Лий Чайлд
Не се връщай (14)

14

Дойдоха с кола, която се движеше бързо. Ричър я чу, докато тя още беше на пътя. Чу я как връхлита в паркинга, прави широк завой и спира отпред с рязко натискане на спирачките. Затръшнаха се три врати в бърза последователност. По чакъла заскърцаха три чифта ботуши, което означаваше, че неканените гости са трима, а не четирима като онези в колата със смачканите врати. След кратка пауза единият чифт ботуши бързо започна да се отдалечава. Като на човек, който тича да блокира стаята отзад. Което си беше чиста загуба на време, тъй като банята беше без прозорче. Но те не знаеха дали е така и предпочитаха да проверят, вместо да съжаляват после. Всичко това подсказваше, че екипът отвън притежава доста голям опит.

Той разкръстоса глезените си, измъкна ръцете си изпод тила и седна в леглото. После се извъртя на една страна и стъпи на пода. Почти едновременно с тропането на вратата, което нямаше нищо общо с деликатното чук-чук на майор Съливан в шест часа сутринта. Това си беше чиста проба дум-дум-дум от страна на яки мъже, тренирани да правят парализиращо първо впечатление. Нещо, което самият той не харесваше. Така и не беше успял да се отърве от чувството, че вдига твърде много шум.

Мъжете отвън престанаха да думкат, за да извикат нещо от сорта на Отваряй, отваряй веднага! После възобновиха думкането. Ричър стана и отиде до вратата. Вдигна ръка и започна да блъска по нея. Също толкова силно, колкото неканените гости отвън. Думкането престана. Ричър се усмихна. Никой не очаква отговор от една заключена врата.

После отвори. На прага стояха двама мъже в бойни униформи. Единият държеше пистолет, а другият — пушка. Нещо доста сериозно за обикновен следобед в спокойно предградие. Трите врати на колата зад тях зееха отворени. Двигателят работеше.

— Какво има? — попита Ричър.

Онзи, който беше по-назад и встрани, беше командирът на екипа. По-безопасното място се падаше на началника.

— Трябва да дойдете с нас, сър — обяви той.

— Кой го казва?

— Ние.

— От коя част сте?

— От Седемдесет и пета на Военната полиция.

— По чия заповед?

— Ще разберете.

Името на табелката му беше Еспин. Фигура на боксьор категория „муха“, тъмна коса, жилав и мускулест, със сплескан нос. Изглеждаше точно както трябва. По принцип Ричър харесваше ченгетата от Военната полиция. Не колкото сержантите, но повече от волнонаемните.

— Това арест ли е? — попита той.

— Искате ли да бъде? — отвърна с въпрос Еспин. — Достатъчно е да продължавате с приказките.

— Решавай, войниче. Или е едното, или другото.

— Лично аз предпочитам доброволното сътрудничество.

— Можеш само да го сънуваш.

— В такъв случай е арест.

— Как ти е името?

— Еспин.

— Малкото ти име.

— Защо?

— Искам да го запомня, докато съм жив.

— Това заплаха ли е?

— Как ти е името?

— Пит.

— Ясно — кимна Ричър. — Пит Еспин. Къде отиваме?

— Във Форт Дайър — отвърна Пит Еспин.

— Защо?

— Един човек иска да разговаря с вас.

Иззад сградата се появи третият член на екипа. По-младши от Еспин, но само технически. И тримата приличаха на ветерани, виждали какво ли не.

— Но първо ще ви обискираме — добави Еспин.

— На ваше разположение съм — отвърна Ричър и широко разтвори ръце.

Нямаше какво да крие. В джобовете имаше съвсем обикновени неща: паспорт, банкова карта, четка за зъби, пакетче дъвки, малко пари в брой и ключа от мотелската стая. Всичко това беше прегледано за секунди, след което мъжът с пушката махна към колата. Сложиха го да седне отзад, вдясно. Най-безопасното място за превоз на арестанти в четириместна кола без охранителна решетка между седалките. Беше най-неудобното, в случай че арестантът реши да нападне шофьора. Зад волана се настани мъжът, който беше изтичал да провери задната стена на стаята му. Еспин седна до Ричър, а онзи с пушката затръшна вратата след него и зае предната дясна седалка. Всичко това се случи бързо и делово, абсолютно професионално. Екипа наистина си го биваше.

 

 

Беше твърде късно за обяд и още рано за задръстванията в края на работния ден, така че шосетата не бяха натоварени и пътуването завърши бързо, въпреки че минаха по различен маршрут от този, който беше използвал Ричър. Лабиринтът от тесни улички ги изведе пред северния вход на Дайър, който се използваше по-рядко от главния на юг. Но и той беше добре охраняван. Влизането не беше по-кратко. Същите „драконови зъби“, същите бариери, същите проверки. Един, два, три пъти. После заобиколиха основната сграда и спряха пред входа на ареста, който се намираше отзад. Ричър беше изведен от колата и вкаран вътре, а след това насочен към една врата, зад която го чакаше някакъв служител. Не точно надзирател, а по-скоро чиновник или администратор. Не беше въоръжен като повечето пазачи, но на колана му имаше връзка с ключове. Помещението беше нещо като малко фоайе със заключени врати отляво и отдясно.

Преведоха Ричър през лявата врата и го вкараха в стаята за разпити — тясно помещение без прозорци, с четири голи стени, завинтена в пода маса и три стола. Очевидно не беше възложена на онзи незнаен архитект, който беше проектирал интериора на Офицерския клуб. Тук нямаше нито ламперия от светло дърво, нито килим. Само олющена бяла боя върху тухлите, напукан цимент на пода и флуоресцентна тръба на тавана, скрита зад предпазна решетка.

Появи се непознат за Ричър служител с празна найлонова торбичка, която побра всичките му лични вещи. Той седна на стола, който беше сам от едната страна на масата, преценил, че именно той му се полага. Еспин се настани срещу него, а всички други излязоха. Еспин мълчеше. Никакви въпроси, никакви празни приказки.

— Кой иска да говори с мен? — попита Ричър.

— Пътува насам — отвърна Еспин.

— Мъж ли?

— С някаква полска фамилия.

— Кой е той?

— Почакайте и ще разберете.

Така и стана. Двайсетина минути по-късно вратата се отвори и в килията влезе мъж с костюм. Беше на средна възраст, с къса, леко прошарена тъмна коса и бледо подпухнало лице, издаващо известна умора. Но тялото му беше стегнато, което говореше за редовно посещение на фитнеса. Костюмът му беше черен и скъп, но на места доста излъскан. На джобчето на сакото му беше закачен бадж на ПУ на окръг Колумбия. Тоест Вашингтонската градска полиция.

Цивилен.

Човекът седна на свободния стол до Еспин и се представи:

— Аз съм агент Подолски.

— Добре е да го знам — кимна Ричър.

— Искам няколко отговора.

— На какви въпроси?

— Мисля, че знаете на какви.

— Ни най-малко.

— Въпроси, свързани с физическа разправа.

— Колко стара е този път? Отпреди двайсет години? Или сто? По времето на Гражданската война?

— Разкажете ми за вашата сутрин.

— Коя сутрин?

— Днешната.

— Станах, разговарях с един адвокат, после с още един и с още един. Днешната ми сутрин беше плътно запълнена с адвокати.

— Имената им?

— Съливан, Едмъндс и Муркрофт.

— Полковник Муркрофт от вашата юридическа академия в Шарлътсвил, временно командирован в тази база?

— Академията не е моя, но да, за същия става дума.

— А къде разговаряхте с него?

— Тук, в базата. В Офицерския клуб.

— И кога се случи това?

— Тази сутрин, както вече ви казах.

— И по-точно в колко часа?

— Питам се дали един частен разговор между двама офицери попада под вашата юрисдикция, господин следовател?

— Този попада, повярвайте ми — каза Подолски. — Та кога проведохте разговора?

— По време на закуската му — отвърна Ричър. — Която приключи доста след моята. Бих казал, че започна точно в девет и двайсет и три минути.

— Много сте точен.

— Нали ме помолихте да бъда.

— За какво разговаряхте с полковник Муркрофт?

— По правни въпроси.

— Във връзка с вас?

— Не, с трето лице.

— Случайно това трето лице да се казва майор Сюзан Търнър от Сто и десета част, в момента разследвана от военната прокуратура по обвинение в корупция?

— Същата.

— А майор Съливан стана ли свидетел на този разговор?

— Да, Съливан също беше там.

— Тя твърди, че сте помолили полковник Муркрофт да извърши определени действия. Вярно ли е това?

— Да, вярно е.

— Пожелали сте да обжалва предварителния арест на майор Търнър?

— Точно така.

— Но той ви отказа, така ли? И ви е помолил да се пръждосвате?

— Да, в един момент каза „изчезвайте“.

— Но вие сте започнали да спорите с него. При това доста разпалено.

— Не сме спорили. Просто обсъдихме един технически проблем, без да се разгорещяваме.

— Принципно обаче сте поискали от полковник Муркрофт да направи нещо за вас, но той е отказал. Правилно ли съм разбрал?

— За какво всъщност става въпрос? — начумерено попита Ричър.

— По-късно тази сутрин полковник Муркрофт е бил пребит почти до смърт в Югоизточен Вашингтон. В моя район.