Лий Чайлд
Не се връщай (1)

1

Накрая една кола закара Ричър до някакъв мотел на около километър и половина от мястото, където се бе качил. Дежурният рецепционист го настани в стая, която беше точно според очакванията му. Тоест не се различаваше по нищо от хилядите мотелски стаи, в които беше нощувал. Радиаторът бръмчеше толкова силно, че нямаше как да го остави включен през нощта, а това от гледна точка на собственика означаваше пестене на ток. С тази цел бяха поставени и слабите крушки. Подът беше застлан с тънък мокет, който съхнеше за часове и следващият гост можеше да бъде настанен в стаята още същия ден. Разбира се, това не означаваше, че перяха мокета често, защото тъмният му цвят и шарките скриваха лекетата. И кувертюрата беше с подобен десен. Душът със сигурност щеше да тече едва-едва, хавлиите щяха да са тънки, сапунът миниатюрен, а шампоанът евтин. По старите дървени мебели имаше драскотини и петна, телевизорът беше малък и допотопен, а пердетата — посивели от прах.

Изобщо, всичко беше според очакванията му. Нямаше нищо, което не беше виждал хиляди пъти. И въпреки това обстановката му се стори потискаща.

По тази причина почти веднага се обърна и излезе на паркинга. Беше студено и влажно, както обикновено нощем посред зима в североизточния край на Вирджиния. Някъде наблизо лениво течеше Потомак. Облаците на изток от реката бяха осветени от сиянието на Вашингтон. Столицата на страната, където се случваха всевъзможни неща.

Колата, която го беше докарала, вече напускаше паркинга. Ричър гледаше как задните й светлини бавно се стопяват в мрака. След миг изчезнаха напълно и светът стана тих и спокоен. Но само за минути. После се появи друг автомобил, бърз и уверен, сякаш знаеше къде отива. Зави рязко и влезе в паркинга. Беше обикновен седан в тъмен цвят. Почти сигурно служебен. Насочи се към рецепцията, но лъчът на единия фар премина през неподвижния Ричър и седанът смени посока си. Тръгна право към него.

Посетители. Не знаеше с каква цел идват, но новините щяха да са или добри, или лоши.

Колата спря успоредно на сградата, на такова разстояние от Ричър, на каквото беше отзад стаята му, така че той остана в центъра на пространство с размерите на боксов ринг. От нея слязоха двама мъже, които въпреки студа бяха по бели тениски и клинове за бягане — от онези, които спринтьорите събуват преди състезание. И двамата бяха над метър и осемдесет, към деветдесет килограма. По-дребни от Ричър, но не много. Веднага си личеше, че са военни. Главно по прическите им. Едва ли можеше да се намери цивилен бръснар, който да е толкова прагматичен и откровено брутален. А ако се появеше такъв, пазарът със сигурност щеше да го изхвърли.

Мъжът от дясната седалка заобиколи предния капак и застана до шофьора. Изправиха се неподвижни един до друг. Бяха с бели износени кецове. Очевидно напоследък не бяха посещавали Близкия изток, защото нямаха загар, липсваха бръчици от постоянното примижаване, а в очите им не се забелязваше стрес или напрежение.

И двамата бяха млади, под трийсет. Ричър беше достатъчно възрастен, за да им бъде баща. Младши състав, помисли си той. По-скоро редници, отколкото сержанти. Не изглеждаха достатъчно умни за сержанти. Всъщност изглеждаха направо тъпи, с безизразни физиономии.

— Ти ли си Джак Ричър? — попита мъжът от дясната седалка.

— Кой пита? — отвърна Ричър.

— Ние.

— А кои сте вие?

— Твоите юридически съветници.

Ричър знаеше, че военните адвокати не пътуват по двойки и не дишат през устата си. Тези пред него бяха нещо друго, а това означаваше лоши новини. В такива случаи най-добра работа вършеха незабавните действия. Симулация на сърдечност с протягане на ръка, което светкавично се превръща в непреодолима инерция. Протегнатата ръка нанася удар в лицето на лявостоящия — най-добре с лакът, отгоре надолу. Следва рязко повдигане на десния крак, сякаш целта е да се размаже хлебарка. На практика обаче движението се превръща в лек отскок, който дава възможност на същия лакът да се завърти рязко, та дланта да се забие в гърлото на дясностоящия. Раз, два, три, настъпване, удар. Край на мача.

Достатъчно лесно и винаги безопасно. Изпреварваща реакция. Това беше мантрата на Ричър. Особено когато имаше насреща си двама по-млади и по-енергични противници.

Но…

Не беше сигурен в тактиката си.

Поне не напълно.

Все още не.

Не можеше да си позволи такава грешка. Не и при създалите се обстоятелства. Все още имаше задръжки. Остави момента да отмине.

— И какъв е вашият юридически съвет? — попита той.

— Поведението ти е било недопустимо — отвърна мъжът. — Опетнил си името на специалната част. Един военен съд ще се отрази зле на всички ни. Така че си вдигай чуковете от този град. Незабавно! И никога повече не се връщай тук.

— Никой не е споменавал за военен съд.

— Още не, но скоро ще го направят. Така че не се мотай.

— Заповядано ми е да не напускам района.

— И преди не са успели да те открият. Сега ще е същото. Армията не използва проследяващи устройства. Но и да използваше, пак няма да те засекат, като се има предвид как живееш.

Ричър замълча.

— Това е нашият юридически съвет — добави мъжът.

— Ще го имам предвид — кимна Ричър.

— Това не е достатъчно.

— Тъй ли? — вдигна вежди Ричър.

— Възнамеряваме да ти предложим стимул.

— Какъв стимул?

— Да ти сритваме задника всяка вечер, докато си тук.

— Ами!

— Започвайки от днес. Така ще получиш по-ясна представа за какво става въпрос.

— Купувал ли си някога електрически уред? — попита Ричър.

— Това пък какво общо има?

— Веднъж влязох в някакъв магазин и разгледах един такъв уред. Имаше жълта лепенка, на която пишеше, че ако започнеш да го човъркаш, рискуваш да застрашиш живота си или да получиш увреждания.

— Е, и?

— Представи си, че и аз имам подобен етикет.

— Не можеш да ни уплашиш, старче.

Старче. В съзнанието на Ричър изплува образът на баща му. На някакво слънчево място, може би в Окинава. Роденият в Лакония, Ню Хампшър, капитан Стан Ричър от морската пехота служи в Япония. Той има съпруга и двама синове, вече тийнейджъри. Ричър и брат му го наричаха старецът, тъй като наистина им се струваше стар, въпреки че по онова време трябва да беше поне с десет години по-млад от него сега.

— Качвайте се в колата и заминавайте там, откъдето сте дошли — изръмжа той. — Не ви е мястото тук.

— Напротив.

— С това съм си изкарвал хляба, нали знаете?

Никакъв отговор.

— Познавам правилата — добави Ричър. — Дори съм създал част от тях.

Мълчание.

Ключът от стаята все още беше в ръката му. Правило номер едно: никога не нападай човек, който току-що е преминал през врата, която се заключва. Връзка ключове върши по-добра работа, но и единичният ключ е ефективно оръжие. Слагаш го да легне в дланта ти и мушваш издължената му част между показалеца и средния си пръст. Получава се нелош бокс.

Но…

Тези насреща му бяха само тъпи хлапаци. Нямаше смисъл да ги изкарва от строя с разкъсана плът и изпочупени кости.

Прибра ключа в джоба си.

Кецовете означаваха, че нямат намерение да го ритат. Никой не рита с меки бели кецове за джогинг. Няма смисъл. Освен ако ритниците не са предназначени за внушаване на респект. Като при онези превъзнасяни бойни изкуства с имена като от китайско меню. Таекуон-до и прочие. Ставащи за олимпиади, но безнадеждни на улицата. Да вдигаш крак като куче на противопожарен кран си е чиста покана да те спукат от бой. Или най-малкото да те съборят на земята и здравата да те наритат.

Дали тези момчета съзнаваха това? Не бяха ли го погледнали в краката? Той беше с тежки ботуши. Удобни и здрави. Беше ги купил в Южна Дакота и възнамеряваше да ги носи цяла зима.

— Сега ще вляза в стаята си — обяви Ричър.

Не получи отговор.

— Лека нощ.

Никаква реакция.

Той се извъртя леко и отстъпи крачка назад, към вратата. Четвърт кръг, описан с цяло тяло. Рамене и всичко останало. Двойката „юристи“ реагира точно според предвижданията му — втурнаха се към него, готови да го сграбчат. Инстинктивно, без да са го планирали.

Ричър изчака достатъчно дълго, за да наберат инерция, после рязко се завъртя в обратна посока и се понесе към тях. Неговите сто и десет килограма срещу сто и осемдесет, движещи се с еднаква скорост. Въртеливото движение на тялото му продължи до момента, в който той заби ляво кроше в лявостоящия. Ударът попадна точно където трябва — в ухото. Главата на младежа се блъсна в рамото на партньора му и отскочи в обратна посока. В същото време десният юмрук на Ричър нанесе безупречен ъперкът в брадичката на втория смелчага. Като по учебник. И неговата глава отскочи, но назад и обратно — почти едновременно с главата на партньора му, изпълнила същото движение, но отляво надясно. Сякаш бяха кукли на конци, чийто кукловод е кихнал.

И двамата се задържаха на крака. Но лявостоящият се олюля като моряк по време на буря, а партньорът му се запрепъва назад. Лявостоящият беше абсолютно нестабилен, с незащитени гърди, прехвърлил цялата си тежест върху петите. Ричър заби един десен прав в слънчевия му сплит — достатъчно силен, за да изкара въздуха от дробовете му, и достатъчно лек, за да не предизвика трайни неврологични увреждания. Младият мъж се преви надве и прегърна коленете си. Ричър направи крачка встрани и се насочи към дясностоящия, който разгада намеренията му и на свой ред опита един немощен десен прав. Ричър го блокира с лявата си ръка и повтори упражнението със слънчевия сплит.

И този се преви надве като първия.

Остана само най-лесната част. Той последователно ги обърна в правилната посока, а след това използва подметката си, за да ги изстреля към колата. Първо единия, а след това и другия. Разнесоха се два тъпи удара, в бърза последователност. Нападателите се забиха в колата с главите напред, свлякоха се на земята и утихнаха. Вратите леко хлътнаха. И двамата бяха в съзнание, борейки се отчаяно за глътка въздух.

На сутринта им предстояха обяснения за смачканата кола и силно главоболие. Това беше всичко. Доста милостиво предвид обстоятелствата. Великодушно, дори мекушаво.

Старче.

На достатъчно години, за да им бъде баща.

Към този момент престоят на Ричър във Вирджиния все още беше по-кратък от три часа.