да живеят на подобно място?

— Наистина ли смяташ, че можем да се разберем с тях? — попитах.

Свиването на раменете на Джеймс бе почти невидимо под тежкия брониран скафандър.

— Може би не от раз. Нищо чудно да сме почнали с лошото и да се наложи да се оправяме с един куп криворазбрани обстоятелства. Но все ще се опознаем едни други в крайна сметка.

Очевидно смяташе, че с това отговаря на въпроса ми.

Совалката се залюля, ние се блъснахме едни в други като кегли. Трийсет секунди микроманевриране ни докараха до окончателно спиране. По дисплеите на шлемовете ни затанцува весела анимация в зелено и синьо: съединителният ръкав на совалката проникваше през мембраната, служеща за вход към надуваемия вестибюл на „Роршах“. Дори поднесена като анимация, гледката беше смътно порнографска.

По предварителна схема Бейтс се намираше непосредствено до въздушния шлюз. Тя отвори вътрешната врата.

— Всички да се наведат!

Не особено лесна маневра, когато си окован в животоподдържащи системи и желязокерамика. Шлемове се люлееха и се сблъскваха. Пехотинците, присвити над нас като величествени смъртоносни хлебарки, се съживиха и се пуснаха от тавана. Проправиха си път в тясното пространство покрай нас, кимнаха загадъчно на господарката си и излязоха зад кулисите.

Бейтс затвори вътрешния люк. Механизмът изстърга и се отвори отново към вече празна камера.

Всичко вървеше точно според плана. Ботовете чакаха търпеливо във вестибюла. Нищо не им се беше нахвърлило.

Бейтс ги последва навън.

Трябваше да чакаме цяла безкрайност, за да получим образ. Честотата на предаване беше ниска. Думите преминаваха по-лесно напред-назад…

— Засега няма изненади — дочухме изкривените слова на Бейтс, произнесени в подобния на дръмбой^[4] вибра…

… ето: през очите на бота отзад видяхме бота отпред, изрисуван в неподвижно, зърнисто черно-бяло. Беше пощенска картичка от миналото — образ, обърнат в звук, дебели тромави вибрации в метана, удрящи се в обшивката. Образуването на всяко прегазено от смущенията изображение във визьора отнемаше дълги секунди: пехотинците се спускат в ямата; пехотинците се появяват в червото на „Роршах“, загадъчна и студена пещера, която се мести спазматично. Долу в левия ъгъл на всяко изображение бяха изписани часът и количеството тесли според брояча.

Отказваш се от извънредно много, ако не вярваш на електромагнитния спектър.

— Добре изглежда — каза Бейтс. — Влизаме.

В една приятелски настроена вселена машините щяха да се носят по широк булевард и да ни изпращат идеални образи с кристална резолюция. Спиндъл и Бригадата щяха да си пият кафето горе в барабана и да нареждат на пехотинците да вземат проби от ей това и да дадат близък план на онова другото. В една по-приятелски настроена вселена аз дори не бих присъствал лично.

Бейтс се появи на следващата пощенска картичка — изникваше от фистула. На следващата снимка беше с гръб към камерата, очевидно проучваше периметъра.

На по-следващата гледаше право към нас.

— До… бре… — каза. — Слез… те… тук…

— Не бързай толкова! — прекъсна я Спиндъл. — Как се чувстваш?

— Добре. Малко странно, но…

— Странно ли?

Радиационната болест се проявяваше с гадене, но освен ако бяхме сбъркали сериозно с изчисленията, то нямаше да се появи поне още час или два. Не и преди и бездруго да бъдем смъртоносно сготвени.

— Лека дезориентация — докладва Бейтс. — Малко е страшничко тук, но… сигурно е синдром на Грей^[5]. Поносимо е.

Спогледах се с Бригадата. Те се обърнаха към Спиндъл. Той сви рамене.

— Положението няма да се подобри — обади се Бейтс отдалече. — Часовникът… тиктака, хора. Слизайте тук долу!

Така и сторихме.

* * *

Не живо, не и в общия смисъл.

Обитавано от призраци.

Дори когато стените не се движеха, те го правеха: винаги в ъгъла на окото присъстваше усещането за прокрадващо се движение. Винаги някъде отзад в мозъка глождеше чувството, че си наблюдаван — абсолютната сигурност, че злонамерени и извънземни наблюдатели се намират на косъм извън полезрението ти. Неведнъж се обръщах, очаквайки да съзра на открито някой от тези фантоми. Виждах само по някой полусляп пехотинец да се носи по коридора или ококорен и разтреперен другар от екипажа да отвръща на погледа ми. А стените от лъскаво, подобно на лава вещество, имаха стотици вградени очи, които се затваряха само миг преди да погледна… Прожекторите ни отблъскваха мрака на може би двайсетина метра във всички посоки; отвъд се спотайваха мъгла и сенки. И звуци. „Роршах“ пукаше около нас като древна дървена обшивка, притисната в плътен лед. Електричеството съскаше като гърмящи змии.

Настояваш пред себе си, че по-голямата част от ефектите са само в главата ти. Напомняш си, че са добре документирано, неизбежно последствие от прекалено плътното сближаване на мръвката и магнетизма. Високоенергийните полета освобождават призраците и чудовищата от темпоралния ти лоб и изцеждат от средния мозък парализиращ ужас, в който да накиснат съзнанието. Ебават се с моторните ти нерви и карат дори изключените присадки да пеят като тънък крехък кристал.

Енергийни въздействия. Това е всичко. Повтаряш си го, повтаряш го толкова често, че изразът изгубва всякаква престорена логика и се превръща в безсмислено заклинание, в магия срещу злите духове. Те не са истински — шепнещи точно извън шлема ти гласове, трепкащите на ръба на полезрението ти полувидими същества… Мозъкът ти играе номера, същите неврологични фокуси с огледала и пушеци са убеждавали навремето хората, че са преследвани от призраци, отвличани от извънземни, преследвани от… вампири…

… и започваш да се чудиш дали Сарасти наистина е останал на борда или е тук с теб, причаква те…

— Още един пик — предупреди Бейтс, а по визьора ми се стрелнаха редички тесли и сиверти^[6]. — Дръжте се!

Занимавах се с инсталирането на фарадеевата клетка. Или поне се опитвах. По принцип не беше сложно упражнение; вече бях прекарал основното котвено въже по протежение на вестибюла и към отпуснатата торба, носеща се в средата на коридора. Имаше нещо… да, нещо свързано с опорно въже. За да държи клетката центрирана. Стената блестеше като мокра глина на светлината на челника ми. Във въображението ми танцуваха сатанически руни.

Треснах вендузата на опорното въже върху стената. Готов бях да се закълна, че материалът се отдръпна. Стрелях със сигналния си пистолет и се оттеглих обратно към средата на коридора.

— Ето ги, тук са! — прошепна Джеймс.

Определено имаше нещо. Усещах го както винаги зад мен, без значение накъде се обръщам. Усещах как някаква величествена, ревяща тъмнина се вихри точно извън полезрението ми, хищна паст голяма колкото самия тунел. Всеки момент тя щеше да се стрелне напред с невъобразима скорост и да ни погълне до един.

— Те са прекрасни… — каза Джеймс.

В гласа й не се долавяше грам страх. Изглеждаше поразена от възхита.

— Какво? Къде? — Бейтс изобщо не спря да се върти, опитваше се да държи в полезрението си всичко на триста и шейсет градуса наоколо. Роботите под нейно командване кръжаха неспокойно от двете й страни — застанали в коридора въоръжени удивителни знаци, сочещи в различни посоки. — Какво виждаш?

— Не там. Тук вътре. Навсякъде. Не ги ли виждаш?

— Нищо не виждам — оплака се Спиндъл с треперещ глас.

— В електромагнитните полета е — възкликна Джеймс. — Това е техният начин за комуникация. Цялата структура е пълна с език, пълна е с…

— Не виждам нищичко! — повтори биологът. В слушалките дишането му отекваше ускорено и плитко. — Сляп съм!

— По дяволите! — Бейтс се завъртя към него. — Как е възможно… радиацията…

— Аз… не мисля… че това е…

Девет тесли и призраците бяха навсякъде. Долавях миризмата на асфалт и момина сълза.

— Кийтън! — извика Бейтс. — Къде се отвя?

— Тук съм…

Едва-едва. Бях стигнал отново до клетката, държах ръка на спусъчното въже. Мъчех се да не обръщам внимание на нещото, което ме потупваше по рамото.

— Спри веднага! Изкарайте го навън!

— Не! — Спиндъл се носеше безпомощно по коридора, пистолетът му се люлееше на примката на китката му. — Не, хвърлете ми нещо!

— Какво?

[Всичко е в главата ти… Всичко е в твоята…]

— Хвърлете ми нещо! Каквото и да е!

Бейтс се поколеба:

— Нали разправяш, че си сля…

— Просто действай!

Бейтс извади от колана си резервната батерия на костюма и я подхвърли. Спиндъл се пресегна несигурно. Батерията се изплъзна от пръстите му и отскочи в стената.

— Ще се оправя — изпъшка той. — Само ме вкарайте в палатката!

Дръпнах въжето. Клетката се наду като голяма гъба от оръжеен метал.

— Всички вътре! — Бейтс въртеше пистолета си с една ръка, а с другата сграбчи Спиндъл.

Връчи ми го и плесна сензорна лепенка на кожата на клетката. Вдигнах защитната платка на входа, все едно разлепвам коричката на рана. Гигантската молекула отдолу се преливаше и блестеше като сапунен мехур — безкрайно дълга, безкрайно навиваща се около себе си…

— Вкарайте го вътре! Джеймс! Ела тук!

Набутах Спиндъл през мембраната. Докато я пресичаше, тя се огъна около него с въздухонепроницаема интимност, прегръщайки всяка тъничка пукнатинка и контур.

— Джеймс! Идваш ли?

— Махни го от мен! — Гласът беше суров, глух и изплашен и ужасяващ, толкова мъжки, колкото може да звучи една жена. В пилотското кресло: Крънчър. — Махни го!

Погледнах през рамо. Тялото на Сюзън Джеймс се въртеше полека в тунела, сграбчило с две ръце десния си крак.

— Джеймс! — Бейтс се понесе към другата жена. — Кийтън! Помогни ми! — тя сграбчи Бригадата за ръката. — Крънчър? Какво става?

— Ето това! Да не си сляпа!

Когато се присъединих към тях, осъзнах, че той не просто стискаше крака си, а го дърпаше настрани. Опитваше се да го откъсне.

Нещо се изсмя истерично, право вътре в шлема ми.

— Хвани го за ръката! — нареди ми Бейтс и сграбчи другата им ръка, опитвайки се да откъсне пръстите от мъртвата им хватка върху крака на Бригадата. — Крънчър, пусни го. Веднага!

— Махни го от мен!

— Това е кракът ти, Крънчър!

Борехме се да извървим пътя към фарадеевата клетка.

— Не е мой крак! Само го погледни, как би могло да е… то е мъртво! Залепнало е за мен…

Почти бяхме стигнали.

— Крънчър, чуй ме! — отряза го Бейтс. — На линия ли с…

— Махнете го!

Напъхахме Бригадата в клетката. Гмурнах се след тях и Бейтс отстъпи встрани. Изумително беше как успяваше да се владее. Съумяваше да сдържа някак си демоните, беше ни подгонила към убежището като бордер коли^[7] по време на гръмотевична буря. Тя имаше…

Тя нямаше намерение да ни последва вътре. Нея изобщо я нямаше там. Обърнах се и видях тялото й да се носи покрай палатката, едната й облечена в ръкавица ръка стиснала ръба на покривалото; но дори под всичките пластове каптон^[8], хромел^[9] и поликарбонат^[10], дори зад изкривеното полуотражение във визьора й, можех да позная, че нещо липсва. Всичките й повърхности просто бяха изчезнали.

Това не можеше да бъде Аманда Бейтс. Нещото пред мен имаше топологията на манекен.

— Аманда?

Зад гърба ми Бригадата си мърмореше, изпаднала в лека истерия.

— Какво става? — поинтересува се Спиндъл.

— Аз оставам тук — каза Бейтс. В гласа й не се усещаха никакви емоции. — И без това съм мъртва.

— Как… — биологът имаше емоции за двама. — Ще умреш, ако не…

— Оставете ме тук — каза Бейтс. — Това е заповед.

Тя ни запечата.

* * *

На мен не ми беше за първи път. И преди съм имал невидими пръсти, шарещи из мозъка ми, разравящи утайките, разкъсващи коричките на раните. Беше много по-зловещо от всичко, което „Роршах“ можеше да ми причини, но Челси беше по…

… по-прецизна, би могло да се каже, предполагам.

Тя го наричаше макраме: глиално форсиране, каскадни ефекти, клъцване и сплайсване на съществени ганглии. Докато аз се занимавах с разчитане на потока на човешката архитектура, Челси го променяше — намираше критичните възли и ги подръпваше лекичко, пускаше камъче във вировете на паметта и гледаше как вълничките се усилват до огромна полегата вълна дълбоко по течението на потока на психиката. Тя можеше да свърже жиците на щастието ти за време, колкото да си направиш сандвич, в течение на има-няма една обедна почивка — да те помири с цялото ти детство.

Също като много други царства на човешката изобретателност, това се бе научило да работи без нея. Човешката природа се превръщаше в конвейерна единица, самото човечество все повече се изместваше от производител към продукт. И все пак. За мен уменията на Челси показваха странния стар свят в съвсем нова светлина: шев и кройка на умовете не заради общото благо на някакво абстрактно общество, а заради простите егоистични желания на един индивид.

— Нека те озаря с дара на щастието — настояваше тя.

— Вече съм си достатъчно щастлив.

— Ще те направя по-щастлив. Едно пинини, за моя сметка.

— Пинини ли?

— Преходна Настроенческа Настройка. Все още имам някои привилегии в Сакс.

— Предостатъчно са ме настройвали. Промениш ли още един синапс и като нищо ще се превърна в друг човек.

— Това е глупаво, много добре го знаеш. Или пък всяко изживяване, което си получавал, те е превръщало в друга личност.

Обмислих тази идея.

— Може и така да е.

Но тя не искаше да ме остави на мира и дори най-силните доводи против щастието бяха обречени на неуспех срещу нея; така че един следобед Челси порови в шкафовете си и измъкна мрежичка за коса, украсена с мазни сиви шайби. Мрежата представляваше суперпроводима паяжина, тънка като мъгла, която картографираше полетата и на най-дребната мисъл. Шайбите бяха керамични магнити, които къпеха мозъка в излъчвани от самите тях полета. Приставките на Челси се свързваха с излъчвателната станция, която играеше с интерферентните влияния между двете части.

— Навремето просто за поставяне на магнитите е била нужна машина с размера на баня… — Челси ме положи да легна на кушетката и опъна мрежичката по черепа ми. — Това е единственото действено чудо, което може да се постигне с преносим инструмент като този. Можем да намерим горещи места, и дори да ги жегнем, ако имат нужда от жегване, но ТМС^[11] ефектите изчезват след известно време. Трябва да ходим до клиника, ако ще го правим постоянно.

— И какво точно ще търсим? Потиснати спомени?

— Не съществуват подобни неща — тя ми се ухили успокоително, но с твърде зъбата усмивка. — Има само спомени, които сме избрали да пренебрегнем или един вид да мислим около тях, ако ме разбираш какво искам да кажа.

— Мислех си, че ще ме даряваш с щастие. Защо…

Тя притисна пръст към устните ми.

— Вярваш или не, Сигнусчо, хората понякога избират да скрият дори и добри спомени. Например ако ти е харесало нещо, което не смяташ, че е редно. Или… — тя целуна челото ми — ако не смятат, че заслужават да бъдат щастливи.

— Значи ще търсим…

— Гърнето с меда. Не можеш го разпозна, докато не гребнеш от него. Затвори очи!

Тихо бръмчене начена някъде между ушите ми. Гласът на Челси ме водеше през мрака.

— Имай предвид, че спомените не са като исторически архиви. Те са импровизации, честно казано. Много от нещата, които свързваш с дадено събитие, може всъщност да са погрешни, без значение колко ясно си ги спомняш. Мозъкът има забавния навик да си създава измишльотини. Да вкарва разни детайли след събитието. Но това не значи, че спомените ти не са верни, ясно? Те са честно отражение на начина, по който виждаш света и всеки един от тях е използван за оформление на начина, по който го виждаш. Но те не са снимки. Те са като импресионистични картини. Ясно?

— Ясно.

— А! — възкликна Челси. — Ето нещо интересно!

— Какво?

— Функционален клъстер. Използва се много на ниско ниво, но не достатъчно да проникне в съзнателната същност. Да видим сега какво ще стане, ако…

И ето ме на десет годинки, бях се прибрал вкъщи рано и тъкмо бях влязъл в кухнята, в която се носеше миризма на изгоряло масло и чесън. Татко и Хелън се караха в съседната стая. Капакът на кухненската ни кофа за боклук беше оставен отворен, което само по себе си стигаше да включи майка ми на високи обороти. Но те се караха за нещо друго; Хелън искаше „само онова, което е най-добро за нас“, а татко казваше, че „си има граници и не е това начинът да постигнеш своето“. А Хелън отговори, че „ти дори не знаеш какво е, толкова рядко си заедно с него“… и разбрах, че се карат за мен. Което само по себе си не беше необичайно.

Онова, което наистина ме уплаши беше, че за първи път татко удържаше линията на съпротивата.

— Не може да го насилваш да го взима. Особено без негово знание!

Баща ми никога не крещеше, гласът му беше нисък и равен както винаги, но по-студен, отколкото някога го бях чувал — и твърд като желязо.

— Това са пълни глупости — заяви Хелън. — Родителите винаги взимат решения от името на децата си, в техните най-добри интереси, особено когато става дума за медицински проб…

— Това не е медицински проблем! — този път татко повиши глас. — Това е…

— Не било медицински проблем! Дори за теб това е нова степен на отрицание! На сина ти му отрязаха половината мозък, ако не си забелязал! Да не смяташ, че след това ще се възстанови без помощ? Това да не е поредният лъч на коравата ти бащинска любов? Защо просто не спрем да го храним и поим, и да се свърши!

— Ако му бяха нужни мю-опиоиди, щяха да му ги предпишат!

Стиснах здраво зъби при сблъсъка с непознатата дума. Нещо малко и бяло надничаше от отворената кофа за боклук.

— Джим, бъди разумен. Той е толкова дистанциран, че понякога дори не ми говори!

— Казаха, че ще отнеме време.

— Над две години? Няма нищо лошо да помогнеш на природата да си вземе своето, мъничко, не става дума дори за нещо от черния пазар! Препаратът се продава в аптеката, за Бога!

— Не е в това въпросът.

Празна кутийка от лекарство. Това беше изхвърлил единият от двамата, преди да забрави да затвори капака. Измъкнах я от кухненските отпадъци и прочетох етикета наум.

— Може би въпросът е, че някой, който едва ли се задържа у дома и три месеца в годината, има проклетите нерви да съди моите родителски умения! Ако искаш да разполагаш с думата за това, как го възпитавам, тогава по-добре вземи изпълни някое родителско задължение! А дотогава просто ми се махай от главата!

— Да не си посмяла да тъпчеш сина ми с този боклук отново! — нареди баща ми.

Бързо-привързвин™ Формула IV

Промотори на мю-опиоидните рецептори

Стимулант на любовта към мама

„Подсилва връзката между майката и детето от 2042 г.“

— Така ли? И как точно ще ме спреш, нищожество такова? Не можеш дори да отделиш време да видиш какво става в собственото ти семейство; да не мислиш, че ще ме контролираш какво правя чак от шибаната си орбита? Да не мислиш, че…

Внезапно от дневната спряха да се разнасят други звуци, освен хриптене. Надникнах зад ъгъла.

Баща ми беше хванал Хелън за гърлото.

— Мисля — изръмжа той, — че ако се наложи, мога да ти попреча да причиняваш каквото и да е повече на Сири. Според мен си наясно с това.

След това тя ме видя. После и той. И когато татко свали ръка от гърлото на мама, изражението му бе напълно неразгадаемо.

Но нямаше начин да се сбърка нейният триумф.

* * *

Бях скочил от кушетката, здраво стиснал в ръка мрежестата шапка. Челси стоеше ококорена пред мен, пеперудата на бузата й — неподвижна като смъртта.

Челси ме хвана за ръката:

— О, Боже! Толкова съжалявам!

— Ти… ти видя ли го?

— Не, разбира се, че не. Устройството не чете мисли. Но беше очевидно… че не е щастлив спомен.

— Не беше чак толкова зле.

Усещах остра, безтелесна болка някъде наблизо, като мастилено петно на бяла покривка. След минутка го фиксирах: забити в устната ми зъби.

Челси поглади рамото ми с длан:

— Наистина се стресира много. Жизнените ти показатели бяха… Добре ли си?

— Да, разбира се. Нищо особено… — усещах вкус на сол. — Интересно ми обаче едно нещо.

— Питай.

— Защо би искала да ми причиниш подобно нещо?

— Защото сега можем да го премахнем, Сигнус. Това е смисълът на процедурата. Каквото и да е то, каквото и да не ти харесва в него, вече знаем къде се намира. Можем да се върнем там и да го изтрием с едно щракване на пръстите. И след това ще разполагаме с няколко дни да го ликвидираме завинаги, ако решиш, че така искаш. Просто си сложи отново шапката и…

Тя ме обгърна с ръце и ме придърпа към себе си. Ухаеше на пясък и на пот. Обожавах аромата й. Поне за малко се чувствах на горе-долу сигурно място. За малко се чувствах така, сякаш в следващия момент дъното няма да изчезне изпод краката ми. Не знам защо, но когато бях с. Челси, аз имах значение.

Искаше ми се да ме прегръща завинаги.

— В никакъв случай — заявих.

— Не? — тя примигна и вдигна очи към лицето ми. — Защо винаги си на отрицателна вълна?

Свих рамене: