Ю Несбьо
Снежния човек (9)

Девета глава
Дупката

Ден трети

— Супер готино, а?

Въодушевеният глас на Олег надвикваше съскащата мазнина в арабската закусвалня, претъпкана със зрители от концерта в зала „Осло Спектрум“. Хари кимна в отговор. Олег, облечен в суичър и потен, подскачаше ентусиазирано, докато разказваше на Хари за прочутите музиканти от „Слипнот“. Хари дори не знаеше имената им, защото дисковете с песните им даваха доста оскъдна информация за групата, а и обикновените музикални списания от сорта на „Моджо“ и „Ънкът“ не публикуваха статии за такива банди. Хари поръча два дюнера и си погледна часовника. Ракел бе обещала да ги чака пред арабската закусвалня точно в десет. Олег продължаваше да говори. Кога се случи това? Кога малкият стана на дванайсет и реши да слуша музика за различните стадии на смъртта, отчуждението, студа и житейския провал? Този факт вероятно трябваше да поражда тревога, но Хари не се притесняваше за Олег. Възприемаше интересите на момчето като ново начало. Олег искаше да утоли нормалното за възрастта му любопитство, да изпробва различни неща и да види дали му отиват, както се пробва нов костюм. С времето щяха да се появят и други интереси. Към по-полезни занимания. Или към по-вредни.

— И на теб ти хареса, нали, Хари?

Хари кимна. Сърце не му даваше да признае, че концертът го бе разочаровал. Не знаеше защо се получи така. Вероятно просто тази вечер не беше в настроение.

Още щом се смесиха с тълпата в концертната зала, го нападна параноята, типична за алкохолиците. През последната година тя се появяваше дори когато не бе близвал алкохол. Вместо да се потопи в атмосферата на събитието, Хари през цялото време имаше чувството, че някой го наблюдава, и не спря да оглежда изпитателно стената от лица наоколо.

— „Слипнот“ избиха рибата — продължаваше Олег. — А маските бяха супер яки. Особено онази с дългия, тънък нос. Приличаше на онези… дето…

Хари слушаше разсеяно бъбренето на момчето, надявайки се Ракел да се появи всеки момент. Въздухът в закусвалнята изведнъж му се стори тежък и задушен. По кожата и по устните му сякаш се полепи слой мазнина. Хари се мъчеше да прогони мисълта, която дебнеше зад ъгъла. Тя обаче го връхлетя. Мисълта за силно питие.

— Маската е индийска и се слага на мъртъвци — обади се женски глас зад тях. — А „Слейър“ бяха по-добри от „Слипнот“.

Хари се обърна изненадан.

— „Слипнот“ са големи позьори — продължи тя. — Рециклирани идеи и празни факти.

Беше облечена в лъскаво черно палто, плътно прилепнало по тялото й, дълго до земята и закопчано до брадичката. Под палтото се виждаха само чифт черни кубинки. Бледо лице, силно гримирани очи.

— Изобщо не бих предположил, че си падаш по такава музика — отрони Хари.

— Аз пък точно обратното — усмихна се тя, без да обясни по-подробно какво има предвид.

После Катрине Брат поръча на бармана бутилка минерална вода само с движение на устните си.

— „Слейър“ не струват — промърмори тихо Олег.

Катрине се обърна към него:

— Ти трябва да си Олег.

— Да — нацупено отвърна той и подръпна камуфлажните си панталони. Явно вниманието на жената хем го ласкаеше, хем го дразнеше. — А бе ти откъде знаеш как се казвам?

— „Бе“? — усмихна се Катрине. — Нали живееш в „Холменколен“, какви са тези изрази? Хари ли те научи да говориш така?

Бузите на Олег пламнаха. Катрине се засмя тихо и го докосна леко по рамото.

— Не се сърди, просто ми е любопитно.

Руменината по лицето на момчето премина в гъста червенина, която открои очните му ябълки.

— А на мен ми е любопитно друго — Хари подаде дюнера на Олег. — Явно си открила закономерността, Брат, щом имаш време да ходиш по концерти.

По изражението й Хари разбра, че Катрине е схванала предупреждението: не закачай момчето.

— Да, открих нещо интересно — кимна тя и отвори бутилката с минерална вода. — Но понеже сега си зает, ще ти докладвам утре.

— Не съм чак толкова зает.

Хари на мига забрави за мазния слой по кожата си и за усещането, че се задушава.

— Информацията е поверителна — подчерта Катрине. — Но ще ти прошепна няколко ключови думи.

Наведе се към него. Въпреки миризмата на мазнина в закусвалнята Хари долови аромата на почти мъжкия й парфюм. Топлият й дъх лъхна ухото му:

— Току-що до тротоара спря сребрист фолксваген „Пасат“. Жената вътре се опитва да привлече вниманието ти. Обзалагам се, че е майката на Олег…

Хари рязко се отдръпна и погледна през прозореца. Ракел свали стъклото. И тя ги гледаше.

— Внимавай да не изцапаш тапицерията — предупреди тя Олег, когато момчето се качи с дюнера в ръка.

Хари стоеше до смъкнатия прозорец. Ракел беше облечена в семпъл, светлосин пуловер. Той си спомняше много добре уханието на дрехата: неведнъж бе долепял бузата и дланта си до него.

— Хубав ли беше концертът? — попита тя.

— Питай Олег.

— Каква музика свири тази банда? — Ракел погледна сина си в огледалото. — Хората по тротоарите носят странни дрехи.

— Лежерни песни за любов — отвърна Олег и смигна на Хари, когато Ракел отмести поглед от огледалото.

— Благодаря ти, Хари — усмихна се тя.

— За нищо. Карай внимателно.

— Коя беше жената в закусвалнята?

— Колежка. Наскоро дойде при нас.

— Нима? На мен ми изглеждаше, че се познавате добре.

— В смисъл?

— Ами… — Ракел млъкна.

Поклати глава и се засмя с дълбокия си звучен, гърлен смях. Едновременно спокоен и примирен. Някога Хари се бе влюбил именно в този смях.

— Извинявай, Хари. Лека нощ.

Стъклото се вдигна и сребристият фолксваген потегли.

Хари тръгна по улицата. От двете му страни се редяха заведения. Музиката бумтеше от отворените им врати. Прииска му се изпие едно кафе в „Бара на Теди“, но същевременно знаеше, че идеята не е добра. Въпреки това реши да се отбие.

 

 

— Кафе ли? — повтори изненадан барманът.

От джубокса се носеше гласът на Джони Кеш. Хари прокара пръст над горната си устна.

— Ти какво предлагаш?

В гласа му се прокрадна нотка — едновременно чужда и позната.

— Кафето ни е престояло — барманът приглади назад лъскавата си гелосана коса. — Какво ще кажеш за прясно наточена бира?

Джони Кеш пееше за Бог, за кръщението и за новите обещания.

— Става — кимна Хари.

Барманът се ухили.

Мобилният телефон на Хари завибрира в джоба му. Извади го с жадно нетърпение, все едно отдавна чакаше това обаждане.

— Току-що получихме нов сигнал за изчезнала жена — съобщи Скаре. — Пак омъжена, с деца. Преди няколко часа мъжът се прибрал с двете им дъщери и не я намерили вкъщи. Живеят до гората в село Сулихьогда. Съседите не са виждали жената. Не е заминала с колата, защото съпругът й се е придвижвал с нея. По пътя няма следи.

— Следи ли?

— Там снегът още не се е разтопил.

Барманът стовари халбата на плота пред Хари.

— Ало? Там ли си? — попита Скаре.

— Да, да. Мисля.

— За какво?

— Има ли снежен човек?

— А?

— Снежен човек?

— Откъде да знам?

— Отиваме веднага да проверим. Скачай в колата. Ще те чакам пред търговски център „Гюнериус“.

— Не може ли да почака до утре, Хари? Тази вечер съм решил да изчукам една мацка. А и жената е само изчезнала. Не се налага да бързаме.

Хари погледна ивицата пяна, която се виеше като змия по ръба на халбата.

— По принцип… — отвърна той — … не е спешно.

Барманът изгледа смаян недокоснатата бира, петдесетачката върху плота и широкия гръб, който излезе от бара точно в мига, когато Джони Кеш замлъкна.

 

 

— Силвия никога не би си тръгнала така — заяви Ролф Утершен.

Беше слаб мъж. Направо кожа и кости. От закопчаната яка на фланелената му риза стърчеше дълъг, изпосталял врат. Главата на Ролф напомняше на блатна птица. От ръкавите на ризата му се подаваха две слаби ръце с дълги, тънки пръсти, които не спираха да усукват, да обръщат и да стискат каквото им попадне. Ноктите на дясната му ръка бяха дълги и остри като на орел. Очите му изглеждаха големи зад дебелите стъкла на очилата, снабдени със семпли рамки от онези, които се радваха на голяма популярност сред радикално настроените групи през седемдесетте. На синапеножълтата стена висеше плакат с индианци, понесли анаконда: обложката на албум на Джони Мичъл от каменната ера на хипи културата, сети се Хари. До плаката бе окачена репродукция на един от най-прочутите автопортрети на Фрида Кало. „Изстрадала жена — съобрази Хари. — Явно съпругата на Утершен е избрала тази картина.“

Подът в къщата беше от необработен смърч, а в стаята светеха старомодни лампи — с парафин, направени от глина, вероятно ръчна изработка. В ъгъла Хари забеляза опряната на стената китара с пластмасови струни — обяснението за ноктите на Ролф Утершен.

— Какво искате да кажете? — попита Хари.

Пред него върху масата Ролф Утершен бе сложил снимка на съпругата си заедно с двете им дъщери, десетгодишните близначки Олга и Ема. Силвия Утершен имаше големи, сънливи очи като хората, носили очила цял живот, и наскоро започнали да използват контактни лещи или подложили се на лазерна терапия за коригиране на зрението. Близначките бяха наследили очите от майка си.

— Щеше да ми се обади, да остави бележка къде е отишла. Случило се е нещо — настоя Ролф Утершен.

Въпреки отчаянието гласът му остана приглушен и благ. Той извади носна кърпа от джоба на панталона си и избърса слабото си бледо лице. Носът му изглеждаше още по-голям заради хлътналите бузи. Ролф Утершен се изсекна шумно.

Скаре се показа на вратата.

— Дойде колегата с трупотърсача.

— Започвайте — нареди Хари. — Разпитахте ли всички съседи?

— Да. Засега нищо.

Скаре затвори вратата. Хари забеляза как очите на Утершен се разшириха от ужас.

— Трупотърсач?! — прошепна той.

— Обикновено полицейско куче. Просто такова наименование се е наложило в нашите среди. Не се тревожете — успокои го Хари и реши непременно да изнесе на Скаре кратка лекция на тема „Как да се изразяваме пред близките на изчезнали хора“.

— Значи с него търсите и живи хора? — попита с умолителен тон съпругът на изчезналата.

— Разбира се — излъга Хари, вместо да му каже истината: кучетата бяха наречени така съвсем неслучайно; маркираха само територията, където лежи мъртво тяло.

Тези кучета не се използват за търсене на наркотици, на изгубени предмети или на живи хора, а само за издирване на трупове. Точка.

— Значи последно сте видели съпругата си днес в четири часа — Хари погледна записките си. — После заедно с дъщерите си сте потеглили за града. Какво правихте там?

— Наглеждах магазина, докато те бяха на урок по цигулка.

— Какъв магазин?

— В квартал „Маюрстюа“ държим магазинче за ръчно изработени африкански стоки. Продаваме картини, мебели, покривки, дрехи, каквото се сетите. Всички стоки са директен внос от африкански производители, които получават прилично заплащане за труда си. Обикновено Силвия стои в магазина, но всеки четвъртък работим до късно, затова тя се прибира по някое време следобед и аз я отменям, докато момичетата са на урок в музикална школа „Барат Дю“ от пет до седем. После отивам да ги взема и се прибираме вкъщи. Днес се прибрахме малко след седем и половина.

— Мм. Кой друг работи в магазина?

— Никой.

— Значи в четвъртък го затваряте за час — час и половина следобед?

— Магазинът е съвсем малък — обясни с крива усмивка Ролф Утершен. — Рядко идват клиенти. Преди коледната разпродажба не влезе почти никой, ако трябва да съм честен.

— Как тогава…

— С помощта на НОРАД — норвежка организация в подкрепа на страните от Третия свят. Подпомагат финансово магазина и доставчиците ни като част от търговската програма на правителството. — Изкашля се. — Популяризирането на африканското изкуство, например, е по-важно от крони, йорета и бърза печалба, нали?

Хари кимна, макар мислите му да се лутаха далеч от парични помощи и справедливо заплащане на работниците в Африка. Сега Хари се чудеше за колко време ще се прибере до Осло. От кухнята, където близначките вечеряха, се чуваше радио. Хари не забеляза телевизор в къщата.

— Благодаря ви. Засега това е всичко.

Хари стана и излезе. На двора стояха паркирани три автомобила, сред които волвото на Бьорн Холм, черно, със залепена върху покрива и багажника лента за рали. Вдигна очи към ясното небе над малкото имение. Пое си въздух. Разнасяше се ухание на борови иглички и изгорели дърва. От гората се носеше пъхтенето на кучето и окуражителните подвиквания на полицая. Хари искаше да стигне до плевника и заобиколи, за да не унищожи предполагаеми следи. От отворената врата се чуваха гласове. Той приклекна и под светлината от фенера над вратата огледа отпечатъците от стъпки в снега. Стана, облегна се на рамката и извади кутия цигари.

— Прилича на местопрестъпление — установи той. — Кръв, трупове, преобърнати мебели.

Бьорн Холм и Магнюс Скаре мълчаливо проследиха погледа му. В помещението светеше само една крушка, увиснала на кабел от греда на тавана. В единия край на плевника имаше грубо скован дърводелски тезгях, а зад него — табло с окачени инструменти: чукове, триони, клещи, бургии. Не се виждаха електрически джаджи. В другия край на помещението, зад телена мрежа, кокошките седяха по рафтовете на стената или крачеха с отсечени движения върху постланата слама. Насред помещението, върху сива, необработена, изпоцапана с кръв дъска, лежаха три обезглавени кокошки. До преобърнатия дръвник се мъдреха трите отсечени глави. Хари лапна цигарата и без да я пали, направи крачка напред, като внимаваше да не стъпи в кръвта, приклекна до дръвника и огледа внимателно кокошите глави. Светлината от фенерчето на химикалката му се отрази матово в мъртвите очи. Вдигна едно бяло отскубнато перо. Краят му изглеждаше опърлен. Огледа гладките ръбове на шиите, където стопанката бе отсякла главите. Съсирената вече кръв бе почерняла. Хари знаеше, че това отнема не повече от половин час.

— Нещо интересно ли видя? — поинтересува се Бьорн Холм.

— Мозъкът ми е професионално увреден, Холм. В момента по навик анализира как е настъпила смъртта на тази кокошка.

Скаре се разсмя гръмко и описа кавички с пръсти във въздуха:

— „Кърваво тройно убийство. Вуду поклонници са отнели живота на три кокошки. Случаят е поверен на Хари Хуле.“

— По-интересно е, че не виждам нещо — промърмори Хари.

Бьорн Холм повдигна вежда, огледа се и кимна няколко пъти.

Скаре погледна недоверчиво двамата си колеги.

— И какво липсва?

— Оръжието на убийството — отвърна Хари.

— Убила ги е с брадва. Единственият нормален начин да заколиш кокошка.

— Ако ги е заколила стопанката, сигурно е оставила брадвата на мястото й — изсумтя Скаре. — Селяните са много подредени хора.

— Съгласен съм — кимна Хари, докато се ослушваше. Кудкудякането идваше от всички посоки. — Точно затова ме изненада, че дръвникът е прекатурен върху пода, а заколените кокошки лежат в безпорядък. А брадвата не си е на мястото.

— Не си е на мястото? — Скаре забели театрално очи, за да покаже на Холм колко го отегчават тези безсмислени изводи.

— Скаре, съветвам те да се поогледаш малко — нареди Хари, без да вдига поглед.

Холм посочи на колегата си таблото зад дърводелския тезгях.

— Мамка му — отрони Скаре.

Между чук и ръждясал трион ясно се виждаха очертанията на малка брадва.

Отвън долиташе кучешки лай, скимтене и виковете на полицая, които отдавна вече не звучаха окуражително и бодро.

Хари разтърка брадичка.

— Претърсихме целия плевник. По всичко личи, че Силвия Утершен е напуснала помещението внезапно, преди да е приключила с почистването на кръвта и птиците, и е взела брадвата със себе си. Холм, можеш ли да установиш поне приблизително кога е настъпила смъртта на кокошките по телесната им температура в момента?

— Да.

— С каква цел? — поинтересува се Скаре.

— Да разберем кога е излязла от тук — поясни Хари. — Какво ти говорят отпечатъците от обувки в снега, Холм?

— Не много — поклати глава криминологът. — Прекалено изпотъпкани са, а и ми трябва по-силна светлина. По двора открих няколко следи от ботушите на Ролф Утершен. Освен неговите забелязах и стъпките на друг човек, вероятно на съпругата му: водят към плевника, но там се изгубват. Да не би похитителят да я е изнесъл на ръце?

— В такъв случай щеше да има по-дълбоки следи от краката му, защото тялото й би увеличило тежестта на похитителя. Жалко, че никой не е стъпил в локвата кръв.

Хари огледа с присвити очи тъмните стени, до които почти не достигаше светлина от електрическата крушка. Кучето на двора продължаваше да скимти жаловито, а полицаят вече бе започнала да ругае неудържимо.

— Излез да провериш какво става, Скаре — поръча Хари.

Скаре излезе. Хари запали фенерчето си и се приближи до стената. Зашари с длан по небоядисаните дъски.

— Какво е това… — подхвана Холм, но млъкна, когато ботушът на Хари удари стената.

Пред тях се показа звездното небе.

— Задна врата — установи старши инспекторът и се вторачи в тъмната гора и в силуетите на боровете, изпъкващи върху фона на мръсножълтия, светъл абажур на града в далечината.

Хари насочи фенерчето към снега. Конусовидният лъч веднага намери следите.

— От двама души са — заключи Хари.

— Кучето създава проблеми — съобщи Скаре с влизането си. — Не иска да търси.

— Как така не иска?

Хари проследи следите с фенерчето. Снегът отразяваше светлината, но следите се губеха в нощния мрак, зорко пазен от дърветата.

— Водачът не разбира защо кучето се държи като изплашено до смърт. Дърпа се и не иска да влезе в гората.

— Вероятно е надушило лисиците — предположи Холм. — Тук има много.

— Лисици ли? — изсумтя пренебрежително Скаре. — Такова голямо куче едва ли се страхува от лисици.

— Ако никога не е виждало лисица, миризмата му подсказва, че наблизо дебне хищник. Напълно рационално е да изпитваш страх от непознатото. Който не се бои от него, не живее дълго.

Хари усети как сърцето му се разблъска. Знаеше причината: гората, мракът. Този страх не се базираше на реална заплаха. И трябваше да го преодолее.

— До второ нареждане смятаме плевника за местопрестъпление — отсече той. — Хващайте се на работа. Аз ще проверя къде водят следите.

— Добре.

На излизане от задната врата гърлото му пресъхна. От случката бяха изминали двайсет и пет години, но тялото му все още се съпротивляваше.

 

 

Като десетгодишен гостува на дядо си и баба си в Ондалснес по време на есенната ваканция. Къщата им се намираше на склон, а над нея се извисяваха внушителните планини в местността Румсдал. Хари навлезе в гората, за да търси изчезналата крава на дядо си. Искаше да я намери пръв: преди дядо, преди всички останали. Затова тичаше като луд по възвишения с меки боровинкови храсти и брези — джуджета с причудливо прегърбени стъбла. Пътеките под краката му ту се появяваха, ту изчезваха, докато Хари бягаше все направо към хлопката, която му се причуваше между дърветата. Ето я, дрънчи някъде вдясно. Хари прескача поточе, навежда се под близкото дърво, ботушите му жвакат, когато нагазва в блато. Изведнъж руква дъжд. Момчето вижда как водният воал под облака облива с едрите си капки стръмния планински склон.

Гледката му се струва толкова красива, че първоначално не забелязва как прииждащият мрак бавно изпълзява от блатото, прокрадва се между дърветата, разтича се като черна боя от сенките на склона и се утаява в дъното на долината. Момчето гледа нагоре: там голяма птица кръжи във висините над планината. Внезапно се спъва и пада на земята по лице. Не успява да се предпази. Пред очите му се спуска мрак, носът и небцето му се пълнят с гнилия дъх на блато, смърт, разложение и тъмнина. За секунди усеща вкуса на мрака. Става на крака и открива, че светлината се е скрила и сега планината, надвиснала над него с безмълвната си тежест, му нашепва, че не знае къде е попаднал, и то от няколко часа. Хуква, макар да е изгубил единия си ботуш. Надява се съвсем скоро да зърне нещо познато, но всичко наоколо е омагьосано. Камъните са се превърнали в глави на тайнствени, израсли от земята същества; клонките на пирена — в пръсти, които шарят по прасците му; брезите — джуджета — в превиващи се от смях вещици. Те му показват накъде да върви: насам или нататък, към къщи или към гибелта; към къщата на баба или към Дупката. Неведнъж му бяха разказвали за нея. Там блатото било бездънно и вътре изчезвали добитък, хора и дори цели двуколки. Никога повече не се появявали.

Късно вечерта малкият Хари се прибра. Влезе в кухнята, капнал от умора. Баба му го прегърна и каза, че баща му, дядо му и съседите отишли да го търсят в гората. Къде е ходил толкова време?

В гората.

А не е ли чул виковете им? „Хари, Хари“, викали го те. Баба му непрекъснато чувала как го търсят.

В зряла възраст Хари вече бе забравил, но възрастните безброй пъти му бяха разказвали как седнал пред огнището, зъзнейки от студ, вторачил се апатично във въздуха и отвърнал:

— Не познах гласовете им.

— А за кого ги взе?

— За други същества. Бабо, опитвала ли си вкуса на мрака?

 

 

И сега, както и едно време, Хари навлезе в гората. Само след няколко метра настъпи пълна, почти неестествена тишина. Стараеше се да не вдига фенерчето нагоре, защото щом лъчът му се плъзнеше към дърветата, сенките заприличваха на подплашени същества и се разбягваха в гъстия мрак. Изолацията в балон от светлина не му вдъхваше спокойствие, тъкмо напротив. Съзнанието, че фенерчето го превръща в най-ясно видимата фигура в гората, го караше да се чувства разголен, незащитен. Клоните на дърветата дращеха лицето му като пръстите на слепец, който се опитва да разпознае човека срещу себе си.

Следите го отведоха до поток; ромонът на водата заглушаваше ускореното му дишане. Тук следите на единия човек изчезваха, а стъпките на другия слизаха по течението на потока.

Хари продължи нататък. Потокът лъкатушеше наляво-надясно, но той не се притесняваше, че ще изгуби пътя. На връщане просто щеше да върви по следите.

В мрака се разнесе предупредителният вик на кукумявка. Циферблатът на китката му светеше в зелено и показваше, че е изминал повече от четвърт час. Време беше да се върне и да повика подкрепление с подходящи обувки, дрехи и куче, което не се страхува от лисици.

Сърцето на Хари спря.

Нещо се шмугна пред очите му. Безшумно и толкова бързо, че дори не го видя. Издаде го обаче полъхът. В снега се чу щракване на пружина и стон от дребен гризач, току-що попаднал в капан.

Хари бавно изпусна въздуха от дробовете си. Плъзна лъча от фенерчето за последен път над гората и понечи да се връща. Направи крачка и спря. Искаше му се да продължи нататък, час по-скоро да измине пътя до къщата, но послуша зова на дълга. Отново освети гората с фенерчето. Ето го. Отблясък в тъмната гора. Хари се насочи натам. Огледа се, за да запомни мястото на петнайсетина метра от потока. Приклекна. Подаваше се само острието, но нямаше нужда да разравя снега, за да се увери какво е: малка брадва. Дори по нея да бе останала кръв от кокошките, снегът вече я бе отмил. Около брадвата не се виждаха следи от стъпки. Хари насочи фенерчето към земята. Няколко метра по-нататък забеляза отсечен клон. Явно някой бе запратил брадвата натам с всичка сила.

В същия миг Хари отново изпита усещането от зала „Спектрум“, че някой го наблюдава. Инстинктивно изгаси фенерчето и мракът го покри с одеялото си. Притаи дъх и се ослуша. „Недей — заповяда си той наум, — не се поддавай на страха. Злото не е материално и не може да се вселява в живи същества. Точно обратното: злото е липса, липса на доброта. Няма от какво друго да се боиш, освен от себе си.“ Натрапливото усещане обаче не си отиваше. Някой го гледаше. Или нещо. Съществата в гората. Върху част от тревата на брега на потока се процеждаше лунна светлина и Хари зърна очертанията на фигура.

Включи фенерчето и го насочи към мястото.

Оказа се тя. Издигаше се високо между дърветата, неподвижна, с втренчен поглед. Същите големи, сънливи очи като на снимката. Първо му мина през ум, че прилича на булка в бяла рокля, застанала пред олтара в гората. Блестеше под светлия лъч. Хари си пое пресекливо дъх и извади мобилния си телефон от джоба на якето. Бьорн Холм отговори след втория сигнал за свободно.

— Отцепете района — нареди Хари. Гърлото му съвсем пресъхна. — Ще повикам всички екипи.

— Какво се е случило?

— Намерих снежен човек в гората.

— И?

Хари му обясни ситуацията по-подробно.

— Не чух последното — извика Холм в слушалката. — Обхватът е слаб…

— Главата е на Силвия Утершен — повтори Хари.

В другия край на линията настъпи мълчание.

Хари помоли Холм да тръгне с екипите по следите и затвори.

После приклекна до близкото дърво, закопча палтото си догоре, изгаси фенерчето, за да пести батерията, и зачака. А почти бе успял да забрави вкуса на мрака.