Питър Уотс
Слепоглед (18)

Това, което не ни убива, ни прави по-странни.

Тревър Гуудчайлд^[1]

— И все пак, нямате право на глас! — заяви Сарасти.

Нямаше да освободим затворниците си. Прекалено рисковано беше. Тук, в безконечната пустош на Оорт, нямаше място за принципи като „живей и остави и другите да живеят“. Все едно какво бяха сторили Другите и какво не бяха — мислете за това, което биха могли да сторят, ако бяха съвсем малко по-силни. Мислете за това, което можеше да се случи, ако бяхме пристигнали толкова бавно, колкото са ни очаквали. Поглеждате към „Роршах“ и може би виждате ембрион или развиващо се дете, може би дори пришълец отвъд границата на разбираемото, но той не е виновен, не и по презумпция. Но какво ще стане, ако го гледате с неправилна нагласа? Какво ще стане, ако наблюдавате всемогъщ смъртоносен Бог, планетоубиец, но още недовършен? Уязвим само сега, само за още малко?

Тази логика не следваше вампирската витиеватост, не боравеше с многоизмерни черни кутии, които да карат хората да разперват ръце и да се предават. Нямаше извинение за провала в опитите да се намери недостатък на доводите на Сарасти — с изключение на факта, че това бяха доводи без недостатъци. Което правеше положението още по-ужасно. Останалите, знаех го, биха предпочели просто да приемат нещо на доверие.

Но Сарасти предлагаше алтернатива на залавянето и освобождаването — такава, че я бе сметнал за очевидно по-сигурна. Изискваше се акт на вяра да се приеме този довод, най-малкото; по всякакви разумни мерки той граничеше със самоубийство.

Сега „Тезей“ раждаше с цезарово сечение. Този път потомството бе твърде масивно, за да мине през канала в края на гръбнака. Корабът ги изплюваше като измъчван от запек, направо в склада — огромни чудовищни твари, настръхнали от дула и антени. Всяко се издигаше три до четири пъти човешки бой и представляваше чифт масивни кубове с ръждив цвят, всяка тяхна повърхност — заразена с топография. Разбира се, преди окончателната мобилизация, бронираните щитове щяха да скрият по-голямата част. Панделки тръби и проводници, резервоари за муниции и остри като перки на акули редици радиаторни плавници — всички щяха да изчезнат под гладките огледални щитове. На повърхността щяха да останат само няколко островчета забележителности — комуникационни портове, двигателни дюзи, комплексни мерници. И оръжейните дула, естествено. Тези чудовища плюеха огън и сяра от половин дузина усти всяко.

Но за момента те представляваха просто гигантски механични ембриони, полуоголени, с равнини и ъгли, образуващи контрастен пъзел от светлина и сенки под бялото сияние на складовите лампи.

Обърнах се към входа:

— Това сигурно ще смали доста субстратните ни купчини.

— Покриването на кораба със защитна обшивка беше по-лошо — Бейтс наблюдаваше конструирането през предназначен за това екран, вграден направо в преградната стена на Цеха. Упражняваше се вероятно — щяхме да загубим приставките си веднага, щом орбитата се променеше.

— Доста сме обеднели обаче. Може да се наложи да грабнем някоя местна скала в скоро време.

— Ха! — погледнах пак към склада. — Смяташ ли, че ще е необходимо?

— Няма значение какво мисля аз. Ти си умно момче, Сири. Защо не се досетиш сам?

— За мен има значение. Това означава, че има значение за Земята.

[Което би могло и да означава нещо, но само ако Земята даваше командите.]

Известно количество субтекст беше достъпно, независимо колко дълбоко в системата си нагазил.

Опитах се да се възползвам.

— Какво ще кажеш за Сарасти и Капитана, а? Някакви мисли?

— Обикновено не си толкова прям.

Това си беше вярно.

— Просто, нали знаеш, че Сюзън беше онази, която спипа Свивчо и Разгъвчо да си почукват по стената?

Бейтс се намръщи, като чу имената.

— И?

— Ами на човек може да му се стори странно, че „Тезей“ не го е забелязал първи. Особено предвид това, че квантовите компютри би следвало да са особено успешни в областта на сравняването на образци.

— Сарасти изключи квантовите модули от мрежата. Бордовият компютър работи в класически режим още отпреди да влезем в орбита.

— Защо?

— Шумна околна среда. Твърде голям риск за декохеренция. Квантовите компютри са крехки.

— Не може бордовият да не е защитен. „Тезей“ има дебел щит.

Бейтс кимна:

— Поне доколкото е възможно. Но идеалният щит води до идеална слепота, а това не е точно кварталът, където би желал да ходиш със затворени очи.

Всъщност беше. Но схващах гледната й точка.

Схващах и другата й гледна точка, онази, която не изказа на глас.

[Пропуснал си го. Нещо, което си седи на открито в КонСенсус, където всеки може да го види. Ама че невероятен синтезист си!]

— Предполагам, че Сарасти знае какво прави — признах, напълно наясно, че той би могъл да ни слуша. — Досега не е грешил, поне доколкото знаем.

— Поне доколкото можем да знаем — поправи ме Бейтс.

— „Ако можеш да поставяш под съмнение вампира, нямаше да се нуждаеш от вампир…“ — припомних си на глас.

Бейтс се усмихна леко:

— Айзък беше добър човек. Но невинаги може да се вярва на рекламата.

— Така ли? — попитах, но Аманда вече си мислеше, че е казала твърде много. Така че метнах кукичката, подсладена с точната доза скептицизъм и недоверие: — Сарасти знаеше къде ще намерим онези криволячовци. Изчисли ги почти до метър, в целия онзи лабиринт.

— Предполагам, че това изисква някакъв процент свръхчовешка логика — призна майорката, мислейки, че аз съм толкова невероятно тъп, че направо не можеше да повярва.

— Какво?

Бейтс сви рамене:

— А може и просто да е осъзнал, че щом „Роршах“ сам си отглежда екипажа, ще се натъкваме на още обитатели всеки път, когато пробием. Без значение къде се приземим.

КонСенсус избибипка в моето мълчание.

— Орбиталните маневри започват след пет — обяви Сарасти. — Приставките и безжичните протези ще са офлайн след деветдесет. Това е всичко!

Бейтс изключи дисплея.

— Ще продължа процеса тук от мостика. Илюзия за контрол и тъй нататък. Ти?

— Отивам в палатката си, струва ми се.

Събеседничката ми кимна, стегна се да скочи и се поколеба.

Каза ми:

— Между другото, да.

— Моля?

— Попита ме дали стрелковите платформи са ни нужни. Точно сега, мисля си, се нуждаем от всичката защита, която можем да получим.

— Значи смяташ, че „Роршах“ може да…

— Хей, той вече ме уби веднъж.

Бейтс нямаше предвид радиацията.

Кимнах внимателно:

— Това сигурно е било…

— Абсолютно безподобно. Не би могъл да си го представиш… — майорката си пое дъх и издиша. Добави: — Може би няма и нужда! — след което отплува нагоре по гръбнака.

* * *

Кънингам и Бригадата се занимаваха в БиоМед, с трийсет градуса разстояние помежду им. И двамата ръчкаха пленниците ни по своя собствена методика. Сюзън Джеймс цъкаше безразлично по клавиатура, нарисувана на бюрото й. Прозорци от двете страни гледаха към Свивчо и Разгъвчо.

Докато Джеймс пишеше, по плота на бюрото скролваха фигури с вид на формички за сладки: кръгове, трискелиони^[2], квартет паралелни линии. Някои пулсираха като абстрактни малки сърчица. В далечната си кошара Свивчо посегна с колебливо пипало и цъкна нещо в отговор.

— Някакъв прогрес?

Сюзън поклати глава:

— Отказах се от опитите да разбера езика им. Съгласна съм на пиджин^[3]…

Тя почука една икона. Свивчо изчезна от прозореца си; на негово място изникнаха редици йероглифи. Половината символи се гърчеха или пулсираха, повтаряйки се циклично: бунт на танцуващите драскулки. Другите просто седяха неподвижни.

— База с иконки — Джеймс махна с ръка в посока на дисплея. — Фразите съществително-глагол са рендвани като анимирани версии на самите съществителни. Криволячовците са радиално симетрични, така че подреждам модификаторите в кръг около централния елемент. Надявам се така да им е по-удобно.

Нов кръг глифи изникна под този на Джеймс — отговорът на Свивчо, както предположих. Но нещо в системата не хареса онова, което видя. Иконките заблестяха в отделен прозорец; ярък брояч изписа „500 вата“ и се задържа. На екрана Свивчо се загърчи. Протегна треперещите си кокалести ръце и упорито зачука по клавиатурката си.

Джеймс отклони очи.

Появиха се нови глифи. Петстотинте вата се смениха с нула. Свивчо се върна към обичайния си ритъм — пиковете и върховете в телеметрията му се изгладиха.

Лингвистката издиша.

— Какво стана? — попитах.

— Погрешен отговор…

Тя се включи в потока на Свивчо и ми показа изображението, което го беше препънало. На екрана се редуваха пирамида, звезда, опростена рисунка на криволячо и „Роршах“.

— Беше глупаво, беше просто… подгряващо упражнение всъщност. Накарах го да наименува обектите в прозореца — Джеймс се засмя тихо и без хумор. — Това е проблемът с функционалните езици, нали знаеш — ако не можеш да го посочиш, не можеш да говориш за него.

— И какво каза той?

Тя посочи първата спирала на Свивчо:

— Има многостен, звезда, „Роршах“.

— Липсва криволячото.

— Схвана го втория път. Но все пак, такава грешка от същество, което може да мисли по-цветисто от вампир… странно! — Сюзън преглътна. — Предполагам, че дори криволячовците бъркат, когато умират.

Не знаех какво да кажа. Зад гърба ми Кънингам мърмореше двуредовата си мантра под нос — едва чуто, но неспирно.

— Юка казва… — Сюзън се спря и поде отново. — Нали се сещаш за слепогледа, който получавахме от време на време в „Роршах“?

Кимнах и се зачудих какво ли е казал Юка.

— Очевидно същото нещо може да се случи и с другите сетива. Може да получиш слепоосезание, слепообоняние, също и слепослух…

— Това си е глухота.

Тя поклати глава:

— Всъщност не е, нали? Не повече, отколкото слепогледът е истинска слепота. Нещо в главата ти все пак поема цялата информация. Нещо в мозъка все пак вижда и чува, макар че ти нямаш… представа за това. Не и докато нещо не те накара да гадаеш, или не възникне заплаха. Тогава просто получаваш наистина силното чувство, че трябва да се дръпнеш от пътя, а пет секунди по-късно автобус минава през мястото, където си стоял. По някакъв начин си научил, че той идва. Просто нямаш представа как си го узнал.

— Шантава работа — съгласих се.

— Тези криволячовци… те знаят отговорите, Сири. Те са интелигентни, знаем, че са. Но се получава така, сякаш те не знаят, че знаят, освен ако не ги нараним. Сякаш страдат от слепоглед, разпростиращ се върху всички сетива.

Опитах се да си го представя: живот без никакви усещания, без никаква активна представа какво става около теб. Опитах се да си представя подобен вид съществуване, без да полудея.

— Мислиш ли, че това е възможно?

— Не знам. Приеми го просто като… ами като метафора.

Нашата лингвистка не си вярваше. Или не знаеше. Или не искаше аз да разбера.

Би трябвало да съм в състояние да позная. Тя следваше да ми е прозрачна.

— В началото си мислех, че просто се съпротивляват — обясни Джеймс, — но защо биха го правили?

Блесналите й, умолителни очи просеха отговор.

Нямах такъв. Нямах ни най-малка представа. Извърнах се встрани от Сюзън Джеймс, само за да открия, че така се оказвам лице в лице с Робърт Кънингам: Кънингам мърморещия, чиито пръсти почукваха върху интерфейсите по бюрото, вътрешните му очи бяха ослепени, зрението му — ограничено до картинките, които КонСенсус рисуваше във въздушното пространство или запращаше на плоски повърхности, които всички можеха да видят. Лицето на Кънингам оставаше изпразнено от чувства, каквото си беше и преди; останалата част от тялото му се тресеше като муха в паяжина.

Нищо чудно сравнението да се окажеше твърде точно. Всички бяхме в паяжината. „Роршах“ надвисваше вече на едва девет километра от нас — толкова близо, че би могъл без чужда помощ да затъмнява целия Бен, ако ми стигнеше смелост да погледна навън. Бяхме се плъзнали в такава безумна близост и бяхме паркирали тук. Там навън „Роршах“ се развиваше като живо същество. Вътре в него израстваха живи същества, връзваха плод в някакъв демоничен механичен субстрат, като медузи. Онези смъртоносни, празни коридори, по които бяхме пълзели, изплашени от посадените в главите ни сенки — те вероятно вече се пълнеха с криволячовци. Всички тези стотици километри нагънати тунели, коридори и зали. Пълнеха се с армия.

Това беше по-безопасната алтернатива на Сарасти. Това беше пътят, който следвахме, понеже той смяташе, че ще е твърде опасно да освободим затворниците. Бяхме навлезли толкова дълбоко в магнитосферата, че се налагаше да изключим собствените си вътрешни приставки; макар че влиянието на „Роршах“ беше в пъти по-слабо тук, отколкото вътре в структурата, кой знае дали извънземните нямаше да ни сметнат за твърде съблазнителна мишена — или твърде голяма опасност — на такова разстояние? Кой знае кога биха могли да решат да пуснат някой невидим пик през сърцето на „Тезей“?

Всеки импулс, способен да пробие щитовете на кораба, несъмнено би изпържил нервната система на „Тезей“ — заедно с жиците в главите ни. Предполагам, че петима души в мъртъв кораб биха имали маргинално по-голям шанс за оцеляване, ако мозъците им не искрят на тъмно, но се съмнявам, че подобно състояние щеше да подобри кой знае колко ситуацията. Сарасти очевидно бе пресметнал вероятностите по различен начин. Беше изключил дори антиевклидовата помпа в собствената си глава и се уповаваше на ръчно инжектиране, за да запази себе си от късо съединение.

Свивчо и Разгъвчо бяха по-близо до „Роршах“ дори и от нас. Лабораторията на Кънингам беше напълно откачена от кораба; сега се носеше на няколко километра от най-близките шипове на артефакта, дълбоко в гънките на магнитното му поле. Ако за нормализиране на обмена на веществата си криволячовците се нуждаеха от радиоактивен магнетизъм, това беше максималното количество, което ще получат: глътка от полетата, но не и свобода. Щитовете на лабораторията бяха с динамична фина настройка, за да балансират медицинската необходимост спрямо тактическия риск, поне доколкото данните позволяваха. Балонът на пленниците се носеше на наблюдателния прицел на новородените ни оръдейни кули, стратегически позиционирани от двете страни. Тези съоръжения можеха да изпепелят лабораторията за секунда. Вероятно можеха да разрушат и всичко, което тръгне към нея.

Не бяха способни да изпепелят целия „Роршах“, разбира се. Вероятно нищо не би могло.

От трудно достъпен до неуязвим. Поне доколкото знаехме, изграждането на извънземната структура не беше завършило. По идея „Тезей“ все още можеше да предприеме нещо спрямо носещия се под нас артефакт, стига — разбира се — да решахме какво да бъде то. Сарасти не споделяше с нас. Всъщност не си спомнях кога за последно сме виждали вампира в плът. Вече няколко смени той се беше уединил в палатката си, говорейки само през КонСенсус.

Всички бяха на ръба, а пътуващият хищник се бе спотаил.

Кънингам си мърмореше, боцкайки непознатите му контролни копчета с непривикнали пръсти, ругаейки собствената си тромавост. Стимули и реакции се лееха чрез лазерите през шест километра йонизиран вакуум. Вечноприсъстващата никотинова пръчица висеше от единия ъгъл на устата на биолога, поради липса на свободна ръка. От време на време пепелта падаше и се понасяше полека към вентилаторите.

Той заговори, преди да се обадя аз.

— Всичко е в КонСенсус — а когато не си тръгнах, допълни, все още без да ме поглежда. — Намагнетизираните частици се подредиха веднага щом преминахме челния фронт на вълните. Клетъчните мембрани започнаха да се поправят. Пленниците вече не се разпадат толкова бързо. Но оптимална за метаболизма им е вътрешната околна среда на „Роршах“. Тук навън, мисля, че сме способни само да забавим скоростта на умиране.

— Това все пак е нещо.

Кънингам изсумтя.

— Някои от парчетата се сглабят. Други… техните нерви са изпържени, без очевидна причина. Буквално. Сигнал протича между кабелите.

— Дали е резултат от изгниването им? — попитах.

— И все не успявам да догодя до равновесие уравнението на Арениус^[4], заради цялата тази нелинеарност при ниски температури. Предекспоненциалните стойности са напълно прецакани. Все едно, че температурата няма значение или… о, мамка му!

Някаква критична стойност бе преминала предвидената граница на един от дисплеите му. Кънингам погледна нагоре по барабана и понижи глас:

— Трябва ми друга биопсия, Сюзън. Някъде централно.

— Какво? О, само секунда…

Джеймс поклати глава и напечата кратка спирала икони, безразлична досущ като пленниците, които управляваше. На един от прозорците на Кънингам Свивчо разгледа знаците й с изящно разкрасената си кожа. Секунда-две продължи да се носи безразлично. После сви тези от ръцете си, които се намираха откъм стената и така отвори свободно пространство за инструментите на Кънингам.

Той извика два от тях от дупките им като хватателни змии. Първата се разгъна в клиничен повърхностен тестер; втората представляваше заплаха от насилие в случай на глупава съпротива. Едва ли беше необходима. Слепогледи или не, криволячовците се учеха много бързо. Свивчо оголи корема си като жертва, подлагаща се на неминуемо изнасилване. Кънингам се туткаше; дистанционните инструменти се сблъскаха и за момент се заплетоха. Той изруга и опита отново, всяко движение крещеше разочарованието му. Разширеният му фенотип беше ампутиран — някога самият дух в машината, сега биологът представляваше просто поредният натискащ копчета идиот и…

… и внезапно нещо щракна. Повърхностите на Кънингам се завихриха до прозрачност право пред очите ми. Внезапно можех почти да си го представя.

Той се справи втория път. Връхчето на машината му се изстреля напред като нападаща змия и се дръпна бързо, почти твърде бързо да го проследи човешко око. Вълни цвят бликнаха от раната на Свивчо като кръгове в неподвижна вода, предизвикани от падането на камък.

Кънингам сигурно си мислеше, че е прочел нещо по лицето ми.

— Помага, ако се стараеш да не мислиш за тях като за хора — сподели.

За първи път можех да прочета и подтекста му, ясен и остър като счупено стъкло… [Разбира се, ти не мислиш по този начин за никого…]

* * *

Кънингам не обичаше да го водят за носа. Да го манипулират.

Никой не го обича. Но повечето хора не смятат, че точно с това се занимавам. Те не знаят до каква степен ги предават телата им, когато чета техните мисли. Когато говорят на глас, те го правят, защото искат да се доверят; мислят си, че ако не говорят, значи пазят мненията си в тайна. Следя ги толкова отблизо, напасвам всяка дума така, че никоя система да не се почувства използвана — и въпреки това, по някаква причина, подходът ми не работеше при Робърт Кънингам.

Мисля, че просто съм моделирал погрешната система.

Представи си, че си синтезист. Занимаваш се с поведението на системи при техните повърхности, разделяш машинарията отдолу от отраженията отгоре. Това е тайната на твоя успех: разбираш системата посредством разбиране на границите, които я съдържат.

Сега си представи, че се сблъскаш с някой, който е пробил дупка в тези граници и е протекъл извън тях.

Плътта на Робърт Кънингам не можеше да го събере. Задълженията му го изтегляха извън тази торба с месо; тук в Оорт, топологията му се бе разпръснала по целия кораб. В определена степен същото важеше за всички ни — Бейтс и роботите й, Сарасти и лимбичната му връзка, дори приставките на КонСенсус в главите ни разсейваха малко, разгръщаха ни в тънък пласт отвъд границите на собствените ни тела. Но Бейтс само задвижваше роботите си; никога не се вселяваше в тях. Четворната бригада може да цъкаше едновременно няколко системи на обща дънна платка, но всяка си имаше собствена ясно разграничима топология и те изплуваха само поотделно. А Сарасти…

Е, Сарасти беше съвсем друг вид чудовище, както се оказа.

Кънингам не просто работеше посредством дистанционните си уреди; той се измъкваше в тях, носеше ги като тайна самоличност, която да скрие кекавото му човешко тяло. Беше пожертвал половината си неокортекс за шанса да вижда рентгенови лъчи и да вкусва формите, криещи се в клетъчни мембрани, беше насякъл тялото си, за да се превърне в преходна връзка с множество други тела. Късчета от него се криеха в сензорите и манипулаторите покрай кошарите на криволячовците; ако изобщо се бях сетил да погледна към лабораторния подбарабан, щях да съзра жизненоважни елементи във всяка част от оборудването. Кънингам представляваше същия топологически пъзел като останалите ми спътници, просто половината му парченца бяха скрити в машините. Работех с непълен модел за него.

Съмнявам се някога да се е сгъвал до такава степен. Като погледна назад, виждам ярка ненавист към себе си на всяка запомнена повърхност. Но в чезнещите години на двайсет и първи век единствената алтернатива, която виждаше той, бе животът на паразит. Кънингам просто бе избрал по-малкото зло.

Сега дори това му бе отнето. Заповедите на Сарасти го бяха откъснали от собствените му сетива. Той вече не чувстваше данните в червата си, налагаше се да ги интерпретира, стъпка след мъчителна стъпка, през екрани и графики, които редуцираха възприятията му до плоско и празно късогледство. Ето ви система, травматизирана чрез множествени ампутации. Ето ви система с отрязани очи, уши и език, принудена да се препъва и да опипва пътя си покрай вещи, които някога е обитавала, чак до сърцевината. Внезапно нямаше къде да се скрие и всички тези разпратени надалеч парченца на Робърт Кънингам се търкулнаха обратно в плътта му, където най-сетне можех да ги видя.

Грешката от самото начало бе изцяло моя. Бях толкова съсредоточен върху моделирането на други системи, че бях забравил за човека, който извършва моделирането. Болните очи са като бич за ясното зрение: болните предпоставки могат да те заслепят не по-зле, а и не стигаше просто да си представя, че съм Робърт Кънингам.

Едновременно с това трябваше да си представя и че съм Сири Кийтън.

* * *

Разбира се, това само поставяше друг въпрос. Ако предположението ми за Кънингам беше вярно, защо номерът ми сработваше с Айзък Спиндъл? Той беше също толкова разпилян, колкото и наследникът му.

Не отделях много време за размисъл тогава. Спиндъл си беше отишъл, но нещото, което го уби, още беше тук, висеше право пред кърмата: голяма подуваща се загадка, която във всяка една секунда можеше да реши да ни смаже. Бях повече от леко зает.

Сега обаче, твърде късно да сторя каквото и да е по въпроса, мисля, че може и да знам отговора.

Може би номерът ми не сработваше и спрямо него, не и в действителност. Може би той просто прозираше манипулациите ми толкова лесно, колкото и Кънингам. Но вероятно просто не му пукаше. Може би можех да го чета, защото той ми позволяваше. Което идва да каже, че — и не мога да намеря друго обяснение, което да пасва — той просто ме е харесвал, въпреки всичко.