Ю Несбьо
Пръц-прахът на доктор Проктор (17)

Седемнайсета глава
Живот в канализацията. Тръбата

Бюле падаше свободно. Беше се пускал по разни водни пързалки в аквапарковете, но сегашното усещане коренно се различаваше. Тялото му летеше като торпедо към дълбините на земята, а после внезапен завой на тръбата го изстреля наляво; след това — надясно и пак надолу. Бюле се чувстваше като каубой върху див жребец от вода. Не можеше да го обуздае. Само извика:

— Иии-ха!

В тръбите с оптимален диаметър навлизаше оптимално количество вода, което оптимално омекотяваше падането и триенето по завоите. Водата носеше Бюле все по-надолу и по-надолу и въпреки сгъстяващия се мрак и засилващ се студ той се забавляваше чудесно. Осветяваше с тялото си вътрешността на тръбите и изобщо не обръщаше внимание, че целият е мокър и зъзне. Напълно разбираше защо плъхът, който попадна в килията им, е преплувал толкова голямо разстояние и се е покатерил до тоалетната им: ами че спускането по тези тръби представляваше по-вълнуващо преживяване и от най-екстремното влакче в увеселителен парк!

При всеки завой на тръбите Бюле падаше стремително и усещаше гъделичкане в стомаха. Молеше се пътешествието му никога да не свършва. Но и то си имаше край. Той настъпи доста неочаквано. Стените на тясната тръба изчезнаха, Бюле полетя с корема надолу и видя как нещо черно се приближава със светкавична скорост. Черното нещо се удари в него. Или, по-точно, Бюле се удари в черното нещо. Досега историята на канализационната система в Осло не познаваше по-неприятно пльосване. По стените се разхвърчаха пръски кафява вода, тампони и използвана тоалетна хартия. И как само пареше! Бюле имаше чувството, че лежи потопен по лице в нагорещен тиган.

Изправи се и установи, че водата му стига само до кръста. Огледа се. Като изключим проблясващата зелена светлина, която струеше от тялото му, наоколо цареше непрогледен мрак. Най-сетне плясъкът на отпадната вода утихна и настъпи пълна тишина. Ау, как гадно вонеше! Разнасяше се непоносима смрад и авторът на тази книга ви съветва да постъпите като Бюле: той се помъчи да не мисли за нея.

„За какво си мислех преди малко“, зачуди се той, защото вече не мислеше за миризмата. „А, да, трябва да намеря шахта.“

И Бюле нагази в канализационната система, за да търси изход.

За съжаление не е лесна работа след залез-слънце да намериш капак на шахта в канализацията по простата причина, че слънчевите лъчи вече не минават през малките отвори на капаците. Бюле светеше, ала не достатъчно, за да огрее и шахтите над главата си. Той обаче реши да не се отказва.

След продължително и изморително ходене долови съскане. „Сигурно идва от някоя шахта“, помисли си той. Тук, долу, не се чуват такива звуци. Кой би съскал в канализационната система?

И все пак Бюле не се чувстваше напълно сигурен. Приближи мястото, откъдето идваше звукът, а сърцето му се разблъска в гърдите. Биеше все по-силно…

Зави зад един ъгъл и спря. Застана неподвижно и притаи дъх. В живота си не беше стоял по-неподвижно.

Защото му се стори, че вижда нещо.

Нещо, което проблесна в периферията на кръга, описван от зелената светлина на Бюле. Редица твърде бели, твърде остри и най-вече твърде големи зъби. В канализационната система на Осло не би трябвало да има толкова големи и остри зъби. Такива има само в река Амазонка и в околностите й. И на една страховита снимка на страница 121 в „Животни, които ти се иска да не се бяха раждали“. Такива зъби има само в устата на най-голямата и най-страшната змия удушвач на света: анакондата.

Понеже Бюле бе прочел главата за анакондата преди доста време, спомените му бяха избледнели, но сега в съзнанието му мигом изплува всяка дума от дебелата, стара книга. Той осъзна, че се намира в беда. Първо, защото стоеше потопен до кръста в онова, което в книгата на дядо му наричаха любимата среда на анакондата: водата. Е, в тази вода имаше примеси, но пак си беше вода. Второ, защото в момента представляваше прозрачно тяло, което излъчва зелена светлина и следователно беше несъмнено най-очебийното създание в канализационния свят на Осло. И, трето, защото дори да не светеше като светулка, пак нямаше къде да се скрие.

Бюле просто замръзна на място. Отново се разнесе съскане. Зъбите проблеснаха на светлината. Намираха се в най-огромната паст, която Бюле бе виждал през живота си. Разположени от двете страни на ужасяващата паст, двете зли очи на анакондата се взираха в Бюле, а в устата на звяра трепереше раздвоен червен език. Бюле се принуди да признае, че дори страховитата снимка на страница 121 в книгата не отразява достоверно вида на звяра. Защото на живо змията беше много, много по-противна и зловеща. Зиналата й паст се приближаваше към него с безпощадна бързина.

Сега змията се кани да изяде Бюле и вие вероятно се надявате, че в последния момент ще се случи нещо, някакво чудо, каквото се случва единствено в книгите, и то в мига, когато сигурна смърт заплашва героя. Такова чудо обаче не се случи и Бюле, десетгодишен, със светещо тяло, потъна в огромната паст на анакондата само два дни преди националния празник на Норвегия, Седемнайсети май.

Кръглата луна се скри зад облак над улица „Оръдейна“, сякаш и тя не смееше да наблюдава престъплението.

До оградата на доктор Проктор стояха Трюлс и Трюм.

— Голям кеф е да влизаш в чужди къщи — прошепна Трюлс.

— Да, голям кеф — съгласи се Трюм.

Макар че шепнеха, гласовете им се чуваха доста силно. Облаците закриха луната и хвърлиха сенки, които пробягаха по буренясалата градина все едно са грамадни мъже с шапки и палта.

— Искаш ли аз да пазя отвън, докато ти влезеш да вземеш пръц-праха? — предложи Трюлс.

— Я млъквай! — тросна се Трюм и се вторачи в леко наклонената, потънала в мрак дървена къща.

На дневна светлина домът на доктор Проктор изглеждаше малък, ала в тъмнината сякаш бе пораснал.

— Страхуваш ли се поне малко? — попита Трюлс.

— Никак — отвърна Трюм. — А ти?

— Изобщо. Само се питах дали теб те е страх.

— Ела — подкани го Трюм и се покатери по оградата.

Озоваха се в двора на учения, спряха и се ослушаха. Чуваше се единствено скрибуцането на щурци с объркан дневен режим и шумоленето на крушовото дърво. Под поривите на вятъра стените на къщата пукаха и проскърцваха като гърди на старец, който разказва потънали в забрава истории за призраци.

Близнаците нагазиха в избуялата трева. Трюлс чуваше ударите на сърцето си. Май и Трюм. Стигнаха до вратата на мазето и Трюм вдигна щангата тип „кози крак“.

— Почакай! — прошепна Трюлс. — Първо провери дали е заключена.

— Идиот! — процеди Трюм. — За какъв го мислиш този учен? Едва ли е толкова глупав, че да държи пръц-прах, дето струва цяло състояние, в отключено мазе!

— Откъде си толкова сигурен?

— Искаш ли да се обзаложим?

— Залагам едно пликче с пръц-прах.

— Добре.

Трюлс натисна дръжката на вратата и дръпна. И знаете ли какво стана? Оказа се, че вратата всъщност е била… заключена!

— По дяволите! — ядоса се Трюлс.

— Ура! — ликуваше Трюм.

После набоде върха на щангата между вратата и рамката и натисна.

Чу се пукане. Още веднъж.

— Почакай! — спря го Трюлс.

— Стига де, пак ли? — изпъшка Трюм.

— Погледни прозореца.

Трюлс обърна глава нататък и отслаби натиска върху щангата.

— Счупен е. Сигурно някой палавник е хвърлил камък.

— Или някой крадец ни е изпреварил.

Покатериха се и влязоха през прозореца. Запалиха фенерите.

Конусовидните лъчи се плъзнаха по най-различни апарати, епруветки, бидони, цилиндри, маркучи, стъкленици и стар мотоциклет с кош и спряха върху два огромни буркана.

— Прах! — прошепна Трюлс.

Приближиха се и осветиха етикетите. Бяха надписани с красиви букви със завъртулки. Опитите на госпожа Струбе да ги научи да пишат така се бяха оказали безрезултатни и при Трюлс, и при Трюм.

— „Обикновен пръц-прах на доктор Проктор“ — засрича Трюм.

— „Прах за пръцконавти“ — прочете Трюм на другия етикет. — „Да се съхранява на места, недостъпни за деца“.

— Хе-хе — изхили се Трюлс.

— Хо-хо — засмя се Трюм. — Татко ще остане доволен.

— И ще си имаме плувен басейн. Ела, братле.

Грабнаха по един буркан и се измъкнаха по пътя, по който бяха дошли.

Видя ги единствено луната, докато надничаше изплашено между бързащите облаци.

А може би и още един човек в червената къща отсреща. Пердетата зад прозореца на втория етаж се размърдаха леко.