Лий Чайлд
Не се връщай (22)

22

Остана там, защото колата пред нея не се премести колкото трябва, а в съседната лента беше спрял огромен пикап с издути калници над двойните задни гуми. Ченгето — бял мъж с дебел врат — нямаше как да мине. За момент погледна Търнър и равнодушно отмести очи към арматурното си табло. Явно някъде от там се управляваше сирената, която в същия момент престана да вие и започна да издава някакви квакащи звуци — маниакално продължителни и невероятно силни.

Но между седалките имаше и нещо друго, което беше по-интересно от квакането на сирената. Главата му остана наведена, а погледът му беше втренчен. Екран на лаптоп, помисли си Ричър. Или друг уред за електронна комуникация. Беше виждал много такива в колите на редовите полицаи. Някои от тях само дисплеи, прикрепени към гъвкави поставки и задръстени с текуща информация, бюлетини и предупреждения.

— Имаме проблем — промърмори той.

— Какъв? — попита Търнър.

— Според мен той също отива на Юниън Стейшън. Или на автогарата. За да ни търси. А в момента получава снимки и друга информация от армията. Това никак не е трудно, нали? Мисля, че са пред очите му и именно по тази причина се прави, че не ни обръща внимание.

Търнър извърна глава наляво. Ченгето продължаваше да гледа надолу. Дясната му ръка леко се движеше. Вероятно търсеше микрофона. Потокът пред тях се раздвижи. Колата пред патрулката се отмести, а пикапът с издутите калници се придвижи двайсет-трийсет сантиметра напред. Ченгето вече можеше да мине.

Но не го направи. Защото продължаваше да гледа надолу.

Сирената отново превключи на продължителен вой. Ченгето започна да говори. Нямаше начин да се разбере какво казва. После млъкна. Бяха му задали въпрос. Нещо от сорта сигурен ли си?, както е по протокол. Защото мъжът зад волана се наведе и погледна през дясното странично стъкло. Отначало към Търнър, а след това и към Ричър.

Устните му се размърдаха.

Една кратка сричка. Която почти със сигурност беше „да“.

После откачи предпазния си колан, а дясната му ръка се плъзна надолу, към бедрото.

— Напускаме кораба — обяви Ричър.

Той рязко отвори вратата и едва не се изтърколи на тротоара. Търнър моментално се прехвърли през конзолата със скоростния лост на неговата седалка. Максимално далече от ченгето. Колата се плъзна напред и опря в бронята на тази пред нея. Леко и нежно, като целувка. Търнър изскочи навън. Изглеждаше странно по тениска и ботуши без връзки. Ричър й подаде ръка и я повлече през широкия тротоар към алеята с паметниците и музеите. Наоколо имаше дървета с голи клони, почти невидими в сгъстяващия се мрак. Сирената продължаваше да вие зад тях. Описаха широк кръг и се насочиха към Огледалното езеро. Търнър започна да зъзне в тениската си. Ричър свали якето си и й го подаде.

— Облечи го — рече той. — После се разделяме. Така ще е по-безопасно. Среща при Виетнамската стена след петнайсет минути. Ако не дойда, изчезвай.

— И ти изчезвай, ако аз не дойда — отвърна тя и се втурна напред. Ричър пое в обратната посока.

Ричър биеше на очи заради високия си ръст, така че се огледа за пейка. Направи усилия да крачи бавно и спокойно с ръце в джобовете. Защото бягащият човек привлича вниманието сто пъти повече от ходещия. Закон, завещан от еволюцията. Хищник и плячка. Движение и неподвижност. Нито веднъж не се обърна да погледне назад. Гледаше право пред себе си и вървеше към това, което виждаше. Тъмнината се спускаше бързо, но огромната алея все още беше оживена. Не като през лятото, но все пак имаше достатъчно зимни туристи, особено около Стената. Част от тях бяха там, за да прочетат имената на близките си, други — за да отдадат почит на загиналите, а трети просто да зяпат, привлечени от навалицата. Търнър не се виждаше никъде. Сирената беше млъкнала, заменена от нетърпеливи клаксони. Вероятно ченгето вече беше навън, а патрулката му и служебната кола на Съливан пречеха на движението.

Пейката бавно изплува от мрака на двайсетина метра по-нататък. Беше свободна, разположена успоредно на неподвижните води на езерото. Ричър бавно се насочи натам, изравни се с нея и спря. После седна, сякаш подчинявайки се на внезапен импулс. Опря лакти на коленете си и наведе глава. Като човек с много грижи на главата, които се нуждаеха от обмисляне. Нямаше да издържи по-внимателно наблюдение, но на пръв поглед не предизвикваше заключението висок мъж, а още по-малко пък беглец. Единственият видим недостатък беше липсата на връхна дреха. Времето не предполагаше разходки по риза.

Клаксоните продължаваха да пищят на трийсетина метра зад гърба му.

Той чакаше с наведена глава. Тих и неподвижен.

После зърна с крайчеца на окото си полицая с дебелия врат — сновеше с фенерче в ръка вместо оръжие. Непрекъснато сменяше посоките и изглеждаше нервен. Очите му шареха из тълпата. Сигурно вече го бяха скастрили, че е бил на крачка от бегълците, но ги е изпуснал. В далечината се чу вой на две нови сирени. Едната от юг, вероятно далече надолу по Си Стрийт, другата от север — може би от Петнайсета или Четиринайсета улица — в близост до Белия дом или Аквариума.

Ричър чакаше.

Дебеловратият полицай крачеше към Стената, но на половината път спря и тръгна обратно, описвайки широк кръг. Ричър усети как погледът му се плъзга над него и го подминава. Просто един седнал мъж, заковал очи във водата, който представляваше далеч по-малък интерес в сравнение с хората наоколо. Например с трийсет-четирийсет души, която бързаха към паметника — или туристическа група, или случайна тълпа, или сбор от двете. Подвижна плячка. Законите на еволюцията. Ченгето тръгна след тях. Всеки очаква движение, помисли си Ричър. Неподвижността е далеч по-малко вероятна. И по-трудна.

Сирените се приближаваха, но не много бързо. Изглежда, някакъв гравитационен център ги привличаше на изток. Градските ченгета познаваха територията си. На изток бяха паметниците и музеите, които привличаха тълпите. А недалече се намираха Капитолият и многобройните маршрути за изтегляне, по асфалт или релси.

Ричър продължаваше да чака, без да помръдва. Не откъсваше поглед от водата. След това хронометърът в главата му отмери точно десет минути. Той се изправи на крака и предприе всички възможни действия, които истинският беглец не би предприел по никакъв начин. Прозя се, придърпа нагоре панталона си, сключи пръсти на тила и се протегна. След още една прозявка бавно тръгна на запад, сякаш разполагаше с всичкото време на света. Езерото остана от лявата му страна. Описа широк кръг през оголените дървета и четири минути по-късно вече беше при Стената. Изправи се в края на опашката и започна да се оглежда за Сюзан Търнър. Просто още един човек, отдаващ почит на загиналите.

Но Търнър не се виждаше никъде.