Лий Чайлд
Не се връщай (9)

9

На портала беше войникът от вчерашния следобед. Дневната смяна. Пропусна го с леко кимване. Ричър се насочи към стълбището и прясно боядисаната входна врата. Хъмвито беше на мястото си. Също и червеното двуместно купе. Колата с хлътналите врати обаче я нямаше.

На пропуска дежуреше друг сержант. Явно нощната смяна беше приключила. Този беше мъж. Бял и по-резервиран от Лийч. Не открито враждебен, но по-сдържан и мълчалив. Нещо като по-цивилизована версия на онези двамата с тениските. Опетнил си името на специалната част.

— Полковник Морган заповяда незабавно да се явите в двеста и седма — обяви сержантът.

— Какво значи незабавно?

— Това, което чухте, сър.

— Благодаря, сержант — кимна Ричър.

Стая 207 беше на втория етаж, четвъртата вляво, съседна на неговата. Тоест съседна на кабинета на Сюзан Търнър, който в момента се заемаше от Морган. Едно време там работеше Карла Диксън, факир на числата. Неговият финансов експерт. Беше разплела доста сложни случаи. Деветдесет и девет на сто от престъпленията бяха свързани с любов, омраза или пари. В противоречие с това, което пишеше в Библията, парите заемаха първото място. Диксън беше безценна и Ричър имаше много добри спомени от стая 207.

Качи се по стълбите и тръгна по коридора, минавайки покрай някогашния си кабинет. Табелката все още беше на стената: Майор С. Р. Търнър, командващ офицер. В главата му отекна гласът на капитан Уайс, както и на Съливан: Взела е подкуп. Може би имаше невинно обяснение: умрял е далечен вуйчо с акции в уранова мина. Може мината да беше в чужбина и затова със статут на офшорка. В Австралия например. Там имаше уран. Освен това имаше злато, въглища и желязо. Или пък някъде в Африка. Ако Карла Диксън беше тук, всичко щеше да се изясни. Един бегъл преглед на документите щеше да й бъде достатъчен.

Ричър не почука на вратата на стая 207. Нямаше нужда. Все пак в тази сграда той беше вторият по старшинство след Морган. А чинът си е чин, дори и при особени обстоятелства. По тази причина просто отвори и влезе.

Стаята беше празна. И вече не беше кабинет. Бяха я превърнали в нещо като заседателна зала. Бюро липсваше, но в замяна на това имаше голяма кръгла маса с шест стола. В средата на масата се виждаше черен предмет във форма на паяк, вероятно спикърфон за групова дискусия с хора извън сградата. До стената имаше барче, може би за кафе и сандвичи по време на заседание. От тавана висеше познатата стъклена купа. Енергоспестяващата крушка излъчваше немощна, болнава светлина.

Ричър пристъпи към прозореца и погледна навън. От тази страна на сградата нямаше паркинг, а само един голям контейнер за смет, край който бяха струпани бракувани мебели — столове и метални шкафчета. Тапицерията на столовете изглеждаше напоена с влага, а шкафчетата бяха ръждясали. Зад купчината се издигаше каменният зид, над който имаше хубава гледка на изток, чак до гробището и реката. В далечината се възвисяваше паметникът на Джордж Уошингтън — белият обелиск почти се сливаше с мъглата. Зад него мержелееше изгряващото слънце.

Вратата се отвори и той се обърна, очаквайки да види Морган. Но не беше Морган, а следващата жена адвокат. В униформата на военните юристи и табелка с надпис Едмъндс. Доста приличаше на Съливан. Тъмнокоса, стегната, с пола и ниски черни обувки. Но беше по-млада от Съливан и по-младша по чин — капитан. И куфарчето й беше по-евтино.

— Майор Ричър?

— Добре утро, капитане — отвърна той.

— Аз съм Трейси Едмъндс — представи се тя. — Юрист съм към УЧР.

Управление „Човешки ресурси“, което в доброто старо време се наричаше просто „Личен състав“. Това го накара да си помисли, че ще бъде принуден да попълва разни формуляри и да подписва документи. Работна заплата, банкова информация, пет метра бумащина. Но после се досети, че за тази работа нямаше да му изпратят адвокат. Би я свършил всеки чиновник. Значи ще става въпрос за Кандис Дейтън, реши той. Но тази адвокатка беше по-младша по чин, каза му малкото си име, без да я пита, а на откритото й лице беше изписана дружелюбна загриженост. Което може би означаваше, че проблемът с Кандис Дейтън няма да се окаже толкова сериозен, колкото този с Голямото куче.

— Знаете ли нещо за ситуацията около Сюзан Търнър? — попита той.

— Коя? — озадачено го погледна Едмъндс.

— Току-що сте минали покрай кабинета й.

— Само слухове.

— По-точно?

— Че е взела подкуп.

— За какво?

— Мисля, че това е поверително.

— Не може да бъде поверително. Тя е арестувана, а това означава конкретни обвинения. Или откакто напуснах, сте скъсали с цивилизованата юриспруденция?

— Казват, че е задържала важна информация в продължение на двайсет и четири часа. Никой не разбрал защо. Но сега вече всичко се знае.

— Каква информация?

— Арестувала е някакъв капитан от Форт Худ. Предполага се, че става въпрос за шпионаж. Капитанът издал името на свой цивилен контакт в чужбина. Майор Търнър изчакала двайсет и четири часа, но през това време чужденецът си плюл на петите.

— Кога точно се е случило това?

— Преди около месец.

— Но тя е била арестувана едва онзи ден.

— Тогава чужденецът й е платил. Били са принудени да изчакат това доказателство. Дотогава действията й можели да се тълкуват като некомпетентност, но не и като криминално престъпление.

— Обжалвала ли е задържането си?

— Не мисля.

— Кой е адвокатът й?

— Полковник Муркрофт от Шарлътсвил.

— Имате предвид от Военноюридическата академия?

— Да — кимна Едмъндс. — Преподава там „Наказателно право“.

— И постоянно ще пътува до тук?

— Не. Предполагам, че е отседнал в хотела на ОБ.

Хотелът на Обединената база „Дайър-Хелсингтън Хаус“. Не беше „Риц“, но беше доста приличен. На светлинни години от някакъв си скапан мотел, на километър и половина от Рок Крийк.

Едмъндс издърпа един стол за него, а след това и за себе си. Изчака да се настанят и обяви:

— Кандис Дейтън.

— Не знам коя е или коя е била — отвърна Ричър.

— Отричането не е най-добрата стратегия, майоре. Боя се, че това е доказано от практиката.

— Не мога да се преструвам, че помня някого, когато не е така.

— Това създава лошо впечатление и подпомага оформянето на негативен стереотип. В крайна сметка и двете неща се обръщат срещу вас.

— Коя е била тя?

Едмъндс качи куфарчето си на масата, отвори го и извади една папка.

— Били сте няколкократно командирован в Корея — обяви тя. — Вярно ли е?

— Много пъти — отвърна той.

— Включително и през краткия период, когато сте работили за Петдесет и пети полк на Военната полиция?

— След като казвате.

— Казвам го, защото е регистрирано черно на бяло. Станало е в края на кариерата ви. Почти последната задача, която ви е била възложена. Били сте в лагера „Ред Клауд“, намиращ се между Сеул и демилитаризираната зона.

— Знам къде се намира.

— Кандис Дейтън е била американска гражданка, временно пребиваваща в Сеул.

— Цивилна?

— Да. Сетихте ли се коя е?

— Не.

— Имали сте кратка връзка.

— Кой по-точно?

— Вие и госпожица Дейтън, естествено.

— Нямам такъв спомен.

— Женен ли сте?

— Не.

— А били ли сте някога?

— Не.

— Имали ли сте много сексуални връзки през живота си?

— Това е твърде личен въпрос.

— Аз съм ваш адвокат. Имали ли сте?

— Доста, ако трябва да бъда откровен. Аз харесвам жените. Предполагам, че това е биологически заложено в мен.

— Толкова много, че е възможно да забравите някоя от тях?

— Има няколко, които се опитвам да забравя.

— Госпожица Дейтън попада ли в тази категория?

— Не — въздъхна той. — Ако се опитвам да я забравя, значи я помня, нали така? Но аз не я помня.

— Има ли и други жени, за които не си спомняте?

— Откъде да знам? — сви рамене той.

— Ето, виждате ли? Точно това имам предвид, когато говоря за формирането на негативен стереотип. Но то няма да ви помогне пред съда.

— Какъв съд?

— Кандис Дейтън е напуснала Сеул малко след вас и се е върнала в Лос Анджелис, където живее постоянно. Била много доволна, че се е прибрала. Намерила си работа и се е справяла добре в продължение на много години. След завръщането от Сеул родила дъщеря. Здраво и хубаво дете, отличничка. Майка й получила повишение и си купила по-голяма къща. Всичко вървяло като по ноти. Но в кризата загубила работата си, а след това и къщата. В момента двете с момичето спят в колата й и тя търси финансова подкрепа откъдето може.

— Е, и?

— Тя е забременяла в Корея, майоре. Вие сте бащата на дъщеря й.