Ю Несбьо
Пръц-прахът на доктор Проктор (2)

Втора глава
Кози, страдащи от морска болест

Бюле чу думите на коменданта и реши и той да отиде на училище. Където и да се намираше то. Побърза ли, ще успее да закуси, да си намери раницата, ако е нужно, да си измие зъбите и пак да настигне някой, който знае пътя до новото училище.

Малчуганът се промуши между краката на носачите и влезе в новата къща. В кашон, оставен в коридора, намери тромпета си. Въздъхна с облекчение и го грабна. Пристигнал бе в новото жилище със сестра си и майка си предната вечер. Много се притесняваше носачите да не са забравили кашона с тромпета.

Внимателно долепи устни до мундщука.

— Тромпетът се целува като жена — обичаше да повтаря дядо му.

Бюле не беше целувал жена през живота си или поне не по този начин, право в устата. Честно казано, надяваше се да му се размине. Издуха силна струя въздух в тромпета и той изврещя като коза, страдаща от морска болест. Малцина са чували как врещи коза на кораб, но звукът беше същият.

Някой почука по стената. Бюле знаеше, че е майка му. Още не беше станала.

— Не сега, Бюле! Още е осем, спим.

Тя винаги казваше „спим“, макар че спеше сама в спалнята. Сега ще „спим“ и ще си „сварим“ кафе. Все едно баща му не беше починал и продължаваше да е с нея. Той наистина се намираше в малка кутия, която майка му изваждаше в отсъствието на Бюле. Съвсем малък, миниатюрен татко. Приличаше на бащата, когото Бюле бе виждал на снимка. „Миниатюрен“ означава нещо страшно малко и на хлапето му звучеше напълно логично да има миниатюрен баща, понеже не беше виждал по-дребно момченце от себе си.

Слезе в кухнята да си направи закуска. Нанесоха се едва вчера, ала той намери всичко необходимо, защото досега се бяха местили много пъти и вече знаеше къде да търси кухненските прибори и продуктите. Майка му оставяше чиниите в левия долап, приборите — в горното чекмедже, хляба — в долното.

Тъкмо се канеше да захапе дебела филия хляб със салам и някой му я измъкна от ръката.

— Как си, джудже? — попита Ева и отхапа филията там, където се канеше да я захапе Бюле.

Сестра му Ева, вече петнайсетгодишна, ставаше заядлива, когато не се отегчаваше.

— Да си чувала, че блъдхаундът е най-глупавото куче на света? — попита Бюле. — Чуй колко е тъп: вземайки храната на малкия пудел — а по една или друга случайност той е най-умното куче — блъдхаундът изобщо не разбира, че са го измамили.

— Я си затваряй устата — скастри го Ева.

Бюле обаче нямаше такива намерения.

— Когато малкият пудел очаква блъдхаундът да надуши филия хляб със салам и да я грабне, пуделът намазва долната страна на хляба със слуз от гигантски охлюви.

— Гигантски охлюви? — изсумтя недоверчиво Ева.

За нейно съжаление Бюле четеше книги и знаеше доста неизвестни на нея факти. Затова Ева никога не беше сигурна дали думите му са поредната измислица, или са взети от дебелите томове. Например, Бюле много обичаше да прелиства една дебела, стара и прашасала книга със заглавие „Животни, които ти се иска да не се бяха раждали“, останала от дядо им.

— Не си ли виждала такива охлюви? — удиви се Бюле. — Само погледни през прозореца, на ливадата гъмжи от тях. Огромни, страшни чудовища. Ако ги стиснеш между две книги, изтича слуз като жълто-зеления сопол на болните от пекински грип от трета степен. Няма нищо по-отвратително от неподправен сопол от пекински грип, трета степен. Е, освен слузта от гигантските охлюви, разбира се.

— Ако ме лъжеш, ще отидеш в ада — заплаши го Ева, докато оглеждаше крадешком долната част на филията.

Бюле скочи от стола.

— Няма проблем, стига да имат оркестър. Ще свиря на тромпет.

— Никога няма да те вземат в оркестър! — изкрещя след него Ева. — Никой не иска тромпетист, по-нисък дори от барабана! Освен това не съществува оркестър с толкова малки униформи като за теб!

В коридора Бюле си обу миниатюрните обувки, излезе на стълбите, застана мирно като войник, стисна здраво устни, долепи ги до тромпета и изсвири мелодията, на която го бе научил дядо му. Този сутрешен сигнал имаше за цел да събужда поспаланковците.

— Равнис! — изкомандва Бюле, след като приключи. Така го беше учил дядо му. — Искам да видя два крака на земята и ясен поглед! Пригответе се за сутрешна проверка. Мирно! Сега ще изслушаме кралската песен! За пооо-чест!

Носачите се подчиниха, спряха незабавно на чакълената пътека и образуваха редица заедно с петместния дъбов диван на майка му. В продължение на няколко секунди цареше пълна тишина. Чуваше се само плахото чуруликане на птиците и лекият шум от боклукчийски камион, който се изкачваше по „Оръдейна“.

— Интересно — отбеляза ласкав глас близо до Бюле. Говореше с доста странно „р“. — На улицата се появи още един комендант.

Бюле се обърна. На дървената ограда около съседната къща се бе облегнал висок слаб мъж. Дългите му бели коси изглеждаха неподдържани като тревата в градината му. Синьото му палто напомни на Бюле за облеклото на негов учител по труд и техника. Мъжът носеше очила за плуване. Бюле си помисли, че пред него е или дядо Коледа, който се е вталил, или някой смахнат учен.

— Преча ли ви? — попита Бюле.

— Напротив, точно обратното — усмихна се рошавият мъж. — Не устоях на изкушението да изляза и да видя кой свири толкова хубаво. Мелодията събуди у мен задрямал, прекрасен спомен за пътуване с корабче по река във Франция преди много, много години.

— Корабче ли? — учуди се Бюле.

— Точно така — мъжът примижа замечтано срещу слънцето. — На това корабче се возехме аз, моята любима, моят мотоциклет и цяло стадо кози. Слънцето залязваше на хоризонта, задуха вятър, появи се вълнение и козите започнаха да врещят пленително. Никога няма да забравя този звук.

— Приятно ми е, аз съм Бюле. Какво ще кажете?

— Ами нищо — отвърна мъжът. — Освен ако ти не искаш да кажеш нещо по въпроса, разбира се.

Ето така Бюле се запозна с доктор Проктор. Доктор Проктор не беше Дядо Коледа, а смахнат учен. Или поне се намираше на ръба на лудостта.