Лий Чайлд
Не се връщай (56)

56

Насреща прозвуча познатият сънлив и леко раздразнен глас.

— По-рано тази вечер спомена, че от министерството притискат майор Съливан за бързо приключване на случая „Родригес“ — започна без предисловия Ричър.

— А ти ме будиш посред нощ с поредното си умно предложение, така ли?

— Не, искам от теб да разбереш кой точно е предал това искане на майор Съливан. Или поне канала, по който е било придвижено.

— Благодаря, че си се сетил за мен, но не е ли по-лесно да се обърнеш директно към майор Съливан?

— Предполагам, че ще е доста заета тези дни — рече Ричър. — Това е много важно за мен, капитане. И много спешно. Трябва да бъде направено веднага. Затова те моля да задействаш всичките си връзки — колкото по-бързо, толкова по-добре. Най-добре веднага.

 

 

Ричър опипа джобовете си и измъкна листчето с личния номер на Съливан, което му беше дала Лийч. Набра го и започна да брои сигналите. Тя вдигна на шестото позвъняване — според него едно съвсем прилично постижение. Вероятно спеше леко.

— Ало?

— Обажда се Джак Ричър. Помните ли ме?

— Как мога да ви забравя? Ние с вас трябва да си поговорим.

— Вече го правим.

— За положението, в което се намирате.

— Да го направим по-късно, става ли? В момента имаме друга спешна работа.

— В момента? Но сега е нощ!

— Или в момента, или много скоро. Зависи от вашето ниво на достъп.

— До какво?

— Току-що разговарях с адвоката, който навремето е изготвил клетвената декларация на Голямото куче.

— По телефона?

— Не, лице в лице.

— Изключително неразумно от ваша страна.

— Беше много кратък разговор. Помолиха ни да си тръгнем и ние го направихме веднага.

— Ние?

— С мен е майор Търнър. Офицер със същото звание и същите способности. Абсолютно независим свидетел. Тя чу всичко и има своето мнение.

— Какво по-точно е чула?

— Имате ли функция „търсене“ на компютъра, в който съхранявате архивите си?

— Естествено.

— Да речем, че аз напиша Ричър, жалби срещу, какво ще получа?

— Точно това, което вече знаете. Клетвената декларация на Голямото куче срещу вас или нещо подобно.

— Мога ли да вярвам, че тази компютърна функция е бърза и надеждна?

— Ама вие наистина ли ме будите посред нощ, за да си говорим за компютри?

— Нуждая се от информация.

— Системата е доста бърза. Не е особено интуитивна но спокойно може да ви отведе директно до търсения документ.

— Подхвърлих за случая пред споменатия адвокат и той си го спомни веднага. Нарече го „онази история, свързана с армията“, а после попита какво общо имам аз. Казах му, а той викна: „Нима не пострадах достатъчно?“.

— Какво е искал да каже според вас?

— Ако бяхте там, веднага щяхте да разберете. Дори само от тона, с който го каза. Клетвената декларация на Голямото куче не е била само жалба, която той е подал, а след това е забравил за нея. Не е било рутинно оплакване, а нещо по-особено. Една цяла история с начало, развитие и край. Предполагам, че краят е бил доста неприятен. Натам сочи информацията, която сме събрали. А лично за него това е бил един много неприятен случай, който е променил целия му живот. Спомня си го с огромно съжаление.

— Аз не съм консултант по водене на диалози, а адвокат, Ричър! Нуждая се от факти, а не от интерпретации на начина, по който хората обясняват нещата.

— А пък аз съм специалист по разпитите и научавам много неща, като слушам внимателно. Той ме попита защо се интересувам от този случай, но така, сякаш се учудваше, че някой изобщо проявява интерес. Нали всичко интересно около това нещо се е изчерпало преди много години?

— Полунощ е, Ричър — раздразнено подхвърли тя. — Няма ли да ми кажеш какво всъщност искаш?

— Задръж още малко. И без това нямаш какво да правиш. Едва ли ще можеш да заспиш. Кулминацията беше въпросът, който зададе: Нима не пострадах достатъчно? Почти едновременно с него жена му се разкрещя и ни изхвърли. Те живеят доста мизерно и очевидно са нещастни от това. А споменаването на Голямото куче беше ключовият момент. Нещо като пробуден спомен от миналото с продължаващи и до днес негативни последици. Това е единственият начин да се тълкуват думите, които използваха. А аз започвам да се питам дали тази история изобщо е стигнала до съда. Може би някой го е сритал в задника за първото му морално нарушение като юрист. Което го е накарало да поеме надолу по каменистия път, свършил преди четири години с отстраняването му от адвокатската колегия. Това е причината, поради която нито той, нито жена му искаха да чуят за случая. Защото той е поставил началото на всичките им беди. Нима не пострадах достатъчно? Тоест през последните шестнайсет години животът ми беше ад, който ти ме караш да преживея отново…

— Какво пушиш, Ричър? Ти изобщо не си спомняш за подобно дело. Значи не си ходил на съд. В противен случай поне би го запомнил. Но ако делото е било гледано в съда и адвокатът е получил ритник в задника, защо им е да го възобновяват сега?

— Възобновяват ли го?

— Предупреждавам те, че ще затворя.

— А какво би станало, ако някой е набрал: Ричър, жалби срещу, извадил е на бял свят клетвените показания на Голямото куче и ги е вкарал в системата за преразглеждане? Като, разбира се, е вдигнал пушилка относно сериозността на случая.

Мълчание.

— Ще изглежда като съвсем нормален юридически казус, нали? — подхвърли Ричър. — Ние ще си подготвим досие, ще започнем подготовка за защита, ще чакаме разговор с прокуратурата и ще се надяваме стратегията ни да успее.

Никакъв отговор.

— Проведе ли вече разговор с прокурора? — попита Ричър.

— Не.

— Може би изобщо няма назначен прокурор. Може би цялата работа е едностранна илюзия със срок на годност една минута. Тоест аз би трябвало да надникна в папката ти и да побягна като луд.

— Не може да е илюзия. Притискат ме от министерството.

— Кой по-точно? Може би получаваш послания, но всъщност не знаеш откъде идват. Сигурна ли си, че Голямото куче е мъртъв? Виждала ли си смъртния му акт?

— Говориш глупости, Ричър.

— Може би. Хайде да допуснем, че преди шестнайсет години делото е стигнало в съда? Без моето знание. Може би покрай някое друго дело с подобни обвинения. Като част от специална акция. Може би са предприели нови и решителни мерки срещу преследвачите на линейки. И по тази причина са наритали задника на онзи нещастник. Какви документи бихме могли да видим тогава?

— Ако наистина е стигнало до съда? Със сигурност купища. Не ти трябва да знаеш.

— Добре. Да речем тогава, че набера Ричър, защита срещу обвинения. Какво ще открия?

— Вероятно всичко с етикет „Материали на защитата“. Стотици страници като при всяко голямо дело.

— Но това няма ли да прилича на пазаруване по интернет? Препращане от един сайт към следващия?

— Не. Вече ти казах. Това е някаква много стара история, подготвена от хора над трийсетте. Не забравяй, че говорим за армията.

— Добре, ясно. Но ако изпитвам страх от човек на име Ричър, много бързам и искам да го прогоня на всяка цена, бих могъл да отворя файла Ричър, жалби срещу, където ще намеря клетвената декларация на Голямото куче и ще я пусна в обращение, без изобщо да подозирам, че е една малка част от далеч по-обемисто дело. Поради начина, по който работи системата. Прав ли съм?

— Хипотетично.

— Точно това е твоята задача, която започваш да изпълняваш веднага. Трябва да провериш въпросната хипотеза и да потърсиш по-голямото дело. Използвай всички начини, за които се сетиш.

* * *

Качиха се на колата и поеха на изток по панорамния път и обратно към Вайнленд Авеню. От там се насочиха на юг, покрай квартала на момичето и отбиха към закусвалнята с големия паркинг. Разбира се, момичето отдавна го нямаше. Както русокосата сервитьорка и клиентите, отбили се за вечеря. Час пик беше отминал и сега бяха останали само късните посетители — в случая трима мъже в отделни сепарета с кафе пред себе си и някаква жена, която ядеше пай. Тъмнокосата сервитьорка си бъбреше с мъжа на бара. Ричър и Търнър спряха на вратата и брюнетката забърза да ги посрещне.

— Съжалявам, но преди известно време ми се наложи да изляза набързо и нямах време да си платя кафето — рече Ричър.

— Сметката е уредена — отвърна сервитьорката.

— От кого? Надявам се не от момичето. Не би било честно.

— Сметката е уредена — повтори тъмнокосата жена.

— Всичко е наред — обади се и Артър, мъжът зад бара, който продължаваше да бърше с кърпа излъскания плот.

— Колко струва чаша кафе? — обърна се към него Ричър.

— Два долара и един цент с данъка.

— Добре е да го знам — кимна Ричър, сложи две банкноти по един долар на бара, а след известно ровене из джобовете си добави и монета от един цент. — Връщам си борча — добави той. — На онзи, който ми е платил. Не искам да се чувствам длъжник на никого.

— Окей — кимна човекът, но не посегна да прибере парите.

— Тя ми каза, че е редовен клиент тук.

— Коя тя?

— Саманта. Младото момиче.

— Има нещо такова — кимна Артър.

— Предайте й моите извинения за внезапното ми изчезване. Не искам да си мисли, че съм някакъв невъзпитан грубиян.

— Тя е само дете. Какво ти пука?

— Мисли си, че работя за правителството. Не искам да остава с лошо впечатление. Тя е умно момиче и трябва да уважава институциите.

— А за кого всъщност работиш?

— За правителството — отвърна Ричър. — Но не в някое от онези ведомства, за които вероятно си е помислила.

— Добре, ще й предам — кимна барманът.

— От колко време я познаваш?

— По-дълго, отколкото познавам теб. Ако трябва да избирам между твоите въпроси и запазването на личното й пространство, със сигурност ще избера второто.

— Разбирам — кимна Ричър. — Не съм и очаквал нещо друго. Ще й предадеш ли още две изречения от мен?

— Какви изречения?

— Кажи й да не забравя за шестоъгълниците.

— Какви шестоъгълници?

— Едни много мънички шестоъгълници — отвърна Ричър. — Кажи й, че това е страшно важно.

 

 

Върнаха се в колата и запалиха двигателя, но не потеглиха. Останаха на просторния паркинг, под мигащите синьо-розови светлини на рекламата в стил ар деко.

— Мислиш ли, че е в безопасност? — попита Търнър.

— Военната полиция и ФБР цяла нощ ще зяпат към спалнята й. И двата екипа очакват появата на външен човек, който би трябвало да съм аз. Но това няма как да стане, защото нямам никакви намерения да ходя там. Вероятно и Шраго, просто защото знае това, което знам и аз. Тоест никой от нас двамата няма как да проникне в къщата тази нощ. По тази причина отговорът ми е да, тя наистина е в безопасност. Почти случайно, но е факт.

— Тогава не е зле да помислим къде ще отседнем. Имаш ли някакви предпочитания?

— Ти си командирът.

— Аз искам в „Четири сезона“, но няма как да стане, защото трябва да използваме кредитните карти, а транзакцията ще бъде засечена моментално. Остава ни единствено възможността да платим в брой, а това означава мотел. Тоест — да отидем на онова място на летище Бърбанк, където се запознахме с проститутката Емили. Ще бъде част от автентичния опит, който трупаме.

— Като да караш кола по Мълхоланд Драйв.

— Или да застреляш човек на същия този Мълхоланд Драйв.

— Добре ли си?

— Ако имам проблем, ти ще си първият, който ще разбере — отвърна Търнър.

 

 

Мястото със сигурност беше автентично. Беше с телена решетка на прозорчето на рецепцията и не приемаше друг вид разплащания освен в брой. Предположиха, че стаята ще е студена и влажна, но мотелът се намираше в Лос Анджелис, където нищо не е студено или влажно. В замяна на това изглеждаше някак нестабилна и чуплива, като от прегоряла на слънцето хартия. Но беше функционална и почти комфортна.

Колата беше паркирана през пет врати по-нататък. Нямаше къде другаде да я скрият. Мястото й обаче беше достатъчно безопасно, дори ако попаднеше пред очите на Шраго. Той най-вероятно щеше да наблюдава стаята насреща или пък директно да нахлуе в нея. А след като откриеше, че обитателите й не са тези, които търси, сигурно щеше да реши, че те заемат стаята отляво или тази отдясно. С шанс петдесет процента да улучи от първия път. Но тъй като щеше да удари на камък, автоматично щеше да се превърне в извършител на три отделни прониквания с взлом — при това още преди да е открил мишената. Може би щеше да реши, че колата все пак се намира на две крачки от мястото, на което би трябвало да бъде. Колко стаи още трябваше да провери? Някой щеше да му пръсне главата още преди да е изминал и пет крачки, а малките му подкастрени ушички щяха да литнат надалече, като шестоъгълни шрапнели.

Според приблизителните изчисления на Ричър той разполагаше с около четири часа за сън. Беше сигурен, че дотогава, имайки предвид часовата разлика с Вирджиния, Едмъндс вече ще се е потрудила да изкопчи информация от различни източници. Тоест щеше да има повод да му звъни и да го събуди въпреки ранния час.