Лий Чайлд
Не се връщай (6)

6

Форт Дайър беше база на пехотата, разположена много близо до Пентагона. Но по думите на Лийч осем години след като Ричър се махнал от армията, било проведено мащабно упражнение по икономии на средства и базата се сляла с Корпуса на морската пехота край Хелсингтън Хаус. В резултат се родила поредната уедрена институция, получила логичното, но тромаво наименование Обединена база „Дайър-Хелсингтън Хаус“. По времето на Ричър Дайър и Хелсингтън Хаус бяха самостоятелни единици с висока репутация, в чийто състав имаше много висши офицери и важни хора. В резултат на това специализираният магазин на Дайър приличаше повече на „Сакс Пето Авеню“, отколкото на „Уол-Март“. А той беше чувал, че магазинът на морската пехота бил още по-добър. От всичко това следваше, че статутът на новото обединение не би трябвало да е по-нисък. Което на свой ред означаваше, че и в килиите му бяха затворени само по-високопоставени хора. В тях едва ли имаше място за пияници и дребни крадци, но положително щеше да има за един майор от Военната полиция с внезапно появили се проблеми. Тоест слухът на Лийч имаше всички шансове да се окаже верен. Арестът на Дайър се намираше северозападно от Пентагона, по диагонал през гробището. На по-малко от осем километра от щаба на Сто и десета специална част. Съвсем наблизо.

— Пехотинци и морски на едно място? — учуди се Ричър. — Как ли се чувстват заедно?

— Политиците са готови на всичко, за да спестят някой долар — отвърна Лийч.

— Ще им звъннете ли да ги предупредите?

— Искате да отидете там? Сега?

— В момента нямам друга работа.

— Имате ли превозно средство?

— Временно да — кимна Ричър.

Нощта беше тиха и тъмна, както обикновено в предградията. Пътуването до Дайър продължи по-малко от десет минути, но проникването в Обединената база се оказа доста по-дълго. Сливането беше станало факт близо четири години след 11 септември, а спестените от него пари очевидно бяха отишли за укрепване на сигурността. Главният портал се намираше от южната страна на комплекса и изглеждаше доста внушително. Навсякъде имаше бетонни „драконови зъби“, които ограничаваха трафика в рамките на една тясна алея, оборудвана с цели три контролно-пропускателни пункта. Ричър беше с овехтелите си цивилни дрехи и нямаше военна карта. Всъщност нямаше никаква карта. Разполагаше единствено с протъркан американски паспорт с отдавна изтекла валидност. В замяна на това обаче използваше служебен автомобил, който правеше добро първоначално впечатление. Военните разполагаха с достатъчно компютри, за да проверят въпросния автомобил, а той самият вече се държеше като офицер на активна служба, появил се в базата посред нощ, очевидно по неотложна работа. Освен това армията разполагаше и със сержанти. Лийч беше задействала мрежата на услугите с помощта на няколко светкавични телефонни разговора. И накрая, Дайър имаше самостоятелен отдел за криминални разследвания, в който, за изненада на Ричър, все още работеха хора, познаващи други хора, които си спомняха името му. В резултат на това само четирийсет и пет минути след като се появи на първата бариера, той се изправи лице в лице с един капитан от Военната полиция, който го покани да влезе в приемната на ареста.

Капитанът беше сериозен, тъмнокож, на трийсетина години. Според пришитата на униформената му риза лента фамилията му беше Уайс. Изглеждаше свестен човек, а поведението му беше дружелюбно. По тази причина Ричър реши да бъде откровен с него.

— Тук съм по лични причини, капитане — рече той. — Нищо, което да има отношение към службата. В момента съм доста токсичен, затова пипайте крайно внимателно. Държа да не регистрирате посещението ми. Ако това е невъзможно, изобщо не разговаряйте с мен.

— В какъв смисъл „токсичен“? — попита Уайс.

— По всичко личи, че нещо, което съм извършил преди шестнайсет години, внезапно се е върнало да ме захапе за задника.

— Какво е това нещо?

— Не помня. Но нямам никакви съмнения, че скоро ще ми го припомнят.

— Компютърът казва, че току-що са ви възстановили на служба.

— Да.

— За пръв път чувам за такова нещо.

— Аз също.

— Не ми звучи добре. Сякаш някой много е искал да ви върне под юрисдикцията на армията.

— И аз така виждам нещата — кимна Ричър. — Сякаш внезапно ме екстрадираха от цивилния живот, за да ме изправят пред музиката. Но процедурата беше максимално опростена — не се предвиждаше дори прослушване.

— Сериозно ли е според вас?

— Да, поне за момента.

— Какво искате от мен?

— Търся майор Сюзан Търнър от Сто и десета част.

— Защо?

— Вече ви казах, по личен въпрос.

— Свързан с вашия проблем?

— Не. По никакъв начин.

— Но и вие сте служили в Сто и десета, нали?

— Преди много време, когато майор Търнър положително не е чувала за нея.

— Значи няма да променяте показания или да влияете на свидетел?

— Абсолютно не. Това е съвсем друга работа.

— Приятели ли сте?

— Надявах се да станем. А може би не, зависи от впечатленията ми, като се видим.

— Значи още не сте я виждали?

— Тя тук ли е?

— Да — кимна Уайс. — От вчера следобед е затворена в една килия.

— По какви обвинения?

— За вземане на подкуп.

— От кого?

— Не знам.

— За какво?

— И това не знам.

— Размер на подкупа?

— Аз съм само надзирател — поклати глава Уайс. — Знаете как е. Никой не ми дава подобна информация.

— Може ли да я видя?

— Часовете за свиждане отдавна приключиха.

— Колко арестанти имате тази вечер?

— Само тя.

— Значи не сте много зает. Освен това визитата ми е неофициална, нали? Никой няма да разбере.

Уайс отвори една зелена папка. Бележки, процедури, текущи заповеди. Част от тях печатни, други писани на ръка.

— По всичко личи, че ви очаква — промърмори той. — Подала е молба чрез адвоката си, в която ви споменава по име.

— Каква молба?

— Всъщност повече прилича на инструкция.

— Какво пише в нея?

— Че тя не желае да ви вижда.

Ричър не каза нищо.

Уайс погледна към зелената папка.

— Цитирам: „По изрична молба на обвиняемата майор Джак Ричър, бивш командир на Сто и десета специална част към Военната полиция, не бива да получава разрешение за свиждане“.