Лий Чайлд
Не се връщай (63)

63

— Историята, която ми разказахте, просто не се случва — промърмори Еспин. — Армията на Съединените щати извлече своите поуки, майоре. При това много отдавна. Вече броим дори кламерите. Всичко има баркод, всичко е вкарано в защитени компютри. Имаме подразделения на ВП на всички ключови места, а проверките, които извършваме, са повече от бълхите на някое улично куче. Вече нищо не може да изчезне, повярвайте ми. Някогашния хаос отдавна го няма. Ако някой чорап се скъса, се бракува чак като се върне обратно, а ако изчезне дори един патрон, направо става страшно. Пак ще повторя, че това няма как да се случи, госпожо.

Търнър не каза нищо.

— Но ти отлично знаеш, че все пак нещо се случва — отбеляза Ричър.

— Да го чуем.

— Поговори с агент Подолски от градската полиция. В най-важния момент Морган не е бил на служебното си място.

— Морган ли продължаваш да ми пробутваш в замяна?

— Той е по-ценен от мен. Аз мога да ти предложа само две фалшиви обвинения.

— А не мислиш ли, че цената на Морган като част от някакъв заговор току-що намаля, при това сериозно?

— Нещо става — отново настоя Ричър. — Фалшиви банкови сметки, фалшиви юридически документи, побои, четирима типове ни следват навсякъде. Когато нещата приключат, те със сигурност ще изглеждат далеч по-достоверни. Винаги става така. Ретроспективната преценка е нещо много хубаво и умните хора винаги разчитат първо на нея.

— Но това е огромен риск — отбеляза Еспин.

— Винаги е петдесет на петдесет, Пит. Сякаш хвърляш монета. Морган или има висока цена, или няма. Или се случва нещо, или не се случва. А ти самият или си досаден мърморко, или си онзи, който има преднина по завоите и е готов за поредната почетна лентичка на гърдите.

Еспин не каза нищо.

— Време е да хвърлиш монетата, Пит — добави Ричър. — Ези или тура.

— Имаш ли план?

— Връщаме се в окръг Колумбия. Не е нужно ти да ни водиш, защото и без това ще го направим.

— Кога?

— Сега.

— Там е Морган.

— А също и всички останали.

— А какво ще кажеш, ако летим заедно?

— Става. Но само ти и никой друг.

— Защо?

— Искам твоите хора да останат тук още един ден. Последният от четиримата от Форт Браг се мотае наоколо. Въобразява си, че момичето все още играе ролята на примамка. А аз искам да й осигуря защита. Може и да не е мое дете, но е сладка. Вероятно именно защото не е мое дете.

— Предполагам, че хората ми могат да отделят един ден — кимна Еспин.

— Искам плътна лична охрана, но без да бъде натрапчива. Не я плашете. Приемете го като учение. Така или иначе, нещата са по-скоро теоретични, защото той иска нас. Ромео ще му каже точно с кой полет отлитаме и това ще му позволи да ни диша във врата. Възможно е дори да хване същия самолет.

Еспин не каза нищо.

— Решавай, сержант — рече Ричър.

— Не е нужно — поклати глава сержантът. — Предложението ти ми дава цели шест часа, за да взема решение.

— Но така или иначе трябва да го вземеш.

— След деветдесет минути има полет на „Делта“ от летище Ел Ей — обяви Еспин.

Той направи знак на невидимите за Ричър свои момчета с помощта на стандартните за пехотата ръчни сигнали, а след това стана и се отдалечи.

 

 

Ричър и Търнър го последваха минута по-късно. Момичето се намираше в далечния край на заведението, обслужвано от майка й. Седеше на друго високо столче и бърбореше с Артър, който я слушаше с усмивка. Ричър я разглеждаше в движение. Дълги крайници, остри лакти и колене. Дънковото яке, синята тениска, обувките без връзки в тон с нея, обути на бос крак. Стърчаща във всички посоки сламена коса, стигаща до средата на гърба. Очите, усмивката. Бащинството оставаше все така далече от него. Непостижимо. Като Нобеловата награда или участието в Световните серии. Нещо, което не беше за него.

— Как се чувстваш? — попита Търнър, след като се качиха в колата.

— Все така — отвърна той. — Досега не съм имал деца и положението си остава същото.

— А какво щеше да направиш, ако ти беше дъщеря?

— Това вече няма значение.

— Добре ли си?

— Мисля, че бях започнал да свиквам с идеята. Освен това я харесвам. Бихме могли да имаме много общи неща. Което е странно. Предполагам, че много хора по света могат да бъдат едни и същи, дори и без кръвна връзка.

— Мислиш ли, че ще се страхува от виещия вълк?

— Мисля, че вече му завижда.

— Според мен вие двамата имате кръвна връзка. Установена още преди векове.

Ричър хвърли последен поглед към момичето, останало зад прозорците на закусвалнята. После Търнър стъпи на газта. Колата потегли на юг по „Вайнленд“, а Саманта Дейтън изчезна.

 

 

За да стигнат до международното летище на Лос Анджелис, трябваше да пресекат от 101-ва улица до 110-а и да излязат за малко на булевард „Ел Сегундо“. Деветдесетте минути, отпуснати от Еспин, щяха да бъдат почти изчерпани за придвижването, тъй като трафикът беше изключително натоварен. Едмъндс се обади от Вирджиния, докато все още се намираха северно от „Холивуд Боул“.

— Морган е бил преназначен в Сто и десета от Крю Скъли — обяви тя. — Лично от него, а не от някой заместник, както е обикновено при временните назначения. Но той няма достъп до поверителната информация в архивите на МВС.

— Провери дали някой от приятелите му има — разпореди Ричър.

— Вече го правя.

— Информирай ме, ако откриеш нещо.

— Все още ли има шанс да сме победителите?

— Можеш да се обзаложиш — отвърна Ричър и прекъсна връзката.

Трафикът помръдваше, но по един доста странен начин — сякаш всички шофьори участваха в някакъв филм, заснет на забавен каданс.

— Да не излезе така, че сами се арестувахме — промърмори Търнър. — Еспин спокойно може да ни щракне белезниците в момента, в който кацнем във Вашингтон.

— Ще измислим нещо — отвърна Ричър. — Шест часа са много време.

— Имаш ли някакви идеи?

— Все още не.

— Тези хора са контрабандисти на оръжие. Само това ще е. Нямам друго обяснение.

— Ето пак — петдесет на петдесет, Сюзан. Или е това, или не.

— С какво друго биха могли да се занимават?

— Разполагаме с шест часа да разберем.

— А ако не разберем?

— В момента, в който Еспин чу името Крю Скъли, той направи предположението, че става въпрос за богат човек. Ами ако наистина е такъв? Ако и двамата са богати?

— Ние знаем, че са богати.

— Изхождайки от това, в което смятаме, че са замесени. Но може би са били богати и преди. Може би винаги са си били богати. Защото произхождат от стари аристократични фамилии от Източното крайбрежие.

— Окей — кимна Търнър. — Ще се оглеждам за старци с избелели розови панталони.

— Това може да промени уравнението. Ние подозираме наличието на силен мотив за печалба, но може да не е така. Трябва да преразгледаме нещата. Онези сто бона като нищо могат да се окажат техни лични пари.

— Това не е хоби, Ричър. Не и когато става въпрос за фалшиви банкови сметки и лични документи, за пребиване на старци и за опашка от четирима, която ни следва навсякъде.

— Съгласен съм, че е нещо повече от хоби — кимна Ричър.

— Какво е тогава?

— Не знам. Просто разсъждавам на глас. Не мога да бездействам шест часа.

 

 

Оставиха форда на покрития паркинг срещу терминала на „Делта“ и хвърлиха ключа в близкия контейнер за смет. Това със сигурност щеше да вкара Ромео в допълнителни разходи за покриване на глобите и още куп наказателни санкции.

Търнър разглоби глока на Райкард и разхвърля частите му в четири различни контейнера. После влязоха в терминала, но през погрешна врата и започнаха една доста дълга разходка пеша. В крайна сметка стигнаха гишетата за билети, но от обратната страна. Еспин вече беше там. Вероятно беше избрал да пътува по 405-та. Сам, защото около него нямаше никой. И никой не дебнеше отдалече.

Стоеше неподвижно, обърнат към главния вход на терминала. Усети ги едва когато се изправиха до него. После Ричър купи три билета първа класа с кредитната карта на Балдачи.