Ю Несбьо
Пръц-прахът на доктор Проктор (1)

Първа глава
Новият съсед

През месец май слънцето, след като известно време свети над Япония, Русия и Швеция, изгря и над Осло. Осло е мъничка столица в неголяма страна на име Норвегия. Слънчевите лъчи мигом озариха жълтия, скромен по размери дворец, където живее крал, чието мнение не е от особено значение, и Акеровата крепост.

Там слънцето огря старите оръдия, насочени над фиорда на Осло, лъчите му проникнаха през прозореца в кабинета на коменданта, после се плъзнаха по най-външната порта и накрая влязоха в най-страховитата килия, наречена Мъртвешката тъмница. Тук затваряха само най-опасните и най-закоравели престъпници в страната.

Килията беше празна, ако не броим един ратус норвегикус — ще рече малък норвежки плъх, който си вземаше сутрешен душ в тоалетната. Слънцето се издигна малко по-нависоко и огря група деца от училищен духов оркестър. С цената на множество репетиции те се бяха научили да стават рано и да си обличат боцкащите униформи, а сега се упражняваха да маршируват и да свирят почти в ритъм, защото наближаваше Националният празник на Норвегия, а на този ден всички училищни оркестри от цялата страна ставаха в ранни зори, обличаха си боцкащите униформи и започваха да свирят почти в ритъм.

Слънцето се издигна още малко по-високо и огря дървения пристан във фиорда на Осло, където току-що акостира кораб от китайския град Шанхай. Дъските на пристана се олюляваха и проскърцваха под забързаните крачки на носачите, които тичаха напред-назад и разтоварваха стоките от кораба. Сноп слънчеви лъчи проникнаха през дъските и се насочиха към отточна тръба, подаваща се под пристана във водата.

Един-единствен слънчев лъч проникна в мрачната вътрешност на отточната тръба и се отрази в нещо бяло, мокро и страшно остро. Удивително приличаше на зверска паст. Ако човек знае това-онова за влечугите, но иначе не се отличава с остър ум, би си помислил, че наднича в осемнайсетзъбата уста на най-голямата и най-страшната змия удушвач на света — анакондата. Едва ли обаче някой е чак толкова глупав. Защото всички сме чували, че анакондите живеят в джунглата, в реки като Амазонка в Бразилия, а не в каналите, пресичащи надлъж и нашир подземията на този мирен малък град на име Осло. Анаконда в отточна тръба? Осемнайсет метра мускули за удушаване на жертвата, паст с размерите на спасителен пояс и зъби като на сладоледена фунийка, обърната обратно? Ха, ха! Как ли пък не!

Слънцето грееше над тихата улица „Оръдейна“. Лъчите му падаха върху червена къща, където комендантът на Акеровата крепост закусваше със съпругата и с дъщеря си Лисе. Отсреща лъщеше жълта къща — там живееше най-добрата приятелка на Лисе. Ала тя се премести в град Сарпсборг и жълтата къща опустя. Лисе се почувства още по-самотна, отколкото беше, преди приятелката й да си замине. На „Оръдейна“ нямаше други деца, с които да си играе.

Единствените деца в квартала се казваха Трюлс и Трюм Тране — близнаци, две години по-големи от Лисе — обитаваха огромната къща с три гаража в долната част на улицата. През зимата двамата братя замеряха малката й червенокоса глава с твърди като камък снежни топки. А когато ги попита дали искат да играят с нея, те я отъркаляха в снега. Натъркаха лицето й със сняг с твърдите си заледени ръкавици и я нарекоха с какви ли не обидни имена: Лисе-Изкъпи-се, Пръдливка-Миризливка, Тетка Съседка. Сега вероятно се питаш защо Лисе не се оплака на родителите на двамата близнаци от ужасно невъзпитаните им деца. Но ти изобщо не познаваш бащата на Трюлс и Трюм, господин Тране — сърдит дебелак, по-пълен дори от бащата на Лисе, и много, много по-сприхав. И поне десеторно по-богат. Понеже беше заможен, господин Тране смяташе, че на никого не му е работа да му обяснява каквото и да било, още по-малко — как да възпитава децата си!

А за да е толкова богат, господин Тране си имаше причина: навремето бе отмъкнал важно изобретение под носа на клетия му създател. Изобретението представляваше ужасно тежък, ужасно мистериозен и ужасно загадъчен материал, използван главно за направата на здрави, непоклатими затворнически стени. Със спечелените от изобретението пари господин Тране построил огромната си къща с три гаража и си купил хамър. Хамърът е грамадна, ядосана кола, направена, за да я използват по време на война. Хамърът заемаше почти цялото платно на „Оръдейна“ и изпускаше във въздуха мръсни газове, но господин Тране нехаеше по въпроса, защото му харесваше да кара големи, яростни коли. А освен това знаеше, че дори да блъсне някого по невнимание, колата му е много по-голяма и другият шофьор ще пострада по-лошо.

За щастие в последно време Трюлс и Трюм нямаха възможност да тормозят Лисе, защото слънцето отдавна бе разтопило снега по „Оръдейна“ и огряваше градините, всички раззеленени и добре поддържани. С изключение на една. Тя беше обрасла с бурени, сива и потънала в храсталаци, но въпреки всичко се усмихваше, защото имаше две крушови дървета и малка, леко наклонена настрани къща, някога вероятно боядисана в синьо. Независимо от многото изпадали тухли все още изглеждаше стабилна. Там живееше мъж, когото съседите по „Оръдейна“ виждаха твърде рядко. Лисе го поздрави няколко пъти и той й се усмихна. Усмивката напомняше на градината му: обрасла, сива и рошава.

— Какво е това? — изръмжа комендантът, когато оглушително ръмжене на мотор наруши сутрешното мълчание. — Да не е проклетият хамър на господин Тране?

Жена му протегна врат през кухненския прозорец:

— Не, прилича на товарен микробус.

Лисе, иначе безупречно възпитано момиче, стана от масата, без да помоли за разрешение и без да си е изяла закуската в чинията. Дори не благодари за храната. Втурна се по стълбите. Майка й имаше право. Пред празната жълта къща паркира микробус с надпис „БЪРЗИ И БЕСНИ“. Започнаха да свалят кашони с багаж.

Лисе слезе по стълбите и се скри зад така нареченото ябълково дърво до оградата, за да наблюдава отблизо какво става. Мъже в работни гащеризони пренасяха мебели, лампи и големи, противни картини. Лисе забеляза как единият носач показа на колегата си смачкан тромпет, оставен върху голям кашон. Засмяха се. За съжаление Лисе не видя онова, което се надяваше да зърне: кукли, малък велосипед, чифт къси ски. А това означаваше само едно: новите съседи нямат деца или поне нямат дъщери, връстници на Лисе. Тя въздъхна.

В същия миг чу глас:

— Здрасти!

Огледа се озадачена, но не видя никого.

— Здрасти!

Лисе вдигна очи към дървото — по думите на баща й било ябълково, ама досега не бе раждало ябълки. Е, сега поне започна да говори.

— Не там — обади се пак гласът. — Тук!

Лисе се повдигна на пръсти и надникна от другата страна на оградата. Видя дребно момче с рижа коса. Не, не просто рижа, а яркочервена. И момчето не беше дребно, а направо миниатюрно, със съвсем мъничко личице, две малки сини очички, а между тях — едва забележимо чипо носле. Единствено луничките по лицето му бяха по-едри.

— Казвам се Бюле — представи се то. — Какво ще кажеш?

— За кое? — изненада се Лисе.

— За името Бюле. Не се среща често.

Лисе се замисли.

— Не зная — отрони тя.

— Чудесно — усмихна се момчето. — Римува се с „муле“, но повече няма да обсъждаме името ми. Става ли?

Лисе кимна. Момчето мушна десния си показалец в лявото си ухо.

— А ти как се казваш?

— Лисе.

Докато разговаряха, показалецът на Бюле се въртеше в кръг. После момчето извади пръста от ухото си, огледа го, кимна със задоволство и го избърса в панталона си.

— Не се сещам коя дума се римува с Лисе — призна той. — Късметлийка си.

— В къщата на Ана ли се местиш?

— Не зная коя е тази Ана, но ще живеем в онази жълта съборетина.

Бюле посочи с палец през рамото си.

— Ана е най-добрата ми приятелка — обясни Лисе. — Отиде да живее в Сарпсборг.

— Ау, че далече! — възкликна Бюле. — Особено като става дума за най-добра приятелка.

— Така ли? Според Ана не било чак толкова далеч. Каза ми да тръгна по магистралата на юг, ако реша да й гостувам.

Бюле поклати глава с мрачна физиономия.

— Да, намира се на юг, но се съмнявам, че магистралата стига дотам. Сарпсборг се намира в Южното полукълбо.

— Южното какво? — ужаси се Лисе.

— Полукълбо — повтори Бюле. — А това означава, че се намира от другата страна на земното кълбо.

— Ау — слиса се Лисе и продължи, след като поразмисли: — Според татко на юг е топло през цялата година и сега Ана сигурно се къпе в морето и зиме, и лете.

— Нищо подобно — възрази Бюле. — Сарпсборг се намира далеч на юг, близо до Южния полюс. Там цари кучи студ. По покривите живеят пингвини.

— Значи в Сарпсборг вали сняг цяла година? — стресна се Лисе.

Бюле кимна, а Лисе потръпна от ужас. Той стисна устни и изпусна между тях сгъстения въздух. Прозвуча като пръцкане. Лисе смръщи вежди, защото се сети за Пръдливка-Миризливка.

— Заяждаш ли се с мен? — попита навъсено тя.

— Не, просто репетирам — поклати глава Бюле. — Свиря на тромпет. Нужно е непрекъснато да се упражнявам, дори когато не държа тромпет.

Лисе наклони глава и го огледа. Съмняваше се, че Бюле казва истината.

— Лисе, отиди да си измиеш зъбите, преди да тръгнеш за училище — долетя сърдитият глас на баща й.

Той си бе облякъл синята комендантска униформа и големият му корем се поклащаше, докато вървеше към вратата.

— Сутринта от Шанхай е пристигнал кораб с барут за оръдията, затова довечера ще закъснея. Да бъдеш послушно и добро момиче.

— Разбира се, татко — отвърна Лисе, която постоянно беше послушна и добра.

Лисе знаеше отлично, че дните, когато пристигаше барут за оръдията, винаги са специални. Корабът бе обиколил половината земно кълбо и заслужаваше да се отнасят към него с голяма предпазливост и уважение, още повече че щяха да използват барута за великия, известен почти в цял свят залп, произведен в Акеровата крепост в чест на краля навръх Националния празник, Седемнайсети май.

— Тате, знаеш ли, че Сарпсборг се намира на Южното… ъъъ полукълбо?

Комендантът спря и се намръщи.

— Кой ти каза?

— Бюле.

— Кой?

Тя посочи с ръка.

— Бюл… — започна тя, но млъкна, защото откри, че показва на баща си част от „Оръдейна“, където вече нямаше никакъв Бюле, а само най-обикновена улица.