Лий Чайлд
Не се връщай (27)

27

Тръгнаха напред, като следваха завоите на пътя. На запад и мъничко на юг. Постепенно приближаваха огъня. Когато се изравниха с него, се оказа, че пламъците бушуват малко навътре в гористия склон, на около двеста метра от пътя. След десетина метра от лявата им страна се появи камениста пътека. Нещо като алея за автомобили, която изчезваше сред дърветата. Търнър уви ризата на Ричър плътно около тялото си.

— Това ми прилича на случаен горски пожар — промърмори тя.

— Не му е сезонът — поклати глава Ричър. — И не му е мястото. По тези места няма горски пожари.

— Тогава какво е?

— Къде се намираме?

— В Западна Вирджиния.

— Правилно. В гориста местност, на километри от цивилизацията. Точно това, което ни трябва. Но не бива да вдигаме шум, защото горе може да има някой.

— Може би пожарникари.

— Гарантирам ти, че точно пожарникари няма.

Поеха по каменистата пътека. Придвижването им се оказа не само шумно, но и много трудно. С превозно средство би било доста по-леко, отколкото пеша. Гората от двете им страни беше гъста, почти като стена. Борове и широколистни дървета, повечето от които обезлистени. Пътеката се виеше нагоре. Накрая описваше плавен и широк завой, зад който бушуваше огънят. Топлината му се усещаше във въздуха. Нощната тишина се нарушаваше от глух тътен, примесен с остро припукване.

— Сега тихо! — прошепна Ричър.

Бавно изминаха широкия завой. Пред очите им се разкри тясна просека, завършваща с полянка сред дърветата. В дъното й се очертаваше стара порутена постройка, която приличаше на хамбар. Вляво от нея имаше също толкова стара и порутена хижа. И двете бяха сковани от дебели талпи, проядени и почернели от времето. Огънят бушуваше далече вдясно от тях, около и над ниска правоъгълна конструкция на колела. Жълтооранжеви и синкави пламъци ближеха димящите стъбла на околните дървета. Гъстият сивкав дим се издигаше право нагоре и изчезваше в нощта, подхванат от въздушните течения.

— Какво е това? — прошепна Търнър.

— Нещо като в стария виц — отвърна Ричър. — Знаеш ли какво е общото между пожар в метадонова лаборатория и развод на живеещи във фургон?

— Не.

— И в двата случая някой ще загуби фургона си.

— Значи това е метадонова лаборатория?

— Била е.

— Това обяснява отсъствието на пожарната — кимна тя. — Незаконна дейност. Не са могли да поискат помощ.

— И да са поискали, все тая — отвърна Ричър. — Ако пожарната се отзовава на всеки сигнал за подпалена нелегална лаборатория, нямаше да й остава време за нищо друго. Такива инциденти се случват непрекъснато.

— А къде са хората?

— Вероятно е само един човек. Някъде наблизо.

Излязоха на полянката и се насочиха към хижата. С гръб към пожара, придържайки се близо до дърветата. Димът се издигаше право нагоре. Светлината и сенките танцуваха стихиен езически танц. На петдесетина метра от тях пожарът продължаваше да бушува с пълна сила. Хижата беше едноетажна, с прилепена към задната част барака. И двете празни. Хамбарът беше достатъчно широк, за да побере два автомобила. Точно толкова бяха в него. Единият беше голям червен пикап додж с огромни колела и килограми хром по каросерията. Чисто нов. Другият беше спортно кабрио шевролет корвет, също червено и излъскано до блясък. Никелираните тръби на ауспуха му бяха големи колкото юмрука на Ричър. И кабриото изглеждаше чисто ново. Или почти ново.

— Това селско момче явно се справя добре — отбеляза Ричър.

— Не чак толкова — отвърна Търнър и махна към пожара.

Макар и здраво захапан от огъня, скелетът на фургона все още се различаваше. Земята около него беше покрита с горящи отломки. Това, което нарушаваше правоъгълната му форма, беше проснатото отпред продълговато нещо, наподобяващо провиснал от устата език. Неподвижно, леко издуто, напълно обхванато от пламъци с друг цвят и друга интензивност. Такива пламъци изпуска забравен на скарата агнешки котлет. Този тук обаче беше сто пъти по-голям.

— Предполагам, че се е опитвал да спаси лабораторията — промърмори Ричър. — Което е било глупаво. Винаги е по-добре да я оставиш да изгори.

— Какво ще правим сега? — попита Търнър.

— Ще изтеглим малко пари от банкомата. Лабораторията е била доста голяма и е работила добре. Имал е и два отлични автомобила, а това означава доста висок кредитен лимит за нас.

— Ще вземем парите на мъртвеца, така ли?

— Те вече не му трябват. А ние разполагаме с осемдесет цента.

— Но това е престъпление!

— Престъплението е отпреди да се появим тук. Този човек е произвеждал дрога. Ако не ги вземем ние, ще ги вземе полицията. Още утре, когато ще се появят тук. Или най-късно вдругиден.

— Но къде са тези пари?

— Това е интересната част. Трябва да ги открием.

— Вършил си това и преди, нали?

— Да, но обикновено с живи наркопласьори. Мислех да се поразходя в района зад Юниън Стейшън. Представи си, че сме данъчни. Все пак сме държавни служители, нали?

— Това е ужасно!

— Искаш ли тази нощ да спиш в истинско легло? Искаш ли да закусваш утре?

— Боже господи! — простена Търнър.

Но тя се включи в претърсването не по-малко активно от Ричър. Започнаха с хижата. Въздухът вътре беше застоял. В кухнята нямаше нищо скрито. Нямаше двойни стени на шкафовете, нито фалшиви кутии с фасул, нищо, заровено в буркана с брашно, никакви кухини в стената. В дневната също нямаше нищо. Нито тайници в пода, нито изрязани отвътре книги, нищо във възглавниците на канапето, нищо в комина. И в спалнята беше същото. Нямаше процепи в матраците, нямаше заключени чекмеджета на нощната масичка, нищо в гардероба, нищо под леглото.

— А сега? — попита Търнър.

— Трябваше да се сетя по-рано — направи гримаса Ричър.

— Къде?

— Къде човек се чувства напълно уединен?

— Тук цялото място е уединено. На милион километри от всякъде.

— Но все пак къде най-много?

Тя най-сетне включи и кимна.

— Във външната тоалетна.

Скривалището се оказа в тавана на външната тоалетна. Фалшивият панел се намираше точно над чинията. Ричър ловко го измъкна от жлебовете и го подаде на Търнър. После пъхна ръка в дупката. Кутията, която измъкна, беше пластмасова — от онези, които се продават във всеки магазин за домашни потреби. В нея имаше около четири хиляди долара на пачки по двайсет, резервни ключове за доджа и корвета, нотариален акт на имота и акт за раждане на Уилям Робърт Клайтън, появил се на бял свят преди четирийсет и седем години в щата Западна Вирджиния.

— Мир на праха ти, Били Боб — промърмори Ричър и раздрънка ключовете в шепата си. — Пикапът или спортното купе?

— И колата му ли ще откраднем? — попита Търнър.

— И двете вече са откраднати. В кутията няма никакви документи за покупко-продажба. Вероятно някой автокрадец си е платил дрогата с тях. А другата възможност е да вървим пеша.

Търнър помълча известно време, сякаш се готвеше да прекоси опасен, но неизбежен мост. После поклати глава и промърмори:

— Спортното купе, разбира се.

Задържаха парите и ключа на корвета, а останалото върнаха в тайника. После се насочиха към хамбара и хвърлиха парите в багажника на червеното кабрио. Пожарът в периферията на полянката продължаваше да бушува. Ричър подхвърли ключовете на Търнър и се настани на дясната седалка. Тя запали мотора, откри откъде се включват светлините и си сложи колана.

Минута по-късно излязоха обратно на пътя и поеха на запад в нощта. Движеха се бързо. Чувстваха се комфортно в приятно затоплената кола. Чувстваха се богати.