Ю Несбьо
Пръц-прахът на доктор Проктор (16)

Шестнайсета глава
Голямото бягство

На следващата сутрин Лисе позвъни на вратата на жълтата къща. Отвори й Ева и я изгледа с присвитите си злобни очи, които святкаха гневно като двете наскоро избили по лицето й пъпки, и каза с тънък превзет глас:

— Бюле го няма, Лисе-Изкъпи-се.

— Зная. В затвора е.

— В затвора ли? — облещи се Ева.

— Да, в Мъртвешката тъмница.

— Мамо! — извика през рамо Ева. — Бюле бил в затвора!

Чу се как някой се спъна, изпусна нещо, падна и изруга.

— Не се ли притеснихте за Бюле? Не сте го виждали от цяло денонощие — удиви се Лисе.

— И без това е толкова дребен, че не го забелязвам. За мен няма нищо странно да не го видя няколко дни — вдигна рамене Ева. — Дори се зарадвах.

— Както и да е. Затворниците в Мъртвешката тъмница имат право на посещения само от най-близките, затова те моля да му предадеш това писмо от мен.

Лисе й подаде запечатан плик.

— Ще видим. — Ева грабна писмото от ръцете й. — Ако имам време.

 

 

Бюле и доктор Проктор хъркаха върху пода в килията си. Разбудиха ги кралски гвардеец и надзирател от затвора в черна униформа и шапка с голям, смешен пискюл.

— Олеле, проспахме най-важното — затюхка се Бюле и разтърка очи.

— Посетител за затворник номер 000002 — обяви грубо надзирателят.

— За мен ли? — сънливо попита Бюле. — Или за него?

— За теб. Той е номер 000001.

— Къде е? Къде е? — огледа се Бюле.

— Ето го — раздразнено посочи надзирателят към хъркащия професор.

— Не питам за него! А за плъха! Когато влизахте в килията, видяхте ли оттук да излиза плъх?

— Не съм забелязал такова нещо — отвърна надзирателят. — Ще приемете ли посетителя си, или не?

Бюле го последва. Минаха през всичките дебели, но сега отворени врати, през коридора, където лазерните лъчи бяха изключени, по моста, по стълбите, през зеещата тънка врата и влязоха в стаята за посещения. Там Ева, седнала на стол, дъвчеше дъвка.

— Здрасти — поздрави я изненадан Бюле и й се усмихна. — Радвам се, че дойде да ме видиш.

— Не исках, да знаеш — тросна се Ева. — Мама ме изпрати. Не се чувствала във форма за посещение в затвора. Нося ти писмо от онази тъпачка, съседското момиче.

— От Лисе ли? — Лицето на Бюле грейна и той взе плика, но забеляза, че е разпечатан. — Какво пише в него? — кисело попита той.

— Че откъде да зная? — попита невинно Ева.

Бюле прочете наум писмото и го мушна в джоба си.

— Какво представлява НАСА? — поинтересува се Ева.

— Нещо друго? — попита Бюле.

Ева изпуфтя и се изправи.

— Трябва да тръгвам, да не закъснея за училище. Приятен ден в затвора.

Отново отведоха Бюле зад многобройните решетки на затвора. Той подаде писмото на професора.

Доктор Проктор прочете на глас:

Лоши новини. Семейство Тране искат да проникнат с взлом в мазето на професора, да задигнат праха за пръцконавти, да го патентоват и да продадат изобретението на НАСА. Трябва да предприемем нещо. Лисе.

— Всичко е загубено — възкликна професорът. — Искат да ме измамят! Да откраднат изобретението ми.

— Лисе е права. Трябва да направим нещо, за да се махнем оттук.

— Да, но как? Плъхът изчезна.

— Не зная — замисли се Бюле. — Дайте ми писмото. Ще го пуснем в тоалетната, защото иначе има опасност да уличат Лисе в съучастничество и да я тикнат в затвора.

Бюле смачка листа и го хвърли в тоалетната. Пусна водата от казанчето. Водата шумя продължително и гръмко, преди хартиената топка да изчезне. После се разнесе само слабото съскане на казанчето. Бюле проследи с поглед потъването на топката и се почеса замислено по рижата глава. Представи си как водната струя отнася писмото по тръбите все по-надолу и по-надолу, докато то попадне в по-голяма отточна тръба в дълбоките подземия на града. А в тази отточна тръба сигурно се носи смрад и живеят много…

— Професоре, май току-що проумях къде се е дянал нашият приятел, плъхът — обяви Бюле.

— Наистина ли?

Бюле посочи тоалетната.

— Доплувал е дотук по отточните тръби и се е върнал пак там.

— Гадост! — Доктор Проктор стисна носа си с погнуса.

— Да, но водата от отточната тръба се излива в друга тръба и така нататък, докато стигне до море или до пречиствателна станция. А по пътя има стълби, които водят до улиците над тръбите, до шахти по булевардите на Осло. Разбирате ли ме, професоре?

Доктор Проктор, очевидно проумял посоката на разсъжденията му, го погледна с невярващи очи:

— Сигурно си полудял! — извика той.

— Не, не съм луд — засмя се Бюле. — Просто съм много умен и съвсем, съвсем дребен. Само дано съм достатъчно дребен.

— Не бива да го правиш! Няма да ти позволя!

— Напротив: ще ми позволите и ще го направя!

— Надзирателите непрекъснато надничат в килиите. Ще открият, че те няма.

— Ще почакаме да се свечери и ще се престорим, че си лягаме рано. Ще изгасим осветлението. А в закрилническата прегръдка на мрака…

 

 

Слънцето се търкулна по небето, а лъчите му огряха Осло. В града кипеше трескава подготовка за Седемнайсети май. Оставаха само два дни. Хората чистеха къщите си, садяха цветя в саксии, гладеха знамена и национални носии, припомняха си рецепти за традиционния яйчен крем и си тананикаха националния химн. А докато слънцето се спускаше към хребета Юлерн, мъжете на пристана разтоварваха последните сандъци от кораба от Шанхай.

Между талпите проникнаха слънчеви лъчи и се отразиха в лъскави черупки. Не само в обичайно полепналите върху стълбовете на пристана или по камъните на брега черупки, но и в черните движещи се черупки по гърба на животно, което се подаваше от тъмния отвор на отточна тръба. Това животно не беше виждало храна, откакто бе изяло жилавото месо на трийсет и пет годишния монголски плъх преди няколко дни.

То се размърда във водата. Чу скърцането на дъските. Видя подметките на чифт ботуши. Храна. Мъж, който носеше дървен сандък. Чудовището светкавично се надигна към стълбовете и ослепителната слънчева светлина, изправи се, олюля се над нещастника и чу как стъпките по пристана спряха. Звярът отвори уста, кръвожадните му зъби проблеснаха на слънчевата светлина и се разнесе писък. Ето така, от храната се очаква да пищи…

Чудовището се приготви да налапа плячката, но следобедното слънце печеше ниско и ослепително, а звярът не бе виждал светлина от дни. Хвърли се в атака на сляпо, захапа нещо, повлече го и тутакси изчезна във водата, а после — в отточната тръба. Храна! Докато плуваше през канализационната система на Осло, чудовището вече усещаше как от клетките в тялото му започват да се отделят храносмилателни сокове. И там, вътре, под лъч светлина, проникнал през една шахта, то спря, за да се наслади на плячката си. Но… Какво беше това? Вкус на дърво? Изплю храната. Всъщност изобщо не беше храна, а дървен сандък. Чудовището изсъска от ярост. Проклятие! Гадост! Ама че неприятно!

Неочаквано обаче чу нещо. В канализацията отекна писукане. Писукане на плъх? На норвежки плъх. Храна! И — хоп! — озверялото чудовище потъна в мрака и тръгна на лов. А дървеният сандък остана във водата. Благодарение на светлия лъч от шахтата се виждаше надписът с червени букви върху капака:

ВНИМАНИЕ! СИЛНО ИЗБУХЛИВ БАРУТ СЪС СПЕЦИАЛЕН СЪСТАВ ОТ ШАНХАЙ ЗА ВЕЛИКИЯ, ИЗВЕСТЕН ПОЧТИ В ЦЯЛ СВЯТ ЗАЛП В АКЕРОВАТА КРЕПОСТ В ЧЕСТ НА КРАЛЯ

Слънцето се спусна още по-ниско към хребета Юлерн и започна да потъва зад него. Последните слънчеви лъчи протегнаха дългите си бели пръсти над околността, сякаш слънцето се мъчеше да се вкопчи в нея и да се задържи. Още няколко минути лъчите огряваха района до улица „Оръдейна“, но после се предадоха и слънцето изчезна. Свечери се.

В единия от трите гаража на улицата Трюлс и Трюм наблюдаваха как господин Тране извади голяма щанга тип „кози крак“ от сандъчето с инструменти в черния хамър. Той вече им бе раздал по една качулка за обир от онези, които покриват цялата глава и лицето, и имат отвори само за очите и устата. Тези качулки са много подходящи за мразовито време и за влизане с взлом, например. Защото дори някой да те види как разбиваш вратата, няма как да те разпознае, освен, разбира се, ако не свалиш качулката.

— Ето така — показа господин Тране и заби щангата в процеп на вратата. — Така и после така.

— Ето така — повтаряха Трюлс и Трюм под качулките. — Така и после така.

Упражняваха се, упражняваха се и се мъчеха да попият уроците на баща си, но упражнението отне време, защото Трюлс и Трюм не бяха най-умните момчета на света. Не само че не бяха най-умните момчета на света, ами не бяха нито най-умните в Норвегия, нито в Осло, нито дори на улица „Оръдейна“. Най-умното момче на улица „Оръдейна“ в това време се намираше върху нар в Мъртвешката тъмница и се чувстваше по-притеснен от всякога. Тревогата му граничеше със страх. А Бюле, затворник номер 000002, изпитваше страх в много редки случаи.

— Какво правите? — попита той доктор Проктор.

Ученият си беше съблякъл палтото и сега, обърнал джобовете му, ги изтупваше внимателно над лист от бележника си.

— Мислех си какво ще правиш, като слезеш в канализацията. Там цари непрогледен мрак, а ти нямаш фенер. Сетих се, че в джобовете на палтото ми винаги има остатъци от разни прахове, които съм създавал. Виж какво намерих…

Бюле се приближи и погледна листа, покрит с тънък слой светлозелен прах.

— Познат ми е — кимна Бюле. — Това е светлозеленият прах на доктор Проктор. Държахте го в буркан в мазето. Представлява фосфоресциращ прах, от който светиш, но сте се провалили при създаването му.

— Вероятно съм грешал — отвърна ученият, прегъна внимателно листа надве така, че прахът се събра в гънката. — Отваряй устата!

Бюле се подчини. Отвори широко уста и доктор Проктор изсипа вътре праха.

— Ще изчакаме, докато започне да действа. А през това време… — Професорът изтупа и другия джоб на палтото върху листа.

— Това да не би да е…? — попита Бюле, забелязвайки малките светлосини зрънца върху изпъстрения с изчисления лист.

— Точно така — кимна доктор Проктор. — Това е прахът за пръцконавти. Жалко, че разполагаме с толкова малко количество от него.

— Но за какво ми е?

— Отворите на канализационната система са затворени с капаци. А те се много тежки и са здраво закрепени. За да излезеш, ще трябва…

— … да пръцна силно и да изстрелям капака в небето! — досети се най-умното момче на улица „Оръдейна“.

Ученият кимна и изсипа праха за пръцконавти в плика от писмото на Лисе.

— Но това количество ще стигне само за една-единствена мощна пръцня, така че внимавай да не го пропилееш.

— Няма — обеща Бюле, сгъна плика и го пъхна в джоба на панталона си.

Професорът го огледа внимателно.

— Лицето ти позеленя. Лошо ли ти е?

— Не — удиви се Бюле. — Но се чувствам леко… ъъъ… напрегнат.

— Добре, значи фосфоресциращият прах е започнал да действа. Да побързаме, преди ефектът му да премине.

Ученият отиде до вратата и сложи пръст върху ключа за осветлението. Поколеба се.

— Хайде де — подкани го Бюле.

Доктор Проктор въздъхна, изгаси светлината и в килията се възцари мрак. Но не непрогледен. Бюле виждаше как пред него проблясва зелена светлина. Само че не разбираше откъде идва. Докато не огледа тялото си.

— Виж ти! — извика той. — Прозрачен съм! Виждам си скелета!

— Излъчваш светлина. Не ти е нужен друг фенер. Побързай!

Бюле се покатери върху ръба на тоалетната чиния и скочи във водата, а наоколо се разхвърчаха пръски.

— Бррр — затрака със зъби той.

— Готов ли си? — попита доктор Проктор и погледна надолу към дребничкото, светещо момче, което газеше във водата на тоалетната.

— Готов съм.

— Поеми си дълбоко дъх и го задръж — посъветва го ученият.

— Прието!

Бюле си пое дъх и стисна носа си с пръсти. Доктор Проктор дръпна шнура на казанчето. Водата нахлу с къркорещ, хрипкав, шумолящ звук. После се разнесе равно свистене и ученият надникна в тоалетната чиния. Бюле вече го нямаше.