Лий Чайлд
Не се връщай (7)

7

Излизането от Обединената база се оказа съвсем малко по-бързо от влизането. На всеки от трите КПП-та проверяваха самоличността на Ричър и оглеждаха багажника на колата му, сякаш да се уверят за последен път, че той е онзи, за когото се представя, и че по време на визитата си не е откраднал нищо. После, след като и последната бариера се вдигна пред него, той тръгна по маршрута на местната автобусна линия. По едно време спря и отби на банкета. Наоколо имаше множество рампи към различните магистрали. Към I-395 на югозапад, към панорамния път „Джордж Уошингтън“ на северозапад, към I-66 — междущатската магистрала, водеща право на запад, към I-395 в обратната посока, на изток. Всичките пусти в този час на нощта, всичките предлагащи бързо придвижване. Връзките с огромната страна. I-95 следваше извивките на Източното крайбрежие, Западното се намираше на пет дни път с кола, а по средата се простираше огромна територия, пуста и самотна.

И преди не са успели да те открият. Сега ще е същото.

Ново уволнение — този път позорно.

Тя не желае да ви вижда.

Ричър се върна на платното и подкара към мотела.

 

 

Двамата с тениските ги нямаше. Очевидно бяха успели да се вдигнат на крака и да се затътрят нанякъде. Ричър остави колата им на банкета, на двеста метра от мотела, с ключа на таблото. Или щяха да я откраднат някакви хлапаци, или онези двамата щяха да дойдат да си я приберат. На него му беше все едно.

Измина пеша разстоянието до потискащата си стая. Прогнозите му се оказаха точни. Душът течеше едва-едва, хавлиите бяха тънки, а сапунчето и миниатюрното шишенце шампоан — от най-евтините. Успя да се измие криво-ляво и си легна. Дюшекът беше като чувал, пълен с пластмасови топчета, но той заспа без проблеми, нагласяйки будилника в главата си за седем сутринта.

 

 

Ромео отново набра номера на Жулиета.

— Току-що направи опит за контакт с Търнър в базата Дайър. Неуспешен, разбира се.

— Нашите момчета очевидно са го изпуснали пред мотела — рече Жулиета.

— Това не е проблем, който трябва да ни тревожи.

— Дано.

— Лека нощ.

— И на теб.

* * *

Ричър не успя да спи до седем. Събуди се в шест от енергично почукване на вратата. Звучеше по-скоро нетърпеливо, отколкото заплашително. Като от човек, изгарящ от нетърпение да се залавя за работа въпреки ранното утро. Стана от леглото, измъкна панталона си изпод дюшека и го навлече. Въздухът в стаята беше леденостуден. От устата му излитаха облачета пара. Радиаторът на стената беше останал изключен през цялата нощ.

Зашляпа с боси крака по лепкавия мокет и отвори вратата. Ръката, облечена в ръкавица, бързо се отказа от намеренията си за още една серия почуквания. Ръката принадлежеше на тяло, облечено в парадната униформа на военните юристи. Адвокат.

От женски пол.

На табелката отдясно на сакото пишеше Съливан. Жената носеше униформата си като делови костюм. В другата й ръка се поклащаше куфарче. Не каза нищо. Не беше особено ниска, но очите й бяха на нивото на голите гърди на Ричър. Старият белег от куршум 38-и калибър явно я бе заинтригувал.

— Да? — присви очи Ричър.

Колата й беше паркирана на два метра зад нея. Тъмнозелен частен седан. Небето над тях беше все още тъмно.

— Майор Ричър?

Жената беше на трийсет и пет-шест и той предположи, че тя също е майор. Тъмна къса коса, спокойни очи, нито топли, нито студени.

— С какво мога да ви помогна? — попита той.

— Мисля, че аз трябва да ви задам този въпрос.

— Назначена сте за мой защитник?

— Вероятно за да изкупя греховете си.

— За обжалването на връщането ми в армията или за онази работа с Хуан Родригес, или с Кандис Дейтън?

— Забравете обжалването. След около месец ще получите пет минути пред състав на Апелативния съд, но няма да спечелите. Досега не се е случвало подобно нещо.

— Значи Родригес или Дейтън?

— Родригес — отвърна Съливан. — Трябва незабавно да го обсъдим.

Но не помръдна от мястото си. Погледна към колана му, над който личеше още един белег — голям и грозен, с форма на морска звезда и с груби шевове. Беше на четвърт век и върху него имаше още един, причинен от нож, не толкова стар, но не и скорошен.

— Знам, че не съм красива гледка — промърмори Ричър. — Но все пак влезте…

— Не, ще ви изчакам в колата — поклати глава тя. — Ще поговорим, докато закусваме.

— Къде?

— В една закусвалня през две преки от тук.

— Вие ли черпите?

— Не. Ще платя само за себе си.

— Само на две преки? — присви очи той. — Можеше да донесете поне кафе.

— Можех, но не донесох.

— Явно ще ми бъдете от голяма помощ — промърмори Ричър. — Дайте ми единайсет минути.

— Единайсет?

— Толкова ми трябват, за да се приготвя.

— Повечето хора биха казали десет.

— Което означава, че или са по-бързи от мен, или не са прецизни и закръглят.

Той затвори вратата под носа й и зашляпа обратно към леглото. Там свали панталона си и го огледа. Изглеждаше добре. Слагането му под дюшека беше стар трик, който заместваше гладенето. Влезе в банята и пусна душа, но си изми зъбите, преди да се подложи на слабата и хладна струя. Използва остатъците от сапунчето и шампоана. Избърса се с влажните кърпи, облече се и излезе на паркинга. Сутрешните процедури му отнеха точно единайсет минути. Човек на навика, както винаги.

Майор Съливан беше обърнала колата си. Оказа се форд, при това от същия модел, който го беше возил през Мисури преди доста дни. Отвори дясната врата и се настани на седалката. Изправила гръб, Съливан включи на скорост и се насочи към изхода на паркинга. Бавно и внимателно. Униформената пола покриваше коленете й. Носеше тъмен чорапогащник и черни обувки с връзки.

— Как ви е името? — попита Ричър.

— Предполагам, че знаете да четете — отвърна тя.

— Исках да кажа малкото ви име.

— Има ли значение? Ще ме наричате майор Съливан.

Изрече тези думи с равен глас — нито враждебен, нито приятелски. Още по-малко пък неочакван. Личните контакти не бяха на дневен ред. Военните юристи са съвестни и интелигентни професионалисти, но винаги на страната на армията.

Закусвалнята действително беше през две преки, но разстоянието между тях се оказа доста дълго. Наляво, после надясно, а след това направо към някакъв скромен и доста занемарен търговски център, разположен непосредствено до друго трилентово шосе. Дрогерия, ателие за фоторамки, оръжеен магазин и зъболекарски кабинет. Закусвалнята изглеждаше самотна в края на ивицата, може би защото имаше обособен парцел и собствен паркинг. Тухлена сграда в средиземноморски стил, която според Ричър се стопанисваше от грък. Менюто сигурно беше дълго. Това беше по-скоро ресторант, отколкото закусвалня. Закусвалните са хамбарести и враждебни, безпардонни и груби като бойни пушки.

Седнаха в едно от по-отдалечените сепарета. Сервитьорката им донесе кафе, без да й бъде поръчано, и Ричър кимна одобрително. Първите му впечатления бяха отлични. Менюто представляваше дебела книга с ламинирани страници, голяма почти колкото масата. Ричър спря да го чете още на втората страница, където видя палачинки с яйца.

— Препоръчвам ви извънсъдебно споразумение — рече Съливан. — Те ще поискат пет години, а ние ще предложим една, за да се съгласим на две. Можете да го изтърпите. Две години няма да ви убият.

— Коя е била Кандис Дейтън? — попита Ричър.

— Това не е мой случай. За него ще разговаряте с други хора.

— А кой по-точно е бил Хуан Родригес?

— Човекът, когото сте удряли по главата и който по-късно умира вследствие на травмите.

— Не си го спомням.

— Това не е най-добрият отговор при подобни дела. Звучи така, сякаш сте нанасяли побой на толкова много хора, че не ги различавате един от друг. Някой може би ще се изкуши да направи списък. Доста дълъг списък, ако съдя по това, което съм чувала. По онова време Сто и десета специална част е действала доста грубо.

— А каква е сега?

— Може би малко по-добра, но съвсем не блестяща.

— Това е вашето мнение, така ли?

— Казвам го от опит.

— В течение ли сте на ситуацията около Сюзан Търнър?

— Познавам адвоката й.

— И?

— Взела е подкуп.

— Това сигурно ли е?

— Електронните данни могат да потопят боен кораб. Онзи ден в десет сутринта си е открила банкова сметка на Кайманите. В единайсет в нея са постъпили сто хиляди долара, а в дванайсет е била арестувана. За мен това е напълно достатъчно. Хванали са я на местопрестъплението. Не знам защо се получава така със Сто и десета.

— По всичко личи, че не обичате някогашна ми месторабота. Това може би е проблем, защото имам право на пълна защита. Шестата поправка и всичко останало. Мислите ли, че сте подходящият човек за тази работа?

— Аз съм всичко, което ви предоставят. Трябва да свиквате.

— Най-малкото би трябвало да се запозная с обвиненията срещу мен, не мислите ли? В Шестата поправка би трябвало да има нещо по този въпрос.

— Преди шестнайсет години не сте си падали много по писмената работа, нали?

— Е, все пак правехме нещо.

— Знам — кимна Съливан. — Видях всичко, което е останало. Между другото, вие сте имали навик да си съставяте дневна програма. В една от тях пише, че отивате да разпитате господин Родригес. После се натъкнах на документ от спешното отделение на една болница, в който е отбелязано, че същият човек е бил приет на същата дата с многобройни наранявания, включително и по главата.

— И това е всичко, така ли? Къде е връзката? Може да е паднал по стълбите, след като съм си тръгнал. Може да е бил блъснат от камион.

— Лекарите от спешното са си помислили точно това първоначално.

— Измишльотини — поклати глава Ричър. — Това не е сериозно обвинение. Изобщо не си спомням за такъв случай.

— Но все пак си спомняте за някакви стълбища, по които може би е паднал господин Родригес, след като сте го разпитали.

— Спекулации — отвърна Ричър. — Хипотези. Допускания. Каквото беше и моето за камиона. Те нямат нищо конкретно срещу мен.

— Имат клетвена декларация от самия господин Родригес, направена известно време след инцидента. В нея той ви посочва поименно като нападателя, от който е пострадал.