Лий Чайлд
Не се връщай (64)

64

Двайсет минути преди отвеждането към самолета вече бяха в залата за заминаващи пътници. Заеха стратегическа позиция на едно от удобните канапета, от което държаха под око цялата зала, но Шраго не се виждаше никъде. Ричър не очакваше това да се случи, защото Ел Ей се простираше върху огромна площ, а използването на кредитната карта трябваше да бъде засечено, преди преследвачът им да предприеме каквото и да било. Просто времето му беше малко. По тази причина Ричър си позволи едно кафе и кратка почивка преди обявяването на полета.

Телефонът му иззвъня миг преди да седне на мястото си, и той го включи. Повечето от пътниците също провеждаха разговори, докато се настаняваха.

Обаждаше се Едмъндс от Вирджиния.

— Току-що получих сведенията за Кандис Дейтън, които изисках от Седемдесет и пета част.

— Нали ти казах, че не си я спомням?

— Приеми извиненията ми. Би трябвало да не бъда толкова скептична.

— Нямаш грижи. Самият аз почти повярвах, че всичко това е истина.

— Поразпитах и за приятелите на Крю Скъли.

— И?

— Поддържа близки отношения с един свой състудент от Уест Пойнт. Кариерата им се е развивала успоредно. Поисках сведения от пет различни източника и всички без изключение посочиха един и същ човек.

— Кой е той?

— В момента заема длъжността заместник началник-щаб, отговарящ за разузнаването.

— Това обяснява доста неща.

— Имат сходни биографии. Съседи са в Джорджтаун и членуват в едни и същи клубове — някои от тях ексклузивни.

— Богати ли са?

— Не са безумно богати, но водят удобен, макар и малко старомоден начин на живот. Знаеш как е при подобен род хора. Комфортът им струва няколко милиона.

— Как се казва този човек?

— Гейбриъл Монтеки.

— Права си за сходните биографии — кимна Ричър. — Гейб и Крю. Звучи като името на бар в околностите на Харвард. Или като на магазина, от който си купуваш скъсани джинси за триста долара.

— Тези са едри риби, Ричър. Истински великани. А ти не разполагаш с никакви улики срещу тях.

— Мислиш като адвокат. Между другото, в момента се нуждая именно от адвокат. Аз съм невинен гражданин и не искам да се раздухва онова, което се случи, след като ме заключиха за две изфабрикувани истории. Ако съм успял да изчезна, значи съм имал пълното право да го направя.

— Майор Съливан работи по въпроса. Тя ще настоява за сваляне на всички обвинения, които са напълно скалъпени.

— Кажи й да побърза. В момента тръгваме обратно в компанията на полуофициален ескорт. Не искам никакви циркове на „Рейгън Нешънъл“. Разполага с шест часа.

— Ще й предам.

Гласът на стюарда обяви, че вратите се затварят, и помоли за изключването на всички електронни уреди. За пръв път в живота си Ричър с готовност изпълни инструкциите на екипажа и пъхна телефона в джоба си. Самолетът се отдели от ръкава и започна да рулира. Броени минути по-късно излетя над океана, описа широк обратен завой и носът му отново се насочи на изток. Прелетяха над крайбрежието на Санта Моника и продължиха да набират височина. Северен Холивуд и скоростната магистрала „Вентура“ останаха от дясната им страна, заедно с Вайнленд Авеню, закусвалнята с паркинга и къщата със синята врата.

Секунди по-късно всичко това потъна някъде далече долу, а после изчезна.

 

 

Оказа се, че в първа класа не е много лесно да се води тристранен разговор. Главно заради широките кресла и голямото разстояние от мястото до илюминатора от едната страна и вътрешното място от другата. А и членовете на екипажа непрекъснато сновяха между тях и сервизното помещение, за да ги отрупват с безплатна храна и напитки. Всичко това помогна на Ричър да разбере защо хората правят връзка между богатството и комфорта, но явно за сметка на общуването. В крайна сметка Еспин напусна мястото си и седна на облегалката на Търнър, а самата тя се облегна на рамото на Ричър. Така вече можеха да се виждат и чуват.

— Ако се наложи да поискам заповед за Морган, очевидно ще ме попитат за характера на въпросната конспирация — каза Еспин. — Затова направете всичко възможно да получа една хубава и достоверна история още преди да сме напуснали този самолет. Ако не я получа, ще се наложи да преосмислим специалния ви статут.

— Няма да стане така, Пит — поклати глава Ричър. — Това не е прослушване за някой филм, а и в случая ти нямаш право на глас. След като кацнем на „Рейгън Нешънъл“, всеки си тръгва по пътя, независимо дали имаме история или не. А ти ще ни помахаш за сбогом, дори това да не ти хареса. Имаш избор как да го направиш — здрав и с усмивка или от инвалиден стол със счупен крак. Това са основните правила, разбрахме ли се?

— Но след като сме споделили цялата информация, с която разполагаме, нали?

— Абсолютно, можеш да си спокоен. Между другото, капитан Едмъндс току-що докладва, че Крю Скъли действително има един много близък приятел, който се казва Гейбриъл Монтеки.

— Така и трябва да бъде — кимна Еспин. — Съученик от прогимназията?

— Нещо такова. Следвали са заедно в академията. В Уест Пойнт.

— Кой е той?

— Заместник началник-щаб, отговарящ за военното разузнаване.

— Много едра риба, а?

— Не е малка.

— Имаш ли доказателства?

— Адвокатката ми ги оценява на кръгла нула. Нищо черно на бяло.

— Но въпреки това мислиш, че са именно тези двамата?

— Вече да.

— Защо „вече“?

— Покрай Шекспир и неговата пиеса „Ромео и Жулиета“. „Два рода, равно знатни…“ Двама нещастно влюбени, защото Жулиета принадлежи към рода Капулети, а Ромео — към Монтеки. Като двете враждуващи банди в „Уестсайдска история“. Можеш да намериш филма и да го гледаш.

— Мислиш, че Монтеки изпълнява ролята на Ромео? Това не е ли твърде тъпо?

— Вероятно си въобразява, че е оригинално. Като избелелите розови панталони. Сигурен е, че такива като нас никога не са чували за Уилям Шекспир.

— Твоят адвокат има право. Кръгла нула.

— Тя е адвокат, а ти не си. Ти си онзи, който ще хвърли монетата. Или Монтеки е Ромео, или не е. Точно петдесет на петдесет.

— Все едно да отскочиш до Вегас и да заложиш цялата си ипотека на червено — промърмори Еспин.

— Равните шансове са нещо прекрасно.

— Тук става въпрос за заместник началник-щабове, Ричър. Трябва да си адски сигурен. Ако стреляш и не улучиш, загиваш.

 

 

Ромео се обади на Жулиета и каза:

— Те се прибират у дома. Три билета първа класа, което е последният шамар. Третият човек е Еспин от Седемдесет и пета част. Отначало реших, че ги е арестувал, но тогава защо Ричър купува билетите? Защото са ни пробили, ето защо! Еспин е минал на тяхна страна.

— Шраго е най-малко на един час път от летището — отбеляза Жулиета.

— Кажи му да побърза. Има билет за следващия полет на „Америкън“.

— Колко ще изостане от Ричър?

— Два часа.

— Много е. Разполагаме само с един човек, а той дори не е тук. Мисля, че сме прецакани.

— Този изход винаги е бил възможен. Знаехме с какво се залавяме, знаехме какво ще ни се наложи да направим.

— Оцеляхме достатъчно дълго.

— Значи ще оцелеем и след два часа разлика. Нищо няма да се случи. Майор Търнър ще се нуждае от душ. Пътуването с жени никога не е експедитивно. Това ще улесни работата на Шраго. А и те положително ще дойдат да ни търсят, така че ще ни спестят времето да ги търсим ние.

 

 

Еспин ставаше и сядаше, прекосяваше пътеката и се връщаше обратно, докато разсъждаваше върху криминологичните аспекти на разговора. Присядането на страничната облегалка не отиваше на луксозното пътуване, платено от Балдачи. По тази причина той прекарваше голяма част от времето в размисъл, удобно разположен на мястото си. Като Търнър и Ричър. Но нищо не можеше да измисли. После Търнър го повика и той отново се настани на облегалката.

— Едно нещо е безспорно, нали? Че съществува логистична верига — започна тя. — Тя е нещо като конвейерна лента, движеща се, без да спира, в двете посоки. В момента изпраща празни кашони и получава пълни. В тях е стоката — скъсани чорапи с баркод. Това го приемам. На пръв поглед не се случва нищо, но ние знаем, че не е така. Ами ако онези празни кашони не са празни? Ясно е, че местните племена не купуват стоките с баркод, но може би купуват други — изпратени специално за тях? Почти като пощенски пратки. Това е причината онази четворка във Форт Браг да е толкова важна. Те пълнят кашоните, които би трябвало да са празни.

— И в двата края имаме системи за контрол — поклати глава Еспин.

— Еднакво параноични?

— Е, това е невъзможно.

— Значи идеята не е чак толкова безпочвена?

— Не е.

— Но според Ричър печалбата не е водещ мотив за тях. А това би означавало някакъв частен проект. Може би въоръжават предпочетена от тях фракция срещу друга. Може би се смятат за най-големите експерти по Афганистан. Момчетата от Нова Англия като тях продължават да си въобразяват, че са наполовина британци. Може би още помнят времето на Северозападната гранична провинция и си мислят, че имат безценен опит.

— Възможно е.

— Но ние не бива да забравяме, че конвейерната лента върви и в двете посоки. Може би не пращат, а получават стока, скрита сред оръжието, което се връща у дома. Това също засилва ролята на момчетата от Форт Браг. Защото именно те се занимават с тайното разопаковане и разпределение на стоката.

— Но каква може да е тя?

— Ако печалбата не е основната им цел, може би става въпрос за някакво хоби. Да речем, произведения на изкуството, които талибаните унищожават. Статуи, скулптури… Ако си изтънчен джентълмен, подобни неща те привличат. Но реакцията им е много по-различна от тази на хора, които проявяват загриженост към произведенията на изкуството. Не пребиваш никого заради някаква си стара статуя.

— И тъй, за каква стока става въпрос?

— Имаме си работа с двама възрастни джентълмени, които държат в тайна своите лични предпочитания. Защото те са едновременно престъпни и малко срамни. Но и доходни по някакъв особен, джентълменски начин. Лично аз оставам с такива впечатления.

— Момиченца? Момченца? Сирачета?

— Погледни нещата от гледната точка на Емал Задран. Един абсолютен неудачник, който успява да се изправи на крака и да си върне част от уважението на своята общност. Как? Някой му е възложил роля, ето как. Най-вероятно на предприемач, както преди. Някой иска да купува или продава и Задран излиза на сцената. Защото познава правилните хора, защото има връзки. Може би важни и стабилни, може би случайни.

— Да купува или продава какво? — попита Еспин.

— Това ще го разберем във Вашингтон — намеси се Ричър. — Веднага след като ни помахаш за сбогом, независимо дали си прав или седнал.

 

 

През останалото време спаха. Салонът беше топъл, креслата удобни, лекото вибриране — приспивно. Ричър сънуваше момичето, но на далеч по-ранна възраст — може би тригодишно, не повече. Пухкаво вместо кокалесто, облечено в същите дрехи, но съответно смалени. С миниатюрни маратонки, отново без връзки. Двамата се разхождаха по някаква улица. Малката й ръчичка беше мека и топла в гигантската му лапа, малките й крачета се движеха бързо, за да не изостават, а той непрекъснато се озърташе, разтревожен от нещо. Постоянно се питаше дали малката ще успее да тича с тези маратонки без връзки, ако това се наложи. После изведнъж се сети, че може да я вземе на ръце и да побегне с нея. Беше толкова мъничка и крехка, че това не представляваше никакъв проблем. Обзе го огромно облекчение. После сънят се стопи, сякаш беше изпълнил ролята си.

По някое време налягането в салона се промени и стюардът започна своята песен за отвесните облегалки, прибраните масички и коланите. Еспин ги погледна от мястото си отвъд пътеката. Ричър и Търнър отвърнаха на погледа му. Монетата вече беше във въздуха. Човекът трябваше да вземе решение. Дали да бъде търтей, или да набере преднина по завоите?

Петдесет на петдесет, помисли си Ричър. Като всичко останало в този живот.

После заходиха за кацане. Големият самолет изведнъж натежа и започна да се тресе. Членовете на екипажа седнаха на сгъваемите си столчета. Всички включиха телефоните си. Ричър откри, че има гласова поща от майор Съливан, изпратена преди час. Отвори я и напрегна слух. Разнесе се тихо пропукване, последвано от гласа на Съливан:

— Потвърдено е, че срещу теб няма да се предприемат никакви действия, свързани с двете скалъпени обвинения. От този момент нататък можеш да се чувстваш абсолютно свободен. Но майор Търнър продължава да бъде считана за беглец. Положението й е същото като преди. Хронометърът ще се включи в момента на кацането ви. Теб ще те третират като съучастник и помагач в едно много сериозно престъпление. Освен ако не я изоставиш още на летището. Нещо, което силно ти препоръчвам в качеството си на твой адвокат.

Той изтри съобщението и набра Едмъндс.

— Къде са били Скъли и Монтеки преди седем години?

— Ще се опитам да разбера — отвърна тя.

После самолетът кацна и хронометърът се включи.