Лий Чайлд
Не се връщай (21)

21

По всичко личеше, че Сюзан Търнър познава местните пътища. След няколко завоя, както леви, така и десни, тя заобиколи северния край на гробището, зави още един път и продължи покрай източната му страна.

— Мисля, че трябва да стигнем до Юниън Стейшън — каза тя. — Там ще зарежем колата, за да си помислят, че сме хванали някой влак.

— Устройва ме — сви рамене Ричър.

— А как искаш да стигнем до там?

— Кой е най-спокойният маршрут?

— По това време на деня ли? — погледна го тя. — Предполагам, по нормалните улици, а не по магистралите. Да речем, по Конститюшън Авеню. Ще караме бавно и през цялото време ще бъдем пред очите на всички.

— Точно това ще направим — кимна Ричър. — Защото те ще очакват нещо друго, по-специално.

И тъй, Търнър се насочи към моста, за да прекосят реката. Трафикът беше ужасен. Час пик и в света на цивилните. Опрели броня в броня, колите приличаха на подвижен паркинг. Тя почукваше с пръсти по волана и час по час поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Търсеше някаква пролука, за да заеме още по-добра позиция за щурмуване на моста.

— Отпусни се — рече Ричър. — В момента час пик със сигурност е наш добър приятел. Шансовете на евентуалните преследвачи са нулеви.

— Не и ако използват хеликоптер.

— Няма. Не и тук. От страх да не катастрофират и да убият някой конгресмен. Това ще се отрази зле на бюджета им.

Най-после се качиха на моста и запълзяха над водата. Не след дълго окръг Арлингтън остана зад тях.

— Като спомена бюджет, се сетих, че нямам пари — обади се Търнър. — Всичките ми пари и лични вещи останаха в един голям прозрачен плик.

— Моите също — кимна Ричър. — Но взех трийсет долара назаем от адвокатката ми.

— Но защо ще ти дава пари назаем?

— Още не знае, че ми е дала, но скоро ще разбере. Оставих й разписка.

— За съжаление, ще ни трябват повече от трийсет. Аз например имам спешна нужда от цивилни дрехи.

— А пък аз — от връзки за обувки. Ще ни трябва банкомат.

— Нямаме карти.

— Съществуват различни банкомати.

Слязоха от моста. Бавно, с чести спирания и тръгвания. Вече бяха в окръг Колумбия. Под юрисдикцията на вашингтонската полиция. Потвърждение на този факт бяха двете патрулни коли, които Ричър забеляза в далечината. Бяха паркирани муцуна в муцуна малко зад Мемориала на Линкълн. Двигателите им работеха, а от покривите им стърчаха поне дузина антени. Във всяка от тях имаше по едно ченге, настанило се удобно и най-вече на топло. Стандартна мярка за сигурност, помисли си с надежда Ричър. Търнър смени платната, избирайки най-далечното от тях. Ченгетата изобщо не реагираха.

 

 

Продължаваха напред в сгъстяващия се мрак. Все така бавно и с чести спирания. Напълно анонимни сред десетки хиляди студени ламарини като тяхната, запълнили улиците в радиус от няколко километра. Поеха на север по Двайсет и трета, по която Ричър беше минал предишния ден. После завиха надясно по Конститюшън Авеню — право, широко и сякаш безкрайно. Истинска река от червени стоп-светлини.

— Разкажи ми за онези двамата снощи — обади се Търнър.

— Пристигнах с автобуса и тръгнах директно към Рок Крийк с намерението да те поканя на вечеря — започна Ричър. — Но теб те нямаше по обясними причини. В кабинета ти се беше настанил един гадняр, който взе да дрънка глупости за някакви обвинения срещу мен, повдигнати от гангстер, когото издирвахме преди цели шестнайсет години. Като видя, че не съм впечатлен, той ми излезе с номера за някакъв закон в Десета част на Кодекса, чрез който ме връщали обратно на служба.

— Какво? Отново си в армията, така ли?

— От снощи — кимна Ричър.

— Забележително!

— Не виждам нищо забележително. Поне засега.

— А кой ме замества?

— Един полковник на име Морган с вид на чиновник. Настани ме в някакъв мотел на северозапад. Пет минути след това пред стаята ми спря кола с двама души. Трийсетинагодишни, волнонаемни. Заеха се да ме плюят, защото съм посрамил частта, а след това предложиха да напусна града още преди да ме изправят пред военен съд. В противен случай щели да ми сритат задника. Наложи се да им блъсна главите в ламарината, с която пристигнаха.

— Но кои са били, по дяволите? Не успя ли да им научиш имената? Не искам подобни типове в моята част!

— Със сигурност не бяха от Сто и десета. В колата беше топло. Това означава, че бяха пътували доста по-дълго от разстоянието между Рок Крийк и мотела. Освен това бойните им умения бяха стандартни. Няма как да са били от твоите хора. Знам го, защото си направих труда да проверя неофициално личния състав. Обиколих стаите и тези момчета не бяха там.

— Кои са били тогава?

— Две малки парченца от голям и сложен пъзел.

— Каква е картинката на кутията му?

— Не знам. Но днес ги видях отново. От разстояние. Появиха се в мотела с подкрепление. С други двама като тях. Предполагам, че проверяваха дали съм си тръгнал, готови да ускорят решението ми, в случай че още се колебая.

— Но защо са настоявали да се махнеш, след като не са от Сто и десета?

— Точно там е работата — отвърна Ричър. — Дори не бяха ме виждали. По принцип хората ме гонят на малко по-късен етап.

Минаха покрай Виетнамската стена. Там видяха още една патрулка с работещ двигател и гора от антени на покрива.

— Би трябвало паниката вече да е пълна, не мислиш ли? — подхвърли Ричър.

— Освен ако твоята адвокатка Едмъндс не е заспала в чакалнята — каза Търнър.

Подминаха полицейската кола. Достатъчно близо, за да зърнат ченгето в нея — висок чернокож мъж, слаб като вейка. Спокойно би могъл да е брат на началника на ареста в Дайър. Което би било крайно неприятно стечение на обстоятелствата.

— Какво е било това нападение отпреди шестнайсет години? — попита Търнър.

— Един гангстер от Ел Ей продаваше на черно оръжия, откраднати по време на „Пустинна буря“. Дебело гадно копеле с прякор Кучето. Помня, че разговарях с него. Всъщност няма как да го забравя. Имаше габарити на фамилна къща. Доколкото разбрах, вече е покойник. Но оставил клетвена декларация с моето име на всеки ред. Никога не съм го удрял, дори с ръкавица. Просто нямаше как, защото ръката ми щеше да потъне до лакътя в лой, преди да стигне до нещо твърдо.

— Каква е историята?

— Предполагам, че се е появил недоволен клиент в подбрана компания с бейзболни бухалки. А след известно време дебелакът решил да получи някаква компенсация. Нали знаеш как става в нашето справедливо общество? Нещо срещу нищо. И тъй, умникът се свързал с адвокат — от онези, които следват линейките. Той сигурно му е казал, че няма смисъл да търсят момчетата с бухалките, а когато дебелият му е споменал за посещението от страна на армията, му е предложил да изтупат торбата на Чичо Сам, която винаги е пълна. Така стигат до фалшивата клетвена декларация. Подобна на стотици хиляди като нея, натрупани през годините. Архивите ни със сигурност са задръстени от тях. Нашите юристи просто им се смеят известно време, а след това ги складират някъде и ги забравят завинаги. С изключение на тази, за която някой се е сетил в подходящото време.

— Защото?

— Това е друга част от пъзела. Морган каза, че досието ми е било маркирано. Алармата се е задействала не когато си го извадила, а когато си го върнала обратно. Но това е лъжа. Нашите бюрократи не са чак толкова отвеяни. Според мен изобщо не е било маркирано. Работата е била свършена набързо, в последния момент. Някой здравата се е паникьосал.

— Заради теб?

— Не, заради теб, поне първоначално — поклати глава Ричър. — Заради нещо, свързано с Афганистан.

После млъкна, защото купето се изпълни със синкавочервени отблясъци. Зад тях си пробиваше път полицейска кола с включена сирена, която напрегнато виеше. Отвратителен двоен сигнал, обхващащ цялата електронна гама. Ричър се обърна. Патрулката беше през двайсетина коли от тях. Трафикът се разделяше в двете посоки, за да й направи път. Бавно и трудно, тъй като празни пространства просто липсваха.

— Спокойно, това е кола на градската полиция — каза Търнър, след като погледна в огледалото. — Армията ще ни издирва по свой начин. Никога не прибягваме до тези палячовци. До ФБР — да, но не и до тези.

— Те ме издирват заради Муркрофт, адвоката ти — поясни Ричър. — Едно ченге на име Подолски е убедено, че аз съм го пребил.

— Откъде накъде?

— Аз съм последният, който е разговарял с него. След това изхвърлих старите си дрехи и бях сам за известно време.

— Защо ги изхвърли?

— Защото новите ми излизат по-евтино от прането.

— За какво си говорихте с Муркрофт?

— Поисках от него да те изкара от ареста.

Ченгето отзад напредваше доста бързо. Вече ги деляха само десетина коли.

— Сваляй якето! — заповяда Ричър.

— Обикновено се нуждая от коктейл и хубав филм, преди да започна да се събличам — отбеляза с равен глас тя.

— Не искам да види униформата ти — каза Ричър. — Ако търси мен, значи търси и теб.

— Няма как да види номера на колата. Много сме нагъсто.

Колите отпред се отдръпнаха встрани. Търнър ги последва, придържайки волана с лявата си ръка. Дясната беше заета да разкопчава якето. Миг по-късно се приведе напред и измъкна левия си ръкав, а след това и десния. Ръцете й бяха свободни. Ричър измъкна дрехата иззад гърба й и я пусна между седалките. Тя остана само по тениска. Масленозелена, с къс ръкав. Вероятно размер XS, помисли си Ричър. Плътно прилепнала към тялото й, но малко къса. Почти не се срещаше с колана на панталона й. Кожата в пролуката беше гладка, стегната и загоряла.

Отново се обърна назад. Ченгето беше през две коли след тях и вдигаше същия ужасен шум, придружен от влудяващата синьо-червена светлина.

— Щеше ли да вечеряш с мен, ако те бях заварил в кабинета вчера? — попита той. — Или тази вечер, ако Муркрофт те беше освободил?

— Точно сега ли искаш да ти отговоря? — отвърна Търнър, заковала очи в огледалото за обратно виждане.

Намираха се на метри от Седемнайсета улица. Отпред и вдясно сияеше осветеният паметник на Джордж Уошингтън.

Полицейската кола се изравни с тях.

И остана там.