Ю Несбьо
Пръц-прахът на доктор Проктор (21)

Двайсет и първа глава
Седемнайсети май

За пръв път в нашето повествование слънцето изгря на безоблачно небе. След като известно време свети над Япония, Русия и Швеция, то грейна и над една съвсем малка столица в съвсем малка страна на име Норвегия. Веднага се издигна над жълтия, прилично голям дворец, където живееше кралят. Той нямаше възможност да взема важни решения в страната, но очакваше с нетърпение да помаха на детското шествие и да присъства на великия, известен почти в цял свят залп в негова чест. Слънцето огря и Акеровата крепост, старите оръдия, насочени към фиорда на Осло и най-външната врата, която води към най-страховитата килия в града — Мъртвешката тъмница.

Точно в този миг вратата на Мъртвешката тъмница се отвори и на поляната пред нея излезе доктор Проктор. Присви очи, отвикнал да гледа срещу ярка светлина. Следваха го двама затворнически стражи.

— Ура, ура! — извикаха Бюле и Лисе.

Бяха дошли да го посрещнат. Скачаха, размахвайки норвежкото знаме.

— Свобода, слънце, Седемнайсети май и моите верни помощници — засмя се доктор Проктор и ги прегърна. — Какво по-хубаво от това?

— На някой сигурно му стига — промърмори комендантът, застанал няколко крачки зад двете деца.

Той се поклащаше нервно на пети и пръсти.

— Никой обаче не ми обясни защо ме освобождават — отбеляза професорът, след като пусна Бюле и Лисе на земята.

— Трюлс и Трюм направиха пълни самопризнания — осведоми го Лисе. — Казаха на полицията, че са взели праха за пръцконавти насила от Бюле.

— И че никога не сте продавали прах за пръцконавти на деца — допълни Бюле.

— Съвсем скоро полицаите ще заловят господин Тране. Но първо ще трябва да обиколят града с висока скорост, докато го хванат.

— Божичко! — възкликна доктор Проктор. — Значи всичките ни проблеми са решени!

— Не съвсем. — Лисе кимна на коменданта. — Тате?

— Добре де, добре — избоботи комендантът и пристъпи напред. Вероятно защото се чувстваше притеснен, заговори малко по-високо и по-заповеднически от обикновено: — Съжаляваме ужасно за идиотското решение да ви задържим в затвора, доктор Проктор. Няма да се повтори, освен ако не извършите углавно престъпление, като например да натъпчете банан в ауспуха на някой автомобил или да качите бебе върху пилон на знаме, или…

— Стига си увъртал, тате — строго го прекъсна Лисе.

— Добре де, добре — съгласи се той, а вратът му се зачерви. — Както виждате, ето там има няколко стари оръдия. А както не виждате, изгубихме специалния барут от Шанхай, необходим за великия и известен почти в цял свят тържествен залп, който ще се произведе от оръдията по-късно днес. Страхуваме се, че цял свят ще ни се смее. Или поне цяла Северна Европа… С изключение на Финландия… и…

— Тате!

— Добре де, добре. Та искам да ви питам…

— … дали мога да ви помогна за тържествения залп — прекъсна го доктор Проктор. — А отговорът, скъпи мой коменданте и съседе, е: да!

Веднага, за втори път в рамките на съвсем кратко време, всички нададоха възторжени възгласи, но Лисе и Бюле оставиха възрастните и побързаха да се включат в празничното шествие заедно с оркестъра на Дьолген.

 

 

Този път музикантите на маестро Мадсен надминаха себе си. Успяваха да улучат доста верни тонове ида свирят почти в такт. Начело маршируваше Николай Амадеус Мадсен с пилотските си очила. Диригентът се усмихваше широко и си мечтаеше за фестивала в Айдсвол през лятото.

Лисе свиреше на кларнет и от време на време поглеждаше Бюле, който, за да не изостава от останалите музиканти, правеше почти шпагат, докато върви. Пръстите му обаче бягаха по клапите, а очите — по нотите и той изпълняваше чудесно партията си.

Стигнаха до улица „Свердрюп“ и Бюле, съсредоточен върху тромпета, не чу виещите полицейски сирени. Не забеляза и как огромният ревящ хамър зави зад ъгъла върху свистящи гуми и спря рязко, защото видя, че пътят му е препречен от нещо, което няма как да прегази или да избута: срещу него маршируваше цяло празнично шествие. А от звука на училищните оркестри човек го побиваха ледени тръпки, понеже напомняше едновременно на апокалипсис, самолетна катастрофа и сгромолясващи се сгради.

Зад хамъра се появиха стотина полицейски коли със сини лампи и ласа.

От джипа изскочи мъж.

Лисе спря да свири.

— Ама това е… това е самият господин Тране.

Бюле също отлепи устни от мундщука и вдигна очи.

Господин Тране, застанал насред улицата, се оглеждаше бясно наоколо. Не се виждаше изход. Вече нямаше накъде да бяга.

— Ха! — извика той. — Никога няма да ме хванете, идиоти, некадърници, бездарници!

Вдигна капака на шахтата и скочи вътре.

— Ау! — възкликна Лисе.

Полицаите се втурнаха към шахтата, надникнаха в отвора, почесаха се по главата и започнаха да обсъждат положението.

Бюле и Лисе доловиха отделни изречения:

— Днес съм си облякъл празнична униформа. Не искам да слизам в канализацията и да се изцапам.

— Страдам от астма. Не понасям смрад.

— Днес ще участвам в надбягването с яйца.

И полицаите сложиха капака върху отвора, нагласиха го, за да не се размести, приключиха полицейската акция и дадоха знак на шествието да си продължи пътя.

 

 

Ана Конда вече умираше от глад. От улиците нахлуваше шумът на училищните оркестри и миризма на топли наденички. Неочаквано змията чу силен плясък в канализационната система на Осло. Омаломощена от глад, едва намери сили да заплува по посока на звука. Приближи се и видя нещо много познато: двукрака храна с лек зелен блясък. Последния път, когато изяде подобно нещо, изхвърча във фиорда на Осло. Ала в тази двукрака храна различи и друго познато нещо. Напомни й за някогашния й престой в клетка в квартал „Святата ливада“. Ана Конда откри прилика между този тлъст мъж с вид на наденица и малкия дебеланко, който мушкаше пръчки в клетката. Да, същият беше. Мъжът забеляза змията и на свой ред я позна. Отвори широко уста. Много широко. Но неговата уста изобщо не можеше да се мери с огромната паст на Ана Конда.

 

 

— Ммм, че вкусно! — възкликна Бюле, докато дъвчеше гореща наденичка, увита в картофена палачинка.

— Чудесно! — съгласи се Лисе и отхапа от наденичката си.

Седнали на поляната до Акеровата крепост, двамата наблюдаваха как седмина смели гвардейци нервно пристъпят от крак на крак пред доктор Проктор, който държеше голям буркан с обикновен пръц-прах. Седмината храбреци изявиха желание доброволно да участват в престижното начинание.

— Асистент Бюле! — повика го професорът и погледна часовника върху кулата на кметството. Наближаваше моментът, отреден за великия и известен почти в цял свят залп в чест на краля. — Ще ми помогнеш ли с дозировката?

— Разбира се.

Бюле излапа остатъка от наденичката си, изтича до масата пред доктор Проктор, взе дървената готварска лъжица и я пъхна в буркана.

— Казвам се Бюле — представи се той на гвардейците. — Какво ще кажете?

— Трюле — отвърна един гвардеец.

— Юле — обади се друг.

— Спюле — каза трети.

— Затваряйте си устата! — Бюле погледна часовника. — Или по-скоро ги отворете широко и се наведете. По-живо, имаме само няколко секунди.

— Опасно ли е? — попита притеснено един от гвардейците и зяпна.

— Да — кимна Бюле и натъпка пълна догоре лъжица с прах. — Но има вкус на круша. Девет… осем…

— Благодаря ти, асистенте. — Доктор Проктор си нагласи очилата за мотоциклет. — Скъпи гвардейци, моля заемете позиция!

Гвардейците, несвикнали с думи като „скъпи“ и „моля“, се спогледаха объркано.

— Усещам гъделичкане в стомаха — констатира един от тях.

— Отваряйте си ушите! — изкрещя рижият дребосък. — Надупете се натам, накъдето сочат дулата на оръдията! И хубаво се наведете!

Ето това вече беше език, който гвардейците разбираха отлично. Веднага изпълниха заповедта, а часовникът на кметството започна да отмерва дванайсет удара.

Лисе не се стърпя и избухна в гръмогласен смях при вида на тази нелепа гледка: седмина наведени напред гвардейци стояха надупени срещу крепостната стена и фиорда на Осло, докато часовникът биеше.

Ала след третия удар и Лисе, и който и да било от жителите на града и околностите престанаха да чуват ударите на часовника, защото оглушителен взрив заглуши и тях, и нейния смях. Хората усетиха как ушите им писнаха, а очите сякаш хлътнаха навътре в черепите. Следващият трясък изпрати мощна въздушна вълна по улица „Розов венец“ и булевард „Карл Юхан“ и всички знамена заплющяха. Третият залп строши три прозореца по крайбрежието и предизвика бурния цъфтеж на изплашените ябълкови дървета в градината на квартал „Юлевол“. Четвъртият залп накара приятелката на Лисе в Сарпсборг да вдигне очи към безоблачното небе и да се запита дали пък не отекват гръмотевици. Петият залп, вече по-слаб, прозвуча като обикновена пръцня и хората по улиците на Осло се спогледаха удивени. След шестия обаче корабчето от Дания, което плаваше във фиорда, се наклони на една страна, а ято лястовици, запътили се към Норвегия, се обърнаха и поеха към Африка. Звуковите вълни стигнаха чак до булевард „Курфюрстендам“ в Берлин, където водната струя от фонтана се разлюля и намокри всички туристи, а децата избухнаха в радостен смях.

След като чу и седмия, последен залп, кралят се почувства много доволен от пръцните и смяташе, че досега не е чувал по-хубав салют. А още преди грохотът да заглъхне, адютантът му позвъни на коменданта на Акеровата крепост и му съобщи, че кралят възнамерява да връчи на него и на артилеристите Кралския медал за особени заслуги, повишение в чин „почетни артилеристи“ и дълъг и щастлив живот.

— Нима кралят може да ни връчи дълъг живот? — недоверчиво попита комендантът.

— Естествено, нали е крал — отвърна адютантът и обидено затвори.

Комендантът излезе отново на поляната, където седмината гвардейци с откъснати дъна на панталоните, двама полицаи с насълзени от смях очи, Лисе, Бюле и доктор Проктор продължаваха да танцуват и да подскачат радостно един около друг.