Лий Чайлд
Не се връщай (16)

16

Ричър остана на стола и започна да хвърля жребий с въображаема монета. Първи път: ези или тура? Шансовете очевидно бяха петдесет на петдесет. Защото монетата съществуваше само в съзнанието му. Но при истинската, хвърляна на живо, това съотношение беше по-скоро 51:49 — в полза на страната, която е отгоре при подхвърлянето. Необяснимо защо, но опитите доказваха именно това. Вероятно имаше нещо общо с различните оси на въртене, премятането, аеродинамиката и обичайното разминаване между теория и практика.

Монетата на Ричър обаче беше въображаема. И тъй, второ хвърляне: ези или тура? Пак петдесет на петдесет. Също както при третото и четвъртото. Всяко подхвърляне беше отделно събитие с еднакви шансове, статистически независими от предходните хвърляния. Винаги петдесет на петдесет. Което обаче не означаваше, че шансовете да се падне ези четири пъти поред също са петдесет на петдесет. Съвсем не. Шансовете това да се случи бяха шест на деветдесет и четири, тоест далеч по-малки от петдесет на петдесет. Елементарна математика.

Но Ричър се нуждаеше от четири пъти поред ези при следните въпроси: Ще има ли Сюзан Търнър нов адвокат още днес следобед? Отговор: или да, или не. Петдесет на петдесет, както при хвърлянето на монета. После: Дали този нов адвокат ще бъде бял мъж? Отговор: или да, или не. Отново петдесет на петдесет. После: Дали майор Съливан, а след нея и капитан Едмъндс ще се появят в тази сграда едновременно с новия адвокат на Сюзан Търнър? Ако изобщо се сдобиеше с такъв. Отговор: или да, или не. Петдесет на петдесет. И накрая: Дали споменатите трима адвокати ще влязат в базата през един и същ портал? Отговор: или да, или не. Пак петдесет на петдесет.

Четири отговора „да или не“, всеки от тях независим от останалите. Всеки от тях с абсолютен шанс петдесет на петдесет. Но шансът за четири правилни отговора беше едва шест на деветдесет и четири.

Надявай се на най-доброто. И Ричър се надяваше. Според него в това имаше известен резон. Статистиката беше хладна и безразлична. За разлика от реалния свят, който невинаги беше такъв. Армията бе несъвършена институция. Дори нейните тилови подразделения като Военния съд бяха несъвършени — например в назначенията си на полов принцип. Висшите постове бяха запазени за мъжете. От което следваше, че защитата на майор от Военната полиция, обвинен в корупция, би трябвало да се възложи именно на един от тях. Тоест шансовете на Сюзан Търнър да получи такъв защитник не бяха точно петдесет на петдесет, а по-скоро седемдесет на трийсет. Муркрофт все пак беше мъж, нали? Бял мъж. Чернокожите военнослужещи бяха добре представени в армията, но делът им не надвишаваше дела на чернокожите спрямо останалото население. Тоест — една осма. Значи шансовете да получи чернокож адвокат бяха приблизително тринайсет на осемдесет и седем.

Освен това Ричър можеше да задържи поне едната от своите адвокатки в сградата толкова дълго, колкото пожелаеше. Достатъчно беше да поддържа разговор с тях. По несъществени теми, следващи една след друга. Можеше да се прави на разтревожен. Можеше да ги държи достатъчно дълго, за да ги отегчи до смърт и да ги накара да забравят професионалното си поведение и добрите си маниери. Следователно шансовете някоя от неговите адвокатки и новият защитник на Търнър да са едновременно в ареста също бяха по-добри от петдесет на петдесет — може би отново седемдесет на трийсет, а дори и по-високи.

Редовните посетители на Дайър знаеха, че северният портал се намира по-близо до ареста и вероятно използваха именно него. Което означаваше, че шансовете на този портал също бяха по-големи от петдесет на петдесет. Ако новият адвокат на Търнър бе редовен посетител. Което беше много вероятно. Надутите академични звезди по-рядко се появяваха на подобни места. Да речем, че в случая шансовете бяха четирийсет и пет на петдесет и пет. Малка разлика, която не можеше да бъде решаваща.

Най-общо казано, шансовете за успешната реализация на плана му бяха над шест процента.

Но не много повече.

При условие, че Търнър изобщо се сдобиеше с нов адвокат.

Надявай се на най-доброто.

Ричър чакаше. Отпуснат, търпелив, инертен. Часовникът в главата му отброяваше времето. Три часа следобед. После три и половина. Четири. Столът беше удобен, а килията топла и почти шумоизолирана. Малко звуци отвън стигаха до тук. И всичките приглушени. Но не защото мястото беше уединено като повечето затвори. По-скоро обратното — беше цивилизовано място за цивилизовани хора.

Нещо, което би трябвало да помогне, надяваше се той.

Някъде около четири и половина резето най-сетне изщрака, ключът се завъртя и вратата се отвори.

— Майор Съливан е тук — обяви капитанът върлина.

Време за шоу.