Ю Несбьо
Пръц-прахът на доктор Проктор (6)

Шеста глава
Маестро Мадсен и училищният оркестър на Дьолген

Мадсен стоеше във физкултурния салон с протегнати напред ръце, а пред него се намираха двайсет деца и младежи от оркестъра на Дьолген. Стискаше палката между десния показалец и палеца, докато останалите му осем пръста стърчаха на всички страни. Затворил очи, за миг той се откъсна от шведската стена, от изтъркания паркет, от неприятната миризма на гумени постелки и се пренесе в препълнена концертна зала във Венеция. На тавана светеха кристални полилеи, по балконите ръкопляскаха празнично облечени хора. Мадсен отвори очи.

— Готови? — кресна той и сбърчи нос, та тъмните пилотски очила да не се свлекат от носа му.

Защото, за разлика от госпожа Струбе Мадсен имаше къс и дебел нос с черни пори.

Нито едно от двайсетте лица пред него не изразяваше готовност, но и никой не възрази. Затова Мадсен започна да отброява като пред изстрелване на ракета:

— 4-3-2-1!

Размаха диригентската палка като вълшебна пръчица и училищният оркестър на Дьолген засвири. Е, не като ракета, а по-скоро като влак, който потегля с пръхтене и пуфтене. Барабаните, както обикновено, започнаха да думкат, преди Мадсен да е казал „едно“. Сега диригентът чакаше да се включат и останалите инструменти. Разнесе се вой на тромбон. Една валдхорна изблея фалшиво в опит да произведе мажорен тон, после два кларнета съумяха да изсвирят почти еднаква мелодия. Двамата тромпетисти, близнаците Трюлс и Трюм Тране, си бъркаха в носа. Най-сетне и Петра успя да извади звук от тубата си, а Пер удари пробно с палките по големия барабан.

— Не, не, не! — извика обезсърчено Мадсен и размаха палката, ала точно като влака, и оркестъра на Дьолген не можеше лесно да го спреш, щом вече е набрал скорост.

Музикантите се опитаха да сложат край на изпълнението. Звукът приличаше на шум от изсипани върху пода вилици и лъжици. Тряс! Бум! Бааам!

В един момент все пак настъпи тишина, прозорците на физкултурния салон престанаха да се тресат и Мадсен си сложи пилотските очила.

— Скъпи приятели, ще ми кажете ли колко време остава до Седемнайсети май?

Всички мълчаха.

— Какво ли очаквам? — изпъшка Мадсен. — Та вие дори не знаете коя песен изпълняваме. Какво свирим, Трюм?

Трюм извади пръста от носа си и погледна въпросително брат си.

— Е, Трюлс, ще помогнеш ли на Трюм?

Трюлс се почеса по гърба с тромпета и прикова присвитите си очи в стойката за ноти.

— Дъждът ми намокри партитурите, господин Мадсен. Нищо не се вижда.

— Ясно. Свирим „Да, обичаме тази страна“. Националният химн на Норвегия. За бога, само Лисе ли може да чете ноти? Нима никой друг не е способен да изсвири вярно поне един тон?

Лисе се сви зад кларнета, смутена от пронизващите я погледи на останалите. Тя знаеше отлично какво означават те: „Дори Мадсен да те хвали, не се заблуждавай, че ще се сприятелиш с нас“. По-скоро точно обратното.

— Ако до Седемнайсети май нещата не се оправят, ще се наложи да отменим лятното турне — отсече диригентът. — Не желая да ставам за смях пред десетки мои колеги, ясно ли е?

Мадсен видя как по лицата на музикантите се изписа смайване. За тях новината прозвуча шокиращо, защото диригентът говореше непрекъснато за големия фестивал в Айдсвол и всички очакваха пътуването с огромно нетърпение. Той обаче не виждаше друг изход, освен да го отмени. Още от самото начало им даде ясно да разберат, че при него, Николай Амадеус Мадсен, с оркестъра шега не бива. Само ако се случеше чудо, музикантите от Дьолген щяха да изпълнят мелодия, сравнима с дрънченето на музикален триъгълник. А понеже диригентската палка на Мадсен за жалост не беше магическа пръчица, чудеса не се очакваха.

— Отначало — въздъхна той и вдигна палката. — Готови?

В никакъв случай. Всички се взираха във вратата на съблекалнята точно зад гърба на Мадсен. Раздразнен, той се обърна, но не видя никого. Отново погледна оркестъра и понечи да започне отброяването, ала му се стори, че все пак до вратата мярна фигура, едва забележима над пода. Пак се обърна, свали си слънчевите очила и погледна дребното рижаво момченце.

— Какво търсиш тук? — попита грубо диригентът.

— Няма ли първо да ме попитате как се казвам? — Момчето показа стария си смачкан тромпет. — Името ми е Бюле. Свиря на тромпет.

— Вече имаме двама тромпетисти — скастри го Мадсен и се обърна към оркестъра. — В момента репетираме. Напусни салона, ако обичаш.

— Няма ли да ме прослушате как свиря?

— Не!

— Само малко…

Бюле вдигна тромпета и сви устни като за целувка.

— Не! Не! Не! — изрева Мадсен, целият пламнал. Удари се няколко пъти по бедрото с палката. — Аз съм творец! Композирал съм маршове за големия оркестров фестивал във Венеция, а сега дирижирам училищна група музикални инвалиди. Не ми трябва още един такъв! Ясно? Въъън!

— Хм — удиви се Бюле. — Този тон ми заприлича на ла. Притежавам отличен музикален слух. Проверете с камертона и ще се убедите.

— Явно не само не умееш да разпознаваш тоновете, ами си и напълно глух! — Мадсен се разтрепери и от възмущение от устата му се разхвърчаха пръски. — Затвори вратата от външната й страна и не се връщай повече! Нали не си въобразяваш, че някой оркестър ще вземе толкова дребен музикант най-малкото защото… защото…

— … защото няма да се вижда дори нашивката на униформата му — допълни Бюле. — Медалите му ще се влачат по пода, няма да вижда нотите на стойката, а шапката ще му пада върху очите.

Бюле се усмихна невинно на Мадсен. Диригентът се приближи към него с големи крачки.

— Защото няма да вижда къде върви — продължи Бюле. — И най-ненадейно ще се озове на улица „Акерова“, докато останалите от оркестъра вече ще маршируват по главния булевард.

— Точно така! — извика Мадсен, отвори вратата и изхвърли Бюле навън.

После я затръшна под носа му и се върна до стойката си за ноти. Забеляза доволните, ухилени физиономии на Трюлс и Трюм. Вдигна палката.

— И така, свирим „Да, ние обичаме тази страна“ — напомни диригентът.