Ю Несбьо
Снежния човек (14)

Четиринайсета глава
Берген

Ден девети

Точно в 08:26 самолетът от Осло, полет DY604 се приземи върху мокрия асфалт на летище „Флеслан“ в Берген. Кацането не беше много меко и Хари се събуди.

— Добре ли поспа? — попита Катрине.

Той кимна, разтърка очи и се вторачи през люка в мъгливото дъждовно утро.

— Бълнуваше насън — усмихна се тя.

— Мм.

Не изпитваше желание да я разпитва какво точно е говорил. Върна се към сънищата си. Не бяха свързани с Ракел. Наскоро не беше я сънувал. Прогони мисълта за нея. Присъни му се Бярне Мьолер — неговият началник и духовен наставник, който бе изчезнал в планините около Берген и след две седмици намериха трупа му в езерото Ревюршерне. Мьолер бе решил да се самоубие, защото — точно като Зенон с изкълчения пръст на крака — животът му се струваше непоносим. Дали и Герт Рафто бе стигнал до това заключение? Или все още беше жив и на свобода?

— Свързах се с бившата съпруга на Рафто — съобщи Катрине, докато пресичаха залата за пристигащи. — И тя, и дъщеря й отказват да разговарят с полицията и да се връщат към твърде болезнени за тях спомени. Всъщност няма нужда да ги разпитваме, защото докладите по случая са повече от изчерпателни.

Пред терминала си хванаха такси.

— Сигурно се радваш да се прибереш у дома? — попита Хари високо, за да надвика трополенето на дъждовните капки по стъклата и ритмичното свистене на чистачките.

— Винаги съм мразела дъжда — сви рамене равнодушно Катрине. — Ненавиждам и приказките на бергенчани, че тук не валяло толкова, колкото разправяли норвежците от източната част на страната.

Пресякоха площад „Данмарк“. Хари устреми поглед към висините на побелелия Юлрикен. Въжената железница работеше. Таксито пое по мрежата от пресичащи се пътни артерии до езерото Стуре Люнгегоршван и изведнъж се озоваха в центъра. Внезапната поява на архитектурните красоти винаги изненадваше приятно туристите, отегчени от невзрачния път от летището. Решиха да отседнат в хотел „Радисън“ до пристанището. Хари попита Катрине защо не остане при родителите си, но тя отвърна, че не си струва да ги притеснява само за една вечер. Понеже знаела колко усилия ще вложат в подготовка, предпочела да не им съобщава за идването си.

Дадоха им магнитни карти за стаите и двамата се качиха в асансьора. Пътуваха мълчаливо. Катрине се усмихна, сякаш неловката тишина в асансьора сама по себе си беше забавна. Хари заби поглед в пода, надявайки се тялото му да не изпраща лъжливи сигнали. Или не съвсем лъжливи.

Най-сетне вратите на асансьора се разтвориха и Катрине излезе първа с поклащащи се бедра.

— След пет минути на рецепцията — поръча Хари.

Шест минути по-късно двамата вече седяха в лобито на хотела.

— Каква е програмата? — попита Хари.

Катрине се наведе напред в мекото кресло и разлисти бележника си с кожена подвързия. Беше се преоблякла в елегантен сив костюм, напълно в стила на гостите в хотела, предимно бизнесмени.

— Ти ще се срещнеш с Кнют Мюлер-Нилсен, началник на Отдела за борба с насилието в районното управление.

— Няма ли да дойдеш с мен?

— Не. Ако се появя, ще си загубя целия ден в приказки с колегите. Впрочем, предпочитам изобщо да не споменаваш, че съм в Берген, защото ще ми се разсърдят, задето не съм отишла да ги видя. Докато ти разговаряш с Мюлер-Нилсен, аз ще посетя последния свидетел, видял Рафто жив.

— Къде?

— До „Верфте“. Свидетелят го видял да паркира колата си и да влиза в парка „Нурнес“. Така и не се появил да си вземе колата. Претърсили района, но напразно.

— Какво ще правим после?

Хари прокара ръка по бузата си. „Трябваше да се избръсна, преди да тръгна“, помисли си.

— Ще прегледаш докладите с полицаите, които са работили по случая „Рафто“ и още не са се пенсионирали. Ще се опиташ да погледнеш фактите от друг ъгъл, по нов начин.

— Не — възрази Хари.

Катрине вдигна очи от книжата.

— Тогава полицаите са съставили заключение в докладите си. Сега само ще търсят факти в потвърждение на изводите си — обясни несъгласието си Хари. — Предпочитам да се запозная на спокойствие с докладите им в Осло, а не тук. Ще посветя престоя си в Берген на личността на Герт Рафто. Къде мога да разгледам негови вещи?

— Семейството му дарило всичко на Армията на спасението. Явно не е притежавал много. Мебели, малко дрехи.

— Къде е живял последно?

— След развода се преместил в апартамент в квартал „Санвикен“. Отдавна е продаден.

— Мм. Семейството запазило ли е евентуално стара къща на родителите му или някоя вила?

Катрине се позамисли.

— В докладите се споменава за лятна къщичка на остров Финьой. Била преотстъпена на Рафто, докато работел в полицията. Според устава я унаследяват съпругата и децата му. Вътре може и да открием нещо. Ще се обадя на жена му.

— Нали уж отказвала да говори с полицаи.

Катрине му намигна хитро.

На рецепцията дадоха на Хари чадър, който обаче не издържа поривите на вятъра и още преди да стигне до Фискеторге — Рибарския площад — заприлича на ступан прилеп. Приведен на две, Хари пробяга оставащото разстояние до входа на районното управление в Берген.

Докато чакаше главен полицейски инспектор Кнют Мюлер-Нилсен, Катрине му се обади да му съобщи, че семейството на Рафто още разполага с вилата на остров Финьой.

— След случилото се жена му отказва да стъпи там. Дъщеря му — също, по думите на майката.

— Отиваме да огледаме къщата — отсече Хари. — До един на обяд ще съм приключил.

— Добре, ще намеря лодка. Ще те чакам до ресторант „Сакариасбрюген“.

 

 

Кнют Мюлер-Нилсен — весел мечок с усмихнати очи и сключени на тила ръце с големината на тенис ракети — изглеждаше барикадиран зад високите купчини книжа върху бюрото му.

— Рафто, да — промърмори той, след като обясни на Хари, че ширещите се в Източна Норвегия слухове за непрекъснатите обилни валежи в Берген са, разбира се, силно преувеличени.

— Май се забелязва тенденция полицаите в района ви да изчезват — подметна Хари, докато разглеждаше снимка на Герт Рафто от докладите по случая.

— Нима? — Мюлер-Нилсен погледна въпросително Хари, който все пак си бе намерил незатрупан с листове стол в единия ъгъл на кабинета.

— Бярне Мьолер — напомни той.

— А, да, разбира се — кимна Мюлер-Нилсен, но несигурният му тон го издаде.

— Мьолер изчезна във Фльойен.

— Сетих се! — Мюлер-Нилсен се плесна по челото. — Истинска трагедия. Колегата беше при нас за кратко и не успях да… Според водещата версия е изгубил пътя, нали?

— Да — Хари погледна през прозореца, докато мислеше за Бярне Мьолер, извървял пътя от идеализъм към корупция; за добрите му намерения; за пагубните му грешки. Така или иначе никой нямаше да научи за тях. — Какво можете да ми разкажете за Рафто?

„Моят духовен двойник“, мина му през ума, след като изслуша описанието на Мюлер-Нилсен: нездраво отношение към алкохола, тежък характер, вълк-единак, непредсказуем, със съмнителен морал и сериозно опетнена биография.

— Рафто обаче притежаваше отлични аналитични и интуитивни умения — отбеляза Мюлер-Нилсен. — И силна воля. Сякаш го амбицираше… не знам как точно да го нарека. За мен Рафто беше човек с крайни възгледи. Всъщност случилото се говори само по себе си.

— А какво точно се случи? — попита Хари и мярна пепелник сред купчините книжа.

— Рафто беше агресивен тип. Знаем, че е бил в апартамента на Они Хетлан непосредствено преди смъртта й. Тя вероятно е разполагала със сведения за убиеца на Лайла Осен. След посещението при нея Рафто изчезва. Не е изключено да се е удавил. Навремето не видяхме основателна причина да започнем мащабно разследване.

— А възможно ли е да е избягал в чужбина?

Мюлер-Нилсен поклати глава с усмивка:

— Защо смятате така?

— Да кажем, че в този конкретен случай разполагахме със сериозно предимство: познавахме отлично заподозрения. На теория би могъл да напусне тайно Берген, но Рафто просто не беше такъв тип.

— И през всичките тези години никой от роднините и приятелите му не е получавал нищо от него?

Мюлер-Нилсен кимна.

— Родителите му починаха, а приятели Рафто почти нямаше. С бившата си съпруга се намираше в доста обтегнати отношения и дори да е жив, не би й се обадил.

— А дъщеря му?

— Двамата се разбираха чудесно. Хубаво, умно момиче. С оглед на условията, в които израсна, от нея излезе човек.

Хари забеляза, че Мюлер-Нилсен говори за дъщерята на Рафто в изявително, а не в преизказно наклонение. В малките районни дирекции полицаите винаги се изразяват така, защото от тях се очаква да знаят почти всичко за всички.

— Рафто е имал вила на Финьой, нали?

— Да. Може да е потърсил убежище там, да е поразмислил над постъпката си и после да е… — Мьолер-Нилсен „разряза“ гръкляна си с пръст, за да демонстрира нагледно какво е направил Рафто. — Претърсихме вилата и острова с кучета. Организирахме и акция по издирването му във водата. Нищо.

— Искам да огледам района.

— Няма смисъл. Съседната вила е моя и на семейството ми. Къщата на Железния Рафто прилича на съборетина. Чудя се защо жена му още не я е продала, щом кракът й не е стъпвал там толкова години. — Мюлер-Нилсен си погледна часовника. — Време е да отивам на съвещание, но един от главните инспектори, които участваха в събитията, ще прегледа докладите с вас.

— Няма нужда — отклони предложението Хари и погледна снимката в ръката си.

Изведнъж лицето му се стори познато, все едно току-що го бе видял. Преоблечен до неузнаваемост мъж? Минувач по улицата? Някой, изпълняващ съвсем тривиална роля, и затова още по-незабележим, например служител от „Паркинги и гаражи“, който обикаля из квартала му, или продавач във веригата с монопол върху продажбата на спиртни напитки „Винмонополе“? Хари не успя да се сети на кого му прилича Рафто.

— Значи не Герт, така ли?

— Моля?

— Нарекохте го Железния Рафто, а не Герт.

Мюлер-Нилсен погледна колебливо Хари. Опита се да се засмее, но не успя и само се усмихна накриво.

— Не, никога не би ни хрумнало да го наричаме с малкото му име.

— Благодаря ви за помощта.

Хари се сбогува, излезе от кабинета и пое по коридора. Мюлер-Нилсен се показа на вратата и го извика. Думите му прокънтяха:

— Според мен и на Рафто нямаше да му хареса.

Навън Хари се спря и огледа минувачите, които вървяха приведени срещу силния вятър и дъжда. Параноята продължаваше да го измъчва. Натрапваше се усещането, че нещо или някой дебне от упор всяко негово действие и му диша във врата. Стига Хари да погледне обстановката с необременен поглед, под друга светлина, и веднага би го видял.

 

 

Катрине го взе от пристана, както се бяха разбрали.

— Един приятел ми го даде за малко — обясни тя и подкара 7-метровия катер.

Минаха покрай полуостров Нурнес. Някакъв звук накара Хари да се обърне. Забеляза тотемен стълб. Дървените лица крещяха дрезгаво срещу него със зинали уста. Лъхна го хлад.

— Това са тюлените от Аквариума — поясни Катрине.

Хари се загърна в палтото си.

На малкия остров Финьой — късче суша, брулено от постоянни дъждове — не вирееха други растения, освен пирен. Имаше обаче пристан, където Катрине ловко завърза катера. Комплексът обхващаше шейсет вили с големината на кукленски къщи, които напомняха на Хари миньорските жилища в южноафриканския град Совето.

Катрине поведе Хари по черна пътека между вилите и сви пред една от тях. Къщата се отличаваше от останалите с олющената си мазилка. Единият прозорец беше счупен. Тя се повдигна на пръсти, хвана плафониерата над вратата и я отви. Отвътре изпаднаха мъртви буболечки и ключ. Катрине го улови във въздуха.

— Бившата на Рафто ме хареса — обясни тя и мушна ключа в бравата.

Вътре миришеше на мухъл и на влажно дърво. Хари чу щракване в полумрака и помещението се окъпа в светлина.

— Значи жена му има ток, въпреки че не използва вилата — отбеляза той.

— Не го плаща тя — Катрине се огледа. — Полицията поема консумативите.

Вилата с площ двайсет и пет квадратни метра се състоеше от всекидневна, комбинирана с кухня, и спалня. Върху кухненския плот и масата за хранене се търкаляха празни бутилки. Нямаше картини на стените, нито украса на первазите, нито книги по лавиците.

— Има и мазе — Катрине посочи капак върху пода. — Това е по твоята част. Какво ще правим?

— Ще търсим.

— Какво?

— Не мисли за това.

— Защо?

— Защото ако си поставиш конкретна цел, вероятността да пропуснеш нещо важно се увеличава. Спри да мислиш. Когато го видиш, ще разбереш какво търсиш.

— Добре — съгласи се тя.

— Ти се заеми с двете стаи — заръча Хари, приближи се до капака и дръпна желязната халка.

Пред него се откри тясна дървена стълба към тъмно подземие.

Хари се молеше Катрине да не е забелязала колебанието му.

Докато слизаше, погълнат от влажния мрак с мирис на пръст и прогнили греди, по лицето му се полепиха изсъхнали, мъртви паяжини. Долу напипа ключ за осветление и го натисна. Нищо. Единствената светлина в тъмното идваше от червеното око в горната част на фризер, опрян до по-късата стена. Хари включи джобното си фенерче. Лъчът се плъзна по врата към килер.

При отварянето й пантите изскърцаха: дърводелско ателие с инструменти. „За човек с амбицията да прави нещо смислено — прецени Хари, — не само да залавя убийци.“ Ако съдеше по вида на инструментите обаче — чисто нови, почти неизползвани — Рафто вероятно бе стигнал до извода, че е по-полезен не като дърводелец, а като чистач на обществото. Някакъв звук стресна Хари и той мигом се обърна. Оказа се фризерът. Термостатът бе задействал вентилатора. Хари се приближи до втория килер в мазето. Върху предметите вътре бе метнато платнище. Хари го свали. Лъхна го мирис на влага и мухъл. Лъчът на фенерчето освети изгнил чадър за слънце, пластмасова маса, наредени едно върху друго пластмасови чекмеджета, избелели пластмасови столове и комплект за крокет. С това се изчерпваха предметите в мазето. Хари се заслуша как Катрине обикаля стаите горе и бутна вратата на килера. Не успя да я затвори, защото едно от пластмасовите чекмеджета му попречи: беше се катурнало настрани, когато Хари отметна платнището. Понечи да го ритне, но забеляза надпис с удебелени букви от външната му страна: „Електролукс“. Хари веднага се приближи до бръмчащия фризер. Дръпна дръжката на вратата, но без успех. Забеляза катинара под дръжката. Взе щанга тип „кози крак“ от дърводелското ателие и се върна при фризера. Катрине тъкмо слизаше по стълбите.

— Горе не намерих нищо — обясни тя. — Предлагам да си тръгваме. Какво правиш?

— Нарушавам законовите разпоредби за обиск — отвърна Хари, запъна единия край на козия крак над катинара и натисна с тялото си другия край. Нищо.

Опита още веднъж, като подпря крак на стълбите.

— Дяволите да…

Вратата на фризера се отвори със сух пукот. Хари залитна. Чу как фенерчето издрънча върху каменния под. Лъхна го студ сякаш от дихание на ледник. Започна да търси опипом фенерчето и изведнъж зад гърба му се разнесе страшен гърлен, хъхрещ писък, от който косите да ти настръхнат. После премина в хлипане, прилично на истеричен смях. Катрине млъкна за няколко секунди, докато си поеме дъх, и отново нададе същия нескончаем писък — нещо като методичните ритуални викове на раждаща жена. Хари обаче бе видял причината за реакцията й. Катрине крещеше, защото лампичката във фризера, която още работеше след цели дванайсет години, се включи при отварянето на вратата и освети притиснато между стените на фризера тяло. Бели ледени кристали покриваха трупа като хищни паразитни гъби, които бавно го прояждат и унищожават. Сгърченото в неестествена поза тяло наистина представляваше зловеща гледка, но съдържанието в стомаха на Хари се преобърна по друга причина. След като разби вратата, трупът, явно дотогава опрян на нея, се катурна напред, челото му се удари в ръба й, по пода се посипаха снежни кристали и откриха лицето му. Пред двамата полицаи лъсна ухиленото лице на Герт Рафто. Усмихваше се не устата му, зашита на зигзаг с груб конопен конец. Широката усмивка, стигаща чак до ушите му, бе нарисувана с низ от черни гвоздеи, забити в плътта му. Ала най-потресаващо изглеждаше носът. Хари преглътна с мъка жлъчката в устата си. Явно убиецът първо бе отстранил костта и хрущяла. Студът бе изсмукал оранжевия цвят на моркова. Снежен човек като по учебник.