Лий Чайлд
Не се връщай (38)

38

Оказа се, че кодексът на честта на рода Клайтън е нещо много хубаво. Това стана ясно, след като никой от шестимата зрители не се намеси. Може би защото честта им не го позволяваше, а може би защото се питаха какво ли ще направи с тях Ричър сега, когато ръцете му вече са свободни.

В крайна сметка Търнър се спря на пикапа, собственост на дебелия. Беше с V-образен осемцилиндров двигател, но не онзи с пробития ауспух. Резервоарът му беше почти пълен, имаше добри гуми и изглеждаше удобен. Тя го закара до скрития в дъното на парцела корвет, където бързо прехвърлиха парите на Били Боб от мястото за багаж зад седалките на спортната кола в жабката на пикапа, които се оказаха почти еднакви по обем.

После преминаха с боботене покрай унилата групичка. Ричър хвърли ключа на корвета през прозореца и Търнър даде газ. Завиха наляво по шосе 220, подминаха полицейския участък и ресторантчето с горещата плоча, след което се насочиха към кръстовището в центъра на града.

 

 

Половин час по-късно Питърсбърг остана на трийсет километра зад гърба им. Пътуваха на запад по тесен път, който криволичеше покрай някаква гора, обявена за национален резерват. Пикапът беше тойота. Не нов, но в много добро състояние. В купето беше тихо като в библиотека, а сред екстрите фигурираше и сателитна навигация. Беше толкова тежък, че буквално заглаждаше бабуните по пътя. Имаше кожени седалки и достатъчно пространство около тях. Търнър изглеждаше като малко момиченце зад волана. Но доволно, защото имаше върху какво да разсъждава. Сценарият в съзнанието й бързо придобиваше плът и кръв.

— Вече разбирам защо тези хора са толкова разтревожени — каза тя. — Номерът, започващ с АМ, променя всичко. Този човек ни е познат по някаква причина. Може би със своите действия, може би със своите становища. И двете ще ни отведат някъде.

— Как ще проникнем в базата данни? — попита Ричър.

— Чрез промяна в плана. Отиваме в Питсбърг.

— Там ли е базата данни?

— Не, но в околностите на Питсбърг има голямо летище.

— Аз съвсем скоро бях в Питсбърг.

— На летището ли?

— Не, на пътя.

— Разнообразието е солта на живота — каза тя.

 

 

Да се доберат до Питсбърг означаваше да пресекат щата в посока северозапад и да излязат на междущатска магистрала I-79 някъде между Кларксбърг и Моргантаун. Оттам нататък се пътуваше право на север. Сравнително безопасно, помисли си Ричър. Тойотата беше голяма като къща и тежеше три тона, но това не й пречеше да бъде абсолютно анонимна. Кое е най-доброто място да се скрие песъчинка? На плажа, разбира се. А ако човек си представеше, че тази тойота е песъчинка, пътищата на Западна Вирджиния със сигурност бяха плажът. Защото почти всички автомобили, движещи се по тях, бяха пикапи с големи каросерии. Положението в Западна Пенсилвания беше същото. Ако един ден в Америка кацнеха извънземни, те положително щяха да стигнат до заключението, че бъдещето на Съединените щати зависи от възможността на нейните граждани да превозват двуметрови дъски и греди в големи количества, поради което не можеха без пикапи.

 

 

Оказа се, че късно започналият им ден работи в тяхна полза. Или, както би казала Търнър, недостатъкът се превърна в предимство. Защото това означаваше, че ще излязат на магистралата по тъмно. Беше по-добре, отколкото да пътуват по нея денем. Вярно, че магистралите бяха под непрекъснат полицейски контрол, но от друга страна, ченгетата просто не можеха да видят това, което не се вижда, а няма нищо по-невидимо от чифт фарове, които се движат с позволена скорост на междущатска магистрала нощем.

— Как ще стигнем до точния АМ номер? — попита Ричър.

— Ще се наложи да си поемем дъх и да скочим в дълбокото — отвърна Търнър. — Или, казано иначе, да рискуваме и да въвлечем един конкретен човек в опасна конспирация. Като съучастник, като помощник и или както го наречеш.

— Кой е този човек?

— Сержант Лийч, надявам се. Тя е твърда като скала и сърцето й е на правилното място.

— Съгласен съм — кимна Ричър. — И на мен ми хареса.

— Записите и писмените копия се пазят в архива. Достатъчно е да отиде там и да ги прегледа.

— А после какво?

— После ще стане по-трудно. Ще разполагаме с референтен номер, но няма да имаме нито име, нито биография. А сержантите нямат достъп до базата данни. Всъщност аз бях единствената в Рок Крийк, която имаше достъп до нея. Сега Морган има, но няма как да го помолим за тази малка услуга, нали?

— Това го остави на мен — рече Ричър.

— Ти също нямаш право на достъп.

— Но познавам човек, който има.

— Кой е той?

— Председателят на Военния съд.

— Познаваш ли го?

— Не лично. Но съм наясно с неговата роля в процеса. Той ме притиска да се защищавам срещу скалъпено обвинение, а това ми дава възможност за широк достъп до информация от различен характер. На практика мога да поискам всичко, което пожелая. Майор Съливан ще ми помогне.

— Не, това е работа на моя адвокат. Нещата са свързани много повече с моето скалъпено обвинение, отколкото с твоето.

— Би било прекалено опасно за него — поклати глава Ричър. — Вече го пребиха жестоко, защото се опита да те измъкне от ареста. За нищо на света няма да му разрешат достъп до информация.

— За Съливан също ще бъде опасно — отбеляза Търнър.

— Мисля, че все още не са я поставили под наблюдение. В един момент ще се осъзнаят, но ще бъде късно. Няма смисъл да затваряш вратата на конюшнята, когато конят вече е навън.

— А ще се съгласи ли да го направи?

— Ще й се наложи. Това е част от служебните й задължения.

Продължиха в мълчание удобното си пътуване. Придържаха се в границите на Западна Вирджиния, заобикаляйки издадения на юг ъгъл на Мериленд, а след това поеха към град на име Графтън. Според навигацията на тойотата веднага след него имаше път на северозапад, който се вливаше в I-79, южно от Феърмонт.

— Притесниха ли те? — попита по едно време Търнър.

— Кои?

— Осемте мъже в мотела.

— Не особено.

— В такъв случай онзи психотест, когато си бил шестгодишен, трябва да си е струвал парите.

— Правилно заключение, но погрешни разсъждения.

— Как така?

— Решили са, че мозъкът ми работи различно. Възхитили са се на моето ДНК. Може би са се надявали да отгледат нова порода бойци. Знаеш какво е представлявал Пентагонът в онези години. Но аз бях много малък, за да проявя някакъв интерес. А и те грешаха. Когато нещата опират до страх, моето ДНК е същото като на всички останали. Истината е, че просто тренирах и в крайна сметка успях да превърна страха в агресия. Автоматично.

— На шестгодишна възраст?

— Не. Още на четири-пет. Мисля, че ти го споменах по телефона. Предполагам, че е било доброволен избор. Или се оттеглям, или им размазвам физиономиите.

— Никога не съм виждала човек да се бие без ръце.

— Те също. Това беше най-важното.

 

 

Спряха да заредят и да хапнат в градче на име Макомбър, а после продължиха на запад през Графтън, откъдето по дясната отбивка през селцето Макджий излязоха на рампата за I-79, която според навигацията беше на час път, южно от международното летище в Питсбърг. Това означаваше, че ще бъдат там някъде около осем. Небето вече тъмнееше. Скоро щеше да настъпи нощ. Всеобхватна, тъмна, вдъхваща сигурност.

— Защо харесваш този начин на живот?

— Защото мозъкът ми работи различно. Точно това не разбраха докрай онези хора преди много години. Те погледнаха на мен от погрешен ъгъл. Но аз не харесвам това, което харесват нормалните хора. Малка къща с комин, дворче с дървена ограда. Повечето хора обичат такива неща. И блъскат цял живот, за да ги изплащат. Вземат трийсетгодишни ипотеки. Браво, радвам им се, защото са щастливи. Но аз по-скоро бих се обесил.

— Защо?

— Имам си собствена теория, която е свързана с ДНК-то. Но е прекалено скучна, за да ти я обяснявам.

— Не, разкажи ми.

— Някой друг път.

— Вече спахме заедно, Ричър. Без дори да ме почерпиш един коктейл или да ме заведеш на кино. Да споделиш своите теории е най-малкото, което можеш да направиш за мен.

— А ти ще споделиш ли своите?

— Може би. Но първо ти.

— Добре — кимна Ричър. — Представи си Америка отпреди много време, всъщност през целия деветнайсети век. Масовото преселение на запад. Рисковете, които са поемали тези хора. Сякаш са нямали друг изход.

— Нямали са — отвърна Търнър. — Били са икономически принудени. Нуждаели са се от земя, ферми и работа.

— Не е само заради това — поклати глава Ричър. — Някои от тях изобщо не са се спирали на едно място. Помисли си и за британците сто години по-рано. Пръснали са се из целия свят, тръгвали са на морски пътешествия, траещи по пет години.

— Отново по икономически причини. Британците са се нуждаели от суровини и нови пазари.

— Но част от тях също не са се спирали. Като викингите преди тях, а също така и полинезийците. Според мен става въпрос за генетична заложеност, при това в буквалния смисъл на думата. Преди милиони години всички са живеели на малки затворени групи, което носело рискове от кръвосмешение и израждане. По тази причина във всяко ново поколение се раждат хора с ген, който ги тласка към приключения. По този начин генетичният фонд се разнообразява и става по-здрав.

— И ти си един от тези хора, така ли?

— По мое мнение деветдесет и девет от нас обичат живота край огъня, но един го мрази. Деветдесет и девет от нас се боят от виещия вълк, но един му завижда. Аз съм този човек.

— Принуден да разпространява своето ДНК по света. За доброто на човешкия род.

— Това е забавната част.

— Която едва ли може да бъде аргумент в делото ти за бащинство.

 

 

Напуснаха Западна Вирджиния и навлязоха в Пенсилвания. Осем километра след границата видяха билборда на някакъв мол. Осветен от мощни прожектори — доказателство, че още беше отворен. Отбиха и си намериха едно достатъчно затъмнено място на паркинга. Търнър се насочи към секцията за дамско облекло с пачка пари в джоба. Ричър понечи да тръгне с нея, но тя го отпрати при мъжкото облекло.

— Нямам нужда от нищо — каза той.

— Аз пък мисля, че имаш.

— От какво например?

— Най-малко от нова риза и пуловер с остро деколте.

— Ако си купиш нещо по-подходящо, ще ми върнеш старата риза.

— Предпочитам да я изхвърля. Имаш нужда от по-хубави дрехи.

— Защо?

— Защото искам да изглеждаш добре.

Приел доводите й, Ричър се насочи към секцията за мъжко облекло и скоро си хареса една риза. Синя, трикотажна, с бели копченца, за петнайсет долара. Към нея прибави тъмносин памучен пуловер с остро деколте. Също за петнайсет долара. Преоблече се в съблекалнята, изхвърли двете си тениски в кошчето за боклук и се погледна в огледалото. Панталонът му си беше окей, якето — също. Новите дрехи му стояха прилично. Добре ли изглеждаше? Не беше сигурен. Може би по-добре отпреди, но това беше всичко, което беше готов да направи по отношение на външния си вид.

Търнър се появи двайсет минути по-късно. Променена от главата до петите. Нови черни ботуши с ципове, нови дънки, тесен пуловер по врата и памучно яке. Ръцете й бяха празни. Никакви торбички. Беше изхвърлила старите си дрехи, без да се погрижи за резервни.

— Изненадан ли си? — попита тя, забелязала озадачената му физиономия.

— Малко.

— Прецених, че сега трябва да действаме по-живо.

— Винаги трябва.

После се насочиха към по-малките магазини при входа и влязоха в една аптека. От там си купиха сгъваеми четки за зъби и паста, след което тръгнаха обратно към пикапа.

 

 

Международното летище на Питсбърг се намираше доста далече от града. Магистралата водеше право към него. Имаше богат избор на хотели. Търнър навлезе в паркинга на един от тях, след което двамата разпределиха остатъка от парите на Били Боб по джобовете си и тръгнаха към фоайето. Липсата на багаж не беше проблем. Хотелите край съвременните летища бяха пълни с хора без багаж. Част от удоволствието на модерното пътуване. Закусваш в Ню Йорк, вечеряш в Париж, а багажът ти е в Истанбул.

— Вашето име, госпожо? — попита младежът на рецепцията.

— Хелън Съливан.

— А вашето, сър?

— Джон Темпъл.

— Мога ли да видя лични документи?

Търнър извади взетите назаем военни карти и ги плъзна по плота. Младежът ги погледна, колкото да установи, че са лични документи и че на тях фигурират имената Съливан и Темпъл. Но не си направи труда да сравни снимките с лицата на клиентите пред себе си. Ричър от опит знаеше, че тези хора рядко го правят. Може би не им влизаше в служебните задължения или пък просто не бяха достатъчно компетентни.

— Кредитна карта, ако обичате — каза рецепционистът.

— Ще платим в брой — отвърна Ричър.

Това също не беше проблем за хотелите край летищата. Кредитните карти и пътническите чекове също ставаха обект на кражба, тъй като независимо от небрежното отношение към багажа джебчийството по тези места беше на висота. Ричър отдели няколко банкноти за цената на стаята, към които прибави още сто долара депозит за евентуални щети, както го изискваха правилата. Човекът охотно ги прибра, а в замяна им подаде две магнитни карти и ги упъти към асансьорите.

Стаята беше добра, макар и не радикално различна от килията в ареста на Дайър. Разликата, доколкото я имаше, се изразяваше в минибар, безплатни бутилки минерална вода, хавлии и чехли, плюс шоколадчета на възглавниците.

И телефон, който Търнър реши да използва веднага.