Лий Чайлд
Не се връщай (32)

32

Ресторантът се оказа хубава селска кръчма. Ричър беше виждал хиляди такива. Имаше си типичния чернокож мъж с бял потник зад плота, който обслужваше огромна и мазна гореща плоча, дълбока цял метър и широка два. Имаше си изподраскани чамови маси и сбирщина от столове, миришеше на застояла мазнина и прясно кафе. Клиентите бяха двама старци със сламени шапки — единият седнал далече вляво от входната врата, а другият максимално вдясно. Вероятно не се понасяха. Сигурно бяха жертви на тристагодишна фамилна вражда.

Търнър избра една маса в средата, на равно разстояние от тях. При сядането им столовете остро изскърцаха по дъсчения под. Нямаше меню. Липсваше и обичайната черна дъска с изписаните върху нея специалитети на деня. Това беше друг тип заведение. Тук поръчките си бяха чиста телепатия между готвача и редовните клиенти. А новите сигурно трябваше да комуникират на висок глас с него. И наистина, той повдигна брадичка и извърна дясното си ухо към тях.

— Омлет — подвикна Търнър. — С гъби, пресен лук и чедар.

Реакция нямаше.

Никаква.

Търнър повтори поръчката си, този път по-високо.

Нищо. Човекът зад тезгяха дори не помръдна. Стоеше абсолютно неподвижно, с вирната брадичка и поглед, зареян в нищото. Приличаше на стар търговец, обиден от ниска оферта.

— Какво е това място? — прошепна Търнър, навеждайки глава към Ричър.

— Ти си ченге. Да виждаш някъде тиган за омлет?

— Не. Виждам само една плоча.

— Значи можеш да предизвикаш ентусиазъм у този човек само ако си поръчаш нещо на плоча.

Търнър замълча за момент, после отново се обърна към тезгяха.

— Две яйца на очи върху препечени филийки и отделно бекон.

— Да, госпожо — отвърна чернокожият мъж с потника.

— Същото и за мен — добави Ричър. — Плюс кафе.

— Да, сър.

Човекът се отърси от вцепенението и започна да действа. На върха на дълъг нож кацна бучка прясна мас, която светкавично се стопи, разнесена с плавни движения по цялата дължина и ширина на плочата. Това вече си беше истински плочаджия в действие. Ричър от опит знаеше, че тези хора или са майстори на плочата, или собственици на заведението. Но никога и двете едновременно. Първият инстинкт на истинския плочаджия е да лъска и търка метала — да го направи толкова гладък, че в сравнение с него тефлонът да изглежда грапав като шкурка. Докато първият инстинкт на съдържателя е да поднесе кафето. Защото първата чаша кафе подпечатва сделката. Преди да консумира нещо, клиентът остава неангажиран. Тоест всеки момент може да стане и да си тръгне. Разбира се, той може да го направи и после — недоволен от това, което му е сервирано, или просто защото си е спомнил за някакъв спешен ангажимент. Но не и ако вече е отпил първата глътка кафе. В такъв случай ще трябва да остави някакви пари на масата. Но знае ли някой колко точно струва чаша кафе в подобно заведение? Петдесет цента? Долар? Два долара?

— Е, вече поръчахме — рече Търнър. — Какво щеше да ми разкажеш?

— Нека изчакаме кафето — отвърна Ричър. — Не искам да ме прекъсват.

— В такъв случай аз имам едно-две неща за изясняване. Искам да науча повече за тоя Морган. Искам да разбера що за човек протяга лапи към моята част.

— И моята — добави Ричър. — Винаги съм бил убеден, че по-лош командир от мен не може да има, но май се оказва, че не е така. Твоите хора в Афганистан пропуснаха две поредни радиовръзки, но той не си мръдна пръста.

— Знаем ли откъде е?

— Нямам представа.

— Може би е един от тях?

— Трудно е да се каже. Логично е частта да се нуждае от временно командващ. Това все още не е доказателство за вина.

— По какъв начин повторното ти назначаване се вписва в техните планове? Би трябвало да искат да се отърват от теб, а не да им се мотаеш в краката.

— Според мен са очаквали да си плюя на петите. Да се превърна в беглец завинаги. Направиха си труда да подчертаят, че никой няма да ме търси. Никакви проследяващи устройства, никакви обвинения във връзка с показанията на Голямото куче. А това е нещо, което няма как да оборя, и заплахата от него е очевидна. Мисля, че в такава ситуация повечето хора на мое място биха хванали гората. Поне такива са били очакванията им. Но не се получи.

— Защото, когато чудовището изскочи от тинята, човек трябва да се бори с него.

— По-скоро става въпрос за прокурорска заповед, кратка и ясна, прикачена към досието ми: заковават ме в момента, в който откажа да им сътруднича. Някаква особена политическа чувствителност, вероятно в кабинета на самия министър. Решението със сигурност не е на Морган. Такива мръсотии не се решават от полковници. Заповедта трябва да дойде от по-високо място.

— От много по-висши офицери.

— Съгласен съм, но от кои по-точно?

Търнър не отговори на въпроса, защото кафето пристигна. Две големи порцеланови чаши и малка кошничка от розова пластмаса с канички сметана и пакетчета захар. Плюс чифт метални лъжички, които бяха толкова миниатюрни, че изглеждаха безтегловни. Ричър вдигна едната чаша, подуши парата и отпи предпазлива глътка. Дебелият ръб на чашата беше студен, но кафето ставаше. Горещо и не чак толкова слабо.

Остави чашата на масата и сключи ръце около нея. Сякаш искаше да я запази на всяка цена. После погледна Търнър в очите.

— И така…

— Едно последно нещо — спря го тя. — Ще ми бъде трудно да го кажа, така че извинявай…

— Какво е то?

— Не трябваше да питам колко стаи ще ангажираме.

— Не му обърнах внимание.

— Но аз му обърнах. И стигнах до заключението, че не съм готова за една стая. Задължена съм ти за всичко, което днес направи за мен. Но това състояние на духа не е най-подходящото за такава ситуация. Имам предвид ситуацията с общата стая.

— Не ми дължиш нищо. Мотивите ми бяха абсолютно егоистични. Исках да те поканя на вечеря. Нещо, което най-после е на път да се случи, макар и при доста по-различни обстоятелства. Не по начина, по който го бях планирал. Но както и да е. Все пак получих това, което исках. Останалото са косвени щети. Затова не ми дължиш абсолютно нищо.

— Чувствам се притеснена.

— Че как иначе? Беше арестувана, а после избяга от затвора. А в момента бягаш да си спасиш живота, като междувременно крадеш пари и коли.

— Не, имам предвид с теб.

— Защо?

— Караш ме да се чувствам неспокойно.

— Съжалявам.

— Грешката не е твоя. Просто се държиш така…

— Как?

— Не искам да наранявам чувствата ти.

— Не можеш. Аз съм военен полицай. И мъж. Нямам чувства.

— Точно това имах предвид.

— Пошегувах се.

— Не се пошегува. Поне не изцяло.

Тя помълча известно време и накрая каза:

— У теб има нещо диво… неопитомено. Гледаш на нещата така, сякаш всичко може да се сведе до „да или не“, „аз или те“, „черно или бяло“, „живот или смърт“… Питам се какво води човека до това състояние.

— Животът — отвърна Ричър. — Поне моят.

— Приличаш на хищник, хладен и безкомпромисен. Като цялата тази история. Предвидил си всичко. Четиримата мухльовци в колата, техните шефове. В момента плуваш към тях, а това означава кръв във водата. Не знам кой ще надвие, но ще има кръв.

— Надявам се, че в момента плувам в обратна посока. Нито ги познавам, нито имам идея къде могат да са.

— Но това ще се промени. Обмисляш го през цялото време и ти личи. Неспокоен си, опитваш се да уловиш миризмата.

— Какво друго да правя? Може би трябва да купя и на двама ни автобусни билети директно до „Левънуърт“?

— Това ли е единствената алтернатива? Затворът?

— А ти как мислиш?

Тя отпи първата глътка кафе от чашата си. Бавно и замислено.

— Съгласна съм с теб и точно тук е проблемът. Чувствам се притеснена, защото съм същата като теб. Е, все още не изцяло. Но като гледам теб, виждам бъдещето си. Ти си това, което някой ден ще бъда и аз.

— Значи мислиш, че си приличаме? Повечето жени твърдят обратното, че съм твърде различен.

— Ти ме плашиш. Плаши ме вероятността да стана като теб. Не съм сигурна, че съм готова. И може би никога няма да бъда готова.

— Не е задължително да се случи. Това е само дупка на пътя. Кариерата ти тепърва предстои.

— Ако победим.

— Ще победим.

— В най-добрия случай ще се отместя от пътя, за да се върна на него. А в най-лошия ще го напусна завинаги.

— Не, в най-лошия случай ще си мъртва или в затвора. Това ще означава, че лошите са победили.

— За теб всичко се свежда до „печеля или губя“, нали?

— Има ли трета възможност?

— Вбесяваш ли се, като губиш?

— Естествено.

— Това е някаква парализираща арогантност. Нормалните хора не се вбесяват, когато губят.

— А може би трябва — въздъхна Ричър. — Всъщност ти не си съвсем като мен. Когато ме гледаш, не виждай себе си. Причината да измина целия този път е много проста — ти си по-добрата версия. Усетих го още по телефона. Ти вършиш нещата както трябва.

— Какво върша както трябва?

— Всичко. В работата си, в живота си.

— Не се чувствам по този начин. Не и в момента. Не ме приемай като по-добрата версия. Щом, гледайки те, не мога да видя каква ще стана, и ти не можеш да видиш в мен какъв си трябвало да бъдеш.

Плочаджията се появи отново, този път с чинии в ръце. Яйца на очи, бекон, препечени филийки. Всичко изглеждаше превъзходно приготвено. Яйцата бяха с хрупкави гладки ръбове. Явно човекът се грижеше добре за своята плоча. Търнър го изчака да се отдалечи и подхвърли:

— От всичко казано дотук е ясно, че ти имаш някакво предпочитание по отношение броя на стаите, без да знам какво е то.

— Честно ли да ти отговоря? — попита Ричър.

— Разбира се.

— Наистина имам едно ясно очертано предпочитание…

— Но?

— Преди това трябва да ти разкажа една история.

— Която е?

— Другата причина, поради която би трябвало да побягна.

— По-точно?

— Иск за бащинство — отвърна Ричър. — Май ще се окаже, че имам дъщеря в Лос Анджелис. От жена, която не мога да си спомня.