Метаданни
Данни
- Серия
- Доктор Проктор (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Doctor Proctor’s Fast Powder, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от норвежки
- Ева Кънева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Еми (2014)
Издание:
Ю Несбьо. Пръц-прахът на доктор Проктор
Норвежка. Първо издание
ИК „ЕМАС“, 2013
Илюстрации: Пер Дюбвиг
Оформление на корицата: Борис Драголов
ISBN: 978-954-357-251-9
История
- — Добавяне
Осемнайсета глава
Второ, още по-голямо бягство
Слънцето изгря над Осло и Акеровата крепост. Там цареше небивала суматоха.
— Какво? — изръмжа комендантът. — Барутът от Шанхай е изчезнал?
— Вчера следобед по време на разтоварването, шефе — докладва напетият, но видимо притеснен гвардеец.
— Изчезнал? Как сте го допуснали?
— Според докера го изяла змия удушвач, шефе.
Разгневеният глас на коменданта разтресе стъклата на прозорците в комендантския кабинет:
— Да не ми казваш, че някаква змия е изяла цял сандък с барут?
— Не аз, докерът ми го каза и сега аз ви предавам неговите думи, шефе.
Лицето на коменданта пламна, а коремът му се изду. Гвардеецът се опасяваше да не избухне всеки момент.
— Стига си шикалкавил! Този недодялан глупак е изпуснал сандъка във водата, така ли е? Знаеш ли какво означава това, драги мой артилеристе?
Артилеристът знаеше отлично какво означава: за пръв път от над сто години насам няма да има тържествен залп в чест на краля. Хората от Стрьомста до Полша, а защо не и до Мадагаскар, щяха да се подиграват на малкия северен народ, да го вземат на подбив и да му измислят имена, близки до „Норвегия“: лорвеги, форвеги, спорвеги и така нататък. Тези имена вероятно не звучат обидно на норвежки, но например на мадагаскарски вероятно означават ужасни неща.
— И какво ще правим сега? — попита артилеристът.
Като голям червен балон, спукан внезапно, комендантът се свлече върху стола, удари чело о писалището и остана в тази поза. Мъчеше се да каже нещо, но устните му само се мърдаха неразбираемо, опрени о плота на писалището.
— Какво? — попита артилеристът.
Комендантът вдигна съвсем леко глава.
— Казах, че не зная какво ще правим.
А слънцето грееше и се усмихваше, все едно нищо не се е случило. Не беше прилично да се държи толкова весело в такъв ден. Нека накратко обобщим положението:
Барутът на коменданта изчезна. Бюле попадна в търбуха на змия удушвач. Доктор Проктор се озова в затвора. А подлото семейство Тране открадна праха му.
Защо тогава Лисе, радостна и безгрижна, свиреше на кларнета си в оркестъра на Дьолген, докато в ранни зори маршируваха по улиците на града в деня преди Седемнайсети май? Дали бе забравила всичките си проблеми? Или просто Лисе не е такава, за каквато я мислим, и не я е грижа за приятелите й? А възможно ли е да знае нещо, което ние не знаем?
Не е изключено, ала ние с вас също имаме една тайна: анакондата изяде Бюле. А освен нас и змията удушвач това го знаеше само Бюле.
„Намирам се в търбуха на змия удушвач“, мислеше си той в мрака. Намираше се в тялото на звяр, което се движеше и се гърчеше и от всички страни капеше течност. Бюле още се чувстваше вцепенен след преминаването през гърлото на змията, но вътре, в корема й, поне имаше повече място, а и той беше още непокътнат. Точно това обаче беше въпрос на време, защото на страница 129 от „Животни, които ти се иска да не се бяха раждали“ беше прочел, че капещата течност представлява разяждащ храносмилателен сок. Под въздействието му тялото на Бюле постепенно щеше да се разпадне на съставните си части. Това се бе случило с клетника, чиято метална пластина за нашийник бе намерил през нощта.
Малко преди действието на фосфоресциращия прах да премине, Бюле успя да прочете гравираното име върху плочката: Атила. Само тя беше останала от жертвата на змията. Храносмилателният сок вече бе започнал да нагрява подметките на Бюле и в ноздрите му нахлу остра миризма на изгоряла гума. Почти сигурно го очакваше бавна и мъчителна смърт. Почти сигурно с всяка секунда се стопяваше надеждата змията да кихне или да хлъцне и да го изплюе. Съвсем сигурно обаче беше едно: Бюле трябваше да измисли нещо, и то веднага.
Така и направи.
Извади от джоба си плика с праха за пръцконавти на доктор Проктор.
Змията удушвач Ана Конда се стресна и се събуди. Сънуваше все същия сън, както винаги. Плува заедно с майка си в приятните топли води на река Амазонка сред пирани, крокодили, отровни змии и други добри приятели. Радва се като чучулига. Една нощ обаче я хващат в мрежа, вадят я от водата и я пренасят в леденостудена страна, където се озовава в зоомагазин. Един ден в магазина влиза дебело момче с баща си. Бащата се нахвърля върху собственика и му показва следи от ухапване по ръката на сина си. После момчето вижда змията и лицето му грейва. То бута баща си, сочи му змията и вика: „Ана Конда!“. Ето така кръщават змията, макар Ана Конда да е женско име, а змията да е мъжка! Или поне така си мислеше тя.
И така Ана Конда се озовава в клетка в квартал „Святата ливада“. Хранят я с някакви бели, кръгли и хлъзгави топчета с вкус на риба, а момчето мушка пръчки в клетката. Това се бе случило преди повече от трийсет години, но Ана Конда продължаваше да се стряска от ужасни кошмари и щеше да се събужда плувнала в студена пот, ако змиите удушвачи се потяха. После си отдъхваше, защото не се намираше в апартамент в квартал „Святата ливада“, а в уютна, топла канализационна тръба под центъра на Осло.
Всъщност по време на престоя й при дебелото момче веднъж то забрави да заключи клетката и Ана Конда се измъкна през отворения прозорец на спалнята. Пролази по водосточната тръба и се озова на улицата, където след дълго лутане и няколко истерични писъка на минаващи покрай нея жени намери хлабав капак на улична шахта. Първата вечер в канализационната и отточна тръбопроводна система на Осло змията прекара, свита на кълбо в един ъгъл, изплашена до смърт. Бързо се окопити и още на следващия ден започна да прави като повечето анаконди: душеше животни и ги ядеше. Тук се намираха в изобилие норвежки плъхове, прилепи и обикновени мишки. Не беше като в Амазонка, но нямаше от какво да се оплаче. Наскоро дори похапна истински монголски воден плъх.
След като надебеля и порасна, Ана Конда вече не душеше плячката си, а направо я гълташе. Така не губеше време и енергия. Змията си спомняше думите на майка си, че било белег на лоши трапезни обноски, ако поглъщаш храната, без предварително да си я удушил, но тук, в канализацията, никой не я виждаше какво прави. Затова Ана Конда веднага погълна малкото светещо парче месо с рижа коса. Сега обаче я обзе усещането, че не е постъпила много умно, защото от съня й я изтръгна надигаща се струя въздух, която напираше да излезе през устата й. Коремът й заплашваше да избухне. Ана Конда се опасяваше да не би храната да изхвръкне. Затова стисна устни. Тялото й се надуваше неудържимо. Ана Конда стегна челюсти. Тялото й заприлича на огромен балон с формата на наденица и продължаваше да набъбва. Змията обаче не се предаваше: изяденото си е изядено. Наду се толкова, че черните й люспи вече стържеха стените на отточната тръба. Челюстите я заболяха. Едва издържаше. А натискът отвътре се усилваше.
Не можеше да се сдържа повече…
Направо не…
Не успя!
Устата на Ана Конда зейна и тя се оригна. Не, не говорим за обикновено оригване, а за оглушителен грохот, който разтърси до основи югозападната част от центъра на Осло. Ана Конда последва съдбата на надут балон с форма на наденица, чийто отвор пускаме изведнъж: тя излетя като ракета в канализационната система на Осло. Фиууу! Същинска граната, изстреляна от дулото на артилерийско оръдие. Скоростта се увеличаваше, а след няколко наносекунди змията излетя от тръбата и се озова под пристана. Продължи над фиорда и се стрелна към небето. И точно като неуправляем балон тялото й правеше резки, непредвидими завои насам-натам, придружавани от шумен пърдящ звук. Когато най-сетне въздухът излезе от змията, тя се приземи върху един бор някъде във фиорда на Осло, подобно на наядена от молци лъвска кожа.
Легнал по гръб, Бюле се носеше по водата в канализацията като кафяво ако, гледаше нагоре и се смееше. Смехът му отекваше сред мрежата от тръби. Беше свободен! Само около минута след като погълна праха за пръцконавти, се изстреля като снаряд от устата на анакондата. Как да предположи, че ще се радва да попадне в канализационна тръба!
Но не след дълго смехът му секна. Проблемите му не свършваха с излизането му. Змията удушвач съвсем скоро щеше да намери начин да се върне в канализацията. Налагаше се бързо да се махне оттам. Но как?
Огледа се, за да измисли как да се измъкне. Не се виждаше нито една табела с надпис „изход“. Сред полумрака само един дървен сандък се поклащаше във водата. Покатери се върху него и започна да гребе към вътрешността. Или по-скоро в обратна посока. Бюле нямаше представа накъде се движи.
След двайсетминутно гребане край какви ли не ъгли, той все още нито знаеше къде се намира, нито как да намери изход. Престана да гребе. Ослушваше се напрегнато и му се стори, че долови слаб звук. Не, не му се причуваше, наистина се разнесе звук. Усили се. Превърна се в ужасен шум като от сгромолясващи се сгради, самолетна катастрофа и деня на Страшния съд, взети заедно. Грохотът проникваше до мозъка на костите му и би изплашил самия дявол. Бюле отгатна безпогрешно, че шумът предвещава приближаването на оркестъра от Дьолген.
Започна да гребе с всички сили към посоката, от която идваше шумът, зави зад два ъгъла и наистина видя светъл лъч от улична шахта. Придвижи се до металната стълба, закрепена вертикално, и погледна нагоре. Стълбата щеше да го изведе на светло. Съзря долната част на капака. Скочи върху стълбата и започна бързо да се катери. Преполови пътя и погледна надолу. Сърцето му подскочи и той веднага си обеща повече да не го прави. Просто понякога е по-добре да не знаеш колко нависоко си се изкачил.
Стигна върха на стълбата и чу как училищният оркестър се отдалечава. Подложи рамо под капака и натисна с всичка сила. Опита втори път. За съжаление доктор Проктор се оказа прав: с голи ръце не можеш да помръднеш и на сантиметър капаците на шахтите в този град. А Бюле бе изгълтал всичкия прах за пръцконавти, не беше останало нищо. Иначе щеше да запрати металния капак в небето.
— Помощ! — викаше той, колкото му глас държи. — Помооощ!
Най-отвратителната оркестрова музика на Северното полукълбо заглъхна, но минаващите по улицата автомобили заглушаваха виковете на Бюле.
— Помощ! Помощ! — крещеше Бюле. — Тук долу има анаконда и се кани да ме излапа за обяд!
Бюле знаеше, че никой няма да му повярва, но какво значение имаше, щом и бездруго никой не го чуваше?
Стоя така, увиснал на ръцете си, докато го заболяха, и вика, докато прегракна и от гърлото му излизаше само хрипкаво хъхрене. Обезсърчен от неуспеха, Бюле слезе по стълбата и се свлече капнал от умора върху дървения сандък. После се изправи и започна да се ослушва за съскането на змията удушвач. Междувременно забеляза, че лъч светлина, процеждащ се от шахтата, осветява няколко дълбоки дупки в сандъка. Дупките бяха пробити от големи и много остри хищни зъби. Бюле обърна внимание и на надписа с червени букви върху капака: „ВНИМАНИЕ! СИЛНО ИЗБУХЛИВ БАРУТ СЪС СПЕЦИАЛЕН СЪСТАВ ОТ ШАНХАЙ ЗА ВЕЛИКИЯ, ИЗВЕСТЕН ПОЧТИ В ЦЯЛ СВЯТ ЗАЛП В АКЕРОВАТА КРЕПОСТ В ЧЕСТ НА КРАЛЯ“.
„Божичко“, слиса се Бюле.
Да, ама какво от това?
„Я чакай малко“, досети се той.
А може би…
Бръкна в задния си джоб и извади сдъвканата кибритена клечка, с която Трюлс искаше да му плати за пликчето с пръц-прах. Тя, разбира се, беше влажна и почти пречупена надве, но на върха й все още червенееше сяра.
Бюле вдигна клечката срещу слънчевата светлина и усети как кожата на ръката му се нагрява. В главата му изникнаха два въпроса. Първо: колко време е необходимо да държиш влажна кибритена клечка под лъчите на майското слънце, за да изсъхне достатъчно, та да успееш да я запалиш? И второ: за колко време една анаконда ще преплува от фиорда на Осло дотук?
Веднага ще ти кажа отговора. За тези две неща е нужно еднакво време. С други думи, за да се изсуши кибритена клечка, трябва точно един час и четири минути, а анакондата може да се придвижи от фиорда на Осло до канализационната система само за час и три минути. След час и три минути ръката на Бюле започна да умалява и да трепери от продължителното протягане към слънцето. В същия миг чу добре познатото съскане.
О, не, помисли си Бюле, понеже смяташе, че един престой в търбуха на змията удушвач му е достатъчен за двайсет и четири часа.
Драсна главата на клечката о металната вътрешност на тръбата, но не се случи нищо.
Съскането се чуваше все по-близо.
Бюле повтори опита. След като драсна пак клечката, червената сяра изпука, но не се запали.
И Бюле се вторачи ужасен в огромната розова паст на най-голямата анаконда, която бе виждал през живота си. Змията се подаваше иззад ъгъла и той разбра, че с него вече е свършено: шансовете на едно рижо момче да се спаси все пак са ограничени.
За последен път драсна клечката о стената.
Изпука и просъска. Запали се.
Без да губи и секунда, Бюле светкавично пъхна клечката в една от дълбоките дупки на сандъка, пробити от острите зъби на змията. Върхът й остана отгоре. После Бюле се гмурна и с всички сили заплува под водата. За пръв път се зарадва, че в канализацията се носят какви ли не гадни миризми и звярът вижда и надушва само мръсотия.
Кибритената клечка гореше и пламъкът се разпространяваше все по-надолу. Накрая обхвана горната част на сандъка и стигна до силно възпламеняемия, специален барут от Шанхай.
За втори път в рамките на един и същи ден експлозия разтърси центъра на Осло до основи. На улица „Свердрюп“ един капак на улична шахта излетя във въздуха. Шофьорите удариха спирачки, минувачите се вцепениха на тротоара и приковаха ужасени погледи в кратера на улицата. След капака през отвора излетяха дървени стърготини и нечистотии от канализацията. После нищо. Накрая оттам изпълзя едно съвсем дребно, рижо, мокро до кости момче. Поклони се на ужасените очевидци и запретна ръкави.
После се надвеси над отвора, изплю мръсната вода и извика:
— Яж ми плюнката, червей такъв!
Обърна се към пешеходците и към собствениците на магазини, наизлезли на улицата да видят какво става. Шофьорите бяха свалили прозорците на автомобилите си.
— Казвам се Бюле! — извика момчето и сложи ръце на кръста си. — Някой иска ли да изрази мнението си по въпроса?
Ала хората по улица „Свердрюп“ само се взираха с удивление в това странно създание, изникнало от земните недра.
— И аз така си мислех — заключи дребосъкът, плю още веднъж и отпраши нанякъде.