Лий Чайлд
Не се връщай (19)

19

Ричър зашляпа с боси крака обратно към стаята за свиждане, в която беше куфарчето на Съливан. Отвори вратата докрай, грабна куфарчето от масата и изскочи обратно в коридора, преди вратата да се беше затворила. Коленичи на пода и щракна закопчалките. Зарови пръсти под различните юридически документи и започна да опипва дъното. Откри ключ за кола и го пусна в джоба на панталона си. После откри и портмонето с военната лична карта. Малкото име на Съливан беше Хелън. Прибра картата в джобчето на ризата си, а парите пъхна в другия джоб на панталона си. Намери някаква химикалка, откъсна крайчето на някакво фотокопие и написа: Драга Хелън, дължа ти 30 долара. Остави листчето в отделението за пари, затвори портмонето, а след това и куфарчето.

Време за шоу.

Прекоси четирите метра до съседната врата и надникна през тясното прозорче. Сюзан Търнър говореше. Спокойно и търпеливо, подпомагайки аргументите си с жестове. Адвокатът я слушаше. Привел глава на една страна, той старателно си водеше записки в жълтия бележник пред себе си. Куфарчето му лежеше отворено малко встрани, доста по-празно от това на Съливан. Но в замяна на това джобовете му бяха порядъчно издути. Униформата му беше широка и зле ушита. На дясното капаче пишеше Темпъл.

Ричър се върна при междинната врата, смени ботуша си с ключа за колата на Съливан и вратата остана открехната. Обу се и отново се насочи към стаята с Търнър.

Спря пред вратата, напълни гърдите си с въздух и бавно го изпусна.

После натисна дръжката и влезе. Пъхна куфарчето на Съливан в процепа на вратата и се обърна към масата. Търнър и адвокатът го гледаха. Лицето на възрастния мъж не издаваше нищо, но в очите на Търнър проблесна нещо особено. Сякаш го беше разпознала.

— Трябва да видя документите ви, господин полковник — каза с равен глас той.

— Кой сте вие?

— Разузнавателна агенция към Министерството на отбраната, сър. Рутинна проверка.

Демонстрация на командно поведение, високо ценено в армията. Човекът се забави за миг, после бръкна във вътрешния си джоб за служебната карта. Ричър направи крачка напред, пое картата и закова поглед в нея. Джон Джеймс Темпъл. Веждите му леко се повдигнаха, сякаш беше изненадан. Прочете името още веднъж, а след това прибра картата в джоба на ризата си редом с тази на Съливан.

— Съжалявам, полковник, но се налага да отнема две минути от времето ви.

Върна се в коридора и задържа вратата. След вас. Мъжът се поколеба за момент, после започна да се надига.

— Вие изчакайте тук, госпожице — обърна се към масата Ричър. — Веднага се връщаме.

Адвокатът бавно мина покрай него, влачейки крака.

— Надясно, сър — упъти го Ричър и също повлече крака след него.

Принудително — заради липсата на връзките. Те бяха слабото му място. Юристите не са сред най-наблюдателните хора, но в замяна на това имат мозък и умеят да разсъждават логично. Но на този етап планът му трябваше да се изпълнява бавно. Без прибързване, без паника. Като на забавен каданс. Този човек трябваше да получи достатъчно време за размисъл.

И го получи.

Мъжът спря на шест-седем метра от първата празна килия, обърна се и сведе поглед надолу. Право към ботушите на Ричър. В следващия миг Ричър го завъртя обратно и му приложи хватката за арест на висши офицери, която всеки военен полицай овладява още в началото на кариерата си. За нея не се споменаваше в служебния наръчник и по тази причина се научаваше единствено благодарение на вътрешното чувство и чуждия пример. Сграбчи десния му лакът, изви го силно назад и надолу, а след това блъсна тялото му в противоположна посока. Както обикновено се случваше, полковникът насочи усилията си да прекрати движението надолу, напълно забравил инерцията, която го тласкаше напред. Приведеното му тяло политна странично, като огромен рак. Дишаше разпокъсано, но не толкова от болка, колкото от чувство за накърнено достойнство. Което беше добре. Ричър не искаше да го наранява. В крайна сметка този човек не беше виновен за нищо.

Насочи тялото му към отворената врата на празната килия, която, ако се съдеше по малкото лични вещи, принадлежеше на Търнър. Бутна го вътре, затръшна вратата и сложи резето.

Остана в коридора само за миг, колкото да си поеме дъх и бавно да го изпусне.

Дотук добре.

Обърна се и повлече крака към стаята за свиждания. Сюзан Търнър го посрещна права по средата на разстоянието между масата и вратата.

— Аз съм Джак Ричър — протегна й ръка той.

— Знам — отвърна тя. — Видях снимката в досието ти. Освен това разпознах гласа ти.

И той разпозна нейния. Топъл, леко дрезгав и позадъхан, излъчващ особена интимност. Такъв, какъвто го помнеше от телефонните им разговори. Дори по-приятен, защото тя стоеше пред него.

— Много се радвам да те видя — каза той.

Търнър стисна ръката му. Докосването й беше топло. Нито твърдо, нито меко.

— Аз също се радвам да те видя — каза тя. — Но какво всъщност правиш?

— Знаеш какво — отвърна той. — И защо. Поне се надявам, че е така. Защото, ако не знаеш, не заслужаваш да го правя.

— Не исках да те забърквам.

— Затова ли беше онзи отказ от посещение?

— Досещах се, че вероятно ще се появиш. Не бях сигурна, но го допусках като възможност. Единственото ми желание беше да направиш кръгом и да се махнеш веднага. Заради собствената си безопасност.

— Е, не се получи.

— Какви са шансовете да се измъкнем от тук?

— Засега късметът е на наша страна — отвърна Ричър.

Той извади от горното си джобче служебната карта на Съливан и я приближи до лицето на Търнър. Един и същ пол, подобен цвят на косата, но това май бяха единствените прилики. Подаде й картата.

— Коя е тя?

— Адвокатката ми. Една от тях. Тази сутрин се запознах с нея.

— Къде е в момента?

— В една килия. Вероятно блъска по вратата. Трябва да побързаме.

— А ти ще използваш служебната карта на моя адвокат, така ли?

— Тук е — потупа джобчето си Ричър.

— Но вие изобщо не си приличате.

— По тази причина ще шофираш ти.

— Стъмни ли се вече?

— Почти.

— Тогава да вървим — каза Търнър.

Излязоха в коридора и се насочиха към междинната врата. Тя все още беше открехната на около сантиметър, благодарение на ключа на Съливан. Ричър я отвори докрай, а Търнър се наведе за ключа. Озоваха се в малкото фоайе. Вратата изсъска след тях. Външната врата беше залостена с помощта на малък и лъскав механизъм, очевидно надежден и скъп. Ричър извади халката на дежурния офицер и започна да пробва ключовете един по един. Бяха общо осем. Първият не стана. Вторият също. Нито третият и четвъртият.

Но петият свърши работа. Ключалката меко изщрака. Ричър натисна бравата и дръпна вратата. Студеният въздух ги блъсна в лицата. Свечеряваше се.

— Каква кола търсим? — попита Търнър.

— Тъмнозелен седан.

— Това няма как да не ни помогне във военна база — каза шеговито тя.

Гласът й беше топъл, дрезгав, задъхан, интимен.

Излязоха заедно. Ричър заключи вратата. Това със сигурност щеше да им спечели минута-две. Малкият паркинг се намираше на трийсетина метра вляво, отвъд широка ивица черен и пуст асфалт. На него имаше общо седемнайсет коли, повечето от тях служебни. Само два седана, но нито един от тях зелен. От паркинга се излизаше по тесен, изпълнен със завои път, който чезнеше в далечината.

— Най-точното ти предположение? — попита Търнър.

— Когато се съмняваш, тръгни наляво — отвърна Ричър. — Това е основният ми принцип на работа.

Завиха наляво и се озоваха на още един паркинг. Малък. Само няколко диагонални бели черти върху неравния асфалт. На него имаше шест коли, всичките паркирани с предницата към стената. И всичките тъмнозелени седани.

— Това вече е друга работа — промърмори Търнър.

Изправи се на една линия с подредените автомобили и натисна дистанционното.

Нищо.

Опита още веднъж. Отново без резултат.

— Може би батерията е изтощена — рече.

— Имаш предвид акумулаторът на колата?

— Не, имам предвид батерията на дистанционното.

— Тогава как е стигнала до тук Съливан?

— Превъртяла е ключа в ключалката. Както се правеше едно време. Ще трябва да ги пробваме една по една.

— Не бива. Ще ни вземат за автокрадци.

— Ние сме автокрадци.

— Може би нито една от тези коли не е нашата — рече Ричър. — Сутринта беше тъмно и не успях да видя номера.

— Не можем да се мотаем дълго из тази база.

— Може би трябваше да тръгнем надясно.

Върнаха се обратно. Крачеха бързо и целенасочено, доколкото им позволяваха ботушите без връзки. Минаха покрай вратата на ареста и веднага вдясно. Ходенето им доставяше удоволствие. Свобода, чист въздух. Ричър отдавна беше разбрал, че първите трийсет метра са най-хубави — най-вече когато излизаш от затвора. Освен това му харесваше, че Търнър е до него. Тя сигурно беше изнервена, но се владееше много добре. Изглеждаше абсолютно самоуверена. Бяха просто двама души, които се разхождат. Спазваха общовалидното правило на всички измамници по света: Дръж се така, сякаш трябва да си там.

От източната страна на сградата имаше още един малък паркинг. С шест диагонално очертани паркоместа, симетрични на онези от западната страна. Но тук имаше само три коли. Едната от тях беше седан, тъмнозелен на цвят. Търнър натисна бутона на дистанционното.

Не се случи нищо.

Тя пристъпи към колата и пробва да вкара ключа в ключалката.

Не стана.

— Откъде влизат адвокатите за среща със своите клиенти? — попита Търнър. — От главния вход, нали? Отпред има ли паркинг?

— Трябва да има — кимна Ричър. — Но лично аз предпочитам да няма, защото там ще бъдем съвсем на открито.

— Не можем просто да се мотаем наоколо. Много бързо ще се превърнем в мишени.

Продължиха към предната част на сградата и спряха малко преди ъгъла, на относително тъмно място. Ричър усещаше широко празно пространство пред себе си. Може би осветено и най-вероятно оживено.

— На три — подхвърли Търнър. — Едно, две, три!

Завиха иззад ъгъла. Дръж се така, сякаш трябва да си там.

Крачеха бързо. Като хора, които имат спешна работа. По протежение на сградата се виждаше тясна противопожарна полоса, свършваща при издаден напред тротоар. Отвъд тротоара имаше дълъг едноредов паркинг с едно-единствено празно място. Вляво от него беше паркиран тъмнозелен седан.

— Това е колата — промърмори Ричър. — Струва ми се позната.

Търнър се насочи право към нея и натисна копчето на дистанционното. Мигачите премигнаха, бутоните на вратите изскочиха, лампичката в купето се включи. На стотина метра вляво от тях се появи кола с включени фарове, която бавно се приближаваше. Ричър и Търнър се разделиха и се насочиха съответно към дясната и лявата врата на седана. Отвориха ги почти едновременно и се вмъкнаха вътре. Без мотаене, без колебание. Колата с включените фарове бавно се приближаваше. Затръшнаха вратите, отново почти едновременно. Двама претоварени служители, разполагащи с броени минути между важни срещи. Търнър завъртя ключа и моторът заработи.

Другата кола навлезе в паркинга и зави в тяхната посока. Фаровете й осветиха купето.

— Тръгвай! — заповяда Ричър. — Тръгвай веднага!

Но Търнър не тръгна. Беше включила на задна и леко подаде газ, но колата остана на мястото си, опряла предната броня в ограничителното колче на паркомястото.

— По дяволите! — изруга тя и посегна към лоста на ръчната спирачка, но вече беше късно.

Приближаващата се кола беше точно зад тях и ги блокираше. После водачът й нави волана и пропълзя към свободното място непосредствено до тях.

Оказа се, че въпросният водач е капитан Трейси Едмъндс. Адвокатката на Ричър по случая Кандис Дейтън. Втората му среща, насрочена за следобеда.

Той светкавично се смъкна надолу в седалката и скри глава в дланите си. Като човек със силно главоболие.

— Какво? — обърна се да го погледне Търнър.

— Това е другата ми адвокатка. Капитан Едмъндс. За всеки случай си уредих среща и с нея.

— Защо?

— Исках да съм сигурен, че при появата на твоя адвокат ще бъда извън килията.

— Гледай да не те види.

— Това е най-малкият ни проблем. Нали се досещаш, че минута след като влезе вътре, нещата ще се размиришат?

— Би трябвало да прецениш, че един адвокат ще ти бъде достатъчен.

— Ти щеше ли да го направиш?

— Вероятно не.

До тях Едмъндс беше заета с няколко последователни маневри, за да нагласи колата в очертанията на мястото за паркиране. Успя и почти едновременно с това загаси фаровете. В същото време Търнър пусна своите, изкара седана право назад и завъртя кормилото докрай. Едмъндс слезе от колата си. Ричър отново скри лицето си в шепи. Търнър превключи на предна, изправи кормилото и бавно потегли. Едмъндс търпеливо я бе изчакала.

Търнър вдигна ръка да й благодари и стъпи на газта.

— Южният портал — обади се Ричър. — Предполагам, че всички неприятни за нас хора ще се появят от север.

— Съгласна съм — кимна Търнър и пое с умерена скорост на юг.

Прекосиха целия комплекс, плъзгайки се покрай малки и големи сгради. На места намаляваха скоростта, на други завиваха или изчакваха на знака „стоп“. Така изтече известно време, докато и последните постройки на базата не останаха зад гърба им. Навлязоха в пътя, който водеше към изхода. Там ги чакаше бариерата на контролно-пропускателния пункт.

Първата от трите, подредени една зад друга.